Уолтър Скот
Роб Рой (6)

Глава VI

Виж, идат те! Стените потреперват

на гласове от силата безмерна.

Във всеки ъгъл и във всеки кът

дрънчат доспехи, шлемове блестят —

потеглят славни рицари на път.

 

Пенроуз^[1]

Ако сър Хилдебранд не бе побързал много да поздрави племенника си, за чието пристигане трябва от доста време да е бил уведомен, той имаше сериозни извинения за това.

— Щях по-рано да дойда да те видя, младежо — извика той, като ми разтърси грубо ръката и сърдечно ми пожела добре дошъл в Озбълдистън Хол, — но по-напред трябваше да се погрижа да се приберат кучетата. Добре дошъл в замъка, момчето ми. Ето братовчед ти Пърси, братовчед ти Торни и братовчед ти Джон, братовчедите ти Дик и Уилфред и — чакай, къде е Рашли? А, ето го Рашли — дръпни се настрана, дългучо Торни, да видим малко брат ти. Значи, баща ти най-после си спомни за стария замък и за стария сър Хилдебранд — по-добре късно, отколкото никога. Бъди добре дошъл и това е. Къде е моята малка Дай? Ето я, идва — това е племенницата ми Дай Върнън, дъщеря на брата на жена ми — най-хубавото момиче из нашите долини, колкото и да са красиви другите. А сега хайде на масата.

За да добиете известна идея за човека, който говореше така, драги Трешъм, трябва да си представите мъж на около шестдесет години, облечен в ловджийски костюм, някога богато украсен с ширити, чийто блясък беше вече потъмнял от много ноемврийски и декемврийски бури. Сър Хилдебранд, въпреки сегашното си рязко и безцеремонно държане, в известен период от живота си бе познавал дворцовия и военния живот; беше служил като офицер в армията, разположена на Хаунслоу Хийт, преди Революцията и може би заради религията си бе получил титлата „сър“ от злочестия и неразумен крал Джеймс II. Но мечтите му за по-нататъшни повишения и почести, ако някога бе имал такива, бяха умрели в критичния период, когато неговият покровител бе изгонен от трона, и оттогава насам той живееше уединен в семейните си имения. Въпреки провинциалния си вид обаче сър Хилдебранд все още приличаше на благородник и между синовете си напомняше на останки от коринтска колона, потъмняла и обраснала с мъх и лишей, сред тежките неодялани побити камъни в Стоунхендж^[2] или в някой друг храм на друидите. Човек едва ли би могъл да види по-тромави и недодялани колоси от петте му големи сина. Те бяха високи, едри и хубави, но им липсваше както прометеевият огън на интелекта, така и външната изисканост на държането, която в светското общество понякога компенсира умствената слабост. Най-ценното им морално качество като че ли беше доброто им настроение и доволството, изписано на грубите им черти, а образованието им се свеждаше до сръчност в лова, който беше единствената цел в живота им. Здравеняците Пърсивал, Торнклиф, Джон, Ричард и Уилфред тъй малко се различаваха по външен вид, както здравеняците Гиас и Клоант в песните на поета.

Но сякаш да обезщети сама себе си за това тъй необикновено за нейните творения еднообразие, майката-природа беше създала Рашли Озбълдистън в рязък контраст по вид и държане и както разбрах по-късно, по темперамент и дарби, и то не само с братята му, но и с повечето хора, които бях срещал дотогава. След като Пърси, Торни и сие един по един ми кимнаха, усмихнаха се и ми подадоха по-скоро рамото, отколкото ръката си, докато баща им ги представяше на новия им роднина, Рашли излезе напред и ми каза „добре дошъл в Озбълдистън Хол“ с маниер на светски човек. Видът му сам по себе си не беше привлекателен. Той беше нисък на ръст, докато братята му приличаха на потомци на Анак^[3]. Докато те бяха добре сложени, Рашли, макар и здрав, беше крив и с дебел врат и поради някакво нараняване като дете имаше дефект в походката, който толкова напомняше истинско куцане, че мнозина смятаха, че именно това му пречи да се ръкоположи; както е известно, католическата черква не допуска до свещенически сан лица с телесни недостатъци. Други обаче смятаха, че този грозен недостатък се дължи само на някакъв навик и твърдяха, че не представлява пречка за ръкополагането му.

Чертите на Рашли бяха такива, че като ги види човек, напразно би се мъчил да ги забрави — те се врязваха в паметта, пробуждайки болезнено любопитството, макар че предизвикваха у нас неприязън, дори отвращение. Не грозотата на лицето му, а неговият израз правеше такова силно впечатление. Чертите му наистина бяха неправилни, но съвсем не просташки; а проницателните му тъмни очи и рунтавите вежди не позволяваха да се нарече лицето му направо грозно. Но в тези очи имаше израз на хитрост и коварство, а когато беше предизвикан — и на предпазливо въздържана жестокост. Природата бе направила този израз очевиден дори за най-обикновения физиономист, може би със същата цел, с която беше дала на отровната змия гръмливия шум. Може би като компенсация за тези външни недостатъци Рашли Озбълдистън притежаваше най-мекия, сладък и богат на нюанси глас, който съм чувал някога, и на него никога не му липсваха изразни средства, подходящи за такъв прекрасен орган. Едва беше свършил първото изречение, с което ме приветствува, когато вътрешно се съгласих с госпожица Върнън, че новият ми роднина веднага би спечелил сърцето на една жена, ако тя може да го прецени само с ушите си. Той се канеше да седне до мен на вечеря, но госпожица Върнън, която като единствена жена в цялото семейство уреждаше тези неща, както и бе угодно, нагласи аз да седна между нея и Торнклиф; и едва ли може да се съмнявате, че бях доволен от това приятно съседство.

— Исках да поговоря с вас — каза тя — и нарочно сложих добрия Торнклиф между Рашли и вас. Той ще бъде като

дюшек от пух между стените крепостни

и изстрела от вражеския топ —

докато аз, като първата ви позната в това интелектуално семейство, ви разпитвам как ви се виждаме.

— Твърде голям въпрос, госпожице Върнън, като се има пред вид колко малко време съм бил в Озбълдистън Хол.

— О, характерът на нашето семейство е твърде очевиден. Има някои малки нюанси, които отличават отделните индивиди и за които е нужно окото на интелигентен наблюдател; но видът, както се изразяват биолозите, може да бъде определен и характеризиран веднага.

— Значи, петимата ми по-големи братовчеди имат горе-долу един и същ характер?

— Да, те представляват една щастлива смесица от пияница, ловджия, грубиян и глупец; но както на едно дърво не могат да се намерят две еднакви листа, така и във всеки индивид тези съставни части са размесени в различни съотношения и създават приятно разнообразие за тези, които обичат да изучават характери.

— Опишете ми ги накратко, госпожице Върнън.

— Услугата, която искате, е твърде малка, за да ви откажа. Ще ви нарисувам всичките в пълен ръст в едно фамилно платно. Пърси, първородният син и наследник, е повече пияница, отколкото ловджия, грубиян, ездач и глупец. Скъпият ми Торни е повече грубиян, отколкото пияница, ловджия, ездач или глупец; Джон, който преспива цели седмици сред планините, е главно ловджия; ездачът е силно подчертан у Дикън, който язди двеста мили денем и нощем, за да залагат на него на конни състезания. А глупецът така доминира над всички други качества на Уилфред, че можем да го наречем олицетворение на глупостта.

— Прекрасна сбирка, госпожице Върнън, и отделните индивиди принадлежат към твърде интересен вид. Но няма ли място на платното за сър Хилдебранд?

— Аз обичам вуйчо си — беше отговорът й. — Дължа му благодарност за добрината му (или поне за добрите му намерения) и ще ви оставя сам да нарисувате портрета му, когато го опознаете по-добре.

„Добре — помислих си аз, — радвам се, че в нея има поне малко толерантност и въздържаност. Наистина, кой би очаквал такава горчива насмешка от едно така младо и изящно красиво същество?“

— За мен ли мислите? — каза тя, втренчвайки тъмните си очи в моите, сякаш искаше да проникне в самата ми душа.

— Вярно е — отговорих аз, малко смутен от решителния и неочакван въпрос; после се опитах да придам на признанието си характер на комплимент. — Как бих могъл да мисля за нещо друго, когато имам щастието да седя до вас?

Тя се усмихна с израз на такова дълбоко високомерие, каквото само тя можеше да придаде на лицето си.

— Трябва да ви уведомя, господин Озбълдистън, че комплиментите нямат никакво значение за мен. Затова не си хабете на вятъра красивите изрази — те служат на изисканите господа, когато пътуват из провинцията, като играчките, мънистата и гривните, които пътешествениците носят със себе си, за да омилостивят дивите обитатели на новооткритите земи. Не изчерпвайте запаса си — ще намерите жители на Нортъмбърланд, които вашите изящни изрази ще разположат във ваша полза, — а отправени към мен, те са хвърлени на вятъра, защото аз знам истинската им стойност.

Замълчах смутен.

— В този момент — каза младата жена с първоначалния си жив и безразличен тон — вие ми напомняте за приказката, в която един човек изведнъж открива, че всичките пари, с които е тръгнал на пазар, са се превърнали на камъчета. Аз обезцених и унищожих целия ви запас от комплименти с една неудачна забележка. Но, хайде, нищо… Вие не ще оправдаете очакванията ми, господин Озбълдистън, ако нямате по добър материал за разговор от тези fadeurs^[4], които всеки господин с перука се счита задължен да разправя на всяко нещастно момиче само защото е облечено в коприна и тюл, а той носи дрехи от най-фин плат с бродерия. Обикновеният ви ход, както биха се изразили петимата ми братовчеди, е за предпочитане пред равана на комплиментите ви. Помъчете се да забравите злополучния ми пол; наричайте ме Том Върнън, ако искате, но ми говорете като приятел и другар. Не можете да си представите колко ще ви обикна тогава.

— Това наистина бе ме изкушило — казах аз.

— Ето пак! — отговори госпожица Върнън, заканвайки ми се с пръст. — Казах ви, че не понасям никакви комплименти. А сега когато се чукнете с вуйчо ми, който вдига пълна чаша, ще ви кажа какво мислите за мен.

След като приех и изпих пълната чаша като послушен племенник и след кратък общ разговор на масата, неспирният и делови шум на вилици и ножове и погълнатостта на братовчеда Торнклиф от дясната ми страна и на братовчеда Дикън от лявата страна на госпожица Върнън от огромните количества месо, натрупани в чиниите им, послужили като две прегради, които ни отделяха от останалата компания, бяхме оставени да разговаряме tete a tete^[5].

— А сега — казах аз — позволете да ви запитам откровено, госпожице Върнън, какво предполагате, че мисля за вас. Бих могъл да ви кажа какво наистина мисля, но вие ми забранихте всякакви хвалби.

— Не се нуждая от помощта ви. Аз съм достатъчно проницателна, за да отгатна сама мислите ви. Няма защо да отваряте вратата на сърцето си — аз виждам и през нея. Вие ме смятате за странно дръзко момиче, полукокетка, полугрубиянка, което желае да привлече вниманието на хората чрез свобода в държането и гръмкост на говора, тъй като не познава това, което „Наблюдателят“^[6] нарича по-нежните прелести на женския пол. И може би си мислите, че имам някакъв специален план да превзема с щурм възхищението ви. Неприятно ми е да накърня самолюбието ви, но никога не сте правили по-голяма грешка. Доверието, което проявих към вас, бих проявила със същата готовност към баща ви, стига да считам, че той ще ме разбере. В тази менажерия аз съм така откъсната от интелигентни слушатели, както Санчо в Сиера Морена, и когато ми се удаде случай, трябва да говоря или ще умра. Уверявам ви, че съвсем бих премълчала странните неща, които ви казах, ако не ми беше напълно безразлично кому говоря.

— Много жестоко е от ваша страна, госпожице Върнън, да отнемете на това, което ми казахте, всяко качество на особено благоволение. Но аз съм длъжен да приема вашите думи така, както вие желаете. Вие не включихте господин Рашли Озбълдистън във вашите фамилни скици.

Стори ми се, че тя потрепна при тази забележка и отговори бързо и много по-тихо:

— Ни дума за Рашли! Слухът му е толкова остър, когато се засяга самолюбието му, че звукът би стигнал до него дори през тялото на Торнклиф, колкото и да е натъпкано с говеждо, дивеч и пудинг.

— Добре — отговорих аз и преди да задам въпроса си, погледнах зад живия параван, който ни разделяше от него, и се уверих, че столът на господин Рашли е празен — той бе напуснал масата.

— Не бъдете толкова сигурен в това — отговори госпожица Върнън. — Послушайте съвета ми и когато говорите за Рашли, качете се на хълма Отърскоуп, откъдето се вижда на двадесет мили разстояние във всички посоки, застанете на самия връх и говорете шепнешком; и даже и тогава не бъдете твърде уверен, че птичките няма да му занесат какво сте казали. Рашли ми е бил учител четири години. Ние взаимно сме си омръзнали и двамата много се радваме на близката си раздяла.

— Нима господин Рашли напуска Озбълдистън Хол?

— Да, след няколко дни. Не знаехте ли? Изглежда, че баща ви много по-добре крие решенията си, отколкото сър Хилдебранд. Когато съобщиха на вуйчо ми, че ще ни бъдете известно време гост и че баща ви би желал някой от надеждните му синове да заеме доходното място в неговата кантора, което останало свободно поради вашата упоритост, господин Франсис, почтеният рицар направи пленарно заседание на цялата фамилия включително иконома, домакинята и пазача на дивеча. Това достопочтено събрание на перовете и домашните чиновници на Озбълдистън Хол не бе свикано, както бихте предположили, да избере вашия заместник — тъй като Рашли единствен знае повече аритметика, отколкото е нужна, за да се пресметне колко е заложено на един петел, то никой друг не би могъл да се счита подходящ за тази служба. Беше необходимо обаче едно тържествено одобрение на решението да се промени бъдещата съдба на Рашли, за да стане той не гладуващ католически свещеник, а преуспяващ богат банкер; и съгласието на събранието за такъв акт на принизяване бе постигнато не без известна съпротива.

— Представям си какви са били възраженията им. Но как бяха преодолени те?

— Струва ми се, поради общото желание да се махне Рашли от тази къща — отговори госпожица Върнън. — Макар и най-млад в семейството, той по един или друг начин е съумял да добие пълна власт над всички други. Те чувствуват това подтисничество, без да могат да се отърсят от него. Ако някой му се противопостави, непременно ще съжалява за това до края на годината; ако пък му направите някоя много важна услуга, може би ще съжалявате още повече.

— Във всеки случай — усмихнах се аз — трябва да внимавам; защото аз съм причината, макар и неволно, за промяната в неговото положение.

— Да! И независимо от това дали гледа на тази промяна като на преимущество или загуба, той ще ви има зъб за това. Но ето че поднасят сирене и репички и се вдига наздравица за църквата и краля — което е намек, че свещениците и дамите трябва да си отидат; и аз, единствената представителка на женския пол в Озбълдистън Хол, се оттеглям, както ми повелява дългът.

Като каза това, тя изчезна, оставяйки ме изненадан от смесицата от проницателност, дързост и откровеност, която имаше в изказванията й. Не се надявам, че съм успял да ви дам и най-слаба представа за държането и, макар че, доколкото си спомням, предадох вярно думите й. В него наистина имаше непосредствена простота, природна проницателност и високомерна дързост, но изразът на най-прекрасното лице, което някога съм виждал, правеше всички тези качества някак си по-други и по-приятни. Колкото и чудни и необикновени да ми се струваха нейните невъздържани мнения, не трябва да се мисли, че един млад човек на двадесет и две години би могъл да бъде твърде строг критик на едно хубаво осемнадесетгодишно момиче, затова че то не спазва подобаващо разстояние в отношенията си с него. Напротив, доверието на госпожица Върнън ме забавляваше и ласкаеше, и то въпреки нейното твърдение, че ми го оказва само защото съм първият срещнат, който е достатъчно интелигентен, за да я разбере. Със самонадеяността на годините си, която престоят ми във Франция съвсем не бе намалил, аз си въобразявах, че добре оформените черти и хубавата фигура (мислех си, че притежавам и двете) са подходящи качества за довереника на една млада красавица. Тъй като суетността ми беше на страната на госпожица Върнън, далеч бях от мисълта да я съдя строго само заради една откровеност, която, мислех си аз, беше до известна степен оправдана от моите лични качества. Пристрастието, което нейната красота и необикновеното й положение сами по себе си будеха, още повече се усилваше от мнението ми, че тя проявява особена проницателност и здрава преценка в избора си на приятел.

След като госпожица Върнън излезе от стаята, бутилката непрекъснато обикаляше или по-скоро летеше около масата. Възпитанието в чужбина ми беше вдъхнало отвращение към невъздържанието, един порок твърде разпространен тогава, пък и сега, между сънародниците ми. Разговорите, които придружаваха такива оргии, също не бяха по вкуса ми и ако имаше нещо, което би могло да направи всичко това още по-отвратително, то бяха отношенията в тази компания. Ето защо използувах удобен момент и се измъкнах през една странична врата, която не знаех къде води, за да не гледам повече как баща и синове се отдаваха на унизително пиянство и допускаха груб и отвратителен език. Разбира се, както и очаквах, тръгнаха подире ми, за да ме върнат насила в храма на Бакхус, от който бях дезертирал. Когато чух викането, дюдюкането и тропота на тежките ботуши на преследвачите си по извитата стълба, по която се изкачвах, ми стана ясно, че ще ме настигнат, ако не успея да изляза на открито. Отворих един прозорец на стълбището, който гледаше към старата градина, и тъй като височината не беше повече от шест стъпки, скочих без колебание и скоро чух обърканите си преследвачи да викат: „Хей, ху-у, избяга, избяга!“ Изтичах по една алея, сетне тръгнах бързо по друга. Като видях, че няма вече опасност от преследване, забавих хода си и се заразхождах спокойно, наслаждавайки се на прохладния въздух, двойно по-приятен след сгорещяването ми от виното, което бях принуден да изпия, и от бързото тичане.

Докато се разхождах, видях градинаря, който работеше в градината, и се спрях да го погледам.

— Добър вечер, приятелю!

— Добър вечер, добър вечер и на вас — отвърна човекът, без да вдигне глава, с глас, който веднага издаваше северняка.

— Чудесно време за работа, приятелю.

— Няма от що да се оплаквам — отговори той с въздържания тон, с който градинарите и земеделците обикновено говорят дори за най-хубавото време. После, вдигайки глава, за да види кой му говори, той докосна почтително шотландското си кепе и забеляза:

— Ей богу, драго му става на човек да види джейстикор^[7], обшит със злато, в градината на замъка тъй късно вечер.

— Какво да види?

— Джейстикор де — палто като вашето. Онези оттатък си имат друга работа — разкопчават си палтата, за да сторят място на говеждото и пудингите и на червеното вино. Това е обикновено нещо отсам Границата^[8].

— Във вашата страна, добри ми приятелю, няма такова хубаво ядене, та да се изкушавате да стоите до късно на масата — отговорих аз.

— Не, сър, не познавате вие Шотландия. Не че няма хубаво ядене. Имаме си хубава риба, и месо, и птици, и лук, и салати и всякакъв зеленчук. Но имаме мярка и разум и сме по-въздържани. А пък тук — от кухнята до господарските зали — само тичай, пълни и носи от сутрин до вечер. Даже и когато постят — наричат го пости, когато ядат най-хубавата риба, донесена специално от Хартълпул и Съндърланд, пъстърва, и лакса, и разни други, — обръщат самия пост на отвратителен разкош. А на туй отгоре и разните там литургии и утринни молитви на бедните заблудени души… Но аз не бива да говоря за тези работи, защото ваша милост сигурно сте католик като другите.

— Не, приятелю, аз съм израсъл като английски презвитерианец.

— Тогава дайте да ви стисна ръката за дружба, ваша милост — каза градинарят. После, сякаш да покаже, че доброжелателството му не беше само на думи, измъкна една огромна рогова кутия за емфие и с най-братска усмивка ми предложи да си взема една щипка.

След като приех любезната му покана, аз го запитах дали е отдавна на служба в Озбълдистън Хол.

— Боря се с дивите зверове на Ефес^[9] — каза той, като погледна към сградата — вече почти двадесет и четири години или името ми да не е Андрю Феъсървис^[10].

— Но, отлични приятелю Андрю Феъсървис, ако твоята религия и въздържание тъй много негодуват срещу католическите обреди и гостоприемството на южняците, струва ми се, че без нужда си се измъчвал толкова години. Сигурно би могъл да си намериш работа някъде, където ядат по-малко и са по-правоверни. Вярвам, че не липсата на опитност в работата ти е попречила да си намериш място, което е повече по вкуса ти.

— Не ми подобава да говоря за собствените си качества — каза Андрю, оглеждайки се самодоволно наоколо. — Сигурно разбирам от градинарство, щом съм отрасъл в енорията на Дрийпдейл, където отглеждат зеле в парници и ранна коприва за пролетна чорба. Да си кажа правичката, аз все се каня да си вървя тези двадесет и четири години. Но когато дойде времето, все има нещо да се сее, което искам да посея, и нещо да се коси, което искам да окося, или нещо да зрее, което искам да видя узряло, и все си оставам тук от година на година. Бих казал със сигурност, че ще си вървя по Канълмъс^[11], ама и преди двадесет години бях сигурен, че ще си ида, а ето че и сега разравям тук къртичини. Пък и да ви кажа чистата истина, по-добро място не е предлагано на Андрю. Ако ваша милост може да ми посочи служба, където да слушам чистата вяра, да си имам трева за една кравичка и къщичка, и дворче, и повече от десет лири годишна заплата, и където няма да има господарка от града да ми брои всяка ябълка, ще ви бъда много благодарен.

— Браво, Андрю, виждам, че търсиш покровителство и че няма да пропуснеш случай да се наредиш по-добре.

— Защо пък да го пропусна? — каза Андрю. — Защо да чака човек хората сами да открият достойнствата му?

— Струва ми се, че не си голям приятел на жените.

— Така е, аз поддържам враждата с тях, която води началото си от първия градинар^[12]. Те са много претенциозни особи — все, пискат за зарзали, круши, сливи и ябълки, зиме и лете, безразлично какъв е сезонът. Но, слава богу, тук нямаме от ребрата Адамови^[13] освен старата Марта, и тя се задоволява с малини за децата на сестра си, когато дойдат в празник да пият чай в стаята на икономката, и с няколко дребни ябълки за собствената си вечеря.

— Забравяш младата си господарка.

— Каква господарка?

— Младата ти господарка, госпожица Върнън.

— Какво! Малката Върнън ли? Никаква господарка не ми е тя. Де да си беше сама на себе си господарка и дано скоро да не стане „господарка“ на някой друг… Тя ли? Тя е буйно момиче.

— Така ли? — казах аз, заинтересуван по-силно, отколкото исках да призная пред себе си и да покажа пред този човек. — Гледай ти, Андрю, ти знаеш всички тайна на семейството.

— Ако ги знам, мога и да ги пазя — каза той. — От мене те няма да излязат навън като кипнал квас от буре. Госпожица Дай е… но това не е моя работа.

И той започна да копае с престорено усърдие.

— Каква е госпожица Върнън, Андрю? Аз съм приятел на семейството и бих искал да знам.

— Боя се, че не е както трябва — каза Андрю, като затвори плътно едното си око и поклати глава със сериозен и тайнствен вид. — Малко нещо е… Ваша милост ме разбира, нали?

— Не съвсем, Андрю — казах аз. — Бих искал да чуя обяснението ти. — И аз пъхнах една крона в мазолестата му ръка. Като пипна среброто, той се ухили грозно и кимна бавно, докато пускаше монетата в джоба си. После, като човек, който добре разбира, че трябва да отвърне с нещо също така ценно, той се изправи и подпря ръце на лопатата си, а чертите му добиха изражение на най-голяма важност, сякаш се готви да съобщи нещо много сериозно.

— Трябва да знаете тогава, млади господине, щом държите да знаете, че госпожица Върнън е…

Той се спря и всмука навътре бузите си, така че издадените му челюсти и дългата му брада заприличаха на орехотрошачка. Смигна ми още веднъж, намръщи се, поклати глава и като че ли сметна, че физиономията му допълва сведенията, които езикът му не беше доизказал.

— Боже господи! — извиках аз. — Тъй млада, тъй хубава и тъй рано загубена!

— Вярно, може да се каже, че е така — тя е донякъде загубена, телом и духом. Не стига, че е папистка, но бих могъл да я посоча и като… — Неговата предпазливост на северняк пак взе връх и той отново замълча.

— Като каква? — казах аз строго. — Настоявам да ми кажеш просто и ясно какво значи всичко това.

— Е, като най-върлата якобитка в цялото графство.

— Ха, якобитка! Че това ли е всичко?

Андрю ме погледна малко изненадано, като чу, че гледам така леко на това, което ми бе казал. После, като измърмори „Е добре, това е най-лошото, което знам за момичето“, той се зае пак за лопатата си като краля на вандалите в последния роман на Мармонтел^[14].