Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rob Roy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2008)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Роб Рой

Роман

 

Преведе от английски: Теодора Атанасова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Асен Баръмов

 

Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.

Индекс 11 95376 21532/6126-26-82

 

Издателство „Отечество“, София, 1982

Печат: ДП „Г. Димитров“

c/o Jusautor, Sofia

 

Sir Walter Scott. Rob Roy

London and Glasgow

История

  1. — Добавяне

Глава XXXVI

Последно сбогом с таз земя, де морни облаци почиват

и хладното планинско тяло като със бял саван покриват;

със грохота на водопада, надвикван само от орлите

и с езерото, притаено в прегръдката на висините.

Пътят ни минаваше през пуста, но романтична местност, на която аз не можех да обърна внимание в мъката си и затова няма да се опитам да я опиша. Високият връх Бенлоумънд, който господствува тук над планините, бе най-характерната черта на пейзажа от дясната ни страна. Отърсих се от апатията си едва когато след дълго и уморително вървене преминахме един проход и пред очите ни се разкри езерото Лоумънд. Няма де се опитвам да ви описвам това, което едва ли можете да си представите, без да го видите. Но наистина това великолепно езеро, с безбройните си красиви острови с най-различни форми и очертания, които фантазията може да си представи, което се стеснява на северния край, докато се изгуби сред тъмните отдалечаващи се планини, а на южния постепенно се разширява и разлива покрай многобройните заливи и носове на една хубава и плодородна земя — това езеро е една от най-чудните, красиви и възвишени гледки в природата. Източният му край, с особено нарязан и скалист бряг, беше по онова време главното седалище на Макгрегър и клана му. Един малък гарнизон беше настанен на централно място между езерото Лоумънд и друго едно езеро, за да възпира неговите нашествия. Доброто стратегическо положение на тая област обаче, с нейните безбройни проходи, блата, пещери и други места за укриване и за самоотбрана, правеше установяването на това малко укрепление да прилича по-скоро на признание за съществуването на опасност, отколкото на някаква гаранция срещу нея.

При много случаи, както при този, на който бях свидетел, гарнизонът беше понасял загуби поради смелия дух на обявения извън закона водач и последователите му. Когато той самият командуваше тези поражения, никога не са били очерняни с прояви на жестокост, защото той беше и добър, и мъдър, и разбираше на каква опасност би се изложил, ако възбуди ненужна омраза. С радост узнах, че той беше наредил да се пуснат на свобода пленените предишния ден. Разправят се много случаи за милосърдието, дори за щедростта на този забележителен човек при подобни случаи.

Една лодка ни чакаше в едно малко заливче под огромна скала и в нея имаше четири здрави шотландски гребци. Домакинът ни се сбогува с нас сърдечно, дори с любов. Изглежда, че между него и господин Джарви съществуваше едно взаимно уважение, което беше в странен контраст с техните различни занимания и начин на живот. След като се целунаха най-сърдечно и тъкмо щяха да се разделят, съветникът в изблик да чувства увери с развълнуван глас своя роднина, че ако някога сто или дори двеста лири могат да помогнат на него и на семейството му да заживее както трябва, да драсне само един ред до Солни пазар. А Роб, хващайки здраво с едната ръка дръжката на сабята си, а с другата стискайки ръката на господин Джарви, заяви, че ако някой някога си позволи да обиди неговия роднина, нека само да му се обади, и той ще му разбие черепа, па макар и да е най-важният човек в Глазгоу.

С тези уверения във взаимна помощ и доброжелателство ние потеглихме от брега на северозападния край на езерото, където от него изтича река Левън. Роб Рой остана известно време изправен на скалата, под която бяхме тръгнали, с дългата си пушка, развятото карирано наметало и единственото перо на шапката си, каквото тогава носеха джентълмените и воините на Горна Шотландия. В днешно време забелязвам обаче, че военните са предпочели да украсят шапката на горношотландските воини с цял сноп черни пера, подобни на тези, които се носят пред погребални процесии. Най-после, когато се отдалечихме доста, ние го видяхме да се обръща и поема нагоре по хълма, последван от своята свита или телохранители.

Дълго време пътувахме в пълно мълчание, нарушавано само от гелската песен, която един от гребците пееше тихо с някакъв неправилен ритъм и която понякога нарастваше в буен хор, когато я подемаха и другите.

Собствените ми мисли бяха много тъжни и все пак аз намирах някаква утеха във великолепния пейзаж наоколо и си мислех в моментното си увлечение, че ако споделях вярата на римската черква, бих се съгласил да живея и умра като самотен отшелник на някой от романтичните, красиви острови, между които се плъзгаше лодката ни.

Съветникът също бе зает със свои мисли, но те имаха твърде различен характер, както разбрах, когато след едночасово мълчание, през което беше направил необходимите изчисления, той се зае да ми доказва възможността да се пресуши езерото и да се разорат стотици, дори хиляди акра земя, от която сега никой няма никаква полза, освен ако от време на време се улови някоя щука или костур.

От целия дълъг спор, при който „той тъпчеше в ушите ми това, което разумът ми не щеше да приеме“, спомням си само, че проектът му предвиждаше да се запази от езерото достатъчно дълбока и широка част за воден транспорт, така че между Дъмбартън и Гленфалъх да могат да минават гемии с въглища и малки кораби също така свободно, както между Глазгоу и Грийнък.

Най-после доближихме мястото, където трябваше да слезем близо до развалините на един стар замък, точно там, където езерото влива излишните си води в река Левън. Тук намерихме Дугъл с конете. Съветникът беше вече изработил план и за „този безделник“, както и за пресушаването на езерото. И двата плана бяха изработени повече с оглед на ползата, отколкото с оглед на практическата възможност за провеждането им.

— Дугъл — каза той, — ти си добра душа и знаеш как да се отнасяш към по-висшестоящите от теб. Но мен ми е жал за тебе, Дугъл, защото, както си тръгнал, рано или късно ще увиснеш на въжето. Мисля, че с моите заслуги като съветник и със заслугите на беща ми, черковния настоятел, бих имал достатъчно влияние да накарам градския съвет да си затвори малко очите и за по-големи прегрешения от твоите. Затова си мисля, ако искаш да се върнеш с нас в Глазгоу, какъвто си здравеняк, можем да ти намерим работа в складовете, докато се окаже нещо по-добро.

— Много съм задължен на ваша милост, господин съветник — отговори Дугъл, — ама дяволът да ми счупи краката, ако стъпя още веднаж на градска улица, освен ако с въжета ме изтеглят, както ми се случи вече един път.

Наистина аз узнах, че Дугъл отначало дошъл в Глагоу като затворник във връзка с някакви грабежи, но успял така да спечели благоволението на тъмничаря, че той с твърде голямо доверие го задържал в качеството на ключар, една служба, която, доколкото е известно, Дугъл изпълнявал вярно до момента, когато верността към неговия собствен клан надделяла при неочакваното появяване на някогашния му вожд.

Изненадан от този категоричен отказ, съветникът се обърна към мен и забеляза, че „този безделник си е идиот по рождение“. Аз изразих своята благодарност много по-приятно за Дугъл, като пуснах в ръката му две лири. Щом почувствува в ръката си златото, той подскочи един-два пъти с пъргавостта на дива коза, мятайки ту единия, ту другия си крак по начин, който би удивил всеки френски учител по танц. Той изтича при лодкарите да им покаже наградата си и една малка сума, която получиха и те, ги накара да споделят радостта му. После, за да употребя един от любимите изрази на Джон Бъниан[1], „той си тръгна по пътя и вече не го видях“.

Съветникът и аз се качихме на конете и потеглихме за Глазгоу. Когато езерото и величественият амфитеатър от планини, който го заграждаше, изчезна от погледа ни, аз не можех да не изразя своя възторг от неговата красота, макар и да съзнавах, че господин Джарви е най-неподходящият човек, с когото бих могъл да споделя мислите си по такъв въпрос.

— Вие сте млад — отговори той — и англичанин, и всичко това може да ви се вижда много красиво. Но що се отнася до мен, аз съм прост човек и разбирам от стойността на земята и затова не бих заменил и най-хубавата местност, която видяхме в Горна Шотландия, с кое да е парче земя в Горбалс край Глазгоу. И нека веднаж да стигна пак там, да ме прощавате, господин Франк, ама едва ли друг път ще тръгна да гоня тоя, дето духа, далеч от кулата на „Свети Мънгоу“.

Добрият човек постигна скоро желанието си, защото, пътувайки много до късно, ние успяхме да стигнем в къщата му още същата нощ или по-скоро на следващата сутрин. След като предадох своя достоен спътник на грижите на внимателната и услужлива Мати, аз се отправих към хана на госпожа Флайтър, където светеше дори в този необичаен час. Вратата ми отвори самият Андрю Феъсървис, който, щом чу гласа ми, нададе силен вик на радост и без да каже нито дума, изтича нагоре към една приемна на втория етаж, от чиито прозорци идваше светлина. Отгатвайки правилно, че той отива да съобщи за идването ми на Оуън, аз го последвах по петите. Оуън не беше сам — в стаята имаше още един човек и той беше баща ми.

В първия момент баща ми се постара да запази с достойнство, обичайното си хладнокръвие и ме поздрави с думите: „Франсис, драго ми е, че те виждам.“ Но в следващия момент ме прегърна нежно и каза: „Скъпи, скъпи ми сине!“ Оуън успя да хване едната ми ръка и да я облее със сълзите си, докато ме поздравяваше за завръщането ми. Такива сцени говорят повече на окото и на сърцето, отколкото на ухото. Старите ми клепки все още овлажняват, когато си спомня нашата среща, но вашите добри и приятелски чувства могат твърде добре да си представят това, което ми е невъзможно да опиша.

Когато премина първата ми буйна радост, узнах, че баща ми пристигнал от Холандия наскоро след като Оуън тръгнал за Шотландия. Решителен и бърз във всичките си действия, той останал в Лондон само докато намери средства да посрещне задълженията, които лежали върху фирмата. Със своите широки връзки, с увеличен капитал и нараснал кредит благодарение на много успешните си сделки на континента той лесно се справил с трудностите, породени от отсъствието му, и потеглил за Шотландия да търси сметка от Рашли Озбълдистън и да уреди работите си в тази страна. Пристигането на баща ми с напълно възстановено доверие, с предостатъчно средства, за да посрещне с чест задълженията си и да може занапред да бъде от полза за своите представители, било съкрушителен удар за „Маквити и сие“, които си мислили, че звездата му е залязла навеки. Силно разгневен от начина, по който се бяха отнесли към неговия доверен чиновник и агент, господин Озбълдистън отказал да приеме всичките им извинения и предложения за услуги; и след като си уредил сметките с тях, им заявил, че тази страница от сметководните им книги е завинаги затворена заедно с всички облаги, които биха могли да имат от нея.

Докато се радвал на тази победа над неверните си приятели, той бил не малко разтревожен заради мен. Добрият Оуън не смятал, че може да има някаква особена опасност в едно пътуване от петдесет-шестдесет мили, което би могло твърде леко в спокойно да се извърши във всяка посока от Лондон. Но и той се заразил от уплахата на баща ми, който по-добре познаваше тази страна и нейните непокорни жители.

Тези опасения се превърнали в смъртен страх, когато, няколко часа преди да се върна, се явил Андрю Феъсървис с един страшен и преувеличен разказ за несигурното положение, в което ме бил оставил. Благородникът, сред чиито войски бил нещо като пленник, след като го разпитал, не само го освободил, но му дал и средства да се върне бързо в Глазгоу, за да съобщи на моите близки за опасното ми и неприятно положение.

Андрю беше от тези хора, които се ласкаят от вниманието и тежестта, каквито временно придобива носителят на лоши вести, и затова съвсем не смекчил разказа си особено когато богатият лондонски търговец неочаквано се оказал един от слушателите му. Той надълго и нашироко разказал за опасностите, от които съм се бил отървал, главно, както загатнал той, благодарение на неговия собствен опит, усилия и мъдрост. Тъжно и жално било да си помисли само човек какво щяло да стане с мен сега, когато добрият ми ангел в негово лице не бил вече до мен. Съветникът пет пари не струвал в беда, дори нещо по-лошо, защото бил самонадеян човек, а Андрю мразел самонадеяността. Сигурно тъжна щяла да бъде съдбата на младия господин сред пистолетите и карабините на войниците, които стреляли куршуми като град, сред камите и мечовете на планинците и дълбоките води на Ейвъндоу.

Тези изявления сигурно щели да докарат Оуън до отчаяние, ако беше сам и без подкрепа. Но баща ми познаваше добре хората и веднага разбрал що за човек е Андрю и колко струват неговите сведения. Но дори и без преувеличения положението би било достатъчно тревожно за един баща. Той решил сам да тръгне да ме освободи чрез откуп или преговори и до късно през нощта стоял с Оуън, за да напишат няколко належащи писма и да подготвят някои работи, които трябвало да се извършат през време на отсъствието му. Така именно се случи, че аз ги намерих още будни.

Мина много време, преди да се разделим, за да си легнем, и понеже бях твърде неспокоен, за да спя дълго, аз станах рано на другата сутрин. Андрю ми прислужваше при ставането, както изискваше постът му. Той се яви пред мен не като плашилото, което представляваше в Абърфойл, а в одеждите на погребален агент — в хубав черен костюм за дълбок траур. Едва след няколкократни запитвания, които мошеникът се преструваше, че не разбира, аз Открих, че той бил сметнал, че е прилично да облече траур поради неизразима загуба (моята смърт); и понеже посредникът, от чийто магазин купил дрехите, отказал да ги вземе назад, а собствените му дрехи били унищожени или откраднати, когато изпълнявал службата си към моя милост, сигурно аз и уважаемият ми баща, които провидението било дарило с достатъчно средства, нямало да позволим един беден човек да понесе тази загуба. Един костюм дрехи не били бог знае какво за Озбълдистънови (слава богу!), особено когато са за един стар и предан слуга на фамилията.

Тъй като имаше известно право в доводите на Андрю, че си изгубил дрехите в изпълнение на службата към мен, неговата хитрост успя. И той се снабди с хубав траурен костюм, със съответната черна кожена шапка и прочие външни белези на скръб по един господар, който беше здрав и читав.

Първата грижа на баща ми, когато стана, беше да посети господин Джарви, към когото изпитваше най-голяма благодарност за неговата добрина. Той я изрази накратко, но достойно и сърдечно. Обясни му как са се променили работите му и предложи на съветника при най-изгодни и приемливи условия да поеме тази част от сделките на баща ми, която досега се уреждаше от „Мак-вити и сие“. Съветникът поздрави сърдечно баща ми и Оуън за промененото положение на търговските им работи и без да се опитва да отрича, че е направил всичко възможно да им услужи, когато нещата са изглеждали съвсем другояче, той каза, че бил постъпил така, както би искал да постъпват с него, а що се отнася до разширяването на връзките му с фирмата, той приемал това с искрена благодарност. Ако онези Маквити били постъпили като честни хора, той не би се съгласил да седне на тяхното място. Но работата стояла другояче и затова те трябвало да си понесат загубата.

После съветникът ме дръпна за ръкава и ме отведе в един ъгъл и след като още веднаж сърдечно ми пожела всичко хубаво, продължи с малко смутен глас:

— Много бих искал, господин Франсис, да не се приказва много-много за необикновените работи, дето видяхме там. Няма защо да разправяме, освен ако ни разпитват в съда, за тази ужасна история с Морис. А пък на членовете на градския съвет няма да им се види много прилично, че един от тях се е бил с някакъв шотландец и му е опърлил наметалото. И главно, макар че, когато си стоя на краката, имам приличен и достоен вид, сигурно съм изглеждал доста смешен без шапка и перука, увиснал за кръста като мантия, метната на закачалка. Съветникът Грейъм няма да ме остави на мира, ако чуе за тази история.

Не можах да се въздържа да не се усмихна при спомена за положението на съветника, макар че на времето съвсем не ми беше до смях. Добродушният търговец малко се смути, но и той се усмихна и поклати глава.

— Разбирам, разбирам. Но недейте разправя нищо за това — вие сте добро момче. И накарайте оня бъбрив, надут, шантав ваш слуга също да мълчи. Не бих искал дори и момичето Мати някога да узнае за това. Няма да ме остави на мира.

Очевидно страховете му от подигравки изчезнаха, когато му казах, че баща ми има намерение почти веднага да напуснем Глазгоу. И наистина той вече нямаше причини да стои тук, тъй като най-ценните документи, задигнати от Рашли, му бяха върнати. Тази част, която той беше превърнал в пари и похарчил за свои собствени цели или за политическите си интриги, можеше да се върне само по съдебен ред, за която цел бе заведено дело, което, както ни уверяваха адвокатите ни, бързо напредвало.

И така, ние прекарахме един ден с гостоприемния съветник и се разделихме, и за него вече няма да чуете в моя разказ. Той спечели все по-голямо и по-голямо богатство, почести и доверие и достигна до най-високите обществени длъжности в родния си град. Около две години след периода, който описах, той се наситил на ергенския живот и повишил Мати от положението й край чекръка до кухнеското огнище до почетно място на неговата трапеза в качеството на госпожа Джарви. Съветникът Грейъм, господа Маквити и други (защото всеки си има врагове, особено в съвета на един кралски град) се присмивали на тази промяна.

„Нека си приказват, каквото Щат — казвал господин Джарви. — Аз няма да се ядосвам или да се лиша от това, което си харесвам, заради такава дреболия като една неделя хорски клюки. Почтеният ми баща, черковният съветник, си имаше една приказка:

Черни вежди и бяло лице,

честен поглед и вярно сърце

са съкровище в твоите ръце.

Освен това — заключавал винаги той — Мати не е просто момиче, тя е роднина на земевладелеца Лимърфийлд.“

Не знам дали благодарение на произхода си или на собствените си добри качества, но Мати се държала отлично в новото си високо положение и с това разсеяла страховете на някои от приятелите на съветника, които смятали, че този опит е твърде рискован. Доколкото ми е известно, в неговия спокоен и полезен живот няма други събития, които биха заслужавали да се споменат по-специално.

Бележки

[1] Джон Бъниан (1628–1688) — английски писател, автор на алегорията „Странствуванията на пилигрима“. — Б. пр.