Уолтър Скот
Роб Рой (2)

Глава II

Вече заподозирам младия човек в един страшен

порок — поезията; и ако той действително

е заразен от тази болест на безделието…

за него няма никаква надежда да се

прояви в обществения живот. Отдаде ли се

той веднъж на стихоплетство, загубен е за

обществото.

 

Из „Вартоломеевския панаир“

от Бен Джонсън^[1].

Общо взето, баща ми умееше да се владее напълно и рядко проявяваше гнева си с думи. В момент на раздразнение той само започваше да се държи по-сухо и рязко спрямо тези, които го бяха предизвикали, но никога не заплашваше, нито изразяваше недоволството си на висок глас. Той във всичко действуваше методично и имаше обичай винаги да „върши необходимото“ без много приказки. Ето защо изслуша с горчива усмивка незадоволителните ми отговори относно състоянието на търговията във Франция и безжалостно ме остави да се оплета все повече и повече в обясненията си за ажио^[2], митнически тарифи, за отбивите, за тари, за авоари и т. н. Той се разсърди едва когато разбра, доколкото си спомням, че не съм в състояние да обясня точно как се е отразила девалвацията на луидора^[3] върху сконтовия процент при прехвърляне на ценни книжа:

— Това е най-забележителното събитие от национално значение, откак се помня — каза баща ми, който при това помнеше революцията^[4], — а той знае за него, колкото дирекът на пристанището!

— Господин Франсис не може да е забравил — обади се Оуън с боязлив и примирителен тон, — че с указ на френския крал от 1 май 1700 година бе наредено всеки porteur^[5] да направи искане в десетдневен срок.

— Господин Франсис ще си спомни може би — прекъсна го баща ми — всичко, което вие в добрината си ще му подскажете. Но, боже мой, как може Дюбур да допусне подобно нещо! Слушайте, Оуън, що за момче е черноокият Клеман Дюбур, племенникът на стария Дюбур, който работи в нашата кантора?

— Един от най-способните ни чиновници във фирмата. Изключителен младеж за възрастта си — отговори Оуън; младият французин бе спечелил сърцето му с веселостта си и добрите си обноски.

— Да, да, предполагам, че той е научил нещо от търговската практика. Дюбур настояваше да взема във фирмата поне едно момче, което разбира от търговия. Аз обаче схващам какви са намеренията му и той ще почувствува това, когато прегледа сметките си. Оуън, наредете да платят заплатата на Клеман до края на тримесечието и му кажете да замине за Бордо с кораба на баща си, който тръгва тия дни.

— Да уволним Клеман Дюбур, сър! — рече Оуън с разтреперан глас.

— Да, сър, и то веднага. Достатъчно е в кантората да имаме един глупав англичанин, който да прави грешки, и няма защо да държим и един хитър франзуцин, който да се възползува от тях.

Бях живял достатъчно дълго на територията на Grand Monarque^[6], за да се създаде у мен дълбоко отвращение към всяко произволно упражняване на власт, дори ако то не ми беше насаждано още от най-ранните ми години. И не можех да се въздържа да не се намеся, защото не можех да допусна един невинен и достоен младеж да пострада заради това, че е придобил познания и опит, каквито баща ми се беше надявал да придобия и аз.

— Извинете, сър — казах аз, когато господин Озбълдистън завърши фразата си, — но мисля, че щом съм пренебрегнал заниманията си, справедливо е аз сам да пострадам за това. Нямам никакви основания да обвинявам господин Дюбур, че не ми е дал възможност да се уча, колкото и малко аз да съм се възползувал от нея. Колкото до мосю Клеман Дюбур…

— Колкото до него и до тебе, аз ще взема мерките, които намеря за нужни — отвърна баща ми. — Но все пак честно е от твоя страна да поемеш върху си собствената си вина, много честно, не може да се отрече. Не мога да извиня стария Дюбур — каза той, като се обърна към Оуън, — че е дал възможност на Франк да придобие полезни знания, но нито се е погрижил да го накара да работи, нито ме е уведомил, че той нехае. Но виждате ли, Оуън, момчето има вродени понятия за справедливост като истински британски търговец.

— Господин Франсис — каза главният счетоводител, като се поклони официално, както му бе обичаят и леко повдигна дясната си ръка — навик, който бе придобил, понеже винаги затъкваше писалката си зад ухото, преди да заговори, — господин Франсис, изглежда, разбира основния принцип на всяко нравствено счетоводство — великото просто тройно правило на етиката. Нека А да действува така спрямо Б, както той би желал Б да действува спрямо него; отговорът ще ни даде търсеното правило за поведение.

Баща ми се усмихна на този аритметичен израз на златното правило, но веднага продължи:

— Всичко това няма никакво значение, Франк. Ти си пропилял времето си като хлапак и в бъдеще ще трябва да се научиш да живееш като мъж. Ще те поверя на грижите на Оуън за няколко месеца, за да наваксаш загубеното време.

Тъкмо се готвех да отговоря и Оуън ми хвърли такъв умолителен и предупредителен поглед, че неволно замълчах.

— Тогава ще си поговорим пак — продължи баща ми — върху въпроса, за който ти писах на 1-во число миналия месец и на който ти ми изпрати необмислен и незадоволителен отговор. А сега напълни си чашата и подай шишето на Оуън.

Никога не ми е липсвало смелост или ако щете — дързост.

— Съжалявам, че писмото ми е било незадоволително — отговорих твърдо аз, — но то не беше необмислено. Аз обмислих веднага най-внимателно предложението, което вие така великодушно ми направихте, и с голямо прискърбие констатирах, че трябва да го отклоня.

Баща ми впери за миг острите си очи в мен, но веднага погледна настрана. Тъй като той не каза нищо, аз се почувствувах задължен да продължа, макар и малко колебливо; той ме прекъсваше от време на време с кратки забележки.

— Не бих могъл да уважавам никоя професия повече от търговската, дори и вие, сър, да не бяхте търговец…

— Нима!

— Тя свързва един народ с друг, задоволява нуждите на хората и допринася за общото благоденствие. За всички народи от цивилизования свят тя има онова значение, което всекидневното общуване на хората има за обществото, или това, което въздухът и храната имат за тялото на човека.

— Е, и?

— И въпреки това, сър, аз се чувствувам принуден да поддържам отказа си, тъй като нямам качествата, необходими за тази професия.

— Аз ще се погрижа да придобиеш необходимите качества. Ти вече не си гост и ученик на Дюбур.

— Но аз не твърдя, че съм бил лошо обучаван, а че съм неспособен да извлека полза от обучението.

— Глупости. Води ли си дневник, както ти бях поръчал?

— Да, сър.

— Бъди така добър да го донесеш.

Дневникът, за който ставаше дума, беше тетрадка, където вписвах по препоръка на баща си разни сведения, събрани, докато се учех в Бордо. Предвиждайки, че той ще поиска да прегледа този бележник, аз се бях погрижил да запиша в него сведения, от които би останал доволен; но доста често перото ми бе писало без участието на главата ми. Освен това, тъй като тази тетрадка ми беше най-често под ръка, често бях драскал в нея неща, които имаха много малко общо с търговията. Подадох му я, като се надявах от душа, че той няма да попадне на нещо, което да усили недоволството му от мен. Лицето, на Оуън, на което се изписа смущение, когато баща ми ми зададе въпроса, се проясни при моята готовност да покажа дневника; а когато го донесох от стаята си и го сложих пред баща си, на лицето му цъфна обнадеждена усмивка. Това беше всъщност цял том с кожена подвързия и месингови закопчалки, по-широк, отколкото дълъг и приличаше на търговска книга. Цялата работа изглеждаше сериозна и това окуражи моя доброжелател. Той дори се усмихна от удоволствие, когато баща ми започна да чете някои от бележките и от време на време измърморваше някои критични забележки:

— „Ракии — в бурета, бъчонки и бъчви (darils, barricants и tonneaux). В Нант — 29, velles в бъчонки, в Коняк и Рошел — 27. В Бордо — 32…“ „Много добре, Франк!“ „Мита на тон и такси за магазия виж таблиците на Саксби“. Това не е добре. Трябваше да препишеш целия пасаж. Така се запаметява по-хубаво „Статистики за износ и внос. — Връщане на вносни мита при реекспорт на зърнени храни. — Митнически свидетелства. — Платна: изингамски и гантски. — Сушена треска: титлинг, кроплинг, лъбфиш.“ Трябваше да отбележиш, че те понякога минават всички като титлинги. Колко инча средно е един титлинг?

Виждайки ме натясно, Оуън се осмели да ми подскаже и аз се възползувах от помощта му.

— Осемнадесет инча.

— А един лъбфиш е 24 инча. Така. Важно е да знаеш това заради сделките с Португалия. Но какво виждам тук? „Бордо е основан през… замъкът «Тромпет»… дворецът на Галиен.“ Е, и това не е лошо. Това е нещо като обща книга, Оуън, в която всички сделки, сключени през деня — поръчки, плащания, разписки, акцепти, полици, комисионни и пр., — се вписват безразборно.

— За да могат да бъдат надлежно преписани в главната книга и в касовата книга — отговори Оуън. — Радвам се, че господин Франсис работи така системно.

Схванах, че баща ми остана доволен и започнах да се страхувам, че той ще настоява още по-упорито да стана търговец. И тъй като не желаех това, съжалявах вече, че, както се изрази Оуън, съм записвал така системно. Но страховете ми бяха напразни, защото в следващия миг едно парче хартия изпадна от книгата. Баща ми го взе и без да обръща внимание на забележката на Оуън, че хвърчащи паметни бележки по търговски въпроси би трябвало да се залепват в книгата, възкликна учудено:

— В памет на Едуард, Черния принц!^[7] Какво е това? Стихове! Бога ми, Франк, ти си бил по-голям глупак, отколкото предполагах!

Трябва да имате пред вид, че баща ми, делови човек, гледаше с презрение на трудовете на поетите. От друга страна, като човек религиозен и при това убеден дисидент^[8], той считаше подобни занимания за празни и неугодни богу. Но преди да го осъдите, спомнете си как са живели и използували таланта си толкова много поети от края на XVII век. Сектата, към която принадлежеше баща ми, изпитваше — или може би се преструваше, че изпитва — пуританско отвращение към по-леката литература. Виждате, че много причини допринесоха да направят още по-неприятна изненадата на баща ми, когато откри тъй не навреме това злополучно листче със стиховете. Колкото за нещастния Оуън, ако перуката, която носеше, може да се разкъдри и космите й да се изправят от ужас, убеден съм, че трудът на фризьора щеше да отиде напразно — толкова бе смаян той от моята безобразна постъпка. Той едва ли би бил повече потресен, ако беше открил, че касата в кантората е разбита или нещо е изтрито в главната му книга, или е направена грешка в сметките на фирмата. Баща ми прочете стиховете, като ту се преструваше, че не може да разбере смисъла им, ту ги декламираше с подигравателен патос. Иронията му бе така горчива, че нервите на нещастния автор се опънаха до крайност.

И сякаш чувам дивен рог да свири,

подет от ехото на Фонтарабия —

тъй нявга Карл Велики е дочул

рога, вестта донесъл как в Испания

сразили храбрия Ролан поганци.

— Ехото на Фонтарабия! — извика баща ми, като прекъсна четенето. — Панаирът на Фонтарабия би било много по на място. Поганец? Какво е поганец? Не можеш ли да напишеш езичник и да пишеш поне на английски, щом трябва да пишеш всякакви глупости.

Към Албион през бурното море

рогът понася песента печална:

британецът, опасен за врага,

надвил французите в Креси и Пойте,

от раните си във Бордо умира!

— При това Поатие^[9] се пише с „ие“ накрая и не виждам защо заради римата трябва да се насилва правописът.

Той моли се на своята дружина:

„Вдигнете ме отново да погледна

как залезът се спуска над земята,

за да запазя като вечен спомен

тоз огън, багрещ в кървавочервено

водите неспокойни на Гарона…“

— „Спомен“ и „Гарона“ не се римуват. О, Франк, тебе Дори не те бива за този просяшки занаят, който си избрал.

Ах… Слънцето угасва като мене

сред капките роса на ранна вечер —

като сълзите на девойки млади,

които ще оплачат Едуард —

защитника си, Черния си принц…

 

Животът ми залязва като слънце…

Но зная, славата ми ще остане —

ще дойде време и на небосклона

звездата на Британия ще грейне

през облаци от пламъци и кръв!

— Облак от пламък е нещо ново! „Добро утро, господа, и весела Коледа на всички ви“ — ама на, коледарите съчиняват по-хубави песни от тебе. — Тогава той захвърли листа с израз на върховно презрение и заключи: — Бога ми, Франк, ти си бил по-голям тъпак, отколкото те мислех.

Какво можех да отговоря, драги Трешъм? Стоях мълчаливо, кипящ от възмущение и дълбоко обиден, докато баща ми ме гледаше спокойно, но строго, с презрение и съжаление. Нещастният Оуън, вдигнал ръце и очи към тавана, бе истинско въплъщение на ужас и човек би казал, че той току-що е прочел името на собственика на фирмата в списъка на фалиралите търговци. Най-после се осмелих да заговоря, като се мъчех да не издам чувствата си.

— Аз напълно съзнавам, сър, че нямам нужните качества за важната роля, която вие сте ми отредили да играя в обществото. За щастие нямам амбицията да печеля богатство. Господин Оуън би бил един много по-полезен ваш помощник.

Последната ми фраза бе казана малко злобно, защото ми се струваше, че Оуън много бързо изостави каузата ми.

— Оуън? — възкликна баща ми. — Това момче е щуро, просто е полудяло. Кажете ми, моля ви се, сър, ако смея да попитам, след като вие така студено ме отправяте към господин Оуън (макар че бих могъл да очаквам повече внимание от всеки друг, отколкото от сина си), какви са вашите мъдри проекти?

— Бих желал, сър — отговори аз, като събрах всичкия си кураж, — да пътувам две-три години, ако ви е угодно; в противен случай, макар че е малко късно за мене, на драго сърце бих прекарал тези две-три години в Оксфорд или Кеймбридж.

— За бога! Нямаш ли капка разум? Де се е чуло подобно нещо? Да влезеш в училище наред с разни доктринери и якобити^[10], когато можеш да спечелиш богатство! Защо не отидеш веднага в Уестминстър или Ийтън^[11], човече, и се заловиш за граматиката на Лили, пък и даже да опиташ пръчката, ако това ти доставя удоволствие?

— Тогава, сър, ако смятате, че е късно да разширя образованието си, аз съм готов да се върна на континента.

— Ти прекара доста дълго там, без да извлечеш голяма полза, господин Франсис.

— Тогава бих избрал армията, сър, бих предпочел армията пред каквато и да е друга професия.

— Ще избереш дявола! — Извика раздразнено баща ми, но веднага се спря и продължи по-спокойно. — Трябва да призная, че ме смяташ за такъв глупак, какъвто си самият ти. Оуън, той може да подлуди човека.

Нещастният Оуън поклати глава и погледна надолу.

— Слушай, Франк — продължи баща ми, — аз няма да се церемоня много. Бях на твоята възраст, когато баща ми ме изпъди от къщи и завеща всичко на по-малкия ми брат. Напуснах Озбъл-дистън Хол, възседнал една стара кранта с десет лири в кесията. Никога оттогава не съм прекрачвал прага на бащиния ми дом и никога няма да го прекрача. Не зная и не ме е грижа дали е жив брат ми и дали още, гони лисици, или си е счупил главата някъде. Но той има деца, Франк, и някой от тях ще стане мой наследник, ако продължаваш да ми противоречиш.

— Ще постъпите, както желаете, със собствения си имот — отговорих аз по-скоро с мрачно безразличие, отколкото с уважение.

— Да, Франк, това, което притежавам, е моя собственост, ако трудът и грижата, с които съм събирал и увеличавал богатствата си, ми дават право на собственост. Няма да позволя търтеи да ядат моите медени пити. Помисли си добре. Каквото казах, съм обмислил, и каквото реша, ще го направя.

— Уважаеми сър, скъпи сър — възкликна Оуън със сълзи на очи, — вие нямате навик да решавате така бързо въпроси, когато уговаряте важни сделки в кантората. Нека господин Франсис да прегледа още веднаж баланса, преди да приключите сметката. Сигурен съм, че той ви обича и когато впише в баланса своята синовна покорност per contra, няма съмнение, че всичките му възражения ще изчезнат.

— Да не мислите, че ще го моля повторно да бъде мой приятел, помощник и довереник — каза строго баща ми, — да сподели и грижите, и състоянието ми? Оуън, мислех, не ме познавате по-добре.

Той ме погледна, като че ли искаше да каже още нещо, но се обърна и рязко напусна стаята. Признавам, че неговият аргумент, за който не бях помислил, ми направи впечатление. Баща ми сигурно нямаше да има основание да бъде недоволен от мен, ако беше започнал спора по този начин. Но сега бе вече много късно. У мене имаше много от неговата упоритост и очевидно бе, че бог бе отредил да изкупя греха си, макар и по-тежко, отколкото заслужаваше моята простъпка. Когато останахме сами, Оуън продължи да ме гледа и от време на време сълзи навлажняваха очите му. Преди да пристъпи към задачата си на помирител, той като че ли търсеше да открие най-слабото място в моите съображения и оттам да нападне упоритостта ми. Най-после той започна с отпаднал и смутен глас:

— О, господи, господин Франсис! Боже мой, сър! О, господин Озбълдистън, да доживея такъв ден…Вие, такъв млад джентълмен, сър! За бога, погледнете двете страни на сметката. Помислете какво ще изгубите, какво прекрасно състояние, една от най-добрите търговски къщи в града, дори по времето, когато фирмата носеше името „Трешъм и Трент“. А сега фирмата е „Озбълдистън и Трешъм“. Че вие ще плувате в злато, господин Франсис! Драги мой господин Франк, ако има нещо в работата на фирмата, което ви е неприятно — той сниши глас и започна да шепне, — аз ще го свършвам вместо вас в края на всяка седмица или всеки ден, както предпочитате. Драги господин Франсис, помислете, че вие трябва да уважавате баща си, за да имате дълъг живот на земята.

— Много ви благодаря, господин Оуън — казах аз, — много, много ви благодаря, обаче баща ми най-добре може сам да реши кому да остави парите си. Той спомена един от братовчедите ми; нека баща ми да разполага с богатството си, както си ще, аз никога няма да продам свободата си за злато.

— Злато, сър? Да можехте да видите последния баланс на печалбите! Петцифрени числа, петцифрени числа печалба на всеки съдружник, господин Франк. И всичко това да отиде на един папист, на един от тези простаци от север и при това бунтовник. Ще ми се скъса сърцето, господин Франсис, като си помисля как съм работил като вол за тази фирма, и то само от любов към фирмата. Помислете си само как ще звучи: „Озбълдистън, Трешъм и Озбълдистън“, а кой знае, може би — (той пак сниши гласа си), — може би „Озбълдистън, Озбълдистън и Трешъм“, защото баща ви може да изкупи дела на съдружника си.

— Но, господине Оуън, щом братовчед ми носи същото име Озбълдистън, името на фирмата ще ви звучи все така приятно.

— О, как не ви е срам, господин Франсис, като знаете колко ви обичам! Братовчед ви е католик и сигурно като баща си противник на протестантската династия. Не може да става и сравнение.

— Но има много добри хора между католиците, господин Оуън — възразих аз. Тъкмо когато Оуън се канеше да отговори с необикновено оживление, баща ми влезе в стаята.

— Вие имахте право, Оуън — каза той. Аз не бях прав и ще трябва по-спокойно да обмислим въпроса. Млади момко, ти ще ми дадеш отговора си по този важен въпрос на днешното число идния месец.

Аз се поклоних мълчаливо, доволен, че изпълнението на присъдата се отлага, и уверен, че междувременно ще мога да намеря начин да склоня баща си да промени решението си.

Определеният период от време течеше бавно, без да се случи нещо особено. Излизах, когато си искам, връщах се в къщи и изобщо разполагах напълно с времето си, без баща ми да ми задава каквито и да било въпроси или да ми прави забележки. Всъщност аз го виждах само на масата, но тогава той грижливо избягваше всеки спор; а можете да бъдете сигурни, че и аз не бързах да поставя въпроса на разискване. Нашият разговор се въртеше около новините на деня или около такива общи теми, за каквито съвсем чужди един на друг хора разговарят помежду си. От думите ни никой не — би могъл да отгатне, че един толкова важен неразрешен спор съществува между нас. Това положение обаче често ме гнетеше като кошмар. Възможно ли е той да изпълни думата си и да обезнаследи единствения си син в полза на някакъв племенник, за когото може би дори не знаеше, че съществува? Ако бях погледнал на работата разумно, щях да разбера, че поведението „на моя дядо при подобни обстоятелства не ми предвещаваше нищо добро. Но аз си бях съставил погрешна представа за характера на баща си, съдейки по обичта му към мене, когато живеехме заедно, преди да замина за Франция. Аз не знаех, че има хора, които глезят децата си, когато са малки, защото това ги забавлява, и че същите тези хора могат да бъдат твърде строги, когато същите деца измамят надеждите им по-късно. Успях да убедя себе си, че най-много го, което ме заплашва, е едно временно загубване на неговата обич. Може би, мислех си аз, той ще ме прати на село за няколко седмици и тази мисъл по-скоро ме радваше, тъй като тогава бих имал възможността да довърша моя Orlando Furioso“^[12], който превеждах на английски в стихове. Тази вяра така напълно завладя ума ми, че отново се залових за моите чернови. Един ден, когато задълбочено търсех често повтарящите се рими на Спенсъровите строфи^[13], чух, че някой почука тихо и предпазливо на вратата на стаята ми. „Влез“ — извиках аз и господин Оуън влезе. Навиците на този достоен човек бяха толкова неизменни, че по всяка вероятност той за пръв път се качваше на втория етаж на нашата къща, колкото и добре да познаваше първия етаж. Аз още се чудя как откри моята врата.

— Господин Франсис — каза той, като прекъсна думите ми, с които изразих изненадата и удоволствието си от посещението му, — не зная дали постъпвам добре, като идвам да ви кажа нещо (защото не е добре да се разправя навън какво става в кантората) — нали се казва, че човек не бива да спомене дори и пред стълба в склада колко приходи вписва в търговската книга, — но младият Туайнол отсъствува от фирмата повече от две седмици и се завърна едва преди два дни.

— Добре, драги господине, та какво от това?

— Почакайте, господин Франсис. Баща ви му възложи да уреди една частна работа. Убеден съм, че той не е ходил до Фалмът по сделката с Пилчърд, а пък онази работа в Екзетър с „Блакуел и сие“ е уредена. Сигурен съм, че собствениците на мините в Корнуол, Треваниън и Трегилиъм няма да платят повече, отколкото са платили досега. А всички други търговски сделки не може да не са минали през книгите ми. Накратко казано, дълбоко съм убеден, че Туайнол е бил някъде на север.

— Наистина ли така предполагате? — попитах аз, доста смутен.

— Откакто се е завърнал, сър, не говори за нищо освен за новите си ботуши, шпорите си от град Рипън и един бой с петли в Йорк. Това е вярно като таблиците за умножение. За бога, мое мило дете, вразумете се и се решете да угодите на баща си, като станете едновременно истински мъж и търговец.

В този момент бях съвсем склонен да се подчиня и да ощастливя Оуън, като го помоля да каже на баща ми, че оставам изцяло на негово разположение. Но гордостта ми попречи, онази гордост, която е източник и на добро, и на зло в живота ни. Готовността ми да се съглася заседна в гърлото ми; и докато се мъчех да преглътна своята гордост, чух гласа на баща си, който викаше Оуън. Той излезе набързо от стаята и аз пропуснах един изгоден случай.

Баща ми беше методичен човек във всичко, което вършеше. По същото време на деня, в същата стая и със същия тон и маниер, с който се бе обърнал към мене преди един месец, той повтори предложението си да стана негов съдружник и да поема един отдел в кантората, като поиска да чуе окончателното ми решение. Тогава ми се стори, че в това има нещо жестоко; и досега смятам, че той не постъпи разумно спрямо мене. С малко отстъпчивост той навярно щеше да постигне целта си. Но при това положение аз държах на своето и доколкото можех почтително, отхвърлих предложението му. Може би — та кой от нас може напълно да прецени чувствата си! — ми се е видяло недостойно за един мъж да отстъпи изведнъж и може би очаквах да продължава да ме увещава, та да имам поне предлог да променя решението си. И да беше така, останах разочарован; защото баща ми най-спокойно се обърна към Оуън и му каза следното:

— Виждаш, че стана така, както ти казах. Е, Франк — додаде той, обръщайки се към мене, — ти си почти пълнолетен и едва ли някога ще си по-годен отсега да решиш къде ще си намериш щастието. Затова няма да ти говоря повече по този въпрос. Но тъй като не съм длъжен да се подчиня на твоите планове, както ти не си длъжен да се подчиниш на моите, смея ли да попитам дали в бъдещите ти планове разчиташ на помощ от мене?

Отвърнах не малко смутен, че по липса на специално образование, което да ми даде някаква професия, и по липса на собствени средства, аз явно не мога да живея без някаква помощ от баща си; че съм много скромен в желанията си; и че се надявам отвращението, което изпитвам към предвидената от него за мене професия, да не стане причина той да ми отказва занапред всякаква бащина помощ и подкрепа.

— С други думи, ти искаш хем да се облягаш на ръката ми, хем да вървиш по собствения си път. Това няма да го бъде, Франк. Все пак предполагам, че възнамеряваш да се подчиниш на нарежданията ми, доколкото не противоречат на собствените ти желания.

Понечих да заговоря.

— Моля да мълчиш — продължи той. — Да предположим, че това е така. Ти незабавно ще заминеш за Северна Англия на гости у чичо си, за да видиш как е цялото му семейство. Измежду синовете му (а, струва ми се, той има шест сина) съм се спрял на един, който, по моите сведения, най-достойно ще заеме мястото в кантората, което бях отредил за теб. Но може да се наложи да се доуредят някои неща, за което твоето присъствие ще бъде необходимо. По-нататъшни указания ще получиш от мене в Озбълдистън Хол, където ще имаш добрината да останеш, докато ти се обадя. Всичко ще е готово, за да тръгнеш утре заран.

С тези думи баща ми напусна стаята.

— Какво значи всичко това, господин Оуън? — рекох на изпълнения със съчувствие приятел, по чието лице бе изписано най-голямо отчаяние.

— Вие се опропастихте, господин Франк, това е. Когато баща ви говори така тихо и решително, това значи, че колкото би променил човек готовата окончателна сметка, толкова ще се промени и той.

Така и стана. Защото на следващата утрин, в 5 часа, бях вече на път за Йорк, възседнал един доста добър кон и с петдесет лири в джоба си, като целта на пътуването ми, доколкото схванах, бе да помогна в избора на човека, който щеше да заеме мястото ми в бащиния ми дом и който по всяка вероятност щеше да ме лиши от бащино наследство.