Уолтър Скот
Роб Рой (3)

Глава III

Останала е лодката без сила —

със скъсани платна и без кормило.

Заливат борда й вълни високи

и вятърът я носи напосоки.

 

Гей^[1], „Басни“

Към отделните раздели на тази важна повест съм прикачил римувани и бели стихове, за да примамвам постоянно вниманието ви с писателски талант, който по-силно да привлече читателя от моя. Горните редове се отнасят до един нещастен мореплавател, който отвързал от стълба една лодка, която не успял да направлява; така тя попаднала сред плавателна река точно когато прииждал приливът. Никой ученик, който в желанието си да извърши някоя лудория или да прояви явно неподчинение е правил такъв безразсъден опит, не би се почувствувал, носен стремглаво от силното течение, в положение по-неудобно от моето, когато се озовах, заплувал без компас, по океана на човешкия живот. Баща ми с такава неочаквана лекота бе разкъсал възела, който обикновено се приема за най-здравата връзка в обществото, и бе допуснал да тръгна като нежелан и отречен член на семейството, щото увереността в собствените ми способности — досегашната ми подкрепа — неочаквано по необясним начин отслабна. Принцът-красавец, днес княз, а на следния ден син на рибар, сигурно не е почувствувал по-болезнено падението си. Дотолкова сме погълнати от себелюбието си и склонни да смятаме за съвсем редно да притежаваме всичко онова, което ни заобикаля в охолстово ни, че като си дадем сметка колко сме незначителни, изоставени на собствените си сили, всичко става неизразимо по-тежко. Докато шумът на Лондон заглъхваше, неведнъж далечният звън на камбаните нашепваше в ушите ми увещанието „Върни се!“, което някога бе чул бъдещият кмет на града^[2]. А когато при Хайгейт се обърнах да погледна великолепната гледка на Лондон в полумрака, почувствувах, че оставям зад себе си удобство, охолство, сладостите на светския живот и удоволствията на цивилизацията.

Но жребият беше хвърлен. Всъщност много малка беше вероятността да си възвърна загубеното положение в семейството, ако, макар и късно и неохотно, бих изпълнил волята на баща си. Напротив, какъвто беше твърд и упорит в преследването на поставената цел, той по-скоро би се отвратил, отколкото да се примири със закъснялото ми, принудително изпълнение на желанието му да стана търговец. Вродената ми упоритост ми се притече на помощ, а гордостта ми нашепваше колко жалък бих изглеждал, ако някакви четири мили езда навън от Лондон се окажат достатъчни да разсеят решението, което бях взел в течение на едномесечно сериозно обсъждане. Освен това и надеждата, която никога не изоставя младите и смелите, представяше в светли краски бъдещето ми. Струваше ми се невъзможно баща ми да изпълни присъдата си — лишаване от издръжка, — която бе произнесъл без всякакво колебание. Той навярно искаше само да ме постави на изпитание и съумея ли да го издържа с търпение и постоянство, сигурно бих израснал в очите му, което би довело до приятелско разрешение на спорния въпрос. Аз дори си реших какви отстъпки съм готов да направя и по кои точки на предполагаемия ни договор ще държа твърдо на своето, в резултат на което, по моите изчисления, отново ще придобия всичките си наследствени права срещу твърде лекото наказание да направя няколко привидни отстъпки, с които да изкупя непокорството си.

Междувременно бях господар на себе си и изпитвах чувството да си независим, което поражда у всяко младежко сърце приятна възбуда, примесена със страх. Кесията ми, макар и не пълна догоре, щеше напълно да задоволи всички нужди и желания на един пътник. Още в Бордо бях свикнал сам да си прислужвам; конят ми бе млад, пъргав и неизтощен от пътя и жизнерадостното ми настроение скоро надви тъжните размишления, с които тръгнах на път.

Бих се радвал, ако по пътя си срещах що-годе любопитни гледки или пък природата имаше с какво да заинтересува пътника. Но в това отношение северният път тогава беше — а може и сега да е такъв — крайно незадоволителен. Струва ми се, че в никой край на Англия не може да пропътуваш толкова път почти без да попаднеш на нещо интересно, което да привлече вниманието ти. Размишленията ми, въпреки привидната ми самоувереност, не бяха винаги особено радостни. А и Музата — същата тази кокетка, която ме бе довела в тези пусти места, — като много други от нежния пол, ме бе изоставила в момент на най-голяма нужда. И рискувах да ме обхване досадна скука, ако не разменях от време на време по някоя дума със случайните непознати пътници в този край. Но хората, които срещах, бяха сякаш все едни и същи и много безинтересни. Селски свещеници, които се друсаха в бричките си на път за дома след някое посещение; фермери или овчари, които се връщаха от далечен пазар; чиновници от търговски кантори, тръгнали на път за да приберат заемите, давани от господарите им по провинциалните градове; изрядко някой офицер, изпратен в провинцията, за да събере новия набор. Ето такива хора по това време създаваха работа на кръчмарските помощници и на чиновниците по пътния налог. Ето защо приказвахме за десятъка и за различни вероизповедания, за говеда и житни храни, за течни и сухи стоки, за платежоспособността на дребните търговци, като от време на време разговорите ни се разнообразяваха с описанието на някоя обсада или битка във Фландрия, което събеседникът ми може да бе чул преди това от другиго. А позамре ли разговорът, отваряхме дума за разбойници, неизчерпаема и страшна тема. Имената на Златния фермер, на Хвърчащия разбойник, Джек Нийдъм и на други герои от „Операта на бедняците“^[3] минаваха постоянно от уста на уста като най-обикновени думи. Както децата се сгушват по-близо едно до друго край огъня, когато страшният разказ за духове стига връхната си точка, така и сега, когато се разправяха такива разкази за разбойници, ездачите се струпваха по-близо един до друг, оглеждаха се наоколо, проверяваха затворите на пищовите си и се заклеваха да си окажат помощ в случай на опасност. Но както става при други отбранителни или нападателни съюзи, в моменти на истинска опасност тези поети задължения често се изпаряват от паметта.

От всички хора, които съм виждал да се плашат от такива истории, един нещастник, с когото пътувах ден и половина, най-много ме забавляваше. Зад седлото си той бе привързал един много малък, но очевидно много тежък куфар, който пазеше особено старателно, като държеше винаги да му е пред очите и винаги отклоняваше любезните и усърдни слуги и коняри, които си предлагаха услугите да го пренесат в хана. Също така предпазливо той се стараеше да скрие не само целта на пътуването си и къде отива, но дори ежедневния си маршрут. Нищо не го смущаваше повече от това, да го попитат в каква посока пътува и къде смята да спре по пътя. Той най-внимателно и загрижено преглеждаше помещението, където щеше да пренощува, като отбягваше да остане сам или пък с човек, когото, по своите схващания, не одобряваше. В Грантъм, струва ми се, той не си легна цяла нощ, за да не заспи, защото в съседната стая имаше един кривоглед здравеняк с черна перука и жилетка с потъмнели златни ширити. Макар и погълнат от всички тези грижи, съдейки по яките му мускули, той беше човек, който не би се спрял пред никаква опасност и би се справил не по-зле от всеки мъж. Той беше силен и добре сложен. По златните ширити и кокардата на шапката му личеше, че трябва да е служил във войската или поне служебно да е свързан с военната професия. Освен това, когато за момент забравяше въображаемите ужаси, които изпълваха мислите му, той говореше като напълно разумен човек, макар езикът му винаги да беше порядъчно грубоват. Но за каквото и да станеше дума случайно, всичко му напомняше за вечните му опасения. И откритото поле, и някоя гъста горичка му вдъхнаха страх. А подсвирването на някое овчарче веднага се превръщаше в сигнал на разбойник. Дори когато видеше увиснал на бесилка разбойник, вместо това да го увери, че правосъдието благополучно бе ликвидирало едного от тях, неизменно му напомняше колко разбойници оставаха още необесени.

Компанията на този човек би ми дотегнала, ако собствените ми мисли не ме отегчаваха още повече. Все пак някои от чудноватите истории, които той разказваше, не бяха съвсем безинтересни и някои от неговите чудатости ми даваха от време на време възможността да се забавлявам за негова сметка. Той разказа между другото за няколко нещастни пътници, които станали жертва на крадци и си докарали тази беда, като се сдружили по пътя с един добре облечен и забавен непознат човек, в чието общество се надявали да намерят не само закрила, но и развлечение; той ги развеселявал по пътя с песни и истории и ги предпазвал, когато ханджията се опитвал да ги изиграе в цената или им представял погрешна сметка, докато най-после, под предлог да ги прекара по най-краткия път през едно пусто поле, отклонил нищо неподозиращите си жертви от главното шосе и ги закарал в тъмна горичка, където, с едно изсвирване със свирката си, събрал другарите си от скривалищата им и се представил в истинския си образ, а именно, главатар на банда разбойници, които отнели на непредпазливите му спътници кесиите, а може би, и живота. Към края на подобен разказ, когато спътникът ми под впечатлението на случките в собствения си разказ пял трепереше от страх, забелязах, че той ме гледа подозрително и с известно съмнение, сякаш му бе хрумнало, че още докато говори, може пред него да стои човек, не по-малко опасен от този, описан в разказа. От време на време, когато такива мисли се натрапваха на този изобретателен самоизтезател, той се отдръпваше от мен към отсрещната страна на пътя, оглеждаше се във всички посоки, проверяваше пищовите си и очевидно се подготвяше било да бяга, било да се защищава, според обстоятелствата.

Подозрението, проявено към мен в такива случаи, траеше съвсем кратко и ми се виждаше твърде смешно, за да се засегна. Фактически, макар да ме взимаше за разбойник, това не можеше да се тълкува като критика на облеклото или речта ми. По онова време човек можеше по всичко да прилича на джентълмен и въпреки това да се окаже разбойник. Тъй като разпределението на труда по браншове тогава не бе толкова широко застъпено, както е сега, учтивият и обигран авантюрист, който ти обираше парите в комарджийския клуб на Уайт^[4] или ти ги взимаше, като играеше нечестно в крикет клуба „Марибън“^[5], и отявленият главорез, който в Багшот Хийт или Финчли Комон спираше колегата си, контето, с думите „Горе ръцете!“, принадлежаха на една и съща професия. Освен това в тогавашните обноски имаше една твърдост и грубоватост, която оттогава насам е значително смекчена. Струва ми се, като си спомня миналото, че отчаяни хора много по-охотно и лесно отсега прибягваха до най-крайни средства, за да си възвърнат богатството. Наистина минаха дните, когато Антъни-ъ-Ууд^[6] скърбеше за това, че двама хубави и безспорно смели и почтени младежи били безмилостно обесени в Оксфорд само задето нуждата ги накарала да събират „данъци“ по пътищата. А дните на лудия принц Хал и Пойнс^[7] са още по-далеч от нас. Все пак и тогава, и по-късно от безбройните открити пусти полета в околността на столицата и от по-слабо населените области в дълбоката провинция идваха онези възседнали конете си разбойници, които може би един ден ще изчезнат и които при изпълнение на занаята си проявяваха не малка учтивост. Като Джибит от комедията „Хитростите на контетата“^[8] те с гордост се смятали за най-въз-питаните хора по пътищата, уверени, че проявяват подобаваща учтивост при изпълнение на призванието си. Следователно един младеж в моето положение нямаше основание да се възмути прекомерно, ако по погрешка бъде взет за човек от тази достойна за уважение категория разбойници.

И аз съвсем не се обидих. Напротив, забавляваше ме ту да възбуждам, ту да приспивам подозренията на плашливия си спътник и нарочно да се държа така, че да объркам още повече един природно слаб ум, който, под влиянието на страха, далеч не бе от най-проницателните. Когато непринуденият ми разговор разсейваше всички негови опасения, достатъчно бе случайно да го запитам къде отива и по каква работа пътува, за да се събудят отново всичките му подозрения. Например, когато сравнявахме достойнствата и издръжливостта на конете си, разговорът ни се разви, както следва:

— Да, господине — каза другарят ми, — колкото до галопа, признавам. Но позволете ми да кажа, че вашият кон (макар и да е много хубаво животно — което си е право) има твърде дребен кокал, за да издържа на дълъг път. Тръсът, сър — продължи той, като смушка своя Буцефал с шпорите си, — най-добрият ход за дълга езда си остава тръсът. Да бяхме по-близо до някой град, с удоволствие бих се басирал за едно кило вино в най-близкия хан, че вашият мързеливец, който едва си повдига краката, няма да издържи на равен път (като изключим лек галоп).

— Съгласен съм, господине — отвърнах аз. — А теренът тук е тъкмо за тази работа.

— Хм, а-хъ — отговори приятелят ми колебливо. — Моето правило, когато съм на път, е никога да не изтощавам коня си между два прехода. Знае ли човек, кога ще се наложи да постави коня си на изпитание? Освен това, господине, когато казах, че ще се състезавам с вас, имах пред вид да се състезаваме при равно тегло. Вие сте двадесет и четири килограма по-лек от мене.

— Добре, но аз съм съгласен да нося някаква тежест. Кажете, моля ви, колко ли тежи куфарът ви?

— Моят к-к-куфар ли? — отвърна той нерешително. — А, много малко — лек като перо, — няколко ризи и чорапи.

— На вид изглежда по-тежък. От мен имате килото червено вино, ако този куфар не изравни разликата в теглото ни.

— Имате грешка, господине, уверявам ви, голяма грешка — отговори приятелят ми, измъквайки се по-настрана на пътя, както правеше винаги, когато беше подплашен.

— Е, готов съм да рискувам и да платя виното; или пък, басирам се с вас — десет жълтици срещу пет, че ще успея да нося куфара ви на задницата на коня и отгоре на това да ви надбягам.

Това предложение хвърли приятеля ми в най-голяма тревога. От естествения бакърен цвят, придобит от безбройни приятни чашки червено и бяло вино, носът му доби бледия оттенък на месинг и зъбите му тракаха от страх, като чу двусмисленото ми дръзко предложение, което сякаш изправяше пред него разбойника със свалена маска във всичката му свирепост. Докато се чудеше какво да отговори, аз донякъде го успокоих, като го запитах нещо за една черковна кула, която се открои пред нас, и му казах, че близостта на селото изключва опасността да ни спрат по пътя разбойници. Лицето му светна при тези думи, но ми беше напълно ясно, че той дълго ще помни крайно съмнителното ми предложение, което се бях осмелил да му направя. Аз ви отегчавам с толкова подробности за характера на този човек и за начина, по който го дразнех, защото, колкото и да са незначителни сами по себе си, тези подробности оказаха голямо влияние върху някои бъдещи събития в настоящата повест. Тогава поведението на този човек само ме изпълваше с презрение и потвърждаваше създалото се преди това у мене мнение, че от всички склонности, които карат хората да се самоизтезават, най-неприятна, главоболна, мъчителна и жалка е безпричинният страх.