Уолтър Скот
Роб Рой (32)

Глава XXXII

Не се ли върне скоро здрав и читав,

да знаете: земята ви ще страда!

Свирепа мъст в сърцето ми е скрита

и мечът ми съсича без пощада!

 

Старинна пиеса

Не знам защо, но една единична проява на жестокост по-силно действува на нервите, отколкото когато зверствата се правят в по-широк мащаб. Същия ден бях видял няколко от храбрите ми съотечественици да падат на бойното поле и ми се стори, че ги бе постигнала една подобаваща за човека участ; и макар да бе развълнувано, сърцето ми не прималя от ужас, какъвто изпитвах, когато видях как хладнокръвно убиха нещастния Морис, който не можеше да се съпротивява. Погледнах другаря си, господин Джарви, чието лице издаваше същите чувства, които бяха изписани по моето. Нещо повече, той не можа напълно да сподави ужаса, който го обзе, и без да ще, прошепна с тих и силно развълнуван глас:

— Протестирам срещу това деяние, което не е нищо друго освен кърваво и жестоко убийство. То носи проклятие и господ ще намери начин да отмъсти за него, когато му дойде времето.

— Значи, не се боите да го последвате! — каза страшната жена, хвърляйки към него поглед, който вещаеше смърт, също като погледа, с който ястребът поглежда жертвата си, преди да се нахвърли върху нея.

— Родственице — каза съветникът, — никой не би прерязал с голяма охота нишката на живота си, преди да е минала на стана в цялата й определена дължина. А мен ми предстои още много работа в този свят, ако бъда пощаден, обществена и частна, свързана със съдийството и с личните ми интереси, пък и има хора, които издържам като бедната Мати, която е осиротяла. Тя е далечна братовчедка на земевладелеца Лимърфийлд, така че, в крайна сметка, като вземе човек пред вид всичко това — да, човек би дал всичко, за да си спаси живота.

— Ами ако ви пусна на свобода, как ще назовете удавянето на онова саксонско куче?

— Ъх! Ъх! Хм! Хм! — каза съветникът, изкашляйки се от притеснение. — Бих се постарал да кажа колкото се може по-малко по въпроса — колкото по-малко приказки, толкова по-бързо се оправят работите.

— Но ако бъдете призован в съда, да отговаряте пред правосъдието, както го наричате, как бихте го нарекли?

Съветникът се поогледа наоколо, сякаш търсеше начин да се изплъзне, после отговори с тон на човек, който вижда, че отстъплението е невъзможно и решава да се хвърли в боя и да тегли всички последствия:

— Виждам как искате да ме хванете натясно. Но ще ви кажа съвсем откровено, родственице: не можех да не говоря, както ми повеляваше съвестта. И макар собственият ви съпруг, за който мога само да съжалявам, че не беше тук, заради него и заради мен самия, както и това нещастно човече от Горна Шотландия, Дугъл, да може да ви кажат, че Никъл Джарви знае да си затваря очите пред слабостите на някой приятел не по-малко от кой да е друг, все пак ще заявя, родственице, че езикът ми никога не казва друго освен това, което мисля, и ако трябва да кажа, че онзи нещастник е бил законно убит, предпочитам да легна там до него. И все пак съм на мнение, че сте първата жена от Горна Шотландия, която готви такава участ на роднина на мъжа си, макар и от четвърто коляно.

Навярно решителният тон, с който съветникът изказа тези думи, направи по-голямо впечатление на коравосърдечната му роднина, отколкото умолителният тон, с който бе говорил дотогава, също както скъпоценни камъни могат да се режат със стомана, макар да оказват отпор на по-меките метали. Тя заповяда ние двамата да застанем пред нея.

— Името ви Озбълдистън ли е? — каза тя, обръщайки се към мен. — Мъртвото куче, на чиято смърт бяхте свидетел, така ви нарече.

— Името ми действително е Озбълдистън — бе моят отговор.

— Значи, навярно Рашли е малкото ви име? — продължи тя.

— Не, Франсис.

— Но познавате Рашли Озбълдистън, нали? Той ви е брат, ако не се лъжа, или поне ви е роднина и близък приятел?

— Той е мой роднина — отвърнах, — но не и мой приятел. Наскоро се бихме на дуел, когато ни раздели едно лице, което, както разбирам, е вашият съпруг. Кръвта ми едва-що е засъхнала на сабята му и раната на гърдите ми е още прясна. Нямам никакви основания да го считам за приятел.

— Щом не сте замесен в интригите му, можете да отидете до Гарсхатахин и неговия отряд, без да има опасност да ви задържат, и да му занесете вест от жената на Макгрегър.

Отговорих й, че доколкото знам, господа военните нямат разумно основание да ме задържат; че, що се отнася до мене, нямах основание да се опасявам да попадна в техни ръце; и ако обстоятелството, че отивам като неин пратеник ще послужи като закрила на моя приятел и на слугата ми — нейни пленници, — готов съм да тръгна незабавно. Използувах случая да кажа, че бях дошъл в тази страна по покана на мъжа й и след като ме е уверил, че ще ми помогне в уреждането на някои важни въпроси, които ме засягат, и че моят другар, господин Джарви, ме придружава по същата работа.

— И де да бяха обувките на господин Джарви пълни с вряла вода, когато си ги обу за тази цел — се намеси съветникът.

— В думите на младия саксонец — каза Хелън Макгрегър, обръщайки се към синовете си — ясно може да видите що за човек е баща ви. Той е умен само когато носи шотландско кепе на главата и меч в ръката. Щом свали носията си и навлече градски сукнени дрехи, той се забърква в отвратителните интриги на Долна Шотландия и след като толкова много е изпатил от тях, отново става техен агент, тяхно оръдие и техен роб.

— Прибавете, госпожо — и техен благодетел — допълних аз.

— Така да бъде — каза тя, — защото това е най-празната титла от всичките, понеже винаги и навсякъде е сеял услуги и благодеяния, за да пожъне най-черна неблагодарност. Но достатъчно по този въпрос. Ще наредя да ви отведат до предните постове на неприятеля. Поискайте да говорите с техния командир и му предайте следното съобщение от мен, Хелън Макгрегър. Кажете му, че ако падне и един косъм от главата на Макгрегър и ако не го пуснат на свобода в срок от дванадесет часа, няма да има жена в Ленъкс, която още преди Коледа да не оплаква смъртта на близките си, няма да има фермер, който да не се вайка за опожарените си хамбари и празния си краварник; няма да има земевладелец или негов наследник, който вечер да си сложи главата на възглавницата и да е сигурен, че на заранта ще бъде между живите. И за да бъдем последователни, щом изтече този срок, ще им изпратя съветника от Глазгоу и този саксонски капитан, и всички останали мои пленници, всеки увит в нашенска карирана носия и насечен на толкова парченца, колкото карета има платът.

Когато тя за момент спря да говори, капитан Торнтън, който беше достатъчно близо, за да я чуе, добави съвсем хладнокръвно:

— Предайте почитанията ми, почитанията на капитан Торнтън от гренадирския полк, на командира и му кажете да изпълни дълга си и да държи пленника и да не мисли повече за мен. Ако съм бил достатъчно глупав да се оставя да бъда хванат в засада от тези хитри диваци, имам достатъчно ум, за да знам как да изкупя грешката си, като умра, без да опозоря военния си сан. Само съжалявам за горките ми момчета — каза той, — които са попаднали в ръцете на такива касапи.

— Шт, шт! — извика съветникът. — Да не би да ви е омръзнал животът? Предайте моите почитания на командира — почитанията на градския съветник Никъл Джарви, глазгоуски съдия, какъвто бе баща му, черковният настоятел, преди него, и му кажете, че няколко почтени мъже са в много тежко положение с изгледи да пострадат още повече. Кажете му, че най-доброто нещо, което може да направи за общото благо, е просто да пусне Роб да си поеме пътя нагоре по долината и толкоз. Вече стана една нередна работа, но тъй като тя засяга главно бирника, не си струва да се дига много шум около тая история.

Натоварен с твърде противоречиви поръчения от страна на тези, които бяха пряко засегнати от успеха на моята мисия, и с нарежданията, които жената на Макгрегър отново ми повтори, за да не пропусна нито една дума от заповедите й, най-после ме оставиха да тръгна. Също така разрешиха на Андрю Феъсървис да ме придружи, струва ми се, главно, за да се отърват от велегласните му молби. Но от страх да не би да използувам коня, за да се изплъзна от водачите си, или пък, защото желаеха да запазят една доста ценна плячка, дадоха ми да разбера, че трябва да пътувам пеша, придружен от Хамиш Макгрегър, по-големия брат, и двама техни хора, които тръгнаха с мен, за да ме водят, а така също и да разузнаят силата и разположението на неприятеля. На Дугъл също заповядаха да дойде с нас, но той успя да се измъкне от това задължение с цел, както се научихме впоследствие, да бди над господин Джарви, комуто, според примитивните принципи за вярност, следвало да бъде в услуга за това, че някога господин Джарви му бил нещо като господар и покровител.

След като вървяхме извънредно бързо около един час, стигнахме до едно обрасло с гъсталак възвишение, откъдето много ясно се виждаше долината под нас и поста, който бе в ръцете на войската. Тъй като това бе главно кавалерийска част, бойците много благоразумно не бяха направили опит да проникнат в прохода, през който капитан Торнтън се бе помъчил да мине толкова безуспешно. Проявявайки доста голямо военно умение, те се бяха укрепили на едно възвишение, в центъра на долчинката Абърфойл, през която река Форт лъкатуши в горното си течение, долчинка, разположена между два реда хълмове, които образуваха барикади от варовикови скали, примесени с грамадни скални маси брекчия — кръгли камъчета, залегнали в по-мека среда, която се е втвърдила около тях като хоросан, а в далечината навсякъде се издигаха по-високи планини. Долината обаче между тези ридове беше достатъчно широка, за да защити кавалерията от внезапни нападения от страна на планинците, а на подобаващи разстояния от главната войскова част и във всички посоки имаше караули и предни постове, за да си осигурят достатъчно време да възседнат конете и да бъдат в пълна бойна готовност при най-малката тревога. По онова време наистина никой не очакваше планинците да нападнат кавалерия в открито поле^[1], макар недавнашни събития да са ни показали, че те могат успешно да сторят това. Когато за пръв път се запознах с планинците, те изпитваха почти суеверен страх при вида на кавалерист, защото кавалерийските коне имаха много по-страшен и внушителен вид от техните планински понита и защото освен това били дресирани, както вярваха по-невежите планинци, да се бият с краката и със зъбите си.

Привързаните към колове коне, които пасяха в тази долчинка, фигурите на войниците, както седяха или стояха прави, или ходеха на групички край хубавата рекичка и голите, романтични скали, които заграждат пейзажа от всички страни, образуваха много красив преден план. Езерото Монтийт, което се виждаше на изток, и замъкът Стърлинг, който едва се открояваше на далечните сини очертания на Охилските планини, завършваха картината.

След като разгледа всичко това много внимателно, малкият Макгрегър ми каза, че трябва да сляза до поста и да изпълня поръчението си при командира, като същевременно ми забрани със заканителен жест било да им съобщя кой ме бе довел до това място, било къде се бях отделил от придружвачите си. Като получих тези инструкции, аз се спуснах към военния пост, последван от Андрю. От английските му дрехи бяха останалите само гащите и чорапите и без шапка, обут в груби планински обувки, които Дугъл му бе дал по милост, загърнал се в парцалив шотландски кариран шал по липса на всякаква горна дреха, той имаше вид на човек, който играе ролята на шотландски налудничав скитник-просяк. Бяхме преминали съвсем малко разстояние, когато ни забеляза един часовой на кон, който тръгна към нас, насочи карабината си и ми заповяда да спра. Подчиних се и когато се приближи до мен, поисках да ме заведе при командира си. Той веднага ме отведе до една група офицери, насядали по тревата, които явно бяха свитата на един офицер с по-висш чин. Той носеше броня от полирана стомана, на която бе изобразен отличителният знак на Ордена на магарешкия бодил^[2]. Моят познат Гарсхатахин и много други господа, някои в униформа, други цивилни, но всички въоръжени и добре екипирани, получаваха нарежданията си от тази високопоставена личност. В свитата му имаше също много слуги, които, изглежда, се числяха към домакинството му и които бяха облечени в богати ливреи.

След като поздравих този благородник, както подобаваше на неговия ранг, съобщих му, че съм бил неволен свидетел на поражението, което кралските войници бяха претърпели от планинците в прохода на езерото Ард (така впоследствие научих, че се казва мястото, където капитан Торнтън бе пленен), и че победителите заплашваха да вземат всякакви крайни мерки спрямо онези, които им бяха в ръцете, както и спрямо цяла Долна Шотландия, ако главатарят им, който бил пленен същата заран, не бъде върнат невредим. Херцогът, защото такъв бе високият ранг на човека, комуто говорех, ме изслуша много спокойно, сетне отговори, че много би съжалявал нещастните господа, които били пленени, да бъдат подложени на жестоките мъчения на варварите, в чийто ръце бяха попаднали, но че би било безумие да се предполага, че той ще предаде главния виновник за всички тези безредици и беззакония и по такъв начин да поощри привържениците му и безчинствата им.

— Можете да се върнете при тези, които са ви изпратили — продължи той, — и да им кажете, че непременно ще наредя Роб Рой, когото наричат Макгрегър, да бъде убит, щом се зазори, като разбойник, когото сме хванали въоръжен и който заслужава да умре заради хилядите свои злодеяния. Съобщете им, че с пълно основание хората биха ме считали за недостоен за поста си, ако постъпя другояче; че ще съумея да защитя страната от дръзките им заплахи да извършват насилие и че ако засегнат един косъм от главата на кой да е от нещастните господа, които по една зла съдба са попаднали в ръцете им, така жестоко ще отмъстя, щото през идните сто години самите камъни по долините им горко ще ридаят.

Аз смирено поисках позволение да изложа възраженията си срещу почетната мисия, която ми възлагаше, и повдигнах въпроса за опасността, с която очевидно бе свързано изпълнението й, на което благородният командир отговори, че в такъв случай бих могъл да изпратя слугата си.

— Дяволът да Ми пречупи краката — каза Андрю, без да обръща внимание пред кого се намира и без да чака моя отговор, — дяволът да ми пречупи краката, ако направя една крачка. Хората да не мислят, че мога да намеря друго гърло, след като Джон Планинецът ми пререже това, дето го имам, с ножа си? Или че мога да се хвърля в едно планинско езеро от едната му страна и да изскоча от другата като дива патица? Не, не, всеки за себе си, а господ за всички ни. Всеки да си урежда живота, да се грижи за себе си, докато му пораснат децата, и няма какво да товарят Андрю с разни поръчения. Роб Рой никога не е припарвал до Дрийпдейл да краде ни ябълки, ни круши от мен самия, нито от моя род.

След като с доста усилия успях да накарам слугата си да млъкне, описах на херцога извънредно голямата опасност, която неминуемо грозеше капитан Торнтън и господин Джарви, и най-настоятелно го помолих така да смекчи условията си, които аз щях да предам, че да се спаси животът им. Уверих го, че съм готов да се изложа на всякаква опасност, ако мога да им бъда полезен, но че от това, което бях видял и чул, Торнтън и Джарви щяха да бъдат убити незабавно, ако посегнат на живота на главатаря на разбойниците.

Херцогът видимо се трогна от думите ми.

— Това е мъчен случай — каза той. — Сам го смятам за много труден случай; но аз трябва да изпълня върховния си дълг към страната — Роб Рой трябва да умре!

Признавам, че бях наистина развълнуван, когато чух за тъй близката смърт, която грозеше моя познайник Камбел, който толкова пъти бе засвидетелствувал благоразположението си към мен. И не само аз изпитвах подобни чувства, защото много от хората, които обкръжаваха херцога, се осмелиха да се застъпят за него.

— Би било по-разумно — казаха те — той да бъде изпратен в замъка Стърлинг и там да бъде задържан под най-строг надзор, като гаранция за пълното подчинение и разтуряне на дружината му. Би било много жалко да се остави страната да бъде плячкосвана, а сега, с наближаването на дългите нощи, ще е много трудно да се предотврати това, тъй като е невъзможно да се охранява страната навсякъде, а планинците непременно ще изберат по-незащитените места.

После добавиха, че било много тежко да се изложат нещастните пленници на злата им почти неминуема участ да бъдат убити, участ, с която били заплашени, и която никой не се съмнявал, че ще ги постигне още в първия изблик на отмъщение.

Гарсхатахин дори отиде по-далеч, разчитайки на чувството за чест на благородника, с когото говореше, ако и да знаеше, че последният има особени основания да мрази пленника.

— Макар Роб Рой да е много неприятен съсед за Долна Шотландия и макар да е особено омразен на ваша светлост, и макар той, повече от всеки друг, да е причина за разрастването на разбойничеството, все пак е умен човек и все ще може да се намери начин да го вразуми човек, докато жена му и синовете му са безразсъдни дяволи, напълно лишени и от страх, и от милост, и ако те поведат отчаяните му привърженици, за цялата страна ще бъде много по-страшно, отколкото когато той ги водеше.

— Хайде, хайде — отвърна херцогът, — та именно защото е тъй умен и хитър, от толкова време вече му трае царството. За няколко седмици бихме смазали един обикновен планински разбойник, а той от години вилнее. Веднаж да го няма него, няма какво да се боим от неприятности от неговата банда — тя ще просъществува, колкото една оса може да оживее, ако й откъснеш главата: веднаж може да те ужили, но после веднага я смазваш.

Ала Гарсхатахин упорито държеше на своето.

— Няма съмнение, милорд — отговори той, — че имам толкова основание да обичам Роб, колкото той мене, като се има пред вид, че той два пъти ми е откарвал кравите от краварника и освен това задигна овцете на арендаторите ми. Обаче…

— Обаче, Гарсхатахин — каза херцогът с многозначителна усмивка, — вие май смятате, че подобна волност е извинителна у приятеля на един приятел, а казват, че Роб не бил враждебно настроен към приятелите на майор Галбрейт оттатък езерото.

— Дори да е така — каза Гарсхатахин със същия шеговит тон, — това не е най-лошото, което съм чувал за него. Но жалко, че нямаме новини от клановете, новини, които очакваме от толкова време вече. Кълна се в бога, че те ще удържат на честната си дума като планинци. Познавам ги аз много добре — да обуеш английски ботуш връз шотландски карирани панталони не върви.

— Не мога да повярвам — каза херцогът. — Тези господа са известни като почтени хора и следва да предполагам, че те ще дойдат на уговорената среща. Изпратете още двама конници да търсят приятелите ни. Докато не пристигнат те, не можем и да помислим да нападнем прохода, където капитан Торнтън се остави да го изненадат и където, доколкото се простират сведенията ми, десет пехотинци биха удържали положението срещу най-добрия кавалерийски полк в Европа. Междувременно разпоредете се да бъдат нахранени тези мъже.

От последната му заповед можах да имам полза и аз, заповед, колкото необходима, толкова и приемлива, защото не бях хапвал нищо, откакто ядохме набързо в Абърфойл предната вечер. Съгледвачите бяха изпратени и се завърнаха без новини от очакваните подкрепления. Слънцето вече залязваше, когато един планинец от клановете, чието съдействие разчитаха да получат, пристигна и донесе писмо, което връчи на херцога с най-дълбок поклон.

— Да се превърна в буре с вино — каза Гарсхатахин, — ако с това писмо не ни съобщават, че тези проклети планинци, които докарахме тук с цената на толкова неприятности, смятат да се оттеглят и да ни оставят да се справим сами с работата си, както можем.

— Точно така е, господа — каза херцогът, пламвайки от възмущение след прочитането на писмото, което бе написано на много изпоцапано листче хартия, но в твърде изискан и официален стил — „За достопочтените ръце на един всемогъщ княз, херцог и пр. и пр.“. — Господа съюзниците — продължи херцогът — са ни изоставили и са сключили сепаративен мир с неприятеля.

— Такава е съдбата на всички съюзи — каза Гарсхатахин. — Холандците щяха да ни сервират същото, ако не бяхме ги изпреварили в Утрехт^[3].

— Вие пускате шеги, сър — каза херцогът и се намръщи, за да покаже, че сега съвсем не му е до смях, — а нашата работа става доста сериозна. Предполагам, че никой от господата не би препоръчал да навлизаме по-навътре в страната, щом сега нямаме поддръжката нито на добре настроени планинци, нито на пехотата на Инвърснайд, нали?

Всички единодушно отговориха, че би било безумие да направят такъв опит.

— Нито пък би било особено разумно — добави херцогът — да останем тук и да се изложим на опасността от нощно нападение. Ето защо предлагам да се оттеглим в Дъхри и Гартартън и оттам да бдим най-внимателно до сутринта. Но преди да се разделим, ще разпитам Роб Рой пред всички ви, за да се убедите със собствените си очи и уши, колко е неуместно да му се дава възможност да върши още беззакония.

Той си даде нарежданията и пленникът бе докаран пред него, с ръце, вързани над лактите и пристегнати към тялото му с конски подпръг, здраво прикрепен отзад. Двама подофицери го държаха, по един от всяка страна, и две редици войници с карабини и натъкнати щикове се строиха за още по-голяма сигурност.

Никога не бях виждал този човек в националната му носия, която много силно подчертаваше особеностите на тялото му. Гъста, буйна, червена коса, която шапката и перуката на носията на Долна Шотландия до голяма степен бяха прикривали, се подаваше под планинското му кепе и оправдаваше названието Рой или Червенокосия, с което той е много добре известен в Долна Шотландия и е което навярно още го помнят. От края на фустанелата до късите му чорапи се виждаха голите му крака, покрити с гъсти къси червени косми, особено по колената, които и в това отношение, и по отношение на здравите им, силни мускули приличаха на краката на червен планински шотландски бик и също оправдаваха позвището му — Червенокосия. Изобщо благодарение на променения му от облеклото вид, а може би поради това, че вече знаех, истинския му страшен характер, той ми се видя толкова по-див и по-внушитилен от преди, че едва го познах.

Той се държеше дръзко, свободно, доколкото му позволяваха въжетата (с които беше вързан), надменно и дори с достойнство. Поклони се на херцога, кимна на Гарсхатахин и на другите и доста се изненада, като видя, че и аз съм там.

— Отдавна не сме се срещали, господин Камбел — каза херцогът.

— Така е, милорд. По-добре да беше по време, когато (поглеждайки вързаните си ръце) можех да ви поздравя, както подобава — но ще му дойде времето.

— Сега му е времето, господин Камбел — отговори херцогът, — защото часовете, когато трябва да свършите с всичките си земни дела, бързо се изнизват. Не казвам това, за да ви нанеса обида в този тежък за вас момент, но вие сам навярно си давате сметка, че сте към края на кариерата си. Аз не отричам, че понякога може да сте вършили по-малко зло от други в този лош занаят, че може и от време на време да сте проявявали талант и дори един нрав, от който би могло да се очаква нещо по-добро. Но вие съзнавате от колко време вече всявате страх и ужас и потискате една мирна страна и с какво насилие поддържате и разширявате узурпираната от вас власт. Накратко, вие знаете, че сте заслужили смъртта и че трябва да се готвите за нея.

— Милорде — каза Роб Рой, — макар да дължа нещастията си на ваша светлост, никога не бих казал, че вие нарочно и съзнателно сте ги причинили. Милорде, ако бях пожелал, ваша светлост днес нямаше да ме съдите, защото три пъти сте се случвали достатъчно близо, за да се прицеля във вас, когато си мислехте само за червените сърни, а рядко ме е видял някой да не улуча целта си. Но колкото до тези, които са ви говорили лошо за мен и са ви настроили зле против един човек, който някога живееше мирно и чинно, не по-малко от кой да е друг гражданин в страната, и които, прикривайки се зад вашето име, са ме тласнали към крайности, на тях отчасти съм си отмъстил, и въпреки това, което ваша светлост казва, очаквам да поживея, за да им отмъстя докрай.

— Зная — каза херцогът, все по-разгневен, — че сте решителен и безсрамен злодей, който веднаж закълне ли се да направи зло, ще го изпълни. Но ще имам грижата да ви попреча. Единствените ви врагове са собствените ви злодеяния.

— Ако се наричах Грейъм вместо Камбел, може би нямаше толкова да ми се натяква за тях — отговори Роб Рой с упорита решителност.

— Добре ще направите, сър — каза херцогът, — да предупредите жена си и семейството си и привържениците си да внимават как ще се отнасят с господата, които сега са в техни ръце, защото аз десеторно ще си отплатя на тях, на целия им род и на съюзниците им, ако и най-малко пострада кой да е от поданиците на негово величество.

— Милорде — отвърна Рой, — никой от враговете ми не може да твърди, че съм кръвожаден човек, и ако сега бях при своите хора, можех да управлявам четири-петстотин планинци толкова лесно, колкото ваша светлост командувате тези осем-десет лакеи и слуги. Но ако ваша светлост е твърдо решен да лиши един дом от главата на семейството, може да сте сто на сто сигурен, че членовете на това семейство ще започнат да действуват съвсем своеволно. Обаче, каквото и да стане, има един честен човек, един мой роднина, който не трябва да пострада. Има ли тук някой, който иска да направи една добра услуга на Макгрегър — той може и да му се отблагодари, макар ръцете му сега да са вързани.

Шотландецът, който бе предал писмото на херцога, отговори:

— Аз ще направя, каквото искаш, Макгрегър.

Той се приближи и пленникът му каза какво да предаде на жена му, но не разбрах думите, защото говореше на гелски. Почти бях уверен, обаче, че й пращаше указания във връзка с мерките, които трябваше да се вземат за безопасността на господин Джарви.

— Виждали ли сте подобно нахалство? — каза херцогът. — Той разчита на това, че е пратеник. Поведението му е също като това на господарите му, които ни поканиха да се съюзим срещу тези разбойници и които ни зарязаха, щом се постигна споразумение последните да им отстъпят Болкидърските земи, заради които се карат.

Не вярвай и на родния си брат —

мени си често плащът своя цвят!

— Великият ви прадед никога не е казвал такова нещо, милорд — отговори майор Галбрейт, — и позволявам си най-чинно да забележа, че и ваша светлост не бихте имали случай да го кажете, ако бихте се съгласили да се търси правдата от самия първоизточник. — Върнете на честния човек откраднатата кобила, оставете всяка глава да си носи собствената шапка, и в Ленъкс ще се въдвори ред между тамошното население.

— Мълчете, мълчете Гарсхатахин! — каза херцогът. — Опасно е за вас да държите такъв език с когото и да било, особено с мен. Но предполагам, че се смятате за привилегирован човек. Моля да отведете частта си към Гартартън, а аз лично ще съпроводя пленника до Дъхри и ще ви пратя заповедите си утре. Ще благоволите да не давате отпуск на никого от войниците си.

— Ето ти пак заповеди и контразаповеди — процеди Гарсхйтахин през зъби. — Но търпение! Ще потърпим още малко. Един ден с вас може да си играем на „стани ти, да седна аз, че кралят иде“.

Сега се построиха двата отряда кавалерия и се приготвиха да тръгнат, та по светло да стигнат до мястото, дето щяха да нощуват. Дадоха ми да разбера, без изрично да ме поканят, че трябва да тръгна с тях; и видях, че макар вече да не ме считаха за пленник, все още ме гледаха с известно подозрение. Това бяха действително опасни времена: борбата между привържениците на Стюартите и на хановерианците така разделяше страната, постоянните спорове и разпри между горношотландци и долношотландци, както и безбройните кръвни вражди, породени по необясними причини между големите знатни шотландски семейства, възбуждаха такава всеобща подозрителност, че всеки, който пътуваше сам и незащитен, почти неминуемо имаше неприятности.

Аз обаче, като нямаше друг изход, се съгласих, макар и неохотно, да вървя с тях, утешавайки се с мисълта, че ще мога да науча нещо от разбойника за Рашли и неговите интриги. Бих бил несправедлив към себе си, ако не добавя, че намеренията ми не бяха чисто егоистични. Странният ми познайник твърде много ме интересуваше, за да ми липсва желание да му услужа по приемлив за него начин, доколкото можех, в тежкото положение, в което се намираше.