Уолтър Скот
Роб Рой (11)

Глава XI

Храбреци, защо сте тъй унили?

И печални тръгвате на път?

Може би във замък Балуйъри

секнал е завинаги смехът?

 

Стара шотландска балада

Следващия ден се случи неделя, а този ден от седмицата минаваше особено тежко в Озбълдистън Хол, защото след тържествената утринна служба, на която винаги присъствуваше цялото семейство, трудно можеше да се каже кого, като изключим Рашли и госпожица Върнън, налягаше най-тежко скуката — този дявол същи. Сър Хилдебранд се позабавлява няколко минути с приказки за вчерашните ми неприятности. Той ме поздрави за избавлението ми от морпетския или хексъмския затвор по същия начин, както би ме поздравил, ако бях паднал при опит да прескоча една висока ограда и бях останал здрав и читав.

— Имал си късмет, момче. Но друг път не рискувай. Че какво! Царският път е свободен за всички, и за виги, и за тори.

— Честна дума, сър, никога не съм пречил някому да минава по него. И най-много се ядосвам, дето всички вярват, че съм съучастник в едно престъпление, което ненавиждам и презирам и което, при това заслужено, би ми струвало живота по законите на страната ми.

— Добре, добре, така да бъде. Аз не те разпитвам. Никой не е длъжен да свидетелствува срещу себе си — това е по правилата на играта, освен ако дяволът не забърка някоя каша.

Тогава Рашли ми се притече на помощ; но все ми се струваше, че с доводите си той по-скоро цели да подсети баща си привидно да приеме, че съм невинен, отколкото сам да докаже това.

— Нима ще продължавате да обиждате собствения си племенник, сър, и то в собствения си дом, като давате вид, че не вярвате това, което той гледа на всяка цена да докаже. Не ще и дума, вие напълно заслужавате доверието му и аз съм убеден, че ако можехте по някакъв начин да му помогнете в тази необикновена история, той би се възползувал от добрината ви. Но братовчед ми Франк бе освободен като невинен и никой няма право да не го смята за такъв. Колкото за мене, аз ни най-малко не се съмнявам в неговата невинност. И по моите разбирания въпрос на семейна чест е ние да я поддържаме в цялата страна както с думи, така и с меча си.

— Рашли — каза баща му, като впери поглед в него, — ти си хитрец. Винаги си бил по-хитър от мене и от повечето други хора. Гледай някой път да не пострадаш от собствената си хитрост. Две лица под една качулка — това не съществува в истинската хералдика. Но като става дума за хералдика, ще отида да почета малко Гуилим.

Това негово решение бе съпроводено от прозявка, заразителна като прозявката на богинята в „Дънсиадата“^[1]. Тя бе подета от грамадните му синове, които тъкмо се разотиваха, за да си намерят развлечение, всеки според желанията си: Пърси отиде да изпие една чаша бира с управителя в склада за провизии; Торнклиф — да изреже няколко сопи и да ги нагласи в плетените им дръжки; Джон — да приготви мушички за риболов; Дикън — да играе на хвърляне на пара, като дясната му ръка играеше срещу лявата; а Уилфред — да си върти палците и да си тананика, докато заспи, та да изкара така до обеда, ако е възможно. Госпожица Върнън се бе оттеглила в библиотеката.

Ние с Рашли останахме сами в стария хол, където слугите, както винаги шумни и непохватни, след дълго бавене раздигнаха останките от солидната ни закуска. Възползувах се от случая да го укоря за начина, по който бе говорил на баща си за моята работа. Казах му съвсем откровено, че в него имаше нещо много обидно за мен, защото с думите си той сякаш се мъчеше по-скоро да накара сър Хилдебранд да прикрие подозренията, вместо, да ги премахне.

— Че какво мога да направя, драги приятелю? — отвърна Рашли. — Характерът на баща ми е такъв, че веднаж загнездят ли се у него каквито и да било подозрения (а което си е право, той не се поддава лесно), от опит вече знам, че е по-добре да го накараш да не говори на тези теми, отколкото да спориш с него. Така надвивам на плевелите, които не мога да изкореня; отрязвам ги, щом поникнат, докато те най-после изчезнат от само себе си. Съвсем неразумно и безполезно е да спориш с човек като сър Хилдебранд, който не се поддава на убеждаване и който държи на своето така твърдо, както ние, добрите католици, вярваме на светия отец в Рим.

— Но ще се съгласите, че е крайно неприятно за мен да живея в къщата на човек — и то близък роднина, — който упорито вярва, че съм обрал Пътници като пладнешки разбойник.

— Глупавото мнение на баща ми, ако е позволено човек да назове мнението на един баща с такъв епитет, с нищо не изменя вашата невинност. А колкото до това, че този факт ви позори, бъдете уверен, че както и да го погледнете от политическа или морална гледна точка, за сър Хилдебранд това е похвална постъпка — отслабване на врага, обиране на амалекитите^[2]. Вие ще се издигнете в очите му за предполагаемото ви участие в него.

— Не желая да спечеля ничие уважение, господин Рашли, по начин, който би ме унизил в собствените ми очи. Смятам, че тези обидни подозрения ще ми дадат сериозно основание да напусна, Озбълдистън Хол, щом успея да се свържа с баща си и да чуя мнението му по този въпрос.

По мургавото лице на Рашли, колкото и рядко то да издаваше чувствата му, се изписа усмивка, която той веднага прикри и пропъди с въздишка.

— Вие сте щастливец, Франк — идвате и си отивате, както волният вятър духа, където си ще. С вашата обиграност, изтънчен вкус и дарби скоро ще намерите среда, където те ще бъдат оценени по-добре, отколкото сред скучните обитатели на този дом. Докато аз…

Той не се доизказа.

— А какво в съдбата ви би накарало вас или когото и да било да завиди на моята — да завиди на мен, изгнаника, бих казал, лишен от бащин дом и благоволение?

— Да — отвърна Рашли, — но помислете си какво задоволство се крие в това чувство на независимост, която навярно сте постигнали с цената на една съвсем временна жертва — каквато, убеден съм, ще се окаже жертвата ви. Помислете си, каква сила има в това да действувате свободно, да развивате собствените си дарби, следвайки склонностите си, което ви дава пълна възможност да се отличите. Един сравнително кратък престой на север е много ниска цена за слава и свобода дори когато сте изгнаник в Озбълдистън Хол. Вие, втор Овидий^[3] в Тракия^[4], нямате неговите основания да пишете „Тъги“.

— Не разбирам откъде сте толкова добре осведомен за моите нескопосни ученически занимания — рекох, изчервявайки се, както подобава на млад, начинаещ писател.

— Преди известно време тук идва един пратеник на баща ви, млад глупак, на име Туайнол, който ми разправи, че тайно служите на музите и че някои от стиховете ви предизвикали възхищението на най-добрите познавачи.

Трешъм, уверен съм, че никой не може да ви обвини в опити за стихоплетство. Но на младини сигурно сте познавали много чираци и други събратя по занаят, ако не и някои от майсторите зидари в храма на Аполон^[5]. Суетността е обща слабост на всички, от светилото на сенчестия Туикънхъм^[6] до най-лошия драскач, когото той бичува в своята „Дънсиада“. И аз не бях лишен от тази обща слабост и без да размисля колко невероятно беше един младеж с вкусовете и навиците на Туайнол да бъде запознат с някое и друго мое стихотворение, което от време на време успявах да прочета в Бътъновото кафене, или пък да повтори мнението на критиците — редовни посетители на това средище на духовитостта и литературата, аз почти мигновено лапнах въдицата. Щом Рашли забеляза това, той реши да се възползува от случая, като ме помоли някак плахо, но явно съвсем настойчиво, да му бъде разрешено да види някои от ръкописите ми.

— Ще ми посветите една вечер в моята стая — продължи той, — тъй като скоро ще бъда принуден да изоставя едно приятно литературно общество, за да го заменя със скуката на търговията и с грубите всекидневни светски грижи. Повтарям, като се подчиних на бащината си воля за доброто на семейството ни, аз направих истинска жертва, особено като се има пред вид спокойната и тиха професия, за която се готвех.

Аз бях суетен, но не и глупав, и такова лицемерие не можех да преглътна.

— Да не искате да ме убедите, че действително съжалявате, като заменяте положението на някакъв неизвестен католически свещеник и всичките му лишения с богатство, обществено положение и светски удоволствия?

Рашли видя, че бе попрекалил в престорената си скромност и след съвсем кратко мълчание, през което навярно си пресмяташе доколко да бъде откровен с мен (а откровеността бе качество, което той винаги използуваше много пестеливо), отговори усмихнат:

— За човек на моята възраст действително не изглежда толкова страшно, колкото може би би трябвало да изглежда да бъдеш осъден, както казвате, на богатство и светски живот. Но нека ми бъде простено, ако ви кажа, че имате погрешна представа за предначертаното ми поприще. Че щях да стана католически свещеник — да, в това сте прав, — но не какъв да е неизвестен свещеник. Не, драги, Рашли Озбълдистън дори да стане най-богатият лондонски гражданин, ще бъде по-незначителен и никому неизвестен, отколкото като член на една църква, чийто служители, както някой се бе изразил, „стъпват с обути в сандали крака върху принцове“. Семейството ми е добре поставено в един кралски двор, сега в изгнание, а влиянието, което този двор би трябвало да има, и наистина има в Рим, е още по-голямо. Умствените ми способности не са общо взето по-ниски от доброто образование, което съм получил. Погледнато съвсем трезво, имах основание да очаквам високо положение в църквата — крилатите мечти на въображението ми очертаваха и най-високото. А защо — добави той, като се засмя (верен на навика си да държи разговора на ръба между сериозния и шеговития тон), — защо кардинал Озбълдистън от знатен произход и със силни връзки да не би могъл да решава съдбините на цели империи, не по-малко от плебейския Мазарини или от Алберони^[7], син на италиански градинар?

— Нямам никакви доводи, с които да ви убедя в противното; но на ваше място не бих особено съжалявал, че съм изпуснал случая да се издигна на една толкова несигурна и свързана с много неприятности висота.

— И аз не бих съжалявал — отвърна той, — ако бях уверен, че сегашното ми положение е по-сигурно. Но това ще зависи от редица обстоятелства, които мога да науча само от личен опит — например характера на баща ви.

— Признайте си истината и не хитрувайте — нали искате да ви кажа що за човек е баща ми?

— Щом вие, както и Дай Върнън, държите да следвате знамето на добрия Рицар на искреността, ще ви отговоря направо: разбира се.

— Тогава слушайте. Баща ми е човек, който е следвал пътя на благополучието по-скоро за възможностите, които той му е предлагал да развие способностите си, отколкото заради златото, с което той е осеян. Живият му ум би се радвал на всяка работа, която му предоставя поле за дейност, дори когато тази дейност е единствената му награда. Той е натрупал богатство, защото, като умерен и пестелив човек, не са се откривали нови разходи, които да погълнат увеличаващия му се доход. Той мрази преструвката у хората; сам той никога не се преструва; и има особена дарба да съзира мотивите в различни отсенки на езика. По природа мълчалив, той лесно се отвращава от бъбривците, още повече, че по въпросите, които го интересуват, не може да се завърже особено голям разговор. Той най-строго съблюдава религиозните си обязаности, но няма защо да се боите от намесата му във вашата религия, защото за него веротърпимостта е свещен принцип на политическата икономия. Но ако съчувствувате на Стюартите, което е близко до ума, добре ще направите в негово присъствие да не издавате това, както и най-малката склонност към крайните принципи на торите, защото той ненавижда и едните, и другите. Освен това баща ми държи абсолютно на думата си, която трябва да бъде закон за подчинените му. Към всекиго винаги изпълнява дълга си и не позволява никому да не постъпва така към него. За да спечелите благоволението му, трябва да изпълнявате неговите заповеди, вместо да повтаряте мненията му. Най-големите му недостатъци се дължат на предубеждения, свързани със собствената му професия или по-скоро на всеотдайната му преданост на тази професия, поради което нищо не му се вижда интересно или достойно за похвала, освен ако по някакъв начин е свързано с търговията.

— Ах, как майсторски го обрисувахте! — възкликна Рашли, когато свърших. — Ван Дайк е нескопосан художник в сравнение с вас, Франк. Виждам високоуважавания ви баща като жив пред себе си, с всичките му качества и недостатъци; човек, който обича и почита краля като един вид лорд-мер на империята или шеф на Министерството на търговията; който благоговее пред Камарата на общините заради законите, които уреждат външната търговия, и който уважава Камарата на лордовете за това, че председателят й седи на чувал с вълна.^[8]

— В моя портрет имаше прилика, Рашли; вашият е карикатура. Но в замяна на тази carte du pays^[9], която разгънах пред вас, осветлете ме върху разположението на непознатите земи…

— Където сте претърпял корабокрушение — каза Рашли. — Не си струва трудът. Това не е никакъв остров на Калипсо^[10] с гъстите си сенки и подобни на лабиринт горски пътеки, а едно голо пусто нортъмбрийско поле, което едва има с какво да възбуди любопитството или да зарадва окото. Една половинчасова обиколка е достатъчна, за да го видите във всичката му голота, все едно, че съм разстлал пред вас чертежа му, направен с линия и пергел.

— Да, но все пак има нещо, което заслужава да бъде по-внимателно проучено… Какво ще кажете за госпожица Върнън? Тя не придава ли интерес на пейзажа, та ако ще всичко наоколо да е голо и диво като исландския бряг?

За мен бе очевидно, че новата тема за разговор, която подех, не се понрави на Рашли. Но откровените ми думи ме бяха поставили в изгодното положение да разпитвам на свой ред. Рашли съзнаваше това и се видя принуден да последва примера ми, колкото и да му бе трудно да води с успех играта.

— Напоследък — каза той — виждам госпожица Върнън много по-рядко, отколкото по-рано. Като малка аз й бях учител. Но откакто стана девойка, различните задължения, сериозността на професията, за която се готвех, особеното естество на нейните занимания — с две думи и нейното, и моето положение — правеха една голяма и постоянна близост между нас опасна и неподоба-ваща. Госпожица Върнън може би гледа на моята резервираност като на лоша проява у мен, но това бе мой дълг. И мен ми беше мъчно, както изглежда и на нея, когато се наложи да отстъпя пред гласа на благоразумието. Но безопасно ли бе да поддържам близки връзки с едно хубаво и чувствително момиче, чието сърце, не може да не знаете, трябва да принадлежи или на манастирската килия, или на определения й вече съпруг?

— Манастир или определен вече съпруг?! Нима госпожица Върнън няма друг изход?

— Не, няма — каза Рашли с въздишка. — Предполагам, че е излишно да ви предупреждавам срещу опасността да се сближавате прекомерно с госпожица Върнън. Вие сте светски човек и сам знаете доколко можете да си позволите удоволствието да общувате с нея, без да има опасност за вас и без да се накърни честта на девойката. Но ви предупреждавам, че пред вид на буйния й нрав, ще трябва житейският ви опит да бди както над вас, така и над нея; вчера тя ви даде пример колко е лекомислена и доколко не спазва приличието.

Аз чувствувах, че думите му не бяха лишени от правдивост и от здрав разум. Той ме предупреждаваше съвсем приятелски и нямах никакво основание да се засегна, но въпреки това през цялото време, докато говореше, ми идеше да забия сабята си в тялото на Рашли Озбълдистън.

„Да го вземат дяволите, нахалника! — мислех си аз. Да не иска да ми даде да разбера, че госпожица Върнън се е влюбила в слабата му мутра с дългия нос и щръкналата челюст и че се е унизила дотам, щото е станало нужда неговата въздържаност да я изцери от една неразумна страст?“

„Ще го накарам да си каже всичко без недомлъвки — реших аз, — ако ще с клещи да му измъквам думите.“

Ето защо постарах се да си наложа пълно самообладание и казах, че „като се имат пред вид здравият разум и познанията й, не може човек да не съжалява, че в държанието й има нещо прямо до грубост и провинциално“.

— Поне крайно откровено и нерезервирано — отвърна Рашли, — но, вярвайте ми, тя има златно сърце. Да си кажа правичката, ако тя все още не ще да чуе за манастира и за избрания й съпруг и ако с труда си в мината на Плутос^[11] успея да си осигуря приличен доход, за да бъда независим, ще се реша да възобновя нашата дружба, за да съединя нейната съдба с моята.

„Колкото и да му е хубав гласът — си помислих — и колкото и да е сладкодумен, никога не съм срещал по-грозен и по-самонадеян глупак от този Рашли Озбълдистън.“

— Обаче — продължи Рашли, сякаш мислеше на глас — не бих искал да изместя Торнклиф.

— Да изместите Торнклиф! Та брат ви Торнклиф ли е определен за съпруг на Даяна Върнън? — попитах аз крайно изненадан.

— Ами че да. Желанието на баща й и един договор между двете семейства я предопределят да се омъжи за един от синовете на сър Хилдебранд. От Рим се получи специално разрешение Дяана Върнън да се омъжи за — празно място — Озбълдистън, син на стария сър Хилдебранд Озбълдистън, живущ в Озбълдистън Хол, баронет^[12] и пр. И остана само да се избере щастливецът, чието име ще попълни празното място в документа. Тъй като Пърси рядко изтрезнява, баща ми избра Торнклиф, като втората опора на семейството и следователно най-подходящ да продължи рода на Озбълдистъновци.

— А госпожицата — казах аз, налагайки си да говоря с шеговит тон, който, струва ми се, никак не ми прилягаше, — госпожицата би била по-склонна може би да погледне по-ниските клони на семейното дърво, докато намери клона, за който би желала да се хване.

— Не знам — отговори той. — В нашето семейство няма голям избор: Дик е комарджия, Джон е грубиян, а Уилфред — глупак. Все пак, струва ми се, че в края на краищата баща ми не можеше да направи по-добър избор за Дай.

— Като изключим тук присъствуващия — казах аз.

— Свещеническият сан, за който се готвех, изключваше такава възможност. Иначе, не скривам, че както съм подготвен с моето образование да уча и ръководя госпожица Върнън, може би щях да съм по-достоен избор от кой да е от по-големите ми братя.

— И госпожицата навярно бе на същото мнение?

— Няма защо да смятате, че е така — отговори Рашли, като с това привидно отричане гледаше да потвърди по най-категоричен начин обратното. — Нас ни свързваше приятелство — само приятелство и нежната обич на един разцъфващ ум към единствения му учител. Любовта не се докосна до нас. Казах ви вече, овреме проявих благоразумие.

Не ми се искаше вече да продължа този разговор и като успях да се откопча от Рашли, си отидох в стаята. Спомням си как крачех из нея силно развълнуван и на глас повтарях изразите му, които най-много ме бяха засегнали: „Чувствителна — темпераментна — нежна обич — любов!…“ Даяна Върнън, най-хубавото същество, което някога бях виждал, да е влюбена в него, в този кривокрак, куц мошеник с дебел врат! Същински Ричард III без гърбица! От друга страна, какви възможности е имал по време на проклетите им уроци; и лекотата, с която се изразяваше, негодникът; и пълната й изолираност, липсата на какъвто и да е контакт с други разумни хора; да, и това, че тя явно се чувствуваше засегната от него, че се възхищаваше на дарбите му, а то можеше спокойно да се изтълкува като резултат на несподелени чувства… Е, та какво ме засяга мене, че съм се разфучал така? Даяна Върнън да не би да е първата хубавица, която се е влюбвала и омъжвала за грозник? И дори да бе свободна да се ожени за кой да е от Озбълдистъновците, какво ме засяга? Католичка, привърженица на Стюартите и отгоре на това свадлива — трябва да съм луд да проявя интерес към нея.

Потушавайки с подобни мисли пламъка на негодуванието си, успях да го уталожа дотам, че се превърна в тлееща болка. Когато слязох на обед, бях в най-лошото настроение, което можете да си представите.