Уолтър Скот
Роб Рой (26)

Глава XXVI

Сурово племе обитава сред скалите,

* * *

Дух горд от зъберите извисява се далече —

на волност, но и на лишения обречен.

Нараства силата му. И ще дойде време

богатствата от низините сам да вземе.

 

Грей^[1]

— Защо закъсняхте толкова? — попита господин Джарви, когато влязох в приемната на този почтен господин. — Има вече пет минути, откак удари един. Мати вече два пъти се показа на вратата с обеда и имате късмет, че ще ядем овнешка глава — тя не се разваля от стоене. „Преварената овча глава е цяла отрова“ — казваше добрият ми баща — той много обичаше овчи уши, милият.

Извиних се както подобава за неточността си и скоро седнахме на масата начело с господин Джарви. Много весел и гостоприемен, той настояваше Оуън и аз да си хапваме от шотландските лакомства, с които беше отрупана трапезата му, повече, отколкото беше приятно за несвикналите ни английски стомаси. Аз сравнително добре се отървах, тъй като бях придобил известни навици за държание в обществото, които помагат на човека да се избави от такова добронамерено преследване. Много комично беше обаче да гледа човек как Оуън, чиито схващания за вежливост бяха по-строги и който беше готов с всички законни средства да за-свидетелствува уважението си към приятеля на фирмата ни, с тъжна физиономия нагъва пърлена овнешка вълна и заявява, че е много вкусна, с един тон, в който любезността едва прикриваше отвращението.

Когато раздигнаха масата, господин Джарви собственоръчно приготви купа, с ракиен пунш, който за пръв път имах щастието да вкуся.

Лимончетата, увери ни той, били от собствената му фермичка, там далеч (той повдигна многозначително рамото си, за да покаже, че става дума за Антилските острови), а изкуството да прави това питие бил научил от стария капитан Кофинки, който пък, прибави той шепнешком, го бил научил, както разправяли хората, от пиратите.

— Но питието си го бива — каза съдията и наля на всички ни. — Добра стока често идва от лош пазар. А колкото за капитан Кофинки, той беше порядъчен човек, когато се запознах с него, само че страшно много псуваше. Но той е мъртъв и ще дава сметка за делата си на онзи свят — и се надявам, че са приели сметката му, надявам се; че са я приели.

Питието беше извънредно вкусно и даде повод за дълъг разговор между Оуън и нашия домакин за условията, които се бяха създали след Обединението за търговия между Глазгоу и британските колонии в Америка и на Антилските острови и за възможностите на Глазгоу да изпраща подходящи стоки на този пазар. Оуън спомена, че е трудно за Шотландия да задоволи търсенето на стоки в Америка, без да се закупят те от Англия, а господин Джарви му възрази надълго и нашироко и твърде енергично:

— Как не, сър! Ние сме си самостоятелни, можем и сами да се оправим. Имаме вълнени платове от Стърлинг, платове от Мъсълборо, трикотаж от Абърдийн, тънки вълнени платове от Единбург и много други вълнени стоки, а ленените ни платове са по-хубави и по-евтини, отколкото вашите в Лондон. И можем да купуваме ваши стоки от Северна Англия, от Манчестър и Шефийлд, и керамичните ви изделия от Нюкасъл по-евтино, отколкото вие ги купувате в Ливърпул. Произвеждаме и доста памучни платове и муселини. Да, да, нека оставим всяка селда да виси за собствената си глава и всяка овца за собствения си крак и ще видите, че ние от Глазгоу няма да останем толкова назад. Всичко това не е твърде интересно за вас, господин Озбълдистън — прибави той, като забеляза, че от известно време мълча, — всеки си приказва за занаята.

Аз се извиних за разсеяността си с мъчителното положение, в което се намирах, и с необикновените си приключения тази сутрин. Това ми даде възможността, която търсех, да разкажа цялата история подробно и без препятствия. Не споменах сама за раната, която ми бе нанесена, защото сметнах, че не заслужава внимание. Господин Джарви ме слушаше с голямо внимание и очевиден интерес, мигаше със сивите си очички, смъркаше емфие и ме прекъсваше само с по някое кратко възклицание. Когато започнах да разправям за дуела, Оуън скръсти ръце на гърди и вдигна очи към небето като олицетворение на скръб и изненада, а господин Джарви прекъсна разказа ми:

— Неправилно, съвсем неправилно — да вадиш сабя срещу собствения си роднина, е забранено от божиите и човешките закони. А да видиш сабя по улиците на един кралски град, е наказуемо с глоба и затвор — а дворът на колежа не се ползува с някаква особена привилегия, защото там трябва да има мир и тишина. Колежът не получава цели 600 лири годишно от епископските наеми (по дяволите тази пасмина епископите и техните наеми) и от наема на глазгоуската епархия, за да позволява на хората да се бият по дворовете му и на лудите младежи да се замерват със снежни топки, та когато Мати и аз минаваме оттам, да трябва да им се кланяме и да им правим реверанс, за да не ни строшат главите^[2]. Ще видим ние тази работа. Но разправяйте по-нататък — какво стана после?

Когато споменах за появяването на Камбел, Джарви скочи смаян и закрачи из стаята, говорейки:

— Пак Робин! Робин е луд, ама съвсем луд. Ще го обесят за срам на семейството и рода му и всичко живо ще гледа и ще разправя. Баща ми, черковният настоятел, му направи първите панталони, ама май ми се струва, че черковният настоятел Триплай, въжарят, ще му усуче последната връзка. Да, да, сигурно ще го обесят бедния Робин… Но хайде да чуем останалото.

Разказах цялата история колкото може по-ясно: но господин Джарви все откриваше някои неща, които не му са ясни, и ме накара да се върна, твърде неохотно, на историята с Морис и срещата ми с Камбел в дома на съдията Ингълууд. Той изслуша всичко това много сериозно и доста време мълча, след като свърших разказа си.

— По всички тези въпроси аз искам да ви помоля за съвет, господин Джарви, и сигурен съм, че вие ще ми посочите как е най-добре да действувам за доброто на баща си и за собствената си чест.

— Имате право, млади човече, имате право — каза съветникът. — Винаги се вслушвайте в съветите на по-старите и по-мъдрите от вас. Не бъдете като безбожия Ровоам, дето се повел по акъла на голобради момчета, а не слушал старите съветници, които седели при нозете на баща му Соломон и които, както тъй добре ни обясни господин Майкълджон в проповедта си върху тази глава от библията, сигурно са черпили от негова мъдрост. Но не ми разправяйте за чест — аз разбирам само от добро име. Честта е убиец, който пролива кръв и прави скандали по улиците; а доброто име е честен и порядъчен човек, който си седи в къщи и си гледа работата.

— Точно така, господин Джарви — каза нашият приятел Оуън, — доброто име е най-важното. Ако можем да спасим него, макар и с най-голяма загуба…

— Имате право, господин Оуън, имате право: мъдра и права дума казахте. Аз вярвам, че работата ще се оправи, макар и сега да е тръгнала малко накриво. Но колкото за Робин, аз съм на мнение, че той ще помогне на този млад човек, ако това е по силите му. Той има добро сърце, бедният Робин, и макар, че изгубих около двеста лири от предишната му търговия и не се на-, дявам твърде да видя някога хилядата си шотландски лири, дето ми ги обещава, все пак не мога да кажа, че намеренията на Робин не са честни.

— Значи, мога да го смятам за честен човек? — запитах аз.

— Хм! — отговори Джарви, като се окашля някак предупредително. — Да, той има някаква характерна за планинците честност, честен е по своему, дето се казва. Баща ми, черковният настоятел, винаги се смееше, когато разказваше отде произлиза тази фраза. Някои си капитан Костлет се хвалел с верността си към крал Чарлз и писарят Петигру (сигурно сте слушали много истории за него) го попитал как е служил на краля, щом се е бил против него при Уустър в армията на Кромуел. А капитан Костлет, който бил остроумен човек, казал, че му бил служил по своему. Ето отде произлязла тази фраза — добрият ми баща винаги се смееше на тази шега.

— Но мислите ли — рекох аз, — че този човек ще може по някакъв начин да ми помогне и че аз трябва да се реша да отида на срещата, която ми определи?

— Честно и откровено казано, струва си да опитате. Сам виждате, че е доста рисковано да останете тук. Този човек Морис е някъде на служба в митницата в Гринък — пристанище на река Форт, тук наблизо. И макар че цял свят знае, че той е двукрако животно с глава на гъска и сърце на кокошка, което само ходи по пристанищата и тормози хората за разни там разрешителни и други подобни досадни работи, все пак, ако той направи донесение, всеки съдия трябва да го вземе под внимание и може да се намерите затворен между четири стени. А това не би било особено полезно за бащините ви работи.

— Това е вярно — забелязах аз, — но с какво мога да му бъда полезен аз, ако напусна Глазгоу, където вероятно Рашли ще прави главните си машинации и интриги, и ако се доверя на този съмнителен човек, за когото не знам почти нищо друго освен това, че се бои от правосъдието, и то сигурно с право; и че във връзка с някаква тайна и може би опасна работа той е в съюз със същото това лице, което вероятно ще стане причина за нашия фалит?

— А-а — каза съветникът, — вие сте твърде строг към Роб, твърде строг сте към него, бедния. Работата е там, че вие не познавате нашата планинска област или Горна Шотландия, както я наричаме. Тези хора са съвсем различни от нас. Те нямат съдилища — нямат и съдии, дето напразно носят сабя като покойния черковен настоятел и да си призная, като мене и другите днешни съветници в нашия град. Но такъв е божият закон и няма какви да ги дъвчем. За тях не съществува друг закон освен острието — мечът им е ищецът или тъжителят, както казвате вие, англичаните, а щитът — обвиняемият. Най-здравата глава издържа най-дълго — това е то правосъдието на планинците.

Оуън въздъхна дълбоко. И аз признавам, че това описание не увеличи твърде желанието ми да тръгна из тези шотландски планини, дето цари такова беззаконие, за което говореше Джарви.

— Ние, сър — каза той, — не говорим много за тези работи, защото си ги знаем. А каква полза да петним страната си и да позорим рода си пред южняци и чужденци? Само лошото пиле мърси собственото си гнездо.

— Е добре, сър, но тъй като аз ви разпитвам не от празно любопитство, а подтикнат от истинска нужда, надявам се, че няма да ви обидя, ако настоявам да ми дадете още някои сведения. Във връзка със сметките на баща ми аз ще имам работа с някои господа от тази дива страна и разчитам на вашия разум и опитност да получа необходимите сведения по тези въпроси.

Това малко ласкателство не отиде напразно.

— Опитност! — каза съветникът. — Без съмнение имам доста опитност и съм си направил вече някои сметки. Да, между нас казано, аз узнах нещичко чрез Андрю Уайли, моя бивш писар, той сега работи при „Маквити и сие“, но понякога си пийва по чашка в събота след обяд със стария си господар. И тъй като вие сте готови да последвате съвета на тъкача от Глазгоу, не съм от тези, дето биха отказали да помогнат на човек, с когото отдавна търгуват, а и баща ми, черковният настоятел, не беше от тях. Мислих си по едно време да използувам влиянието си пред Аргайлския херцог или пред брат му Джон Айли. Защо пък да проявявам излишна скромност? Но такива големи хора не биха обърнали внимание на прост тъкач като мен — те повече гледат кой им; говори, отколкото какво им се говори. Толкова по-зле, толкова по-зле. Не че искам да кажа нещо за този Маккалъм Мор: „Не говори нищо лошо за богатите, дори в спалнята си — казал синът на Сарък, — защото някоя птичка ще им го разкаже, големите гърнета имат дълги уши.“

Прекъснах това предисловие, което господин Джарви обичаше да разтяга доста, като го уверих, че господин Оуън и аз сме хора, на които може напълно да се довери.

— Не е за това — отговори той, — та аз не се боя от никого. Защо да се боя? Това, което говоря, не е предателство. Само че тези планинци имат дълги ръце, а пък аз понякога ходя на гости у стари роднини по долините и не ми се ще да съм скаран с някой от клановете им. Както и да е, да продължа. Трябва да знаете, че аз съм се убедил, че единственият верен източник на човешко знание, както и господин Оуън добре знае, е езикът на цифрите.

Оуън с готовност подкрепи това становище, което се покриваше напълно с неговото собствено, и нашият оратор продължи:

— Тази наша Горна Шотландия, както я наричаме, господа, е дива и пуста. В нея има височини и долини, гори, пещери, езера, реки и планини, които биха изморили дори краката на дявола, ако рече да се изкачи по тях. В тази област и по островите, които не са, по-свестни, ами да си кажем правичката, още по-лоши от материка^[3], има около двеста и тридесет общини, като включим и Оркнейските острови, народът на които е див, макар че не знам гелски ли говори, или какво. И ето, господа, ако сметнем, че всяка община има средно осемстотин жители, в която цифра не влизат деца под деветгодишна възраст, и като прибавим една пета за децата на деветгодишна възраст и под нея, цялото население ще възлезе на… да прибавим една пета към осемстотин, за да получим множимото, и да вземем двеста и тридесет за множител…

— Произведението — каза господин Оуън, който с голямо удоволствие вземаше участие в статистиките на господин Джарви — ще бъде 230 хиляди.

— Правилно, сър, съвсем правилно. А войската на тази област, ако се изкарат всички мъже между осемнадесет и петдесет и шест години, които са годни да носят оръжие, няма да бъде по-малко от петдесет и седем хиляди и петстотин мъже. И ето, господа, печалната и страшна истина е, че няма никаква, ама съвсем никаква работа за половината от тези хора. Искам да кажа, че земеделието, скотовъдството, риболовът и всеки друг честен труд в тази страна не могат да ангажират половината от населението, колкото и лениво да работят, а пък те наистина работят така, га че ли плугът и лопатата им горят пръстите. Е добре, господа, тази половина безработно население, възлизаща на…

— Сто и петнадесет хиляди души — каза Оуън, — тъй като това е половината от горното произведение…

— Точно така, господин Оуън, точно така. А между тях може би има двадесет и осем хиляди здрави мъже, които са годни да носят оръжие и носят оръжие, а не пипват работа, пък и да искат, не могат да намерят какъвто и да е честен начин да си изкарат прехраната — това за съжаление е истината.

— Нима е възможно — казах аз — наистина да е такова положението в една толкова голяма част от Британския остров, господин Джарви?

— Сър, аз ще ви го обясня така, че да ви стане ясно като бял ден. Да речем че всяка община има средно работа за петдесет плуга — това е дори много за бедната почва, която тези нещастници трябва да обработват, и че има пасища за впрегатните коне и говеда и за около четиридесет-петдесет крави; нека да кажем, че с оранта и говедата се занимават седемдесет и пет семейства от по шест души, и да прибавим още петдесет, за да закръглим числото, ето ви петстотин души — половината от населението, което има някаква работа и препитание или с други думи може да изкара някак си киселото мляко и овесената каша. Ами я ми кажете какво правят останалите петстотин?

— Боже мой! — казах аз. — Наистина какво правят, господин Джарви? Ужас ме обзема, като си помисля за положението им.

— Сър — отвърна съветникът, — може би още повече ще ви обземе ужас, ако живеете близо до тях. Защото, даже да допуснем, че половината от тях все още могат да си изкарат нещичко в Долна Шотландия по жетва, сенокос или като говедари и прочие, пак остават стотици хиляди дългокраки мъжаги планинци, които не могат да си намерят работа, а скитат и просят^[4] от познатите си или пък живеят, както му намерят леснината, честно или нечестно. А има и много други, стотици други, които слизат на границата на Долна Шотландия, където има какво да се пипне, и си изкарват прехраната, като завличат крави и друго, каквото им падне. Безобразно положение в една християнска страна — още повече, че те се гордеят с това и считат, че да подкараш стадо говеда (което на прост шотландски значи да ги откраднеш), е смел и мъжествен подвиг и по-прилича на храбреци (както сами се наричат тези разбойници), отколкото да си изкарват надницата с честен труд. А господарите им са същата пасмина, както и простият народ, защото ако сами не ги пращат да грабят и нападат, то съвсем не им забраняват да се крият или ги пускат да се крият в техните гори, планини и крепости, щом извършат някакво безобразие. И всеки един от тях поддържа толкова от своите роднини, за колкото може, дето се вика, да скърпи средства; или — което е все едно — толкова, колкото могат по честен или нечестен начин сами да се поддържат. И ето ги тези хора, въоръжени с пушки и пищови, с ками и дурлахи^[5], всеки момент готови да нарушат спокойствието на страната, стига господарят им да пожелае. Така стои работата с тая Горна Шотландия, която от хиляда години насам е свърталище на най-безбожните, незачитащи никакви закони разбойници, които някога са обезпокоявали мирни, тихи, богобоязливи хора, каквито сме ние тук на запад.

— А този ваш роднина и мой приятел, и той ли е от тези големи господари, които си поддържат собствени войски, за които говорихте? — запитах аз.

— Не, не — каза съветникът Джарви, — той не е от тези големци или главатари, както им викат, макар че е от добро потекло и е пряк потомък на стария Гленстри — аз познавам рода му. Той наистина ми е близък роднина и както казах, от добър благороден горношотландски род, макар че аз много не държа на тези празни работи — те са като лунна светлина във водата, дето казваме ние. Но аз мога да ви покажа писма от баща му, третия от рода Гленстри, до моя баща, черковния настоятел Джарви (мир на праха му!), които започват с „Драги черковни настоятелю“ и свършват с „Ваш любещ и покорен слуга и роднина“ — те са все за взети назаем пари и затова покойният ми баща ги пазеше като документи и доказателства. Той беше предвидлив човек.

— Но макар че не е един от техните главатари и патриархални водачи — подхванах аз пак, — за които съм чувал да говори моят баща, все пак този ваш роднина, струва ми се, има доста голямо влияние в Горна Шотландия, нали?

— Да, имате право — ничие име не е така добре известно от Ленъкс до Бръдолбън. Някога Робин беше заможен и честен търговец на добитък. Драго му ставаше на човек да го види с карираното му наметало, препасано през кръста, с тежки обувки и с щит на гърба, със сабя и кама на кръста как крачи подир стотици планински говеда заедно с една дузина слуги, парцаливи и рошави като добитъка, който караха. И той беше вежлив и честен в сделките си и ако сметнеше, че търговецът посредник е взел много висока цена за добитъка, връщаше по някой петак. Виждал съм го да връща по пет шилинга на лира.

— Двадесет и пет на сто — каза Оуън, — голяма отстъпка.

— Правеше я той, сър, казвам ви: особено ако видеше, че купувачът е беден човек и мъчно би понесъл загуба. Но времената станаха тежки, а Роб обичаше да рискува. Не съм крив аз, не съм, не може да ми се сърди. Винаги съм го предупреждавал… И кредиторите му, особено някои негови съседи големци, пипнали земята и дома му; разправят, че жена му била изгонена от къщи на голия баир и на всичко отгоре много лошо се отнесли с нея. Срам и позор! Аз съм кротък човек и съдия, ама ако някой си беше позволил да се отнесе така макар и със слугинята ми Мати, както са се отнесли с жената на Роб, мисля, че щях да развъртя меча, дето го е носил баща ми, черковният настоятел, в битката при Ботуел^[6]. И така, Роб се върнал в къщи и намерил опустошение там, където бил оставил изобилие (бог да се смили над нас!), огледал се на изток и запад, на север и на юг и не видял ни подкрепа, ни надежда, ни защита, ни подслон. Тогава си нахлупил шапката на челото, препасал сабя на кръста, поел планината и станал разбойник.

Гласът на добрия човек се задавяше от противоречиви чувства. Очевидно, макар че заявяваше, че не държи на големия род на своя братовчед от Горна Шотландия, все пак тайно ценеше връзките си с него и затова говореше за приятеля си в неговото благополучие с голяма любов, която още повече засилваше съчувствието му към неговото нещастие и съжалението му за тежките последствия от него.

— Поставен, пред такова изпитание и тласкан от отчаяние — рекох аз, като видях, че господин Джарви престана да разказва.

— предполагам, че вашият роднина е станал един от тези грабители, за които вие говорихте.

— Е, не е чак толкова лош — каза глазгоучанинът, — не е чак дотам и направо толкова лош, но той започна да събира данък чрез изнудване, и то в по-голям мащаб, отколкото кой да е друг, в Ленъкс и Монтийт, та чак до вратите на замъка Стърлинг.

— Данък чрез изнудване? Не разбирам какво искате да кажете — забелязах аз.

— Видите ли, скоро Робин събрал доста голяма дружина от планински воини, тъй като името му е добре известно и тачено от много години. Родът му много пъти е излизал насреща и на крал, и на парламент, пък и на църква. Старо и почтено име е то — колкото и да е преследвано, измъчвано и подтиснато. Моята майка беше от рода Макгрегър — не ме е срам пред никого да го призная. И така, Роб скоро имал храбра дружина и тъй като, както казвал, му било жал да гледа грабежите и опустошенията на юг от границата на Горна Шотландия, той се ангажирал да пази всеки чифликчия и собственик, който би се съгласил да му плаща четири шотландски лири на всеки сто лири доход, което без съмнение е скромно възнаграждение. Трябвало само да го извикат, ако им се открадне макар и едно агне, и Роб се задължавал да им го намери или да им плати стойността му. И той винаги си държал на думата — не мога да отрека, че той винаги си държи на думата — всички признават, че Роб си държи на думата.

— Странен договор за осигуровка — каза господин Оуън.

— Това е съвсем против закона, трябва да се признае — каза Джарви, — съвсем против закона: и събирането, и плащането на такъв данък са наказуеми. Но я ми кажете, ако законът не може да ми пази хамбара и обора, защо да не си наема един джентълмен от Горна Шотландия, който може да ги пази, а?

— Но, господин Джарви — казах аз, — този договор, както го наричате, съвсем доброволно ли се сключва от страна на собственика или чифликчията, който плаща застраховката? И какво става, ако някой откаже да плати тази контрибуция?

— Аха, момчето ми — каза съветникът, като се засмя и сложи пръст на носа си, — мислиш, че тук си ме хванал натясно, нали? Вярно е, че бих посъветвал всеки свой приятел да се съгласи с условията на Роб, защото колкото и да се пазят и каквото и да правят, много е вероятно да ги ограбят, когато настъпят дългите нощи. Някои благородници от рода Грейъм и Кохун се опънали; и после какво станало? Изгубили всичкия си добитък още първата зима. Затова повечето хора сега предпочитат да приемат условията на Роб. Той е добър с тези, които са добри с него, но ако му се опънеш, по-добре е да си се опънал на дявола.

— И чрез тези свои подвизи — продължих аз — той, предполагам, попада под преследването на законите на страната?

— Попада ами, че как да не попада; шията му ще изпита цялата тежест на тялото му^[7], ако пипнат Роб. Но той има добри приятели между големците; и бих могъл да ви посоча една голяма фамилия, която го поддържа, доколкото позволява приличието, само за да бъде трън в очите на една друга. Пък и той е най-хитрият и смел юначага, който някога е хващал разбойнически занаят в наше време. Много лудории е вършил — цяла книга би могъл да изпълни човек с тях и за още ще има, и интересна книга ще бъде — като книгите за Робин Худ и Уилям Уолъс, пълна с разкази за смели подвизи и опасни отървавания, каквито хората обичат да си повтарят зимно време през скучните дни. Чудно нещо е това у мене, господа — аз съм кротък човек и син на кротък човек, защото баща ми, черковният настоятел, не се е карал с никого освен с градския съвет, а пък чудно нещо, казвам, планинската ми кръв обича тези глупави разкази и понякога предпочитам да слушам тях, отколкото други по-полезни работи — да ме прости господ! Но те са празни и суетни неща — грешна суета, — а освен това съвсем против закона — закона божи и човешки.

Продължих със своите въпроси и го запитах чрез какви средства би могъл този господин Робърт Камбел да повлияе върху работите на баща ми и върху моите.

— Трябва ясно да разберете — каза господин Джарви със съвсем понижен глас, — че аз говоря като пред приятели и съвсем тайно. Трябва да знаете, че Горна Шотландия мирува от 89-та година — годината на Киликранки^[8]. Ама ще кажете как мирува? Парата, господин Оуън, парата, господин Озбълдистън! Крал Уилям накарал Бръдолбън да им раздаде двадесет хиляди лири стерлинги суха пара и разправят хората, че старият граф от Горна Шотландия задържал доста от тези пари в кесията си. И после покойната кралица Ана дала на главатарите някакви пенсии, за да поддържат своите слуги и онези разбойници, дето нищо не работят, както ви разказвах по-рано; и те сега си кротуват, само дето от време на време ще ограбят нещо в Долна Шотландия, както са си свикнали, или пък ще си разрежат един на друг гърлата, ама за това никой цивилизован човек нито чува, нито се интересува. Добре ама, ето че сега с този крал Джордж (що се отнася до мен, аз ще кажа да го благослови господ!) настъпват нови времена — едва ли ще има вече пари и пенсии за тях. Те нямат средства ще поддържат родовете си, дето им изяждат и ушите. В Долна Шотландия вече не им вярват търговците — който може с едно изсвирване да събере хиляда — хиляда и петстотин храбри момчета да вървят по волята му, едва ли ще получи петдесет лири кредит на пазара в Глазгоу. Това не може да продължава дълго: ще избухне въстание в полза на Стюартите — непременно ще избухне — и те ще нахлуят като поток в Долна Шотландия, както някога през страшните войни на Монтроуз^[9], и ще има да се разправя за това години наред.

— И все пак — казах аз — още не разбирам какво общо има това с господин Камбел и още по-малко с бащините ми работи.

— Роб може да събере петстотин души, сър, следователно войната го интересува толкова, колкото и повечето други хора — отговори съветникът, — защото неговата работа е много по-малко доходна в мирно време. После, право да ви кажа, мисля, че той е бил главният посредник между някои от нашите горношотландски големци и благородниците в Северна Англия. Чухме за държавните пари, дето били откраднати от този Морис някъде около Чевиотските планини от Роб и един от момчетата на Озбълдистън. И да ви кажа истината, разправяше се, че сте били вие, господин Франсис, и мен ми беше много мъчно, че синът на вашия баща е тръгнал по такъв път. Не, няма защо да говорите, виждам, че съм бил заблуден. Но аз съм готов да повярвам всичко за един актьор, за какъвто ви мислех. Но сега не се съмнявам, че е бил Рашли или някой друг от вашите братовчеди — те са всичките от един дол дренки, все поддръжници на Стюартите и на папата, които смятат, че държавни пари и държавни документи са законна плячка. А пък този Морис е такъв страхливец и подлец, че до ден-днешен не смее да каже, че Роб му е откраднал куфара; пък и има право човекът, защото тези мръсници митничарите и акцизните агенти толкова го обичат всички, че Роб може хубаво да го нареди, преди департаментът, както му викат, да успее да му помогне.

— Отдавна подозирах такова нещо, господин Джарви — казах аз, — и съм напълно съгласен с вас. Но що се отнася до бащините ми работи…

— Подозирал! Това е съвсем сигурно, съвсем сигурно. Знам хора, които са виждали документите, отнети от Морис — няма защо да ви казвам къде. Но да се върнем на бащините ви работи. Трябва да знаете, че през последните двадесетина години някои от тези големци и господари от Горна Шотландия поразбраха къде им е интересът — вашият баща и някои други купиха горите в Глен Дисериз, Глен Кисън, Тобърнакипъх и много други и фирмата на баща ви е издала много полици за тях. И тъй като доверието към фирмата „Озбълдистън и Трешъм“ беше голямо (казвам го в очите на господин Оуън, както бих го казал и зад гърба му, че ако не бяха изпратените от бога беди, никоя друга фирма не е била по-честна в търговията) — благородниците от Горна Шотландия, притежатели на тези полици, получиха на кредит стоки в Глазгоу и Единбург (бих могъл да кажа само в Глазгоу, защото гордият Единбург не струва много в търговията) на стойност, равна или почти равна на стойността на полиците. Така че… Аха! Сега разбирате ли?

Признах, че още не разбирам какво иска да каже.

— Ами гледайте — каза той, — ако тези полици не бъдат изплатени, търговците от Глазгоу ще натиснат големците на Горна Шотландия, които нямат много пари и няма да искат да върнат това, което вече са похарчили. Те ще прибягнат до отчаяни мерки: петстотин души, които иначе биха си стояли в къщи, ще се разбунтуват — ще стане тя мътна и кървава — и ликвидацията на бащината ви фирма ще ускори избухването на въстанието, което отдавна ни застрашава.

— Значи, вие мислите — казах аз, изненадан от това необикновено тълкуване, — че Рашли Озбълдистън е направил тази пакост на баща ми, само за да ускори въстанието в Горна Шотландия, като постави в затруднение тези господа, на които първоначално са били издадени полиците?

— Без съмнение, без съмнение — това е главната причина, господин Озбълдистън. Ала не се съмнявам, че парите, които е отнесъл със себе си, може също да са били причина. Но това е сравнително малка част от загубата на баща ви, при все че е главна част от пряката печалба на Рашли. Ценните книжа, които е отнесъл със себе си, не биха му вършили работа, освен да си запали лулата с тях. Той опитал да види дали „Маквити и сие“ няма да му дадат пари за тях — това знам от Андрю Уайли, — но те са твърде хитри лисици, за да се хванат на тази въдица — все отлагали и обещавали. Рашли е добре познат в Глазгоу, но не се ползува с доверие, защото той беше тук в 1707 година във връзка с някакви афери на привържениците на Стюартите и на папата и остави дългове след себе си. Не, не, той не може да пробута ценните книжа тук — хората ще се усъмнят откъде ги е взел. Не, не, той ще ги пази някъде на сигурно място в Горна Шотландия и смятам, че моят братовчед Роб може да ги намери, ако иска.

— Но дали той ще бъде склонен да ми помогне в това тежко положение, господин Джарви? — казах аз. — Вие го описахте като агент на партията на Стюартите и тясно свързан с нейните интриги. Дали ще бъде склонен заради мене или, ако щете, в името на справедливостта, да върне на собственика ограбеното, нещо, което даже и да е във възможностите му, значително ще попречи на плановете им, според вашето становище по въпроса.

— Не мога да ви отговоря със сигурност — големците много не вярват на Роб, а и Роб много не вярва на големците, при това е приятел със семейството Аргайл, което поддържа днешното правителство. Ако нямаше дългове и беше свободен да прави, каквото си ще, Роб по-скоро би бил на страната на Аргайл, отколкото на Бръдолбън, понеже отдавна има някаква вражда между семейството на Бръдолбън и неговия собствен род. Истината е, че Роб си се бори сам за себе си както Хенри Уинд^[10] — той ще отиде на тази страна, където му е най-изгодно; ако дяволът е господар, Роб ще му стане наемник и човек не може да му се сърди за това, бедния, като има пред вид положението му. Но има едно нещо, което ще е против вас — Роб си има в къщи сива кобила.

— Сива кобила ли? — запитах аз. — Че какво общо има това с нас?

— Жена му, приятелю, жена му — тя е ужасна жена. Тя не може да търпи и най-добрия шотландец, ако идва от Долна Шотландия, а още по-малко обича англичаните. Тя дава мило и драго за всички, които искат да възкачат крал Джеймс и да свалят крал Джордж.

— Странно — казах аз, — как търговските сделки на лондонските граждани могат да се преплетат с революции и въстания.

— Съвсем не е странно — отвърна господин Джарви, — това са само ваши глупави предразсъдъци. Чел съм някога през дългите нощи в хрониката на Бейкър, че лондонските търговци принудили банката в Генуа да наруши обещанието си да даде голяма сума пари на испанския крал и по този начин отплуването на Великата испанска армада се отложило с цяла година. Това как ви се вижда, сър?

— Считам, че търговците са направили на родината си златна услуга, за която трябва с чест да се споменават в нашите истории.

— И аз мисля така. И те ще направят добре и голяма услуга ще окажат на държавата и на човечеството, ако попречат на трима-четирима господа от Горна Шотландия да се хвърлят през-глава към гибел заедно с невинните си хора само защото не могат да върнат парите, които с право са смятали за свои. По този начин ще се спаси и доброто име на баща ви, пък и моите собствени пари, дето ми ги дължат „Озбълдистън и Трешъм“. Та, казвам, ако може някой да направи това, макар и да е прост тъкач, трябва да му се отдава чест и слава като на човек, когото самият крал почита.

— Не знам доколко ще бъде признателно обществото за това — отвърнах аз, — но нашата собствена благодарност ще бъде не по-малка от направената ни услуга.

— И ние ще се постараем да я подкрепим със съответните услуги от наша страна — прибави господин Оуън, — щом господин Озбълдистън се върне от Холандия.

— Не се съмнявам, не се съмнявам. Той е много почтен и благонадежден човек и с моя помощ може да върши голяма търговия в Шотландия. Да, сър, ако тези ценни книжа могат да се измъкнат от ръцете на филистимяните, те имат стойност — да, да, имат стойност, когато са в добри ръце, а това са вашите ръце, господин Оуън. Аз ще ви намеря трима души в Глазгоу, господин Оуън (при все че нямате голямо мнение за нас шотландците), които ще ви дадат сумите, необходими, за да се възстанови кредитът на фирмата ви само срещу тези ценни книжа като гаранция. Това са Санди Стийнсън в Трейдз Ланд, Джон Пайъри в Кандълригз и още един, чието име сега няма да споменавам.

Очите на Оуън светнаха при тези изгледи за спасение, но скоро лицето му пак стана унило, като си спомни колко малко вероятно е да могат да се открият и върнат ценните книжа (активите — както ги наричаше той).

— Не се отчайвайте, сър, не се отчайвайте — каза господин Джарви, — аз толкова се заинтересувах вече от вашите работи, че съвсем съм хлътнал в тях. Аз съм също като баща си, черковния настоятел (вечна му памет) — веднаж заинтересувам ли се от работата на някой приятел, тя вече става и моя работа. И така, утре сутринта ще си обуя ботушите и ще потегля с господин Франк през Драймън Мур. Ако аз не мога да склоня Роб, пък и жена му, то не знам кой ще може. Аз винаги съм им бил добър приятел досега, да не говорим за това, че ако бях само споменал името му снощи, това щеше да му струва живота. Има да ми трият сол на главата в съвета Грейъм и Маквити, пък и други съветници! Те неведнъж са ми натяквали за родството ми с него — и имат една уста! Казвал съм им, че не оправдавам грешките на никого, но като оставим настрана това, което той е сторил против законите на страната, и грабежите му в Ленъкс, и това, че някои хора са имали нещастието да загинат от неговата ръка, той е по-честен човек от всеки един от тях. Пък и защо да обръщам внимание на приказките им? Ако Роб се е поставил извън законите, сега няма закони, според които човек да отговаря за престъпленията на тези, с които е бил във връзка, както имаше през тежките времена на последните Стюарти. И аз имам език на шотландец — щом те приказват, знам да им отвърна.

За мен беше голямо удоволствие да наблюдавам как съветникът постепенно превъзмогваше всички граници на предпазливостта под двойното влияние на обществното си чувство и на приятелския си интерес към нашите работи, подпомогнато от естественото му желание да избегне всякаква загуба и да получи някаква печалба, както и от известна доза безобидна суетност. Под общия напор на тези съображения той най-после стигна до смелото решение сам да поведе атаката за възвръщането на бащиното ми имущество. Всичко, което той ми каза, ме караше да вярвам, че ако книжата са у този авантюрист от Горна Шотландия, може би ще бъде възможно да го убедим да ни ги предаде, още повече, че не би могъл да очаква някаква лична полза от тях, ако ги задържи. Знаех при това, че присъствието на неговия роднина ще има доста голяма тежест пред него. Затова с радост се съгласих с предложението на господин Джарви да тръгнем рано на другата сутрин.

В подготовката си да изпълни своето решение този почтен господин прояви също толкова живост и пъргавина, колкото мудност и предпазливост беше проявил при вземането на това решение. Той викна на Мати да му проветри дрехите за езда, да му намаже с мас ботушите и да ги държи цяла нощ пред огъня в кухнята, да се погрижи да му нахранят коня и да му приготвят всичките такъми за езда. Уговорихме да се срещнем в пет часа на другата сутрин. Тъй като присъствието на Оуън не ни беше необходимо при тази експедиция, решихме той да остане и да ни чака в Глазгоу. После се сбогувахме сърдечно с нашия неочаквано ревностен приятел. Настаних Оуън в една стая, съседна на моята, заповядах на Андрю Феъсървис да бъде готов в определения час на другата сутрин и си легнах с по-светли надежди за бъдещето, отколкото можех да имам през последно време.