Уолтър Скот
Роб Рой (16)

Глава XVI

„Един ден, по пладне, като отивах към

лодката си, много се изненадах да видя

ясния отпечатък от бос човешки крак на

пясъка край брега.“

 

Робинзон Крузо

Изпълнен от любопитство и ревност, породени у мен от особеното положение на госпожица Върнън, аз започнах да следя всеки неин поглед и всяко нейно движение, и то толкова неотстъпно, че колкото и да се мъчех да го прикрия, не успях да заблудя нейната проницателност. Чувството, че е под наблюдение или по-точно казано, че постоянно я следя с очи, предизвикваше у нея смущение и болка и известно раздразнение. Понякога тя сякаш търсеше случай да изрази скритото си недоволство от поведението ми, което не можеше да не сметне за обидно, имайки пред вид колко откровено ми бе разкрила обкръжаващите я затруднения. При други случаи имах впечатлението, че тя се кани да изкаже негодуванието си. Но или не й стигаше смелост, или някакво друго чувство й пречеше да поиска eclaircissement^[1]. Сръднята й се изпаряваше в духовитите й отговори и упреците умираха на устните й. Между нас се създадоха странни отношения, защото по взаимно желание прекарвахме по-голямата част от времето си заедно, а все пак криехме чувствата, които ни вълнуваха, изпитвахме взаимна ревност и единият се обиждаше от действията на другия. Ние бяхме близки, без да си имаме доверие. У единия — безнадеждна и безцелна любов и неоправдано любопитство без всякакво разумно основание; у другия — стеснение и съмнения, примесени понякога с раздразнения. И все пак такова е човешкото сърце — струва ми се, общо взето, тези сърдечни вълнения по-скоро засилваха взаимната ни привързаност, защото покрай хилядите дразнещи и интересни, макар и дребни случки, госпожица Върнън и аз постоянно мислехме един за друг. Но макар моята суетност отрано да ми подсказа, че присъствието ми в Озбълдистън Хол е дало още един повод на Даяна да не желае да отиде в манастир, аз далеч не можех да разчитам на една обич, която зависеше изцяло от загадъчното й положение. Госпожица Върнън имаше напълно установен и твърд характер, за да остави любовта й към мен да вземе връх над чувството й за дълг или над благоразумието й и тя го доказа в един разговор, който имахме по това време.

Седяхме заедно в библиотеката. Докато госпожица Върнън прелистваше книгата „Orlando Furioso“, която ми принадлежеше, от страниците падна един изписан лист. Побързах да го взема, но тя ми попречи.

— Това са стихове — каза тя, поглеждайки листа; после го разгъна и сякаш в очакване на моя отговор добави: — Бива ли? Не, щом се изчервявате и заеквате, трябва да насиля скромността ви и да предположа, че ми разрешавате да ги прочета.

— Не заслужават вниманието ви — те са част от един превод. Мила госпожице Върнън, би било твърде голямо изпитание за мен вие, която толкова добре познавате оригинала, да дадете преценката си.

— Мой честни приятелю — отвърна Даяна, — ако държите на съвета ми, недейте закача твърде много скромност като стръв на въдицата си; защото, десет срещу едно, няма никакво съмнение, че не ще уловите нито един комплимент. Вие знаете, че съм член на непопулярното семейство Кажиистинови и не бих похвалила и Аполон за лирата му.

Тя започна да чете първата строфа, която гласеше:

Ще пея аз за благородни подвизи, венчани с лаври,

за дами, рицари, турнири и любовен жар,

за знойна Африка и черните й маври,

поведени от дръзки Аграмант, от своя цар

против крал Карл и христианския олтар.

Да отмъстят за него ги изпрати

в предсмъртен час Трояно, вождът стар —

оставили земи далечни, непознати,

потеглят те към френските палати.

За храбрия и смел Ролан ще бъде моята песен —

тъй както никога до днес герой не е възпяван.

Със хладен разум този рицар бил известен,

но безнадеждна обич от Ролан безумец прави…

— Много е дълго — каза тя, хвърляйки поглед на листа и прекъсвайки най-сладките звуци, които е дадено на човешките уши да чуят — звуците на стиховете на млад поет, прочетени от устните на най-скъпото за него същество.

— Толкова дълго, че не би трябвало да ви отнемам времето, госпожице Върнън — казах малко докачен и взех стиховете от ръцете й, без тя да се възпротиви. — И все пак — продължих аз, — както живея сега като отшелник, понякога ми се струва, че не бих могъл да намеря по-добро занимание, отколкото да продължа — разбира се, само за собственото си забавление, да сме наясно — превода на поемата на този крайно увлекателен автор, който започнах преди няколко месеца, когато се намирах на брега на Гарона.

— Човек може да се запита — каза Даяна със сериозен тон — дали не бихте могли да оползотворите по-добре времето си.

— Искате да кажете, сам да съчинявам стихове! — отвърнах много поласкан. — Но да си кажа право, аз умея много повече да налучквам думи и рими за чужд текст, отколкото оригинални мисли; ето защо ми прави голямо удоволствие да използувам стиховете, които Ариосто ми е дал наготово. Но, госпожице Върнън, вие толкова ме поощрявате…

— Простете, Франк, ала от моя страна не става дума за поощрение; вие сам така го тълкувате. Нямах пред вид нито оригинално творчество, нито превод, защото смятам, че бихте могли да използувате времето си по много по-полезен начин, отколкото с писане или превеждане, на стихове. Виждам, че се чувствувате обиден — продължи тя — и съжалявам, че аз станах причина за това.

— Не съм обиден, съвсем не съм обиден — рекох с всичката любезност, която можех да си наложа, и то не особено успешно. — Аз съм ви твърде много задължен за интереса, който проявявате към мен.

— Не, не — продължи безпощадната Даяна, — в принудения ви глас долавям и обида, и една гневна нотка. Не се сърдете, ако подложа чувствата ви на изпитание докрай — може би това, което ще ви кажа сега, още повече да ви разгневи.

Дадох си сметка колко детински постъпвам и колко по-мъжествено бе държането на госпожица Върнън и я уверих, че няма защо да се опасява, че ще приема зле една критика, в чиято добронамереност бях уверен.

— В думите ви пролича честното ви отношение — отвърна тя. — Много добре разбрах, че всичкото ви поетическо раздразнение се е изпарило в лекото изкашляне, което предшествуваше изявлението ви. А сега да говорим сериозно. Баща ви писал ли ви е напоследък?

— Нито дума — бе моят отговор. — Той не ме е почел с нито един ред, откакто пристигнах тука, а има вече няколко месеца.

— Странно, вие, смели Озбълдистъновци, сте много особено племе. Значи, не знаете, че баща ви е заминал за Холандия по спешна работа, която налагала той лично да присъствува при уреждането й.

— В този момент за пръв път чувам това.

— Освен това навярно не знаете, и едва ли много ще ви зарадва, че до завръщането си е упълномощил Рашли да поеме почти цялото ръководство на работите на фирмата му?

Аз се сепнах и не можах да скрия изненадата и опасенията си.

— Има защо да се тревожите — каза госпожица Върнън много сериозно. — На ваше място бих се опитала да изпреваря и отстраня опасностите, които изникват от едно толкова нежелателно разпореждане на баща ви.

— А как мога да сторя това!

— Нищо не е невъзможно за един смел и деен човек — каза тя с поглед, какъвто навярно са имали героините от времето на рицарите; поглед, пълен с поощрение, което е удвоявало смелостта на храбреца в момент на опасност, — а за плахия и колебливия всичко е невъзможно, защото така му се струва.

— И какъв съвет бихте ми дали, госпожице Върнън? — попитах аз, като едновременно желаех да чуя отговора и се страхувах от него.

Тя помълча, после отговори решително:

— Да напуснете незабавно Озбълдистън Хол й да се върнете в Лондон. Може би вече да сте се бавили тук повече, отколкото трябва — продължи тя с по-мек тон, — но това не е по ваша вина. Всеки загубен момент отсега нататък е престъпление. Да, престъпление. Казвам ви недвусмислено, че ако Рашли по-продължително време ръководи търговските работи на баща ви, той непременно ще го разори.

— Как е възможно подобно нещо?

— Недейте ми задава въпроси — каза тя, — но повярвайте ми, намеренията на Рашли се простират много по-далеч от това да забогатее чрез търговия или да увеличи състоянието си. Той само ще използува това, че разполага с доходите и имуществото на господин Озбълдистън като средство за осъществяване на собствените си амбиции и широки планове. Докато баща ви беше в Англия, това бе невъзможно, но щом отсъствува, той, Рашли, ще има големи възможности, които непременно ще използува.

— Но как мога аз, както съм в немилост пред баща си и лишен от правото да ръководя работите му, как мога аз да предотвратя тази опасност само с присъствието си в Лондон?

— Самото ви присъствие ще има голямо въздействие. Като негов син никой не може да ви оспори правото да се намесите. Несъмнено ще имате поддръжката на главния счетоводител на баща ви и на доверените му приятели и съдружници. И главно, плановете на Рашли са от такова естество, че… — Тя изведнъж се спря, сякаш се боеше да не каже прекалено много. После пак продължи: — Накратко казано, те са като всички егоистични и недобросъвестни планове, които бързо се изоставят, щом авторите им усетят, че хитростите им са разкрити и че те самите са под наблюдение. Да бъде както казва любимият ви поет:

Потеглям с коня си! А вие уговаряйте страхливците.

Едно непреодолимо чувство се надигна у мен и ме накара да отговоря:

— Ах, Даяна, как може вие да ме съветвате да напусна Озбълдистън Хол? Тогава наистина съм стоял тук повече, отколкото трябва.

Госпожица Върнън се изчерви, но продължи много решително:

— Да, аз действително ви давам този съвет — не само да напуснете Озбълдистън Хол, но никога вече да не се връщате. Тука имате само един близък човек, за когото да съжалявате — продължи тя, като се усмихна насила, — а той отдавна е свикнал да жертвува приятелства и удобства за благото на другите. По широкия свят ще срещнете стотици други, чието приятелство ще бъде не по-малко безкористно, по-полезно и по-малко обременено със затрудняващи обстоятелства, и не толкова изложено на влиянието на злите езици и на лошите времена.

— Никога! — възкликнах аз. — Никога! Светът не може да ми предложи нищо в замяна на това, което съм принуден да оставя.

И взех ръката й и я притиснах до устните си.

— Това е безумие! — извика тя. — Лудост!

Даяна се помъчи да изтръгне ръката си от моята, но не достатъчно настойчиво, така че успях да я задържа почти една минута.

— Чуйте ме, сър — каза тя, — и обуздайте този недостоен изблик на чувства. По силата на едно тържествено обещание аз съм невеста на Христа, освен ако предпочета да се омъжа за злодея Озбълдистън или за бруталния му брат. Аз съм следователно невеста на Христа, отредена още от люлката си за манастир. Затова е съвсем неподобаващо на мен да правите такива излияния — те са само още едно доказателство, че трябва да заминете, и то веднага.

Тя внезапно спря да говори, после добави със сподавен глас:

— Напуснете ме веднага — ще се срещнем пак тук, но това ще бъде за последен път.

Проследих с очи погледа й, докато говореше, и ми се стори, че видях да се размърдва гоблена, който покриваше вратата на тайния коридор от стаята на Рашли към библиотеката. Помислих, че някой ни наблюдава и хвърлих въпросителен поглед към госпожица Върнън.

— Няма нищо — каза тя съвсем тихо. — Сигурно е някой плъх зад гоблена.

„Ха! Плъх! На бас, че е нанизан!“^[2] — бих отговорил, ако смеех да дам израз на възмущението, което се надигна в мен при мисълта, че ни е подслушвал някой в такъв момент. Благоразумието и необходимостта да скривам чувствата си и да се подчиня на повторно изречената заповед на Даяна: „Оставете ме! Оставете ме!“ — навреме предотвратиха някое необмислено действие от моя страна. Напуснах библиотеката, объркан и зашеметен, и напразно се помъчих да се успокоя, когато се прибрах в стаята си.

В главата ми нахълта хаос от мисли, които течаха бързо, пресичаха се и се засеняха, като мъглите, които се свличат на огромна тъмна маса в планинските области, изменяйки или заличавайки обикновените отличителни белези, по които пътникът намира пътя си в такива пусти места. Тъмната и смътна представа за опасността, която грозеше баща ми вследствие интригите на човек като Рашли Озбълдистън, недоизказаното любовно признание, което бях направил на госпожица Върнън, крайно трудното й положение, което я обвързваше заради предварително поетото обещание да се жертвува и или да отида в манастир, или да встъпи в неудачен брак — всички тези мисли едновременно възникнаха в паметта ми, а не бях способен съзнателно да ги преценя в истинската им светлина. Но главно и преди всичко друго, озадачаваше ме начинът, по който госпожица Върнън бе приела израза на нежните ми чувства, както и държанието й, което с колебанията си между съчувствие и твърдост сякаш загатваше, че макар да не беше безразлична към мен, чувствата й не бяха достатъчно силни да преодолеят пречките за едно признание в споделена любов. По-скоро уплашеният, отколкото изненадан поглед, с който следеше движението на гоблена над тайната вратичка, показваше, че тя се бои от една опасност, която не можах да не сметна за напълно основателна, защото Даяна Върнън рядко се поддаваше на свойствената за пола й нервност и никога не изпитваше страх, без да има действително и разумно основание. Какви ли бяха тези загадки, които я обкръжаваха, сякаш бе омагьосана, и които непрекъснато оказваха най-дейно влияние на мислите и делата й, макар първоизточникът да оставаше винаги скрит? Мислите ми най-сетне се съсредоточиха върху тези съмнения, сякаш занимавайки се с всичко, което засяга госпожица Върнън, те с радост се отърсваха от задължението да се занимаят с въпроса, доколко собственото ми поведение бе пристойно и благоразумно. И в заключение реших, преди да напусна Озбълдистън Хол, да си дам ясна сметка какво ми е отношението към това пленително същество, върху чийто живот откровеността и тайната сякаш си бяха разделили господството, като откровеността вдъхновяваше думите й, а тайнствеността простираше мрачното си влияние върху всичките й действия.

Освен явния интерес, възникнал у мен от любопитство и тревожна любов, чувствата ми бяха примесени и с някаква неопределена ревност, която не желаех да си призная открито. Това чувство, което се поражда с любовта така естествено, както плевелите с житото, се породи у мен заради голямото влияние, което явно упражняваха върху Даяна тези невидими създания, които ограничаваха свободата на действията й. Колкото повече разсъждавах върху нейния характер, толкова по-дълбоко, макар и неохотно, се убеждавах, че тя по природа въставаше против всякакъв контрол освен този, наложен от човек, когото обича. И у мен се породи силно, горчиво разяждащо ме съмнение, че именно тук се крие причината на това влияние, което толкова я сплашваше.

Тези мъчителни съмнения засилиха желанието ми да проникна в тайната на държането на госпожица Върнън и в изпълнение на този мъдър план аз стигнах до едно решение, резултатите от което ще узнаете в следващата глава, ако всички тези подробности не са ви дотегнали.