Уолтър Скот
Роб Рой (25)

Глава XXV

Пастир тракийски дебне с нож в ръката

преследваната мечка в теснината.

Изпуква съчка, олюлява се върхар,

тресе земята приближаващият звяр.

На смъртен враг по пресните следи

пастирът ще умре, или ще победи.

 

„Паламън и Арсайт“^[1]

Поех пътя към колежа, както ми беше препоръчал господин Джарви, не толкова да търся нещо, което би ме заинтересувало или разсеяло, колкото за да подредя мислите си и да реша какво поведение да държа занапред. Бродих из четвъртитите дворове на старомодните сгради, после преминах оттам из парковете или местата за разходка на колежа, чиято самотност ме привлече, тъй като повечето студенти бяха заети с лекции. Заразхождах се из тях, размишлявайки върху превратностите на съдбата си.

Съдейки от обстоятелствата на първата ми среща с този човек, наречен Камбел, не можех да се съмнявам, че той е зает с някакви опасни начинания; неохотата, с която господин Джарви говореше за него и за работата му, както и случилото се миналата нощ, потвърждаваха тези подозрения. И все пак Даяна Върнън не се беше поколебала да се обърне към този човек, за да ми помогне; а в държането на самия съдия към него имаше една странна смесица от доброта и дори уважение със състрадание и укор. Очевидно имаше нещо необикновено в личността и положението на Камбел; и което беше още по-странно, неговата съдба беше сякаш обречена на влияние върху моята и да бъде свързана с нея. Реших при първа възможност да поставя господин Джарви натясно и да узная колкото може повече за тази тайнствена личност, за да мога да преценя дали е възможно за мен, без да накърня доброто си име, да поддържам по-нататъшни връзки с него, както ме подканяше той.

Докато размишлявах по тези въпроси, вниманието ми бе привлечено от три лица, които се появиха на горния край на алеята, по която вървях и които очевидно бяха заети в сериозен разговор. Онази интуиция, която ни кара да предусетим с голяма сила приближаването на някого, когото обичаме или мразим, дълго преди окото на безразличния наблюдател да може да го разпознае, накара да проблесне в съзнанието ми сигурното убеждение, че средният от тези трима мъже е Рашли Озбълдистън. Първият ми импулс беше да го заговоря, но после реших да го наблюдавам, докато остане сам, или поне да разгледам спътниците му, преди да се изправя лице с лице с него. Групата беше още толкова далеч и те разговаряха така задълбочено, че аз можах незабелязан да мина зад един малък жив плет, който донякъде ме скриваше от алеята, по която вървяха.

По онова време светските младежи носеха през утринните си разходки върху другите си дрехи червена мантия, често бродирана и украсена с ширити; понякога те обичаха да си служат с нея, за да покриват част от лицето си. Като се възползувах от тази мода и от заслона, който ми даваше живият плет, можах да се размина със своя братовчед, без да ми обърнат повече внимание, отколкото на един случаен минувач. Немалко се стреснах, когато познах в лицето на придружаващите го същия този Морис, въз основа на чиито показания бях призован при съдията Ингълууд, и търговеца господин Маквити, чийто студен и строг вид ме беше отблъснал предишния ден.

Едва ли би могло да се намери съчетание по-злокобно за моите ги за бащините ми работи. Аз си спомних неверните обвинения на Морис срещу мен, кбито той можеше да бъде принуден да поднови също така лесно, както лесно бе сплашен, за да ги оттегли. Спомних си за неблаготворното влияние на Маквити върху работите на баща ми, за което свидетелствуваше затварянето на Оуън. А сега виждах тези двама заедно с друг един, чиято способност да прави зло ми се струваше не по-малка от тази на дявола и от когото изпитвах отвращение, граничещо с ужас.

Когато отминаха на няколко крачки, аз се обърнах и ги проследих, без да ме забележат. Накрая на алеята те се разделиха и Морис и Маквити излязоха от градината, а Рашли се върна сам и заскита из алеите. Бях решен да го пресрещна и да поискам възмездие за злините, които бе причинил на баща ми, макар че не знаех в каква форма мога да го получа. Това обаче оставих да реши случаят; и като отметнах мантията, с която прикривах лицето си, преминах през един прелез на живия плет и се изправих пред Рашли, който крачеше из алеята, потънал в размисъл.

Рашли не беше човек, който можеше да се изненада и да изгуби самообладание, когато му се случи нещо неочаквано. И все пак, когато ме видя тъй близо до себе си, с израз на лицето, който без съмнение издаваше възмущението, кипнало в гърдите ми, той видимо трепна при моето внезапно и застрашително появяване.

— Добра среща, сър — започнах аз. — Тъкмо щях да предприема дълго и опасно пътуване, за да ви търся.

— Тогава слабо познавате този, когото сте искали да търсите — отвърна Рашли с обичайното си невъзмутимо спокойствие. — Моите приятели лесно ме намират, а враговете ми още по-лесно. Вашето държание ме принуждава да попитам към кои трябва да причисля господин Франсис Озбълдистън.

— Към враговете си, сър — отговорих аз, — към смъртните си врагове, освен ако веднага не поправите злото, което сте извършили спрямо своя благодетел, моя баща, като дадете сметка какво сте сторили с имуществото му.

— А на кого, господин Озбълдистън — отговори Рашли, — съм длъжен аз, член на бащината ви търговска фирма, да давам сметка за това, което съм направил за нея, чиито интереси са и мои собствени? Нима на един млад господин, чийто изтънчен вкус към литературата би направил подобни разисквания отвратителни и непонятни за него?

— Вашите подигравки, сър, не са отговор. Няма да ви оставя, докато не ме осведомите напълно относно измамата, която възнамерявате да извършите — вие ще дойдете с мен пред съдията.

— Добре — каза Рашли и направи няколко крачки сякаш да тръгне с мен, после се спря и продължи. — Ако бих се съгласил да направя това, което искате от мен, вие скоро ще се уверите кой от нас има повече причина да се плаши от съдията. Но аз нямам желание да ви тласна към гибел. Вървете си, млади човече! Забавлявайте се в света на поетичните си фантазии и оставете деловия живот на тези, които го разбират и могат да се справят сг него.

Мисля, че намерението му беше да ме предизвика и той успя да стори това.

— Господин Озбълдистън — казах аз, — този спокойно нахален тон няма да ви помогне. Вие трябва да знаете, че името, което и двамата носим, не търпи обиди и в мое лице няма да ги понесе.

— Вие ми напомняте — каза Рашли с един от най-зловещите си погледи, — че то бе опозорено в моето лице. Вие ми напомняте и от кого! Мислите ли, че съм забравил вечерта в Озбълдистън Хол, когато така просташки и безнаказано се отнесохте като грубиян към мен? Заради тази обида, която може да се измие само с кръв, заради многобройните случаи, когато сте се изпречвали на пътя ми, заради глупавото упорство, с което се мъчите да се намесвате в плановете, чиято важност нито знаете, нито сте годен да прецените — за всичко това, сър, вие ми дължите разплата, която няма да се забави.

— Нека тя дойде, когато ще — отговорих аз. — Аз съм винаги готов да я посрещна. Но вие забравихте най-тежкото обвинение — че имах щастието да подпомогна здравия разум и добродетелта на госпожица Върнън, за да може тя да се измъкне от вашите позорни домогвания.

Струва ми се, че истински огън проблесна в тъмните му очи при тази стрела, попаднала точно в целта. Но въпреки това гласът му запази спокойния и изразителен тон, с-който досега водеше разговора.

— Имах други намерения по отношение на вас, млади господине — отговори той, — по-малко опасни за вас и по-подходящи за сегашното ми положение и за някогашното ми възпитание. Но виждам, че вие държите да получите наказанието, което хлапашкото ви нахалство напълно заслужава. Последвайте ме на някое по-отдалечено място, където е по-малко вероятно да ни обезпокоят.

Тръгнах след него, като следях зорко движенията му, тъй като вярвах, че е способен на най-лошото. Стигнахме до едно открито място сред една запустяла част на парка, подредена по холандски вкус с подрязани храсти и една-две статуи. Аз бях нащрек и имах късмет, че бе така, защото Рашли измъкна сабята си и я допря до гърдите ми, преди да успея да хвърля мантията си и да извадя своята сабя от ножницата, така че успях да се спася само благодарение на това, че отскочих една-две крачки назад. Разликата в оръжията ни му даваше известно предимство; защото, доколкото си спомням, неговата сабя беше по-дълга от моята и имаше нещо като щик или тристранно острие, което сега имат повечето саби; моята, напротив, имаше тъй нареченото саксонско острие — тясно, плоско и с два ръба, и беше по-тежка за бой, отколкото тази на противника ми. Иначе бяхме почти достойни съперници, защото предимството, което ми даваше по-голямата ми сръчност и пъргавина, се компенсираше напълно с голямата сила и хладнокръвие на Рашли. Той наистина се биеше по-скоро като демон, отколкото като човек — с концентрирана злоба и жажда за кръв, смекчена само от хладната обмисленост, която правеше и най-лошите му дела да изглеждат още по-лоши поради спокойната преднамереност, с която действуваше. Очевидните му зли намерения нито за момент не го накараха да изгуби предпазливостта си й той използуваше всички финтове и стратегии на фехтовачното изкуство; междувременно беше твърдо решен нашата среща да има съдбоносен край.

Самият аз водех борбата по-въздържано. Чувствата ми, макар и лесно възбудими, не бяха лоши; и няколкото минути, през които вървяхме, ми бяха дали възможност да си спомня, че Рашли е племенник на баща ми и син на чичо ми, който по своему се беше показал добър към мен, и че ако той падне убит от моята ръка, ще причиня голяма скръб на семейството. Затова първоначалното ми намерение бе да се опитам да обезоръжа противника си — една маневра, която считах лесна, осланяйки се на по-голямото си умение и практика. Обаче скоро се уверих, че имам достоен противник; един-два удара, които получих и от чиито последствия едвам се отървах, ме принудиха да бъда по-внимателен в борбата. Постепенно се раздразних от настървението, с което Рашли се мъчеше да ме убие, и отговарях на ударите му с ожесточение, което донякъде приличаше на неговото. Така че борбата застрашаваше да вземе трагичен край. И този край едва ли не настъпи, и то за моя сметка. Кракът ми се подхлъзна, когато се втурнах с все сила срещу противника си, и аз не успях да се изправя съвсем, за да парирам удара, с който той отговори на моя. Все пак сабята му ме засегна само малко, като проби жилетката, одраска ребрата и премина отзад през палтото ми. Ударът на Рашли бе нанесен с такава сила, че дръжката на сабята му ме удари в гърдите и ми причини такава болка, че за момент помислих, че съм смъртно ранен. Жаден за мъст, аз се вкопчих във врага си, сграбчих с лявата си ръка дръжката на сабята му и насочих моята, за да го пронижа през тялото. Смъртният ни двубой бе прекъснат от един човек, който се втурна с все сила помежду ни и като ни раздели един от друг, извика с висок и заповеднически глас:

— Гледай ти! Синове на двама бащи, откърмени със същото мляко, проливат кръвта си, като че ли са чужди един на друг! Кълна се в ръката на баща си, ще пронижа първия, който се опита да нанесе още един удар.

Вдигнах глава смаян. Този, който говореше, не беше никой друг освен самия Камбел. Той държеше широк гол меч в ръка, който размаха със свистене над главата си, за да подсили думите си. Рашли и аз гледахме мълчаливо този неочакван натрапник, който започна един подир друг да ни ругае.

— Вие, господин Франсис, да не мислите да възстановите положението на баща си, като прережете гърлото на своя роднина или като прережат вашето в парка на колежа в Глазгоу? Ами вие, господин Рашли, смятате ли, че хората ще поверят живота и съдбата си в ръцете на човек, който е облечен с доверие във връзка с голяма политическа задача, а ходи да прави скандали като някой пиян гили^[2]? Хайде, хайде, не ме гледайте тъй мрачно и сърдито — ако ви е яд, излейте яда на себе си.

— Вие си позволявате да се възползувате от сегашното ми положение — каза Рашли, — иначе едва ли бихте посмели да се намесите там, където е засегната честта ми.

— Я стига, стига! Позволявал съм си! Какво значи това? Вие може да сте по-богат от мен, господин Озбълдистън, вярно; може да сте и по-учен от мен, което не оспорвам; но мисля, че нито сте по-хубав, нито сте по-добър джентълмен от мене. Много бих се изненадал, ако чуя, че струвате колкото мен. И се осмелявам, а? Голяма смелост! Хубаво ме гледайте, аз съм се бил много повече, отколкото кой да е от вас двамата, и не съм мислил, че съм правил бог знае какво. Ако си бях в родните планини вместо на улицата или което е все едно, тук на таз алея, щяхте да разберете с Кого имате работа.

Рашли вече се беше овладял напълно.

— Моят роднина — каза той — ще признае, че ме принуди на тази разпра. Аз не съм я търсил. Радвам се, че бяхме прекъснати, преди да му се отплатя както трябва за нахалството.

— Наранен ли сте, младежо? — запита Камбел с известна загриженост.

— Едно малко одраскване — отговорих аз, — с което любезният ми братовчед нямаше дълго да се хвали, ако не се бяхте намесили вие.

— Което си е право, господин Рашли — каза Камбел, — защото студената стомана и вашата благородна кръв щяха да се запознаят, ако не бях хванал дясната ръка на господин Франк. Но стига сте ме гледали като настръхнал пуяк. Вървете с мен. Имам да ви казвам новини, които ще ви накарат да отрезнеете и охладнеете като кашата на Макгибън, когато я сложи на прозореца.

— Извинете, сър — казах аз, — неведнъж вашите намерения спрямо мен са ми се стрували приятелски. Но аз не мога и няма да изпусна този човек от очите си, докато не ми предаде тези книжа, чрез които мога да посрещна задълженията на баща си и които той е обсебил чрез измама.

— Не ставайте смешен — отвърна Камбел, — каква полза да тръгнете подире ни сега? Едва се отървахте от един, а искате да ви се стоварват двама на главата, вместо да си мирувате!

— И двадесет дори — отговорих аз, — ако стане нужда.

Хванах Рашли за яката, но той не се възпротиви, а каза с подигравателна усмивка:

— Чувате ли го, Макгрегър? Сам си търси белята — нима аз ще съм виновен, ако я намери? Вече са написани заповедите за арест и всичко е готово.

Шотландецът очевидно се смути. Той се огледа наоколо и каза:

— Никога няма да се съглася той да пострада за туй, че иска да помогне на родния си баща. Божието проклятие и моето да стигне всички съдии, съветници, шерифи и техните чиновници, полицаи и други такива черни души, които тормозят бедната ми стара Шотландия от сто години насам. Добре се е живяло, когато човек сам си е бил господар на съдбата и когато страната ни не е била пълна с разни там заповеди за арести, за конфискации и други такива подлости. И казвам ви още веднаж, съвестта ми няма да позволи този беден неразумен младеж да пострада, и то от такава пасмина. Бих предпочел двамата да се сборичкате пак и да решите с борба като честни хора.

— Вашата съвест, Макгрегър?! — каза Рашли. — Вие забравяте колко отдавна се познаваме ние двамата.

— Да, съвестта ми! — повтори Камбел или Макгрегър, или бог знае как му беше името. — Аз имам такова нещо, господин Озбълдистън, и може би там е едно от предимствата ми пред вас. А колкото за това, че се познаваме — щом знаете какъв съм, вие знаете и защо съм станал такъв. И каквото и да мислите вие, не бих искал да бъда на мястото дори и на най-гордия от тези подтисници, които са ме принудили да търся защита в гората. А какъв сте вие, господин Рашли, и какво оправдание имате, за да бъдете такъв, това е вече въпрос на собствената ви съвест. А сега, господин Франсис, пуснете яката му. Защото той право казва, че вие повече трябва да се страхувате от съдията, отколкото той. И да сте прав като стрела, той ще успее да ви изкара крив. Затова пуснете го, както ви казах.

Той придружи думите си с такова внезапно и неочаквано движение, че освободи Рашли от ръцете ми и като ме държеше въпреки съпротивата ми с херкулесова хватка, извика:

— Махайте се, господин Рашли. Покажете, че един чифт крака струват повече от два чифта ръце. Вие и друг път сте го доказвали!

— Трябва да благодарите на този господин, братовчеде — каза Рашли, — ако оставям неплатен дълга си към вас, като ви напускам сега; надявам се, че скоро ще се срещнем пак там, където няма възможност да ни прекъснат.

Той вдигна сабята си, избърса я, сложи я в ножницата и изчезна в храстите.

Кое насила, кое с убеждение, шотландецът ми попречи да го последвам. Наистина аз скоро разбрах, че би било безсмислено да правя това.

— Кълна се — каза Камбел, когато след известна буйна съпротива от моя страна, при която той прояви голямо търпение, най-после се убеди, че ще стоя мирен, — кълна се, че никога не съм виждал такъв глупав младеж. Бнх проснал по гръб и най-силния мъж в страната, ако ми беше създал такива неприятности, каквито ми създадохте вие. Какво искате да правите? Да последвате вълка в леговището му ли? Казвам ви човече, че той ви е сложил пак стария капан. Накарал е оня бирник Морис пак да раздуха старата история, а тук не можете да очаквате такава помощ от мен, каквато получихте при съдията Ингълууд. За мен не е здравословно да влизам при разни там съдии от породата на вигаморите^[3]. Сега си вървете у дома като разумно момче — трайте си и чакайте да мине бурята. Отбягвайте Рашли и Морис и онова животно Маквити. Не забравяйте село Абърфойл и както казах по-рано, честна джентълменска дума — няма да позволя да ви се случи нещо лошо. Но запазете спокойствие, докато се срещнем пак. Трябва да вървя и да измъкна Рашли от града, преди да стане беля, защото такива като него само пакости кроят… Помнете село Абърфойл!

Той се завъртя на петите си и ме остави да размишлявам върху странните събития, които ме бяха сполетели. Първата ми грижа беше да си оправя дрехите и да си сложа пак мантията, за да не се вижда кръвта, която течеше по дясната ми страна. Едва бях успял да направя това и градината започна да се пълни с групи студенти, тъй като лекциите в колежа бяха свършили. Затова аз излязох от нея колкото може по-бърже и на път за господин Джар-ви, чийто час за обед бързо наближаваше, се отбих в едно скромно дюкянче, чиято табела съобщаваше, че собственикът му е Кристофор Нилсън, лекар и аптекар. Помолих едно малко момче, което чукаше нещо в хаванче, да ми осигури среща с този учен фармаколог. То отвори вратата на задната част на дюкяна, където намерих един пъргав възрастен мъж, който недоверчиво поклати глава, като чу да му разправям неубедителната история, че уж съм се наранил случайно, когато паднал предпазителят на противника ми при едно упражнение по фехтовка. Когато сложи марля и нещо друго, което сметна за нужно за дребната ми рана, той забеляза:

— Никакъв предпазител не е имало на сабята, дето ви е наранила! Ах, луди млади, луди млади! Но ние, лекарите, умеем да пазим тайна. Ако не бяха лудите глави и злобата човешка, кой щеше да поддържа нашите две науки?

С тези поучителни разсъждения той се раздели с мен. Драскотината, която бях получил, не ми причини вече почти никаква болка и неприятност.