Уолтър Скот
Роб Рой (28)

Глава XXVIII

Барон Бъкливи,

цял град построи ти,

но няма де конете си да сложим

и гладни лягаме си на земята.

Прати го в пъклото, всевишни боже —

прати го за обяд на сатаната!

 

Шотландски народни стихове

за лошата странноприемница

Нощта беше приятна и луната осветяваше достатъчно добре пътя ни. Лъчите й караха местността да изглежда по-интересна, отколкото при ярката дневна светлина, която показваше всичката й голота. Светлосенките й придаваха една романтичност, която тя всъщност не притежаваше, също както воалът върху лицето на една грозна жена дразни любопитството ни и ни кара да търсим красота там, където я няма.

Пътят продължаваше да върви по нанадолнище с много завои. Скоро той премина от откритите баири в стръмни дерета, които обещаваха да ни отведат до брега на някой поток или река. Скоро това обещание се изпълни. Намерихме се най-после край една река, която по-скоро ми напомняше за реките в родината ми Англия, отколкото за тези, които бях видял досега в Шотландия. Беше тясна, дълбока, спокойна и тиха река. При неясната светлина, отразена върху смълчаните води, видяхме високите планини, от които извираше.

— Това е река Форт — каза съветникът с един тон на уважение, който често съм наблюдавал у шотландците, когато говорят за по-забележителните си реки. Имената на реките Клайд, Туид, Форт, Спей обикновено се произнасят от тези, които живеят край тях, с уважение и гордост и аз съм чувал, че са ставали дуели, ако някой си позволи да се изкаже за тях с пренебрежение. Мисля, че в това безобидно увлечение няма нищо лошо. Приех съобщението на моя приятел като нещо толкова важно, колкото той сам го смяташе. Освен това беше ми много драго, че след толкова дълго и скучно пътуване най-после приближаваме до област, която обещава да завладее въображението ми. Верният ми прислужник Андрю обаче май не беше на същото мнение.

— Значи, това е река Форт — каза той. — Хм, да бяхте казали, че е някоя кръчма, щеше да бъде още по-хубаво.

Но река Форт, доколкото можех да преценя при неясната светлина, изглежда, че заслужаваше възхищението на своите поклонници. Едно красиво възвишение със съвършено правилна кръгла форма, покрито с горичка от лещак, калини и дребни дъбове, изпъстрено тук-там с великолепни стари дървета, чиито разперени голи клони се издигаха над гъстака и блестяха на сребристата лунна светлина, пазеше изворите, от които бликаше реката. Моят спътник ми разказа, като твърдеше същевременно, че той самият съвсем не вярва в тези работи и все пак говореше шепнешком и с малко изплашен вид, че този хълм, тъй правилен, тучно зелен и покрит с такива красиви и разнообразни стари дървета, криел в пещерите си двореца на горските духове — някакви въздушни същества, полухора, полудемони, които не били съвсем вражески настроени към хората, но все пак били капризни, отмъстителни и раздразнителни и затова трябвало да се отбягват^[1].

— Наричат ги Дун-ши — каза господин Джарви шепнешком, — което, доколкото знам, значи, хора на мира. С това име искат да ги омилостивят. Добре е и ние така да ги наричаме, господин Озбълдистън, защото не върви да се говори лошо за стопанина в къщата му.

След малко обаче, виждайки, че пред нас заблещукаха една-две светлинки, той добави:

— Всичко това са измами на сатаната — сега мога да си го кажа, без да ме е страх, защото виждам, че сме близо до къщата на свещеника и ей там са светлините на селцето Абърфойл.

Признавам, че това съобщение на господин Джарви много ме зарадва. Не толкова поради обстоятелството, че сега той можеше да си каже мнението за тези Дун-ши или феи, а главно, защото можехме вече да очакваме няколкочасова почивка за нас и за конете ни, от която много се нуждаехме след едно пътуване от повече от петдесет мили.

Преминахме през мястото на раждането на река Форт по един старовремски каменен мост, много висок и много тесен. Водачът ми обаче ме осведоми, че обикновено, когато се отива от Горна Шотландия на юг, тази дълбока и важна река и всичките й притоци се преминават при тъй наречените бродове на Фру, които по всяко време били дълбоки и трудни за преминаване, а често ставали напълно недостъпни. По-надолу по течението от тези бродове нямало друго място за преминаване чак до моста на Стърлинг, така че реката Форт образувала една лесно защитима граница между Горна и Долна Шотландия от изворите си, та почти до Фрит — залива на океана, в който тя се влива. По-късните събития, на които бяхме свидетели, ме накараха да си спомня мъдрите думи на проницателния съветник Джарви: „Река Форт държи юздите на буйните обитатели на Горна Шотландия.“

Като извървяхме около половин миля след преминаването на моста, ние стигнахме пред вратата на една кръчма, където трябваше да пренощуваме. Това беше един бордей, още по-мизерен от този, в който бяхме обядвали. Но малките му прозорци бяха осветени, отвътре се чуваха гласове и всичко това обещаваше храна и подслон — неща, към които съвсем не бяхме безразлични. Андрю пръв забеляза една обелена върбова пръчка, поставена напреко на полуотворената врата на ханчето. Той се дръпна назад и ни посъветва да не влизаме.

— Защото — каза той — някои техни главатари и големци си пийват уиски вътре и не искат да бъдат обезпокоени. Ако се набутаме вътре при тях, най-малкото ще ни строшат главите, за да ни научат на по-добри обноски, а може и да ни ръгнат по някоя студена кама в корема.

Погледнах съветника, който ми каза шепнешком, че „веднаж в годината и кукувицата не лъже, като кука“.

Междувременно, чувайки тропота на конете ни, няколко полуголи опулени момиченца излязоха от хана и от съседните колиби. Никой не ни поздрави, нито предложи да отведе конете, от които бяхме слезли. Единственият отговор, който получавахме на всичките си въпроси, беше отчайващото „На niel Sassanach“ (не знам английски). Опитният съветник обаче намери начин да ги накара да проговорят английски.

— Ако ти дам половин пени — каза той на едно десетгодишно хлапе, увито със съдран шал, — ще разбереш ли английски?

— Да, да, ще разбера — отвърна детето на съвсем приличен английски език.

— Тогава иди и кажи на майка си, момчето ми, че двама англичани искат да говорят с нея.

Скоро се появи ханджийката със запалено парче борина в ръка. Смолата, която се съдържа в този вид факли (които обикновено се изваждат от торфените блата), ги кара да горят с искри и буйно и затова те често се използуват в Горна Шотландия вместо свещи. Такава именно факла освети сега грубото и угрижено лице на една жена, бледа, слаба, доста висока, чиято мръсна и парцалива рокля и кариран шотландски шал не само не можеха да я затоплят, но не бяха дори прилични. Черните й коси, които се подаваха на несресани самодивски кичури изпод бонето й, както и странният смутен поглед, който бе вперила в нас, я правеха да прилича на вещица, която е била прекъсната сред своите тайни и противозаконни обреди. Тя недвусмислено отказа да ни пусне вътре. Ние възразихме разтревожени, като й казахме колко дълго сме пътували и в какво състояние са конете ни и че с положителност няма къде другаде да отседнем по-близо от Калъндър, който, както каза съветникът, бил на седем шотландски мили оттук. Колко точно прави това по английски мерки, не можах да установя, но мисля, че спокойно може да се вземе при средно изчисление за двойно толкова. Упоритата ханджийка се отнесе с презрение към възраженията ни.

— По-добре да идете по-далеч, отколкото да си изпатите — каза тя на диалекта на Долна Шотландия, тъй като беше от областта Ленъкс. — В къщата ми има хора, които не искат да ги безпокоят непознати. А какви други още ще има и аз самата не знам — може би червени куртки от гарнизона (тези думи тя произнесе полугласно и много натъртено). Нощта е хубава — продължи тя, — една нощ на полето ще ви разхлади. Можете да си спите с дрехите, както доброто острие си спи в ножницата. В горичката няма много роса, ако си намерите хубаво място, а конете си можете да пуснете на хълма, никой няма да ви каже нищо.

— Но, стопанке — казах аз, докато съветникът пъшкаше и не знаеше какво да прави, — има шест часа, откак сме обядвали и оттогава не сме слагали залък в устата си. Аз просто умирам от глад и хич не ми се ще да си лягам гладен сред вашите планини. Аз непременно трябва да вляза; извини се, както можеш, на гостите си, че ще дойдат при тях още един-двама странници. Андрю, погрижи се да се приберат конете.

Нашата Хеката^[2] ме погледна изненадана и възкликна:

— Който си е инат, все си знае своето — щом е решил да хване дявола за рогата, ще го хване. Гледай ги тези английски чревоугодници! Един път вече си е хапнал хубавичко днеска и пак е готов да рискува живота си и свободата си, ама да не мине без топла вечеря! Сложи печено говеждо и пудинг на едната страна на трапа в Тофет^[3] и англичанинът е готов да го прескочи, за да ги вземе… Както и да е, аз си умивам ръцете… Елате с мен, сър — каза тя на Андрю, — и аз ще ви покажа къде да настаните конете.

Признавам, че думите на ханджийката доста ме изплашиха, защото сякаш загатваха за някаква близка опасност. Все пак не ми се щеше да се отдръпна, понеже се бях показал така решителен, и смело влязох в къщата. След като едва не си строших краката в един куп торф и в едно корито за солене на риба, които се намираха от двете страни на малкия външен коридор, отворих една разкривена полуизгнила врата, направена не от дъски, а от плет, и последван от съветника, влязох в главното помещение на този шотландски кервансарай.

Вътрешността беше твърде необикновена за очите на един англичанин. Огънят, поддържан с торф и сухи съчки, весело гореше в огнището, но пушекът, който минаваше само през една дупка на покрива, се въртеше около гредите на колибата и висеше на черни облаци на около пет стъпки над пода. Под този облак атмосферата беше доста чиста благодарение на течението, което струеше към огъня от счупения плет на вратата, от две четвъртити дупки, които трябваше да играят ролята на прозорци, запушени едната с шал, а другата със скъсан шинел, и от много други по-незначителни отвори по стените на къщурката, която беше построена от кръгли камъни и торф и слепена с кал и даваше с безбройните си цепнатини свободен достъп на въздуха.

На една стара дъбова маса край огъня седяха трима мъже, очевидно гости, чиято външност не можеше да не привлече вниманието. Двамата бяха облечени с носията на Горна Шотландия; единият, мургав човек с живо, подвижно и нервно лице, носеше тесни панталони от някакъв кариран плат. Съветникът ми пошепна, че той сигурно бил някой важен човек, защото само техните благородници носели такива панталони; този плат много мъчно се тъчел точно по вкуса им.

Другият планинец беше много висок, силен мъж с буйна червеникава коса, луничаво лице с изпъкнали скули и дълга челюст — някаква карикатура на шотландския национален тип. Карираното наметало, което носеше, се различаваше от наметалото на другаря му по това, че в него имаше много повече червено, докато в наметалото на другия преобладаваше черно и тъмнозелено. Третият, който седеше на същата маса, беше с долношотландска носия. Той беше едър здравеняк с дързост на военен в погледа и държанието, костюмът му за езда беше пищно и богато украсен с ширити, а накривената му шапка беше огромна. Късата му сабя и пищовите му бяха на масата пред него. И двамата горношотландци бяха забили голите си ками на масата — както после узнах, това беше знак (доста странен наистина), че няма да се сбият, докато си пийват заедно. Тежък пиринчен съд, съдържащ почти една английска кварта^[4] уиски, едно питие почти толкова силно, колкото ракията, което шотландците правят чрез дестилация на малц и пият без мярка, без да го разреждат с вода, беше сложен на масата между тези големци. Една счупена чаша с дървена под-ставка служеше и на тримата. Тя минаваше от човек на човек със забележителна бързина, като се има пред вид колко силно беше питието им. Мъжете разговаряха бързо и оживено ту на гелски, ту на английски. Друг горношотландец се беше излегнал на пода с глава, подпряна на един камък, постлан само с мъничко слама, и спеше или изглеждаше, че спи, без да обръща внимание на това, което ставаше наоколо му. Вероятно и той беше гост, защото лежеше с всичките си дрехи и със сабя и щит — обикновеното въоръжение на сънародниците му, когато са на път. Покрай стените имаше одъри с различна големина, някои от счупени дъски, други от разнебитен плет, на които спяха членовете на семейството — мъже, жени и деца, прикрити от погледа само от тъмните вълма дим, които ги заобикаляха отвсякъде.

Ние влязохме така тихо и пиячите, които описах по-горе, бяха така задълбочени в споровете си, че една-две минути не ни забелязаха. Но аз видях, че планинецът, който лежеше край огъня, се повдигна на лакътя си, когато влязохме, и като покри долната част на лицето си с наметало, спря поглед върху ни няколко секунди и после пак се излетна и се отдаде отново на почивката, която бяхме прекъснали с влизането си.

Приближихме се към огъня, който представляваше приятна гледка след дългия път в хладната есенна вечер; гостите, които бяхме заварили, ни забелязаха едва когато повикахме ханджийката. Тя се приближи, поглеждайки страхливо и колебливо ту нас, ту другите, и отговори уклончиво и неохотно, когато поискахме да ни донесе нещо за ядене.

— Не знам — каза тя, — не съм сигурна има ли нещо в къщи. После дообясни: — Нещо за хора като вас.

Уверих я, че няма значение какво ще ни даде за вечеря; огледах се да намеря къде да седнем, което не беше тъй лесно. Нагласих един стар сандък за кокошки, за да седне господин Джарви, а аз самият се настаних на едно счупено корито. След малко влезе Андрю Феъсървис и седна мълчаливо зад нас. Туземците, ако мога да ги нарека така, не снемаха поглед от нас, като че ли бяха смаяни от дързостта ни; ние, или поне аз, се мъчехме да прикрием под маската на безразличие тайния страх при мисълта как ли ще бъдем приети от тези, в чиято компания се бяхме натрапили.

Най-после по-дребният шотландец се обърна към мен на много добър английски език и ми каза с извънредно високомерен тон:

— Виждам, че се разполагате тук като у дома си, сър.

— Обикновено така правя — казах аз, — когато вляза в подобно обществено заведение.

— А не разбрахте ли по бялата върбова пръчка на вратата — каза по-високият, — че няколко господа са заели хана за собствени работи?

— Нямам претенции да познавам обичаите на тази страна — отвърнах аз. — Но не разбирам как могат трима души да си присвояват правото да лишават всички други пътници от единственото място, където могат да намерят храна и подслон в тази пустош.

— Няма основание за такова нещо, господа — каза съветникът. — Не искаме да ви обидим и няма никакво законно основание за такова нещо. Но ако едно шише хубава ракия може да оправи работата, ние сме миролюбиви хора и нямаме нищо против…

— Дявол да ви дземе ракията, сър! — каза долношотландецът и свирепо си оправи килнатата шапка. — Не ни трябва ни ракията, нито присъствието ви. — И той стана от мястото си, другарите му също се надигнаха, като мърмореха, оправяха наметалата си, сумтяха и пръхтяха като всички шотландци, когато се гневят.

— Казах ви какво ще стане, господа — каза стопанката, — ама не щяхте да ме слушате. Махайте се от къщата ми, да не стане тук беля. Джини Мъклпайн няма да позволи да бъдат обезпокоявани господата в нейната къща. Английски безделници такива, скитат насам-натам нощем и безпокоят почтените мирни господа, дето са си седнали на чашка край огъня.

При други обстоятелства сигурно щях да си помисля за старата латинска поговорка Dat veniam corvis, vexat censura columbas^[5]. Ho сега нямах време за цитати от античната литература, защото ми беше ясно, че ще има бой; бях така възмутен от нахалното не-гостоприемство, с което се бяха отнесли към мен, че ако не беше съветникът, чиято личност и сан съвсем не подхождаха за подобно приключение, мисълта за бой нямаше да ми бъде съвсем безразлична. При все това аз станах, когато видях, че стават другите, и отметнах наметалото от раменете си, за да бъда готов за отбрана.

— Ние сме трима срещу трима — каза по-дребният шотландец, поглеждайки групата ни. — Ако сте истински мъже, изтеглете сабите! — И изваждайки сабята си, той пристъпи към мен. Аз заех отбранително положение без страх за изхода на борбата, тъй като знаех, че моето оръжие — рапира — е по-съвършено от неговото. Съветникът прояви неочаквана смелост. Като видя гиганта планинец да се изправя пред него с гола сабя, той дръпна един-два пъти дръжката на меча си, както го наричаше; но виждайки, че не му се ще да излезе от ножницата си, в която беше ръждясал от дълги години, той грабна вместо него нажеженото черясло от плуг, което бяха използували вместо ръжен ада разбутват огъня, и го размаха така енергично, че при първия замах подпали наметалото на планинеца и го принуди да стои на почтено разстояние, докато го угаси. Андрю, напротив, който трябваше да излезе срещу бореца от Долна Шотландия, за съжаление беше изчезнал още при започването на боя. Противникът му обаче галантно се оттегли от участие в схватката с думите: „Да се борим честно, да се борим честно!“ И така ние започнахме срещата при равни условия, що се отнася до брой. Моята цел беше, ако е възможно, да отнема оръжието на противника си. Но аз не можех да се приближа към него от страх пред късата кама, която държеше в лявата си ръка и с която парираше ударите на рапирата ми. Междувременно съветникът въпреки успеха на първото си нападение се намираше в доста затруднено положение. Тежестта на оръжието му, собствената му дебелина, кипналият му гняв бързо изчерпаха силите и дъха му и той беше останал почти на произвола на противника си, когато спящият планинец скочи от пода, където лежеше, с гола сабя и щит в ръка и се хвърли между затруднения съветник и противника му, като извика:

— Ял съм хляба на общината в Глазгоу и да не съм човек, ако не се бия за съветника Джарви в село Абърфойл — де да видим!

И подкрепяйки думите с дела, този неочакван помощник размаха сабя над главата на високия си съотечественик, който отвърна на ударите му с лихвите. Но тъй като и двамата носеха кръгли дървени щитове, наковани с пиринчени гвоздеи и покрити с кожа, с които лесно парираха ударите си, борбата им беше придружена с много повече шум и дрънкане, отколкото със сериозна опасност от нараняване. Изобщо в цялата схватка имаше по-скоро голяма доза перчене, отколкото истинско желание да ни сторят нещо лошо, тъй като господинът от Долна Шотландия, който, както вече споменах, беше останал настрана поради липса на противник в началото на схватката, сега счете за нужно да играе ролята на помирител.

— Стига толкоз, стига толкоз! Достатъчно, достатъчно! Непознатите господа вече доказаха, че са хора на честта и ни дадоха достатъчно удовлетворение. Аз държа на честта си не по-малко от всеки друг, но ненавиждам излишното проливане на кръв.

Разбира се, и аз не исках да продължавам борбата, противникът ми изглеждаше също склонен да сложи сабята в ножницата, съветникът едва си поемаше дъх и можеше да бъде считан вече за излязъл извън строя, а нашите двама борци със саби и щитове се отказаха от боя със същото безразличие, с което го бяха започнали.

— А сега — каза достопочтеният господин, който беше играл ролата на посредник — нека да си пийнем приятелски като почтени хора. В хана има място за всички. Аз предлагам този симпатичен господинчо, който изглежда доста задъхан от борбата, да поръча една кана ракия, аз ще платя още една в знак на помирение и да си пийнем като братя.

— Ами кой ще ми плати хубавото новичко наметало — каза по-едрият горношотландец — с тази дупка от изгорено, колкото да пъхнеш вътре цяла зелка? Де се е чуло и видяло свестен човек да се бие с главня?

— Не се тревожете — каза съветникът, който вече си беше поел дъха и беше склонен хем да се наслади на удоволствието от смелото си държане, хем да избегне необходимостта пак да прибяга до подобно тежко и съмнително средство за защита. — Щом съм счупил глава, сам трябва да намеря и пластир. Ще имате ново наметало, и то най-хубавото, с цветовете на собствения ви клан. Само ми кажете къде да ви го изпратя от Глазгоу.

— Няма защо да ви казвам от кой съм клан — от царски клан съм аз, както всички знаят — каза горношотландецът, — но можете да вземете едно парченце от наметалото за модел — фу, мирише на опърлена овнешка глава! А един господин, мой братовчед, дето носи яйца от Гленкроу, ще дойде да го вземе по Архангеловден, ако ми кажете къде живеете. Но, уважаеми господине, когато друг път се биете, от уважение към противника си бийте се със сабя, щом носите сабя, а не с черясло и главня като някой див индианец.

— Бога ми! — отвърна съветникът. — Всеки гледа да се оправи, както може. Та сабята ми не е излизала от ножницата от битката при Ботуелския мост, когато покойният ми баща я е носил. Пък и тогаз не знам дали е влязла в работа, защото сражението било май твърде кратко. Както и да е, сега е тъй залепнала за ножницата, че не мога да я мръдна, и затуй грабнах първото нещо, с което можех да се бия. Май ми се чини, че ми е минало времето за бой, макар че не обичам да понасям обиди. Но къде е доброто момче, което тъй смело се би за мене? Ще го почерпя една ракия. Да не съм човек, ако не го почерпя една ракия!

Защитника, когото той потърси, обаче го нямаше. Той се беше измъкнал навън, без да го забележи съветникът, веднага щом свърши борбата, но аз бях успял да открия по грубите му черти и рошавата му червена коса, че това е нашият познайник Дугъл, избягалият ключар на затвора в Глазгоу. Съобщих тихичко това откритие на съветника, който отговори също така тихо:

— Да, да, виждам, че оня наш познат имаше право — наистина има проблясъци на здрав разум у този Дугъл. Трябва да помисля и да видя с какво мога да му помогна.

С тези думи той седна и като си пое един-два пъти дълбоко дъх, извика на ханджийката:

— Стопанке, сега като знам вече, че не ми е продупчен коремът, както лесно можеше да се случи в твоя хан, мисля, че не е зле да го понапълня с нещо.

Жената, която беше станала от любезна по-любезна, щом бе преминала бурята, веднага обеща да ни приготви нещо вкусничко за вечеря. Наистина нищо не ми направи толкова силно впечатление в цялата тази история, както пълното спокойствие, с което тя и цялото й домочадие бяха наблюдавали станалите войнствени сблъсквания. Бяхме чули само добрата стопанка да вика на някой от помощниците си: „Пази вратата, пази вратата! Трепете ги, ако щете, ама никой да не излиза, докато не плати сметката!“ А що се отнася до тези, дето спяха в леговищата край стената, които служеха на семейството за кревати, те само попривдигнаха голите си тела, за да гледат схватката, и викаха „ох, ох“ с глас, подходящ за съответния им пол и възраст, и, струва ми се, пак заспаха дълбоко още преди да приберем сабите в ножниците.

Сега обаче ханджийката се засуети да пригласи ядене и за моя изненада започна да ни готви в един тиган вкусно ястие от кълцано месо от дивеч, така добре докарано, че можеше да задоволи не само гладни хора, но и истински гастрономи. Междувременно на масата бе сложена ракията, срещу която горношотландците не направиха никакво възражение въпреки особеното им предпочитание към родните им напитки. След като всички бяхме изпили първата чашка, господинът от Долна Шотландия пожела да узнае професиите ни и целта на нашето пътуване…

— Ние сме обикновени глазгоучани, ваша милост — каза съветникът с престорена скромност, — и пътуваме за Стърлинг да приберем едни пари, дето имаме да ги вземаме.

Бях достатъчно глупав да се почувствувам малко засегнат от скромното положение, което той счете за нужно да ни припише; но аз си спомних обещанието си да мълча и да оставя съветника да урежда работите, както той намери за добре. И наистина, Уил, като си помислих, че не само бях завлякъл добрия човек далеч от дома му, което само по себе си беше не малко затруднение за него, ако можех да съдя по изражението на болка и неохота, което се изписваше по лицето му, колчем седнеше или станеше, ами и дето едва не бях станал причина да рискува живота си, не можех да откажа да му направя това малко удоволствие. Този, който говореше от името на цялата компания, повтори думите му, презрително изсумтявайки, през носа си:

— На вас глазгоуските търговци само туй ви е работата — да ходите от единия край на Шотландия до другия и да тормозите честните хора като мен, дето случайно са малко изостанали с плащането.

— Ако всичките ни длъжници бяха такива честни хора, какъвто мисля, че сте вие, Гарсхатахин — отвърна съветникът, — бога ми, нямаше да си даваме този труд, защото те сами щяха да дойдат да ни потърсят.

— А? Какво! Как? — извика човекът, към когото се беше обърнал. — Заклевам се в хляба, от който живея (без да забравям и говеждото, и ракията), че това е моят стар приятел Никъл Джарви, най-добрият човек, който някога е давал пари назаем на затруднен джентълмен. Да не би да идвате при мене, а? Да не би да идвате в Ендрик при Гарсхатахин?

— Честна дума, не, господин Галбрейт — отвърна съветникът. — По друга работа съм тръгнал. Ала мислех, че ще кажете, че съм дошъл да си търся годишния наем, дето ми дължите за онова парче земя, което ми се пада по наследство.

— По дяволите наемът — каза чифликчията с голяма привидна сърдечност. — Сега, като сте толкова близо до моята страна, няма ни дума да приказваме за никаква работа! Гледай ти как едно наметало за езда може да промени човека — да не позная аз стария си приятел, черковния настоятел!

— Съветника, ако нямате нищо против — продължи спътникът ми. — Но аз знам защо сбъркахте — разписката бе дадена на блаженопочившия ми баща, той беше черковен настоятел и името му беше Никъл, също като моето. Аз не помня на мое време да е плащана нито главната сума на дълга, нито пък наемът. Затуй сигурно сбъркахте.

— По дяволите защо съм сбъркал! — отговори господин Галбрейт. — Но радвам се, че сте съветник. Господа, напълнете чашите догоре и нека пием за здравето на отличния ми приятел, съветника Никъл Джарви — познавам него и баща му от двадесет години. Изпихте ли си чашите? Напълнете още по една. Да му пожелаем скоро да стане кмет — да, кмет — кмет на Глазгоу, Никъл Джарви! И който каже, че има друг човек по главната улица на Глазгоу по-достоен за този пост, да внимава да не го чуя аз, Дънкан Галбрейт Гарсхатахин — толкоз! — И с тези думи Дънкан Галбрейт войнствено и предизвикателно килна шапката си на една страна.

За другите двама горношотландци ракията беше сигурно главната подбуда да пият тези хвалебствени наздравици, защото те гаврътнаха чашите, без да се грижат много да разберат за какво пият. Те започнаха разговор с господин Галбрейт на гелски, който език той говореше съвсем свободно, тъй като, както узнах по-късно, живеел съвсем близо до Горна Шотландия.

— Аз познах този нехранимайко още от самото начало — каза ми тихичко съветникът, — но когато кръвта кипи и сабите и така и така са изтеглени, де да знае човек как може да му хрумне да си изплати дълга? Скоро няма да го плати, както плащат хората. Но той е почтено момче и има добро сърце. Не идва много често на пазара в Глазгоу, ама ни поизпраща по някой елен или яребица от планината. А пък аз мога да мина и без парите. Баща ми, черковният настоятел, много уважаваше фамилията Гарсхатахин.

Вечерята беше вече почти готова и аз се огледах да потърся Андрю Феъсървис. Но никой не беше видял верния ми спътник от началото на борбата. Ханджийката обаче ми каза, че мисли, че слугата ми бил отишъл в обора и предложи да ме придружи с факлата дотам. Тя прибави, че колкото да го молили децата и тя, той не се обаждал, а пък на нея не й се ходело сама в обора по това време. Тя била сама жена, а нали знаете какво направил на стопанката на Арднагоуйн духът от Бенгаск! Всички знаели, че и в нейния обор имало дух, затуй била принудена да се откаже да държи коняр.

Във всеки случай, докато ми осветяваше пътя към мизерната колиба, където бяха наблъскали нещастните ни коне да ядат сено, всеки стрък от което беше по-дебел от обикновено паче перо, тя ясно ми даде да разбера, че има друга причина да ме отдели от компанията освен тази, за която загатваха думите й.

— Прочетете това — каза тя, като ми мушна в ръката парче хартия, когато стигнахме до вратата на навеса. — Слава богу, че се отървах от него! С всички тези войници и англичани, разбойници и крадци на говеда, с тези войни и кръвопролития, една жена би живяла по-спокойно в ада, отколкото на границата на Горна Шотландия.

Като каза това, тя сложи, боровата факла в ръката ми и се върна в къщата.