Уолтър Скот
Роб Рой (31)

Глава XXXI

Сурово Брѐно каза: „Тежко на победения!“,

когато горди Рим от галите сломен бе.

„Тежко на победителя!“ — и мечът наклони

надолу тежките от откупа везни.

Тежко на падналия. Той едничък е изпитал

в смъртта какво е да си победител…

 

„Галиада“

Изпълнен с тревога, аз се опитах да различа Дугъл между победителите. Не се съмнявах, че той се бе престорил и бе играл тази роля на изменник нарочно, за да закара английския офицер в дефилето. Не можех да не се възхитя на сръчността, с която този невеж и на външен вид полудивак бе прикрил целта си, и на престорената неохота, с която бе оставил малко по малко да изтръгнат от него лъжливите сведения, които навярно от самото начало бе имал за цел да им съобщи. Ясно ми беше, че се излагахме на не малка опасност, като отивахме при победителите, които още ликуваха, зашеметени от победата си, която опетниха с прояви на жестокост, защото те, или по-скоро едни дрипави момчета от Горна Шотландия, които се смесиха с бойците на победителя, промушиха с кама един-двама войници, които не можеха да се надигнат поради раните си. Следователно стигнах до заключението, че ще бъде много опасно да се представим без ничие посредничество. И тъй както Камбел, когото не можех да не отъждествявам с прочутия разбойник Роб Рой, не се мяркаше никъде, реших да търся закрилата на пратеника му Дугъл.

След като се огледах навсякъде безуспешно, най-после се върнах, за да видя дали ще мога да помогна на нещастния си приятел, когато, за голяма моя радост, видях, че господин Джарви вече не виси пред скалата. И макар лицето му да беше цяло посиняло и дрехите му — раздърпани, той седеше невредим под скалата, пред която доскоро бе висял. Бързо закрачих към него, за да го поздравя с освобождаването му, но той отначало съвсем не бе склонен да приеме поздравленията ми така сърдечно, както ги изказах. Силният пристъп на кашлица, която го налегна, едва му оставяше достатъчно дъх, за да изрази, макар и откъслечно, съмненията си в моята искреност.

— Ъх, ъх, ъх! Казват, че един приятел — ъх, ъх! — е по-верен и от брат — ъх, ъх, ъх! Когато дойдох, господин Озбълдистън, в тази проклета от бога и от хората страна — ъх, ъх! — госпой да ми прости ругатните! — по ничия работа освен вашата, смятате ли, че беше право — ъх, ъх! — да ме оставите, първо, изложен на куршумите и на опасността да се удавя между свирепите шотгландци и червените мундири и, на второ място, да ме оставите да увисна тъй между небето и земята като старо бостанско плашило, без дори да направите опит — ъх, ъх! — да направите опит да ме спасите?

Извиних се дълбоко и му изтъкнах толкова много причини поради които ми беше навъзможно без чужда помощ да го изтръгна от тежкото му положение, че най-после отново спечелих благоволението на господин Джарви, който бе толкова добродушен, колкото и сприхав. Тогава си позволих да го запитам как бе успял да се измъкне.

— Аз да съм се измъкнал! Можех да си вися там до второ, пришествие с глава, увиснала на една страна, а петите ми на друга, като везни за прежда. Този там, Дугъл, ме измъкна, както направи и вчера — отряза полите на дрехата ми с ножа си и двамата с един ординарец на главатаря така ловко ме свалиха и ме изправиха на крака, като че за момент не бях преставал да стоя на тях. Но какво нещо е здраво платно! Виж, да бях облечен сега в костюм от някакъв боклучав тънък френски плат или от дра-де-бери, щеше да се скъса като парцал от такава тежест като моята. Но да е жив и здрав тъкачът, дето го е тъкал този плат, защото увиснах на усукания плат и се подмятах съвсем безопасно, като габарт^[1], завързан с дебело въже в пристанището Брумило.

Запитах го сега какво е станало с неговия спасител.

— Безделникът — (той продължаваше да нарича така планинеца) — успя да ме осведоми, че би било опасно да се доближим до жената, преди да се върне той, и ми заръча за остана тук. Струва ми се — продължи съветникът, — че тръгна да ви търси, внимателно човече е, няма що — и право да си кажа, кълна се, че е прав, що се отнася до тая лейди, както я нарича. Хелън Камбел не беше от най-кротките моми, нито стана от най-покорните съпруги и казват, че самият Роб се страхувал от нея. Не вярвам тя да ме познае сега, защото не сме се срещали много години. Аз съм на мнение да дочакаме безделника Дугъл, преди да отидем при нея.

Изразих съгласието си с неговото мнение, но не било писано в този ден благоразумието на Джарви да бъде от полза нито нему, нито другиму.

Андрю Феъсървис, макар вече да не подскачаше на своя връх, откакто се прекрати престрелката, която стана причина за странните му движения, все пак, както бе кацнал отгоре на голата скала, заемаше твърде очебийно положение, за да избегне зорките погледи на шотландците, когато им остана време да се поогледат. Ние разбрахме, че са го видели, когато насъбралите се победители нададоха дивашки викове. Трима-четирима от тях незабавно се юрнаха в горичката и са изкачиха по стръмните склонове на хълма от различни посоки към мястото, където бяха забелязали това странно видение.

Тези, които първи пристигнаха достатъчно близо, за да улучат с куршум горкия Андрю, не си дадоха труда да му помогнат б крайно неудобното му положение, но, прицелвайки се в него с испанските си пушки, съвсем недвусмислено му дадоха да разбере, че трябва да се помъчи да слезе и се предостави на тяхната милост или ще го изпонадупчат отдолу, като мишена при стрелкови упражнения в полка. При такава страшна покана да предприеме едно опасно слизане от скалата, Андрю Феъсървис вече не можеше да се колебае. По-голямата опасност надви тази, която му се видя по-малко неизбежна, и той започна да слиза надолу, колкото и да бе опасно, залавяйки се за бръшлян и за дъбови дънери, и за издатини в скалата, в трескава тревога, без да изпуска случай, когато едната му ръка беше свободна, да я протегне умолително към облечените в шотландска носия господа, сякаш за да ги убеди да не стрелят с насочените към него пушки. С една дума казано, принуден да избира между този и друг по-голям ужас, той успя да слезе благополучно от опасната си висока скала, начинание, което, убеден съм, само страхът от мигновена смърт можеше да го накара да предприеме. Шотландците долу извънредно много се забавляваха на несръчните му движения при слизането от скалата и изстреляха един-два патрона във въздуха, докато той слизаше, сигурно не с цел да го наранят, а за да се забавляват още повече на крайно ужасения му вид и извънредната ловкост в движенията, която изстрелите предизвикаха у него.

Той най-после усети твърда и доста равна почва под краката си или, по-точно казано, тъй като кракът му се подхлъзна тъкмо преди да стъпи на земята, той се просна в цялата си дължина и се надигна с помощта на шотландците, които го чакаха и които, преди той да се изправи на краката си, го лишиха не само от съдържанието на джобовете му, но и от перуката, шапката, палтото, от чорапите и обущата му, и то с такава невероятна бързина, че макар той да падна на гърба си облечен в много прилични градски дрехи на слуга, като се надигна, имаше вид на разкрачено, голо, плешиво, бедняшко плашило. Не обръщайки внимание на болката, която изпитваха босите му крака, когато стъпваха върху острите камъни, шотландците го повлякоха надолу към пътя през всички препятствия, които им се изпречваха.

Докато слизаха, зорките им очи забелязаха господин Джарви и мен и пет-шест въоръжени шотландци мигновено ни обкръжиха с голи ками и мечове, насочени срещу лицата и вратовете ни, и със заредени пищови срещу гърдите ни. Безумие би било от наша страна да се съпротивляваме, особено като нямахме оръжие, на което можехме да се осланяме. Ето защо ние се подчинихме на съдбата си и подпомогнати твърде грубо от шотландците, запознахме да се събличаме, така че скоро щяхме да останем, както ни е майка родила (в „естествено състояние“, както казва крал Лир), също като лишеното от перушината си двуного Андрю Феъсървис, който трепереше от студ и от страх на няколко метра от нас. Една щастлива случайност обаче ни отърва от тази крайна злочестина, защото тъкмо бях предал връзката си (между другото, много елегантна, марка „Стайнкърк“, украсена с богати бродерии), а на Джарви бяха свалили разкъсаната му дреха за езда, когато се появи Дугъл и положението се промени. С гръмки възклицания, примесени с ругатни и заплахи (доколкото можах да отгадая смисъла на думите му по енергичните му жестикулации), той принуди обираните, макар и — неохотно, не само да престанат да крадат нашите вещи, но и да върнат взетата вече плячка. Той грабна връзката ми от човека, който я беше взел, и в усърдието си да ми я върне, я усука около врата ми толкова силно, че само дето не ме удуши, което ме накара да мисля, че, докато е бил в Глазгоу, той не е бил само заместник тъмничар, но се е и учил да става чирак на палача. Той метна дрипите, които бяха останали от палтото на г-н Джарви, около раменете на последния и когато все нови и нови шотландци започнаха да се тълпят около нас откъм шосето, ни поведе надолу, като даваше нареждания и заповеди на другите да ни помогнат, особено на Джарви, за да слезем сравнително лесно и безопасно. Андрю Феъсървис обаче напразно си дереше гърлото, за да си измоли поне отчасти закрилата на Дугъл или ако не друго, поне намесата му, да си получи обратно обувките.

— Не, не — му отвърна Дугъл, — бас държа, че този не е благородник; дедите му сигурно са ходили боси, на, ако не е така!

И оставяйки Андрю да ни следва, както може, или по-точно казано, толкова бързо, колкото му разрешаваха насъбралите се наоколо хора, той с ускорен ход ни поведе надолу по пътеката, където бе станала схватката, и побърза да ни представи като допълнителни пленници на главатарката на четата си.

И така, тътреха ни към нея, като Дугъл се биеше, боричкаше и викаше, сякаш най-много се боеше да не пострада, и като отблъсваше със заплахи и всевъзможни други усилия всички, които се опитваха да си припишат по-големи заслуги за улавянето ни, отколкото той самият претендираше да има. Най-после ни изправиха пред героинята на деня, чийто вид, наред с вида на дивите, недодялани и все пак войнствени хора, които ни заобикаляха, да си кажа право, ми вдъхна не малко опасения. Не зная дали Хелън Макгрегър лично бе участвувала в боя — и наистина впоследствие ме уверяваха в противното, но капките кръв по челото й и по голите й ръце, както и по острието на сабята, която тя продължаваше да носи в ръката си, зачервеното й лице и разчорлените черни къдрици, които се подаваха изпод червената, украсена с перо шапка — всичко това подсказваше, че тя пряко бе участвувала в битката. В проницателните й черни очи и в чертите й блестеше огънят на удовлетворена жажда за мъст и гордост от победата. И все пак в държанието й нямаше нищо кръвожадно или жестоко. Като попремина страхът, който изпитвах в началото на срещата ни, тя ми напомни някои от картините на вдъхновени героини, които бях виждал в католическите църкви във Франция. Тя наистина не беше достатъчно красива за Юдит, нито имаше вдъхновените черти, с които художниците рисуват Дебора или пък жената на Хебер^[2], пред чиито нозе могъщият потисник на Израел, жител на езическия Харошет, се поклонил, паднал и умрял. Все пак възторгът, който я бе обзел, придаваше на лицето и на движенията й, които сами по себе си излъчваха необуздано достойнство, израз почти подобен на героините от светото писание, изобразени от онези великолепни художници.

Тъкмо се чудех как да заговоря на такава необикновена личност, когато господин Джарви счупи леда, като се поизкашля; (защото шотландците ни бяха докарали толкова бързо, че той пак се беше запъхтял), и се обърна към нея със следните думи:

— Ъх! Ъх! Много съм щастлив, че ми се удаде този приятен случай — тук гласът му се разтрепера, което напълно го опровергаваше, когато се помъчи да наблегне на думата приятен, — този приятен случай — продължи той, стараейки се да произнесе прилагателното по-убедително — да пожелая добро утро на жената на моя роднина Робин. Ъх! Ъх! Как я карате? (Сега той вече се бе окопитил и думите му се затъркаляха по един много енергичен начин, който съчетаваше фамилиарност със самомнение.) Как поживявате от толкова време? Навярно сте ме забравили, госпожо Макгрегър Камбел, мене вашия братовчед — ъх! Ъх! Но не може да не помните баща ми, черковния настоятел Никъл Джарви от Солния пазар в Глазгоу, нали? Честен човек беше, с чувство за отговорност и много уважаваше и вас, и рода ви… И така, както вече казах, много се радвам да ви видя, госпожо Макгрегър Камбел, като жена на мой родственик. С ваше разрешение бих ви поздравил като роднина, ако вашите юнаци не ме държеха толкова здраво за ръцете. Пък, честна дума съдийска, и вие няма да направите зле да си лиснете един котел вода, преди да посрещнете приятелите си.

В тези уводни думи прозвуча една фамилиарност, която никак не попадна в тон с възторженото настроение на лицето, за което бяха предназначени и което точно тогава раздаваше смъртни присъди и още бе разпалено от пламъка на победата в една опасна битка.

— Кой сте вие — каза тя, — та смеете да претендирате, че сте роднина на Макгрегър, а нито носите неговата носия, нито говорите на неговия език? Какъв човек сте вие, дето се държите и говорите като куче, пък гледате да седите с елена?

— Не зная — каза невъзмутимият Джарви — дали са ви обяснили точно какво е родството ни, братовчедке, но то е известно и може да се докаже. Майка ми, Елспет Макфарлън, беше жена на баща ми, черковния настоятел Никъл Джарви — мир на праха им, — а Елспет беше дъщеря на Парлън Макфарлън от Шийлинг при езерото Слой. А този Парлън Макфарлън, както може да удостовери Маги Макфарлън или Макнаб, която е още жива и която се ожени за Дънкан Макнаб от Стъкавралахън, който беше толкова близък на съпруга ви, Робин Макгрегър, като роднина от четвърто коляно, защото…

Страшната жена отсече родословното дърво, като попита надменно:

— Дали един буен поток признава родствените си връзки с водата, отклонена за скромни домакински нужди от тези, които живеят край бреговете му?

— Право казвате, братовчедке — каза Джарви, — и въпреки това не би имал нищо против да приеме обратно водата на воденичния улей лятно време, когато камъните му се белеят на слънце. Знам много добре, че вие тук, планинците от Горна Шотландия, се подигравате на нас глазгоучаните за езика ни и за облеклото ни. Но всеки говори на родния си език, който е учил през ранното си детство. Би било съвсем глупаво и смешно аз, с дебелия си корем, да се разхождам в късо горношотландско сако, а горките ми къси крака да са обути до под коляното, като някои от вашите дългокраки юнаци. Между другото, родственице — продължи той, напук на различните знаци, с които Дугъл искаше да му внуши да млъкне, както и някои признаци на нетърпение, които амазонката прояви, поради неговата многоречивост, — държа да ви обърна внимание, че понякога и царският пратеник отива до портата на търговеца и че колкото и високо да цените мъжа си, както е напълно правилно всяка жена да почита съпруга си — и в светото писание се говори за това, — колкото и високо да го цените, както казах, аз досега не е да не съм му услужвал на Роб; да не говорим за една перлена огърлица, която ви пратих, когато щяхте да се жените, когато Роб беше честен заможен продавач на добитък и не се занимаваше с тая противозаконна работа, с битки и с изстрели, и да нарушава обществения ред, и да обезоръжава войниците на краля.

Той изглежда, беше засегнал една тема, по която неговата братовчедка не търпеше възражения. Тя се изправи в целия си ръст и изрази силното си възмущение, като се изсмя презрително и горчиво.

— Да — каза тя, — вие и такива като вас бяхте способни да изявявате роднинските си връзки с нас, когато се унизявахме да бъдем нищожни хорица, годни да живуркат под вашата власт като ваши дървари, носачи на вода, хора, които доставяха добитък за пировете ви, и поданици, които законите ви да тъпчат. Но сега сме свободни, свободни именно поради това, че сте ни оставили без дом и без огнище, без храна и подслон, че сте ни отнели всичко, та чак ми иде да стена, като си помисля, че трябва все още да съм излишно бреме тук на земята с различни задължения, а че не живея само за мъст. Аз ще продължа това дело, на което днес поставихме такова щастливо начало, с едно действие, което ще тури край на всички връзки между Макгрегър и тези мошеници от Долна Шотландия. Хей, Алън, Дугъл, вържете краката на тези негодници англичани за вратовете им и ги хвърлете в това шотландско езеро, та да си търсят там роднините от нашия край.

Съветникът, много изплашен от тази заповед, тъкмо започваше да възразява по начин, който сигурно щеше само да разяри лицето, на което говореше, когато, Дугъл се намеси и на собствения си език, който говореше така плавно и бързо, щото бе в пълен контраст с бавния, неправилен и идиотски начин, по който говореше английски, изля един порой от думи, с които, не се съмнявах, най-горещо ни защищаваше.

Господарката му отговори или по-скоро прекъсна най-безцеремонно словото му, като възкликна на английски (сякаш бе твърдо решена да ни даде възможността да предвкусим напълно горчивината на предстоящата ни смърт):

— Подло куче и син на куче, ти ли ще оспорваш заповедите ми? Ако ти кажа да им отрежеш езиците и да им ги размениш, за да видим кой тогава най-добре ще дрънка на южняшкия им говор, или пък да изтръгнеш сърцата им и да ги размениш и тях, за да видим кой там ще заговорничи най-добре против Макгрегър — а така постъпваха едно време в деня на разплатата, когато дедите ни имаха да си отмъщават за извършени неправди — ако аз ти заповядам да извършиш това, полага ли ти се да се противопоставиш на моите заповеди?

— Така си е, така си е — отвърна той с тон на пълно покорство, — вашата воля трябва да се изпълнява — то е близко до ума, но ако беше, тоест, ако можеше да се сметне все едно да хвърлите оня грозен простак, капитана с червения мундир, и ефрейтора му Крамп и двама-трима с червени мундири в езерото, сам бих го сторил с много по-голямо удоволствие, отколкото да направя зло на тези почтени и вежливи господа, които са приятели на Грегър и са дошли тук с гаранция от главатаря, а не като предатели, както сам аз мога да свидетелствувам.

Дамата тъкмо се канеше да отговори, когато откъм пътя от Абърфойл долетяха дивите звуци на гайди, навярно същите, които бяха стигнали до ушите на ариергарда на капитан Торнтън и които го накараха, като видя, че проходът е вече зает, по-скоро да си пробие път напред, отколкото да се върне отново в селото. Тъй като схватката бе много кратка, бойците, които следваха тази войнствена мелодия, макар и да бяха ускорили хода си, като чуха изстрелите, не бяха успели да пристигнат навреме, за да участвуват в боя. Следователно победата бе спечелена без тяхна помощ и те сега пристигаха, за да отпразнуват победата на сънародниците си.

Новодошлите изглеждаха твърде различни от отряда, който бе надвил придружаващите ни войници, и разликата бе далеч в тяхна полза. Между хората, които обкръжаваха главатарката, имаше извънредно възрастни мъже, юноши, едва годни да носят оръжие, и дори жени, накратко казано, те всички бяха хора, които крайната нужда бе принудила да вземат оръжието. И когато Торнтън откри, че именно многочислеността и разположението на един иначе съвсем жалък неприятел им бе дал възможността да победят храбрите му ветерани, по мъжественото му и помрачено от отчаяние лице се изписа и горчив срам. А тридесетте или четиридесетте горно-шотландци, които сега се присъединиха към останалите, бяха все младежи и мъже в разцвета на силата си, жизнени, снажни мъжаги, чиито къси чорапи и карирани полички позволяваха да се видят най-добре мускулестите им — крайници. Те превъзхождаха хората от първата група както по облекло и външен вид, така и по оръжие. Воините на главатарката, освен малкото пушки, носеха секири, коси и други старинни оръжия, като някои имаха само тояги, ками и дълги ножове. А повечето мъже от втората група имаха пистолети на коланите си и ками, затъкнати при кесиите, които висяха отпред. Всеки носеше хубава пушка в ръка и широка права сабя на бедро, както и един здрав кръгъл щит от леко дърво, покрит с кожа, цял обкован по много интересен начин с месингови гвоздеи със стоманен връх, прикрепен в средата. Тези щитове висяха на лявото им рамо, когато бяха на поход, или докато стреляха по неприятеля, а ги държаха с лявата ръка, когато нападаха със сабя.

Но беше съвсем явно, че този подбран отряд не носеше победа, с каквото можеха да се похвалят по-зле въоръжените им другари. Гайдата от време на време издаваше дълги провлечени ноти, които изразяваха нещо много различно от радостта на победата, и когато воините се явиха пред жената на главатаря си, замълчаха и сведоха очи, натъжени. Като се приближиха до нея, те се спряха и гайдите отново издадоха същите диви и скръбни звуци.

Хелън се спусна към тях — по лицето й се четеше гняв и тревога.

— Какво значи това, Аластър? — каза тя на гайдаря. — Защо тази скръбна песен в този победоносен момент? Робърт, Хамиш, къде е Макгрегър? Къде е баща ви?

Синовете й, които водеха отряда, направиха няколко бавни и нерешителни стъпки към нея и пошушнаха няколко думи на гелски език. Като ги чу, тя нададе писък, който отекна в скалите. Този писък бе подет от всички жени и юноши, които пляскаха с ръце и ревяха, сякаш животът им гаснеше с всеки миг. Планинското ехо, затихнало, откак спряха войствените звуци на битката, сега повтаряше тези луди и нехармонични писъци на скръб, които изкараха и нощните птици от скривалищата им в скалите, сякаш и те се сепнаха, че чуват такъв хор от звуци, по-грозни и злокобни от собствените им писъци, и то посред бял ден.

— Пленен! — повтори Хелън, когато врявата постихна. — Взет в плен! И не ви е срам да доживеете да ми го кажете? Страхливци, кучета! Затова ли ви откърмих, да си щадите кръвта? Да я пазите от враговете на баща си и като го видите пленен, да се върнете тук да ми кажете?

Синовете на Макгрегър, към които бяха отправени тези упреци, бяха младежи, по-големият от които едва ли бе навършил двадесет години. Хамиш, или Джеймс, беше с една глава по-висок и много по-красив от брат си. Със светлосините си очи и гъста руса коса, която необуздано падаше изпод хубавата му синя барета, с целия си вид, той наистина беше рядко сполучлив представител на младежта на Горна Шотландия. По-малкият се наричаше Робърт, но за да го различат от баща му, горношотландците прибавяха „Ог“, което значи „младши“. Той имаше тъмна коса и мургави черти, със здраво зачервено и жизнерадостно лице и великолепно телосложение на много развит за годините си младеж.

Сега и двамата стояха пред майка си с помрачени от скръб й срам лица и с най-почтителна покорност слушаха упреците, с които тя ги обсипваше. Най-после, когато гневът й се поуталожи, по големият, говорейки на английски, навярно за да не го разберат техните хора, се постара много почтително да оправдае и себе си и брат си. Бях достатъчно близо, за да чуя повечето думи, и тъй като за мен бе от голямо значение да съм добре осведомен в това толкова необикновено и критично положение, аз, разбира се, слушах колкото се може по-внимателно.

— Макгрегър — каза синът му — бе повикан на някаква среща с един негодник от Долна Шотландия, който дойде със знак от… — Той прошепна името съвсем тихо, но ми се стори, че беше моето име. — Макгрегър прие поканата, но заповяда англичанинът, който донесе вестта, да бъде задържан като заложник, за да не го измамят. Той съответно отиде на уговореното място (тук момчето спомена някакво диво горношотландско име, което вече не си спомням), придружен само от Ангъс Брек и Малкия Рори, като заръча, никой да не го следва. Половин час по-късно Ангъс Брек се върна с лошата новина, че Макгрегър бил издебнат и пленен от един военен отряд от Ленъкс под командата на Галбрейт — от Гарсхатахин.

Момчето добави, че когато Макгрегър при залавянето си заплашил Галбрейт, че същите мерки ще бъдат взети спрямо заложника, Галбрейт много презрително приел заплахата и отговорил: „Всеки нека си обеси човека. Ние ще обесим крадеца, а твоите юнаци нека обесят заложника, Роб, и страната с един куршум ще се отърве от две злини, от един див планинец от Горна Шотландия и от един бирник.“ Ангъс Брек, когото не охранявали толкова грижливо, колкото господаря му, успял да се измъкне, след като бил задържан достатъчно дълго, за да чуе този разговор и да донесе новината.

— И ти чу тази новина, вероломни изменнико — каза жената на Макгрегър, — и не се впусна незабавно да отървеш баща си или сам да загинеш там?

Младият Макгрегър смирено отговори, че врагът бил далече по-многочислен и заяви, че тъй като враговете им не се готвели да напуснат страната, той се бил оттеглил в долчинката, за да събере достатъчно голяма дружина и тогава да се опита да спаси баща си със сравнително по-големи изгледи за успех. Най-накрая той каза:

— Научих се, че войската ще станува в близкия замък Гартартън или в стария замък Монтийт, или в някоя друга крепост, която, ако и да е силна и удобна за защита, лесно ще можем да нападнем и завладеем, стига да съберем достатъчно бойци.

Впоследствие се научих, че останалите привърженици на разбойника се разделили на два силни отряда, един от които трябвало да следи оставения в Инвърсайд гарнизон, част от който под командата на капитан Торнтън бил победен. А другият трябвало да окаже съпротива на горношотландските кланове, които се били присъединили към редовните войски и долношотландците в това общо вражеско нашествие в онази пуста планинска местност, разположена между езерата Лоумънд, Катрин и Ард, която по онова време бе известна под името страната на Роб Рой или на Макгрегър. С най-голяма бързина бяха разпратени куриери, както предполагах, за да съсредоточат силите им, с цел да предприемат намисленото нападение срещу долношотландците. И отчаянието, което изпървом се четеше по лицата на всички, бе изместено от надеждата да спасят водача си и от жаждата за мъст. Изгаряща именно от тази жажда за мъст, жената на Макгрегър заповяда да доведат при нея заложника, който бе оставен като гаранция за сигурността на Макгрегър. Мисля, че синовете й бяха държали нещастника далеч от нея, опасявайки се от последиците, но дори да бе така, човечните им предпазни мерки само отложиха за малко злочестата му съдба. В отговор на нейната заповед дотътриха пред нея един нещастник, който вече беше ни жив, ни мъртъв от страх и в чиито измъчени черти, за мой голям ужас и изненада, познах предишния си спътник Морис.

Той се просна пред краката на главатарката, опитвайки се да хване коленете й, но тя се отдръпна, сякаш се боеше да не би да се опетни само като се допре до него, така че в знак на пълното си унижение той можеше само да целуне края на карираната й дреха. Никога не съм чувал някой да се моли за живота си с такова отчаяние. Страхът му бе толкова голям, че вместо да парализира езика му, както обикновено става, той го беше направил красноречив. С посивели като пръст бузи, стиснал здраво ръце от мъка и терзания, с очи, които сякаш за последен път поглеждаха всичко земно, той се вереше и кълнеше, че нищо не знае за някакъв заговор срещу Роб Рой, когото обича и почита като собствената си душа. С непоследователността на обзет от ужас човек той каза, че не бил нищо друго освен чужд агент и измърмори името на Рашли. Той само се молеше да му пощадят живота, за живота си бил готов да даде и мило, и драго — само за живота си се молеше той, — та ако ще да го изживее под тормоз и при всякакви лишения. Той молеше само да му оставят душа, колкото да диша, макар и влажния въздух на най-дълбоките пещери в планините им.

Презрението и отвращението; с които жената на Макгрегър гледаше този окаян просител за това жалко благо — правота на съществувание, — не се подаваха на описание.

— Бих те оставила да живееш — каза тя, — ако и ти като мен чувствуваше живота като тежко, изнурително бреме, какъвто го смята всяка благородна душа. Но ти, негоднико, ти би могъл да пълзиш по света, незасегнат от различните му позори, неизразимите му нещастия, постоянно нарастващите му камари от престъпления и скръб. Ти би бил способен да живееш и да се веселиш докато висшите духом стават жертва на предателства, докато разни подлеци без род и потекло стъпват на врата на юнаци, на благородници от знатни стари родове, ти би се забавлявал, като касапско куче в кланицата, тъпчейки се с мърша, докато наоколо ти избиват храбреците! Но ти не ще доживееш да изпиташ тези наслади! Ти ще умреш като подло куче, и то преди онзи облак да премине над слънцето.

Тя даде кратка заповед на приближените си на гелски език и двама от тях грабнаха проснатия на земята молител и бързо го помъкнаха към ръба на една стръмна скала, която се издигаше над водата. Той нададе най-пронизителния и страшен вик, който някога страхът е изтръгвал от човешко гърло. Ненапразно наричам виковете му страшни, защото години наред след това ги чувах насън. Когато убийците или палачите, както щете ги назовете, го мъкнеха, той ме позна дори в този страшен миг и извика, изричайки последните разбираеми думи, които го чух да казва:

— Ах, господин Озбълдистън, спасете ме! Спасете ме!

Толкова ме развълнува тази ужасна гледка, че макар и да очаквах да ме сполети същата участ, аз действително се опитах да се застъпя за него, но както можеше да се очаква, намесата ми предизвика само строг отказ. Няколко души здраво хванаха жертвата, докато други увиха един тежък камък в парче кариран плат и го вързаха около врата му; в това време трети усърдно го разсъблякоха. Полугол и вързан по този начин, те го хвърлиха в езерото, което там е около дванадесет стъпки дълбоко, като заглушиха последния му предсмъртен писък със силни ликуващи викове на изпълнено отмъщение, сред които все пак ясно се чу този рев на предсмъртна агония. Тежкото тяло с плясък падна в тъмносините води на езерото, а планинците, със секирите и сабите си, се поспряха да видят да не би, измъквайки се от тежестта, към която бе привързан, да успее да се добере до брега. Но възелът бе здрав и жертвата потъна безпрепятствено. Водите, които бе раздвижил при падането си, се уталожиха над него и този живот, за който се бе молил толкова жално, бе навеки зачертан от общия брой на живите създания.