Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rob Roy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2008)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Роб Рой

Роман

 

Преведе от английски: Теодора Атанасова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Асен Баръмов

 

Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.

Индекс 11 95376 21532/6126-26-82

 

Издателство „Отечество“, София, 1982

Печат: ДП „Г. Димитров“

c/o Jusautor, Sofia

 

Sir Walter Scott. Rob Roy

London and Glasgow

История

  1. — Добавяне

Глава XXXIII

Без да потърси брода, мигом

заплува във реката;

а щом моравата достигна,

той плю си на краката.

 

„Гил Морис“[1]

Чукарите и клисурите от двете страни на долината сега ехтяха от тръбите на кавалерията, която, строена в два отряда, заслиза с лек тръс. Отрядът под командата на майор Галбрейт скоро сви надясно и премина река Форт, за да заеме определената за нощуване квартира — доколкото схванах, един стар замък в околността. Преминавайки реката, те представляваха много живописна гледка, но скоро се загубиха от погледа ни, като поеха по пътя, който лъкатушеше по гористия бряг отсреща.

Ние продължихме похода си при доста добър ред. За да предотврати опасността от бягство, херцогът бе наредил да поставят пленника на кон, седнал зад един от свитата му, наречен, както ми съобщиха, Евън от Бригландз, един от най-едрите и най-силните в отряда. Бяха препасали телата на двамата с подпръг така, че, пристегнат с тока на гърдите на здравия селянин, беше изключено Роб Рой да се освободи от пазача си. Заповядаха ми да стоя съвсем близо до тях и за целта ми дадоха един полкови кон. Обкръжени бяхме от войници толкова гъсто, колкото позволяваше ширината на пътя, и винаги имаше поне един, ако не двама от всяка страна, с пистолет в ръка. На Андрю Феъсървис, възседнал едно планинско конче, което бяха задигнали някъде като плячка, разрешиха да язди с останалите прислужници, много от които придружаваха походната колона, без обаче да бъдат в редиците на редовно обучените войници.

Така преминахме известно разстояние, докато стигнахме до едно място, където и ние трябваше да прекосим реката. Форт, понеже извира от езеро, е много дълбока, дори където не е особено широка, и за да стигнем брода, заслизахме по неравен стръмен дол, по който можеше да се движи само един ездач. Когато тези, които се намираха в средата и в тила на малкия ни отряд, се поспряха на брега, докато първите редици се изнижат, доста се забавихме, както обикновено става при такива случаи, и дори настана малко бъркотия. Няколко конници, които не бяха от редовните войници на ескадрона, започнаха да се трупат около брода съвсем безредно и станаха причина безредието им отчасти да обхване и редиците на кавалеристите, макар че те бяха доста добре обучени.

Именно при това струпване на брега чух Роб Рой да шепне в ухото на ездача, зад когото седеше в седлото:

— Баща ти, Евън, не би закарал един стар приятел на заколение като теле, ако ще да му заповядат всички херцози на света.

Евън не отговори, но сви рамене, като човек, който иска по този начин да покаже, че върши това не по свое желание.

— И когато Макгрегъровци слязат в долината и видиш пустите кошари, окървавеното огнище, и огнени езици да святкат между гредите на къщата ти, тогава може би ще си помислиш, Евън, че ако твоят приятел Роб ги възглавяваше, би ти оцеляло всичко, което и сърцето ще те заболи да загубиш.

Евън отново сви рамене и запъшка, но нищо не каза.

— Обидно е — продължи Роб, шепнейки укорите си толкова тихо в ухото на Евън, че само аз ги чувах, а аз съвсем не се считах задължен да му попреча да се спаси, — обидно е, като си помисли човек, че Евън от Бригландз, комуто Роб Макгрегър е помагал с ръката, със сабята си и с кесията си, държи повече на сръднята на един големец, отколкото на живота на един приятел.

Евън видимо бе силно развълнуван, но мълчеше. Чухме гласа на херцога, който викаше от отсрещния бряг: „Доведете пленника!“

Евън поведе коня си и точно когато Роб му казваше: „Недей смята, че един скъсан каиш струва повече от кръвта на някой Макгрегър, защото ще имаш да даваш сметка на тоя свят, пък и на оня“, те бързо минаха край мен и впускайки се стремително напред, навлязоха във водата.

— Още не, сър, още не — се обърна към мен един от войниците, когато се готвех да ги последвам, и няколко конници се втурнаха към реката, като ме принудиха да се отместя встрани.

Видях как херцогът на отсрещния бряг в гаснещата светлина на деня командува хората си да се строяват, както излизаха от реката, едни по-горе, други по-долу. Мнозина вече бяха преминали, някои бяха във водата, а останалите се готвеха да ги последват, когато внезапно се чу плясък, който ми подсказа, че красноречието на Макгрегър бе успяло да убеди Евън да му даде свобода и възможност да се спаси. Херцогът също чу шума и веднага се досети какво означава.

— Куче! — извика той на Евън, когато последният стъпи на брега. — Къде ти е пленникът?

И без да дочака да чуе извинението, което изплашеният васал започна да мънка, изстреля един куршум в главата му — не разбрах смъртоносен, или не — и извика:

— Господа, разпръснете се и гонете негодника. Сто лири на онзи, който хване Роб Рой!

Веднага настъпи голямо оживление и суматоха. Роб Рой, който се бе освободил от каиша, без съмнение когато Евън отпусна токата на колана си, се беше смъкнал откъм задницата на коня и веднага се бе гмурнал, минавайки под корема на коня на плуващия от лявата му страна кавалерист. Но тъй като бе принуден за миг да се подаде на повърхността, за да поеме въздух, карираният му шал веднага бе забелязан от войниците и някои от тях се хвърлиха в реката, без дори да помислят за собствената си безопасност, впускайки се, както казват на шотландски, „през вирове и потоци“, като ту плуваха с конете си, ту ги загубваха и правеха отчаяни усилия да не се удавят. Други, по-малко ревностни или по-благоразумни, се разпръснаха в различни посоки и галопираха нагоре-надолу край брега, за да следят местата, където беглецът можеше да се измъкне от водата. Викането и кряскането, зовът за помощ от различни места, където бяха видели или им се бе сторило, че са видели следи от този, когото търсеха; честите изстрели от пистолети и карабини, насочени към всеки предмет, който възбуждаше и най-малкото подозрение; многобройните конници, които препускаха насам-натам, като ту влизаха, ту излизаха от реката и с широките си прави саби удряха по всичко, което привличаше вниманието им, и напразните усилия на офицерите да въдворят ред — всичко това, в такава дива природа и в полумрака на една есенна вечер, представляваше от себе си най-невъобразимата врява и бъркотия, които бях виждал дотогава. Аз действително станах самотен зрител на тази гледка, защото целият ни отряд се бе разпръснал, за да гони беглеца или поне да наблюдава как го търсят. Нещо повече, което още тогава подозирах, а впоследствие узнах с положителност, много от най-дейните, които гледаха да го издебнат из засада или да го хванат, всъщност най-малко желаеха това и викаха наред с другите, за да увеличат общата врява и да улеснят по този начин бягството на Роб.

Наистина за един толкова опитен плувец като разбойника не бе трудно да избяга, след като се бе изплъзнал от гонителите си още в самото начало. По едно време за малко не го хванаха и започнаха да нанасят удари във водата съвсем близо до него. Тази сцена много ми напомняше лова на видри, който бях виждал в Озбълдистън Хол. Кучетата откриват животното, защото то е принудено да си подава муцуната над водата, за да си поеме, въздух, но успява да им се изплъзне, като се гмурне отново, освежено от дишането. Макгрегър обаче приложи една хитрост, с която видрата не можеше да си послужи. Когато гонителите му го настигнаха, той успя незабелязан от никого да свали шала си и да го пусне да плува по водата, което веднага привлече вниманието на всички. По този начин много конници тръгнаха по погрешна диря и няколко изстрела и удара със саби попаднаха далеч от този, за когото бяха предназначени.

Щом веднъж беглецът се изгуби от погледа им, стана почти невъзможно да го уловят, защото на много места реката бе съвсем недостъпна, поради стръмните си брегове или поради горичките от елши, тополи и брези, чиито клони висяха над самия бряг и препречваха пътя на конниците. При гонитбата войниците бяха допуснали редица грешки, случиха им се злополуки, а и настъпващата нощ правеше задачата им по-безнадеждна с всеки изминат момент. Някои от тях попаднаха във водовъртежи и само благодарение на помощта на другарите си не се удавиха. Други, ранени от куршуми или удари, нанесени им с шпаги по време на бъркотията, молеха за помощ или се заканваха да си отмъстят и в един-два случая се стигна до сбиване. Ето защо тръбите изсвириха отбой и оповестиха, че командирът, колкото и неохотно, засега беше загубил надеждата да хване пленника, който толкова неочаквано му се бе изплъзнал, и войниците започнаха бавно и без желание и с кавги помежду си да се връщат и да се строяват. Видях тъмните им очертания, когато се строяваха на южния бряг на реката, чийто ромон, до неотдавна заглушаван от силните викове за мъст при гонитбата, сега се смесваше с дрезгавите, сърдити гласове на разочарованите конници.

До този момент аз бях само наблюдател, макар и далеч не незаинтересован наблюдател, на тази необикновена случка. Но сега изведнъж чух един глас да вика:

— Къде е непознатият англичанин? Той даде на Роб Рой нож да си пререже ремъка.

— Да направим сипаничавия англичанин на кайма! — провикна се друг глас.

— Да му натъпчем черепа с куршуми! — каза трети.

— Да му намушкаме десетина сантиметра студена стомана в гърдите! — изрева четвърти.

Чух няколко конници да препускат насам-натам, без съмнение с човечното намерение да изпълнят тези заплахи. Веднага си дадох сметка в какво опасно положение се намирам и че въоръжени мъже, неспособни да овладеят обхваналата ги ярост, навярно първо биха ме застреляли и насекли на парчета, а едва после биха се спрели да разследват дали действуват справедливо. Убеден, че това ме чака, скочих от коня си и като го пуснах да върви, се втурнах в един храсталак от елши, където, пред вид на сгъстяващия се мрак, мислех, че едва ли ще ме открият. Ако бях достатъчно близо до херцога, за да го моля за закрила, бих сторил това, но той вече бе започнал да се оттегля и на левия бряг на реката не видях нито един офицер с достатъчно влияние пред войниците, за да ме защити, ако се предам. Струваше ми се, че при такива обстоятелства никакви правила на честта не можеха да изискват да излагам живота си на излишен риск. Първата ми мисъл, когато врявата понамаля и все по-рядко започна де се чува конски тропот около скривалището ми, бе да потърся квартирата на херцога, когато всичко утихне, и да му се предам като поданик на краля и като човек, който няма защо да се бои от правосъдието, и като странник, който има пълно право да очаква закрила и гостоприемство. Ето защо аз се измъкнах от скривалището си и се огледах наоколо.

Беше вече притъмняло, на отсамната страна на реката почти нямаше войници, чувах само далечния тропот на преминалите оттатък коне и тъжния провлечен звук на тръбите, който отекваше в гората, зовейки изостаналите войници. И така, аз се оказах в много трудно положение. Нямах кон, а дълбоките, буйни води на реката, размътена от неотдавнашната бурна сцена, която се бе разиграла из коритото й, и която изглеждаше още по-мътна при слабата лунна светлина, никак не привличаха един пешак, който съвсем не бе свикнал да гази реки и който току-що беше видял как затъват конници в опасните й води чак до дъгата на седлата си. От друга страна, ако останех на отсамния бряг на реката, нямах други изгледи, освен да туря край на натрупалата се през деня и миналата нощ умора, като прекарам настъпващата вече нощ на открито върху склона на един шотландски хълм.

Като поразмислих, дойде ми на ум, че Феъсървис, който сигурно бе преминал реката с останалите слуги, следвайки нахалния си обичай винаги да се тика между първите, положително бе осведомил херцога или съответните компетентни власти кой съм и какво обществено положение заемам. Следователно не се налагаше да се явя пред него незабавно, с риск да се удавя в реката или да не смогна да настигна ескадрона, в случай че успея да се добера до другия бряг благополучно, или най-накрая, да бъда съсечен, право или криво, от някой изостанал войник, който може да сметне, че такъв акт на отлично изпълнен дълг ще послужи като много удобно извинение за късното му появяване в строя. По тези съображения реших да се отправя обратно към ханчето, където бях прекарал миналата нощ. От привържениците на Роб Рой нямаше защо да се опасявам: той сега беше на свобода и бях уверен, че ако случайно попадна на негови хора, новината за бягството му ще ми осигури закрилата им. По този начин също така бих могъл да докажа, че нямам никакво намерение да изоставя господин Джарви в трудното положение, в което бе попаднал главно заради мен. И най-накрая, само в тези среди можех да се надявам да чуя новини за Рашли и книжата на баща ми, което бе основната цел на това свързано с толкова опасни приключения пътуване. Ето защо не помислих вече да преплувам реката Форт същата вечер и обръщайки гръб на брода при Фру, поех обратно към селцето Абърфойл.

Острият, мразовит вятър, който от време на време подухваше, разгони облаците, които иначе може би щяха да дремят над долината до сутринта. И макар да не можеше напълно да разпръсне мъглата, все пак я разкъса в объркани и постоянно променящи се маси, които ту витаеха около планинските върхове, ту пълнеха сякаш с гъсти и огромни потоци дим дълбоките долчинки, където цели блокове от брекчия, откъртени от канарите, се бяха изтърколили, оставяйки след себе си осеяни с камъни дерета, които приличаха на безводно речно корито. Луната, която вече се беше издигнала високо и блестеше ярко в мразовития въздух, посребряваше лъкатушките на реката и върховете и урвите, които прозираха през мъглата, като там, където тя бе най-гъста, лунните лъчи сякаш се поглъщаха от пухкавата й белота, а дето, на места, се виждаха по-редки клъбца от изпарения, луната им придаваше леко замъглена прозрачност, така че изглеждаха като ефирен сребрист воал. Колкото и пълно с неизвестност да беше положението ми, една толкова романтична гледка, както и ободряващото въздействие на ледения въздух, повиши настроението ми и възстанови силите ми. Искаше ми се да се отърся от грижите си, да нехая за всякаква опасност, и неволно засвирих с уста в такт със стъпките си, които студът ме караше да ускорявам. И колкото по-силно и гордо туптеше у мен пулсът на живота, толкова повече се засилваше увереността ми в собствените ми сили, в смелостта и находчивостта ми. Дотолкова бях погълнат от тези мисли и от чувствата, които се пораждаха, че не чух как двама конници ме настигнаха, докато не се изравниха с мен, единият отляво, другият отдясно, и този отляво, спирайки коня си, не ме заговори на английски:

— Е, приятелю, накъде толкова късно?

— Към вечерята и кревата си в Абърфойл — отвърнах аз.

— Може ли да се мине през проходите? — попита той със същия заповеднически тон.

— Не знам — отговорих аз, — но ще разбера, като стигна там. Обаче — добавих аз, като си спомних за съдбата на Морис, — ако сте англичанин и странник по тия места, съветвам ви да се върнете, докато се зазори. Имаше размирици в околността и бих се поколебал да кажа, че е напълно безопасно за хора, които не са тукашни.

— Войниците отстъпиха, нали? — бе отговорът.

— Отстъпиха, и как още! И един отряд начело с офицера бе разбит и пленен.

— Сигурен ли сте! — запита конникът.

— Толкова сигурен, колкото че ви чувам да говорите сега — отвърнах аз. — Бях неволен свидетел на схватката.

— Неволен! Значи, не участвувахте в нея?

— Не, разбира се — отговорих аз. — Бях задържан от кралския офицер.

— В какво бяхте заподозрян? Кой сте и как се казвате? — продължи той.

— Съвсем не разбирам, сър — рекох аз, — защо е необходимо да отговоря на толкова въпроси, зададени от съвсем непознат човек. Казах ви достатъчно, за да ви убедя, че отивате в една опасна и размирна страна. Ако решите да продължите пътя си, то си е ваша работа. Но не ви попитах как се казвате и с каква цел пътувате и ще бъдете така любезен да не ме питате и мен.

— Господин Франсис Озбълдистън — каза другият конник с глас, който ме накара да потръпна, — не би трябвало да свири любимите си мелодии, когато желае да не го познаят.

И Даяна Върнън — защото именно тя, увита в мантия за езда, се беше обадила — изсвири с уста, като закачливо ми подражаваше, втората част на мелодията, която подсвирквах, когато те ме настигнаха.

— Боже господи! — извиках аз, като ударен от гръм. — Нима сте вие, госпожице Върнън, в такова място, в такъв час, в такава размирна страна, в такова…

— В такова мъжко облекло, ще кажете. Но какво да се прави? В края на краищата, философията на несравнимия ефрейтор Ним[2] е най-добрата: всичко става, както е отредено pauca verbal[3].

Докато тя говореше, аз използувах един необикновено светъл лъч, за да резгледам нейния другар, защото лесно може да предположите, че като видях госпожица Върнън в такова усамотено място, на толкова опасно пътуване и под закрилата само на един господин, у мен веднага възникна ревност и изненада. Гласът на конника нямаше дълбоката мелодичност на гласа на Рашли, а беше по-висок и повелителен. При това, както седеше на коня си, той изглеждаше много по-едър от главния обект на моята ненавист и подозрения. Говорът му също не приличаше на някой от останалите ми братовчеди. В него имаше онова неуловимо качество, по което различаваме разумния и възпитан човек, дори и в първите няколко фрази, които изрича.

Непознатият, който ми създаде такава тревога, явно искаше, да избегне изпитателния ми поглед.

— Даяна — каза той с нежен, но властен тон. — Предай на братовчеда си това, което му принадлежи, и да не се бавим повече тук.

Междувременно Даяна бе извадила една касетка и навеждайки се от коня си към мен, продума с глас, който показваше, че усилията й да поддържа свойствения си полушеговит тон се бореха с едно по-дълбоко и по-сериозно чувство:

— Както виждате, скъпи ми братовчеде, родена съм да бъда ваш ангел хранител. Рашли бе принуден да предаде плячката си и ако бяхме стигнали същото това село Абърфойл снощи, както възнамерявахме, щях да намеря някоя шотландска силфида, която би се понесла из въздуха да ви предаде тези символи на търговско благополучие. Но ни попречиха великани и змейове. А съвременните странствуващи рицари и девойки, колкото и да са смели, не бива, както нявга, да се излагат на излишни опасности. И вие също не се излагайте, драги ми братовчеде.

— Даяна — каза другарят й, — позволи ми да те предупредя още веднаж, че става късно и още сме далеч от дома.

— Ей, сега, сър, ей сега. Спомнете си — добави тя с въздишка, — че доскоро съм държана в подчинение, пък и освен това още не съм дала пакета на братовчеда си, не съм се сбогувала с него — завинаги. Да, Франк — каза тя, — завинаги. Нас ни дели пропаст, пропаст на неминуема гибел. Вие не бива да ни следвате там, където отиваме. Не бива да участвувате в това, което вършим. Сбогом — бъдете щастлив!

Както се бе навела от коня си — шотландско пони, — лицето и, може би не съвсем мимо волята й, се докосна до моето. Тя стисна ръката ми, а сълзата, която трептеше на окото й, се търкули по моята буза вместо по нейната. Това беше незабравим момент, неизразимо скръбен, и все пак примесен с едно толкова дълбоко успокояващо и затрогващо чувство, щото веднага отпусна всички прегради на сърцето ми. То действително трая само един миг, защото, съвземайки се веднага от чувството, на което неволно се бе отдала, тя даде знак на другаря си, че е готова да продължи с него, и пришпорвайки конете си в ускорен тръс, те скоро се отдалечиха от мястото, където стоях.

Бог ми е свидетел, че ако тялото и езикът ми се сковаха дотам, че не бях в състояние нито да отвърна на несмелата ласка на госпожица Върнън, нито дори на прощалния й поздрав, това не се дължеше на безразличие от моя страна. Макар и думата да стигна до езика ми, тя сякаш се задави в гърлото ми, както съдбоносната дума „виновен“, която подсъдимият изрича с пълното съзнание, че не може да не последва смъртно наказание. Бях като вцепенен от изненада, от скръб. Стоях неподвижно с пакета в ръка, загледан подире им, сякаш се мъчех да преброя искрите, които излитаха изпод копитата на конете им. Продължих да гледам с втренчен поглед, дори когато вече не се виждаха никакви искри, и да се ослушвам за тропота на конете им дълго след като и последният звук бе замрял. Най-после очите ми, уморени от дългото взиране по посока на невидимите вече конници, се наляха със сълзи. Изтрих ги машинално, почти без да съзнавам, че текат, но те се лееха все по-обилно. Усетих как ме стягат гърлото и гърдите, обхвана ме необузданата мъка на нещастния Лир. И като седнах край пътя, от очите ми рукнаха първите и най-горчиви сълзи, които бях изплакал от детинството си насам.

Бележки

[1] Гал Морис — герой на едноименната шотландска балада, благороден разбойник. — Б. пр.

[2] Действащо лице от Шекспировата историческа драма „Хенри V“. — Б. пр.

[3] Буквално: малко думи (лат.), т.е. няколко думи изчерпват въпроса, повече не бива да се казва. — Б. пр.