Уолтър Скот
Роб Рой (17)

Глава XVII

Глас, който само аз дочувам, казва

че тук не мога да остана вече.

Ръка, която виждам само аз,

ми дава знак да тръгна в път далечен.

 

Тикъл^[1]

Вече ви разправих, Трешъм, ако благоволите да си спомните, че вечерните ми посещения в библиотеката почти винаги бяха уговаряни предварително, и то след като старата Марта се съгласи да присъствува. Това негласно споразумение обаче бе изключително мой почин. Напоследък, откакто взаимните ни отношения се усложниха, госпожица Върнън и аз никак не се срещахме вечерно време. Тя следователно нямаше никакво основание да предполага, че ще искам да подновя тези вечерни срещи, особено без предварително споразумение, за да може Марта, както обикновено, да поеме дежурството си. Но, от друга страна, тези предпазни мерки бяха израз на споразумение, а не на някакъв правилник. Както аз, така и всички останали членове на семейството, имахме достъп в библиотеката по всяко време на деня и нощта и никой не можеше да ме обвини, че се натрапвам, колкото и внезапно и неочаквано да се появя там. Аз бях дълбоко убеден, че в тази стая госпожица Върнън понякога приемаше Воън или някое друго лице, с чиито мнения тя бе свикнала да съобразява действията си, и то по време, когато имаше най-малка вероятност да бъде обезпокоена. Светлините, които светеха в библиотеката по необикновени часове, минаващите край прозорците човешки сенки, които сам бях забелязал, следите от стъпки, които личеха в утринната роса от вратичката в кулата до градинската порта, различни звуци и гледки, които някои от слугите, особено Андрю Феъсървис, бяха забелязали и които си обясняваха по своему, всичко това показваше, че някой външен човек посещава замъка. Тъй като можеше да се очаква, че този посетител навярно бе свързан със съдбата на Даяна Върнън, аз не се поколебах да намисля план да открия кой е този човек и какъв е, доколко влиянието му бе благотворно или вредно за тази, която ръководеше, и главно, колкото и да се мъчех да се убедя, че това е второстепенно съображение, повтарям аз, главно, исках да се уверя по какъв начин — този човек бе придобил влияние над Даяна и дали тази власт, която има над нея, се дължи на страх или на обич. Като доказателство, че ревнивото ми любопитство винаги бе на първо място в мислите ми, можеше да се вземе това, че във въображението си аз съзирах винаги в действията на госпожица Върнън влиянието на един човек, макар че нямах никакви основания да не смятам, че тя има безброй съветници. Постоянно си повтарях тази мисъл и винаги стигах до първоначалното си убеждение, че един-единствен човек от мъжки пол, и то по всяка вероятност млад и хубав, ръководеше Даяна Върнън в действията й. И именно защото горях от желание да открия или по-скоро да проследя своя съперник, заставах в градината, за да издебна момента, когато ще светнат прозорците в библиотеката.

Нетърпението ми обаче бе толкова голямо, че една юлска вечер започнах да бдя за появяването на този човек, който не можеше да дойде преди да се стъмни, цял час преди да се мръкне. Беше неделен ден и алеите бяха тихи и безлюдни. Разхождах се нагоре-надолу известно време, наслаждавах се на живителната свежест на лятната вечер и разсъждавах върху вероятните последици на начинанието си. Прохладният и мек въздух в градината, наситен с благоухание, оказа обичайното си успокоително въздействие върху разгорещената ми кръв и вследствие на това разбунтувалите се мисли постепенно започнаха да се уталожват и стигнах до там да се питам с какво право се готвех да се намесвам в тайните на госпожица Върнън или пък в тези на чичовото ми семейство. Какво ми влизаше в работа кого чичо ми е решил да крие в дома си, където бях неканен гост? И какво право имах аз да се бъркам в работите на госпожица Върнън, забулени, по собствените й признания, от тайна, в която тя не желаеше да се надниква?

Любовта и своеволието бързо ми подсказаха отговора на тези въпроси. Откривайки този таен гост, аз по всяка вероятност щях да направя услуга на сър Хилдебранд, който навярно не знаеше нищо за интригите в семейството му, и още по-голяма услуга на госпожица Върнън, която със своята прямота и наивност се излага на толкова много рискове, като поддържа тайни връзки с човек, който може да е съмнителен или опасен. Ако се намесвах в тайните й, правех това с великодушното и безкористно (да, аз дори се осмелявах да го нарека безкористно) намерение да я ръководя и да я защищавам срещу всякакво коварство и злонамереност и главно срещу тайния съветник, когото бе избрала за свой довереник. Такива бяха доводите, които желанията ми представяха на моята съвест като чиста монета. А последната, като недоволен търговец, предпочиташе да ги приеме, отколкото да развали отношенията си с един клиент, макар и да беше повече от сигурно, че монетите са фалшиви.

Докато крачех по зелените алеи, преценявайки всички тези pro и contra^[2], неочаквано попаднах на Андрю Феъсървис, изправен като статуя при една редица кошери, в позата на благоговейно съзерцание. С едното си око обаче той следеше движенията на тези малки, лесно раздразнителни граждани, които се готвеха да нощуват в покритото си със слама жилище, докато другото бе вперено в една черковна книга, ъглите на която от дълго употребление се бяха изтъркали, така че бе станала овална. Това обстоятелство, съчетано с дребния шрифт и тъмния цвят на въпросната книга, й придаваше старинен вид, който вдъхваше уважение.

— Тъкмо си четях по малко от съчинението на славния проповедник Джон Куаклебен за „Благоуханното цвете, посеяно по земите на този свят“ — рече Андрю, затваряйки книгата, като ме видя, и слагайки в нея очилата си с рогови рамки, за да отбележи докъде бе стигнал.

— А вниманието ти, доколкото можах да забележа, бе разделено между пчелите и учения писател, а Андрю?

— Те са непокорно племе — отвърна градинарят. — Цели шест дни имат, през седмицата, през които да събират мед, а непременно ще ги видиш да се роят в неделен ден, колкото да попречат на човек да иде да чуе словото божие. Но за мой късмет вечерно време няма служба в Гранеганския параклис.

— Ти можеше като мен да идеш в енорийската църква, Андрю, където чух една много добра проповед.

— Все едно да ядеш останки от студена овесена каша, зер това прилича досущ на студена овесена каша — отговори Андрю с надменна, презрителна усмивка. — Годна за кучета, ако ваша милост ми прости за израза. Да, не се съмнявам, че можех да чуя свещеника в бяло расо да си чеше езика и музикантите да свирят там със свирките си, дето по мязат за евтина сватба, отколкото за проповед. А освен това можех да отида на вечерня, да чуя отец Дохърти как мънка под носа си — каква ли полза щях да имам от това?

— Дохърти! — възкликнах аз. (Така се казваше един стар свещеник, струва ми се, ирландец, който понякога служеше в Озбълдистън Хол.) — Аз пък мислех, че отец Воън е бил в Озбълдистън Хол. Вчера го видях тук.

— Да — отговори Андрю, — но той си тръгна снощи, за да отиде в Грейсток или в някой друг замък по западните краища. Там сега са възбудени духовете. Суетят се насам-натам като пчелини — опазил ги господ, как можах да сравня горките животинки с католици! Вижте, това е вторият рояк, който сигурно ще изхвърчи утре следобед. Първият рояк излетя рано сутринта. Но те май вече се прибират в кошерите си да нощуват. И така, пожелавам на ваша милост лека нощ и всичко добро.

След това Андрю се оттегли, но на няколко пъти се обърна да погледне кошерите.

Аз косвено бях научил от него много важна новина, а именно, че отец Воън вече не беше в Озбълдистън Хол. Ако следователно тази вечер светнат прозорците на библиотеката, светлината няма да е запалена от него или пък в поведението му има нещо много тайно и подозрително. Нетърпеливо зачаках да залезе слънцето и да се здрачи. Едва-що бе притъмнило и в прозорците на библиотеката се появи светлина, която още слабо се открояваше в бавно гаснещия ден. Аз забелязах първия й проблясък, обаче тъй бързо, както завареният от нощта моряк забелязва в тъмнината първото далечно блещукане на фара, който му посочва пътя. Колебанието и чувството за благоприличие, които дотогава се бореха за надмощие с любопитството и ревността ми, изчезнаха, щом ми се удаде случай да задоволя любопитството си. Влязох в къщата и отбягвайки по-обитаваните стаи като човек, който гледа да прикрие действията си, стигнах до вратата на библиотеката, поколебах се за момент с ръка на дръжката, чух шум на тихи стъпки в стаята, отворих вратата — и намерих госпожица Върнън сама.

Даяна изглеждаше изненадана, но не можах да разбера дали това се дължеше на внезапното ми появяване, или на някоя друга причина. В държанието й имаше известна нервност, която не бях забелязал у нея дотогава и която знаех, че може да се дължи само на някакво необикновено вълнение. Но тя в миг се овладя. И такава е силата на съвестта, че аз, който гледах нея да изненадам, бях по-смаяният и обърканият от двамата.

— Да не се е случило нещо? — попита госпожица Върнън. — Да не е пристигнал някой в Озбълдистън Хол?

— Доколкото знам, никой — отговорих не малко смутен. — Аз само дойдох да си взема „Орландо“.

— Ето го — каза госпожица Върнън, посочвайки към масата.

Премествайки една две книги, за да намеря тази, която уж търсех, аз всъщност замислях как достойно да се измъкна от едно положение, за което чувствувах, че ми липсва достатъчно самоувереност, когато забелязах на масата една мъжка ръкавица. Погледът ми срещна този на госпожица Върнън и тя силно се изчерви.

— Това ми е скъп спомен — каза тя с известно колебание, в отговор не на мои думи, а на погледа ми, — това е една от ръкавиците на дядо ми, една от същите ръкавици, които виждате на великолепния портрет на Ван Дайк, на който толкова се възхищавате.

И сякаш смятайки, че й трябва нещо повече от едно голословно твърдение, за да докаже, че говори истината, тя отвори чекмеджето на голямата дъбова маса и като извади още една ръкавица, ми я хвърли. Когато един мъж, по природа откровен човек, прибягва към унизително хитруване и преструвки, мъчителното усилие, което му струва изпълнението на тази непривична задача, често кара слушателя да се съмнява в правдивостта на думите му. Бързо погледнах двете ръкавици и отговорих със сериозен тон:

— Няма съмнение, че двете ръкавици си приличат по формата и по бродерията. Но те не са един чифт, тъй като и двете са за…

Тя прехапа устни от яд и отново цяла се изчерви.

— С право ме изобличавате — отвърна тя не без горчивина. — Някои приятели биха само заключили от думите ми, че не желая да давам обяснения за едно обстоятелство, за което не съм длъжна да давам обяснение, поне не на един чужд човек. Вашата преценка е по-правилна и успяхте да ме накарате да видя не само колко долно нещо е двуличието, но и доколко не умея да се преструвам. Сега ви казвам открито, че тази ръкавица, както вие самият забелязахте, не е еш на онази, която преди малко ви показах. Тя принадлежи на един приятел, който ми е по-скъп, отколкото човекът, изрисуван на портрета на Ван Дайк, един приятел, по чийто съвети съм се ръководила и ще продължавам да се ръководя, когото уважавам, когото…

Тя замълча.

Дразнеше ме маниерът й и аз допълних неизказаната от нея дума:

— Когото „обичам“, би казала госпожица Върнън.

— Дори да е така — отвърна тя надменно, — кой има право да ми иска сметка за чувствата ми?

— Положително не аз, госпожице Върнън. Моля ви най-настоятелно да не ме обвинявате в такава самонадеяност. Но — продължих аз доста натъртено, защото на свой ред се почувствувах засегнат, — надявам се, че госпожица Върнън ще прости на един приятел, когото, изглежда, е склонна да не смята вече за такъв, ако забележа…

— Няма какво да забелязвате, сър — ме прекъсна тя гневно, — освен това, че няма да допусна нито да ме заподозирате, нито да ме разпитвате. Няма човек, когото бих допуснала да ме разпитва или да ме съди. И ако избрахте това необикновено време да се явите тук, за да ме шпионирате, когато се уединявам, приятелството или интересът, които уж проявявате към мен, са много слабо оправдание за невежливото ви любопитство.

— Ще ви освободя от присъствието си — казах аз с гордост, която с нищо не отстъпваше на нейната, защото нравът ми винаги е бил такъв, че дори когато чувствата ми са изцяло отдадени, не прекланям глава. — Ще ви освободя от присъствието си. Пробуждам се от един приятен, но извънредно измамлив сън… и… Но ние се разбираме.

Бях стигнал до вратата, когато госпожица Върнън, чиито движения понякога имаха бързината едва ли не на рефлекс, ме настигна и хващайки ме за ръката, ме спря с властния си маниер, който тя умееше да си налага, когато й хрумне, и който беше особено пленителен, съчетан с наивното й и естествено държание.

— Стойте, господин Франк — не може по този начин да се разделяте с мен. Приятелите ми не са толкова многобройни, че да си позволя да се отказвам дори от неблагодарните и себелюбивите. Помнете ми думата, господин Франсис Озбълдистън, нищо няма да научите от тази тайнствена ръкавица — и тя я вдигна, както говореше, — нищичко, не, ни на йота повече от това, което вече знаете; все пак аз няма да допусна тя да стане ябълката на раздора между нас. Времето, което ми остава да прекарам още тук — каза тя с по-мек тон, — по необходимост ще бъде много кратко. Вие ще останете тук още по-малко. Скоро ще се разделим и никога вече няма да се видим. Нека не се караме, нито пък да допускаме тайните ми нещастия да станат повод да помрачим още повече малкото часове, които ни е писано да прекараме заедно, докато сме между живите.

Не зная, Трешъм, с каква магия си послужи това пленително създание, за да стане пълен господар на един характер, който самият аз понякога не успявам да обуздая. Когато влязох в библиотеката, бях решил да искам пълно обяснение от госпожица Върнън. Излезе, че тя предизвикателно и възмутено отхвърли искането ми и направо изрази предпочитанието си към моя съперник. Как иначе можех да изтълкувам явното й предпочитание към тайнствения й довереник? Все пак, тъкмо когато се канех да напусна стаята и да скъсам завинаги с нея, стигаше й да промени тона и погледа си, достатъчно беше истинската й надменна неприязън да отстъпи на мил и закачлив деспотизъм, който от своя страна се преливаше в тъжно и сериозно чувство, за да седна пак на мястото си, неин покорен слуга, и то при тежките условия, поставени от самата нея.

— Но каква полза от това? — казах, като се отпуснах на стола. — Каква полза може да има от това, госпожице Върнън? Защо да съм свидетел на затруднения, които не мога да облекча, и на тайни, когато се засягате дори от опитите ми да проникна в тях? Колкото и да ви липсва житейски опит, вие не може да не знаете, че една млада и красива жена може да има само един приятел — мъж. Дори като приятел бих ревнувал тайните, които споделяте с някакво неизвестно трето лице, което Вие криете. Но с вас, госпожице Върнън…

— Така ли? Вие ме ревнувате? С всички тънкости и настроения на тази мила страст? Но, добри ми приятелю, вие досега само повтаряте незначителните глупости, които простите хора повтарят от разни пиеси и романи, докато те действително започват да оказват силно влияние върху мислите им. Момчетата и момичетата се влюбват от много празни приказки. И когато позадреме любовта им, те с празни приказки се раздразват, докато стигнат до ревност. Но вие и аз, Франк, сме разумни същества и не сме нито толкова глупави, нито празноглави, та с празни приказки да създадем помежду си други отношения освен едно честно, безкористно приятелство. Всякаква друга връзка е изключена за нас, все едно, че аз съм мъж, а вие — жена. Право да ви кажа — добави тя след кратко колебание, — макар и да се придържам достатъчно към правилата за благоприличие, приети за нашия пол, за да се поизчервя за собствената си откровеност, ние не можем да се оженим, дори да искахме. И не би трябвало да се женим, ако можехме.

И тя действително се изчерви, Трешъм, ангелски се изчерви, 4 когато направи тези жестоки изявления. Тъкмо се канех да оборя двете й позиции, забравяйки напълно именно тези подозрения, които се потвърдиха същата вечер, когато тя продължи със студенина и твърдост, които се доближаваха твърде много до суровост:

— Това, което казах, е трезвата, неоспорима истина, по която няма да допусна нито въпроси, нито някакви обяснения. Значи, сме приятели, господин Озбълдистън, нали? — Тя протегна ръката си и като взе моята, добави: — И сега, и занапред няма да сме нищо един за друг освен приятели.

Тя освободи ръката ми. Отпуснах и наведох глава, съвсем смазан, както би казал Спенсър, от добродушието, примесено със суровост, които долових в държането й. Тя побърза да заговори за друго.

— Ето едно писмо — каза тя, — адресирано до вас, господин Озбълдистън, съвсем точно и ясно. Но въпреки предпазливостта на човека, който го е писал и адресирал, то може би никога нямаше да стигне до вашите ръце, ако не беше случайно попаднало у моя Паколет^[3], моето джудже-вълшебник, което аз, като всички романтични девойки в бедствено положение, държа на своя служба.

Отворих писмото и хвърлих бегъл поглед върху съдържанието — разгънатият лист падна от ръцете ми и неволно възкликнах:

— Боже господи! Със своето безразсъдство и непослушание аз погубих баща си!

Госпожица Върнън скочи от мястото си с истинска тревога и дружеско съчувствие.

— Как побледняхте! Да не ви е лошо? Да ви донеса ли чаша вода? Бъдете мъж, господин Озбълдистън, проявете твърдост. Баща ви… да не би баща ви да е починал?

— Слава богу, жив е! — казах аз. — Но какви беди и трудности доживя да види…

— Ако е само това, не се отчайвайте. Бива ли да прочета писмото? — попита тя, като го взе.

Кимнах утвърдително, едва съзнавайки какво говоря. Тя го прочете много внимателно.

— Кой е този господин Трешъм, който е подписал писмото?

— Съдружникът на баща ми — (добрият ви баща, Уил), — но той обикновено не се занимава лично с търговските работи на фирмата.

— Той пише за различни писма, които ви е пратил по-рано — каза госпожица Върнън.

— Не съм получил нито едно — отвърнах аз.

— И от писмото се установява — продължи тя, — че Рашли, който е поел ръководството на фирмата, докато баща ви е в Холандия, преди известно време напуснал Лондон на път за Шотландия с крупни суми и ценни книжа за погашение на полици, издадени от баща ви на различни лица в Шотландия, и че оттогава не се е обаждал.

— Уви, така е.

— Освен това в Глазгоу бил пратен един главен счетоводител, някои си Оуенсън… Оуън, за да се опита Да намери Рашли, а вас ви моли да отидете също там, за да му помогнете да го издири.

— Точно така е и трябва незабавно да тръгна.

— Почакайте една минутка — каза госпожица Върнън. — Доколкото разбирам, в най-лошия случай ще изгубите известна сума пари. Възможно ли е заради такова нещо да се насълзявате? Срамота е, господин Озбълдистън!

— Несправедливо ме съдите, госпожице Върнън — отвърнах аз. — Скърбя не за загубата на парите, а за въздействието, което знам, че тя ще има върху здравето и духа на баща ми, за когото търговският кредит е въпрос на чест. И ако бъде обявен за фалирал, това ще го закара в гроба, потиснат от скръб, угризение на съвестта и отчаяние, като войник, обявен в страхливост, или човек на честта, който е загубил положението си и доброто си име в обществото. Всичко това можех да избягна с една незначителна жертва за сметка на глупавата ми гордост и леност, на които се зловидеше да поема своя дял от работата в една почтена и полезна професия. Боже мили! Как да изкупя последиците от грешката си?

— Като заминете незабавно за Глазгоу, както ви заклева да сторите приятелят, който ви пише това писмо.

— Но ако Рашли действително си е поставил долната й безсъвестна цел да ограби благодетеля си, какви изгледи има да намеря начин да попреча на изпълнението на един толкова дълбоко замислен план?

— Изгледите не са особено насърчителни, наистина. Но, от друга страна, никаква възможност нямате да услужите на баща си, като останете тук. Спомнете си, ако бяхте заели предназначената за вас служба, тази беда нямаше да се случи. Отзовете се веднага, за да действувате по получените указания, и не е изключено да спасите положението. Но почакайте, не напускайте стаята докато не се върна.

Тя ме остави дълбоко объркан и смаян, в едно потиснато душевно състояние, което не ми попречи в отделни проблясъци на трезво мислене да се възхитя от решителността, спокойствието и пълното самообладание, които госпожица Върнън проявяваше при всякакво критично положение, колкото и да бе неочаквано.

Тя се върна след кратко време с лист хартия в ръка, сгънат и запечатан като писмо, но без адрес.

— Поверявам ви — каза тя — това доказателство за моята дружба, защото имам пълно доверие във вашата чест. Ако правилно схващам в какво се състои нещастието ви, сумите, които понастоящем са у Рашли, трябва да се вземат обратно до определен ден, струва ми се, че се споменаваше 12-ти септември, за да могат да се използуват за изплащане на въпросните полици. Следователно, ако се намерят съответни суми преди този ден, кредитът на баща ви няма да е застрашен от нещастието, от което се опасявате.

— Разбира се. В такъв смисъл схванах писмото на господин Трешъм. — Аз още веднаж прочетох писмото на баща ви, Уил, и добавих; — Няма никакво съмнение.

— Е — каза Даяна, — в такъв случай малкият ми Паколет може да ви бъде от полза. Чували ли сте писма да съдържат магическо заклинание? Вземете това писмо. Недейте го отваря, докато всички други средства не се окажат безполезни. Ако успеете със собствените си усилия, разчитам на чувството ви за чест да го унищожите, без да го отворите или без да допуснете друг да го отвори. Ако не успеете, можете да разчупите печата десет дни преди фаталния срок и там ще намерите указания, които могат да ви са от полза. Сбогом, Франк. Ние никога вече няма да се видим. Само понякога мислете за приятелката си Дай Върнън.

Тя подаде ръката си, но аз я притиснах в обятията си. Тя въздъхна, като се освободи от прегръдката, която не отказа, избяга до вратата, която водеше към нейната стая, и кече не я видях.