Уолтър Скот
Роб Рой (21)

Глава XXI

Във полунощ отивам до Риалто —

да се разходя и поразмишлявам.

Там ще се срещнем двамата със тебе.

 

„Спасената Венеция“^[1]

Изпълнен със зловещи предчувствия, за които все пак не можех да открия задоволителна причина, аз се затворих в стаята си в хана. След като отпратих Андрю, който настояваше да отида с него в черквата „Свети Енох“^[2], където, както каза той, щял да говори един свещеник, чието слово прониквало в дълбините на душата, аз сериозно се заех да обмисля по-нататъшните си действия. Никога не съм бил суеверен в истинския смисъл на думата. Предполагам обаче, че всички хора, когато се намират в особено колебание и затруднение и когато разумът не ги е довел да никакво разрешение, са склонни в отчаянието си да дадат воля на въображението си и да се оставят само на случая или на онези причудливи впечатления, които завладяват духа ни и на които неволно се отдаваме. Грубите черти на шотландския търговец бяха толкова отблъскващи, че не можех да реша да му се доверя, без да пренебрегна предпазливостта, която ми подсказваше умението ми да съдя за хората по лицата им. Освен това предупредителният глас, фигурата, която изчезна като сянка сред сводовете като „в-долината на смъртта“, бяха грабнали въображението на един младеж, който — моля да не забравяте — беше и млад поет.

Ако наистина се намирах в опасност, както загатваше тайнственото съобщение, как бих могъл да узная каква е тя и как да я предотвратя, освен ако се срещна с непознатия си съветник, на когото можех да припиша само добри намерения спрямо мен? Неведнъж си спомних за Рашли и неговите интриги. Но аз бях дошъл тук така бързо, че не можех да предположа, че той е вече осведомен за пристигането ми в Глазгоу, а още по-малко, че е вече подготвен да предприеме нещо срещу мен. Освен това по нрав бях смел и самоуверен, силен и пъргав и до известна степен умеех да си служа с оръжие, защото във Франция всички младежи се запознават с това изкуство. Не се боях от никой отделен противник; тайните убийства не бяха разпространени по онова време в тази страна, а мястото за среща беше твърде многолюдно, за да мога да се усъмня, че се крои някакво насилие върху ми. С една дума, реших да се срещна с тайнствения странник на моста, както беше поискал той; и после да действувам според обстоятелствата. Няма да скрия от вас, Трешъм, това, което тогава се мъчех да скрия от себе си, а именно слабата, тайно лелеяна надежда, че може би Даяна Върнън, не знам как и по какви пътища, има нещо общо с това подозрително съобщение, предадено в такова необикновено място и време и по такъв странен начин. Тази тайна надежда ми нашепваше, че само тя знае за моето идване; тя сама ми беше казала, че има влиятелни приятели в Шотландия; тя ми беше дала един талисман, чиято сила трябваше да използувам, когато всички други възможности са изчерпани. Кой друг освен Даяна Върнън имаше средства, сведения и желания да отклони опасностите, които, както изглеждаше, ме преследваха на всяка стъпка? Тази мисъл се вмъкна тайно и колебливо в главата ми, преди да седна на масата; тя стана по-смела и привлекателна през време на скромната ми вечеря; през следващия половин час (подпомогната може би от няколко чашки отлично червено вино) тя се наложи тъй дръзко, че в някакъв отчаян опит да избягам от това измамливо изкушение, чиито опасности съзнавах, аз бутнах настрана чашата и яденето си, грабнах шапката си и бързо излязох на открито като човек, който се мъчи да избяга от собствените си мисли. А може би аз се поддавах на същите тези чувства, от които уж бягах, защото стъпките ми веднага се насочиха към моста на река Клайд, където трябваше да стане определеното ми от тайнствения странник rendez-vous^[3].

Макар че ядох след вечернята — от уважение към религиозните скрупули на хазайката ми, на която не й се щеше да приготвя топла храна между двете служби, и съобразно със съвета на незнайния си приятел да си стоя в къщи до здрач, все пак, когато пристигнах на уреченото място, оставаха още няколко часа до срещата. Както можете да си представите, този период на чакане беше много досаден и едва ли бих могъл да ви кажа как премина. Групи от млади и възрастни хора, всички видимо изпълнени със съзнанието за светостта на този ден, минаваха по голямата открита ливада на северния бряг на река Клайд, която служи за белянка на платно и за място за разходка на жителите на града, или пък крачеха бавно по дългия мост, който води към южните области на графството. Останал ми е само общият приятен спомен за молитвеното настроение, което още се четеше по лицата им. У някои то може би беше само привидно, но у мнозина беше явно искрено. Тази мисъл за светостта на празника правеше буйната веселост на младите да се изразява в по-тихи, но по-приятни сърдечни разговори, докато по-възрастните се въздържаха да водят шумни и продължителни спорове. Въпреки че мнозина минаха край мен, не се чуваше глъч от човешки гласове. Малцина се поддаваха на изкушението да се върнат и да се поразходят през свободната си вечер сред красивата природа. Всички бързаха да се приберат за почивка у дома. За мен, който бях свикнал другояче да прекарвам неделя вечер сред френските калвинисти, имаше нещо израилтянско и все пак поразяващо и привлекателно в това тачене на неделята. Несъзнателно почувствувах, че моето безцелно скитане край реката, при което постоянно срещах хора да се прибират в къщи, може да привлече вниманието им и дори да предизвика техния укор. Затова незабелязано се отстраних от най-оживения път и се забавлявах с това да търся пътеки, в които най-малко мога да бъда забелязан и порицан за безделието си. Алеите, очертани в широката ливада с редица дървета като в парка „Свети Джеймс“ в Лондон, ми даваха възможност да изпълня този свой детински план.

Както вървях по една от тези алеи, чух за моя изненада острия и самодоволен глас на Андрю Феъсървис, който с чувство за собствената си важност говореше по-високо, отколкото другите смятаха, че е прилично на този свят ден. Може би не беше твърде красиво, че се скрих зад една група дървета, но това беше най-лесният начин да не ме забележи и започне да ми натрапва усърдието си и нахалното си любопитство. Когато минаваше край мен с един сериозен мъж с черно сако, прихлупена шапка и женевско наметало, чух го да описва моята личност по следния начин, който самолюбието ми отхвърли като карикатура, и все пак не можех да не призная, че в описанието му има доза истина:

— Да, да, господин Хамърго, така е. Той не е чак толкова глупав, има от време на време някакви проблясъци на здрав разум, ама е малко смахнат и завеян със своята поезия. Види ли някой стар стволест дъб, той му се любува, като че ли е породиста круша, отрупана със сочни плодове. А пък някоя скала с бликащ от нея извор е за него по-хубава от градина с цветни лехи и най-хубави растения в саксийки. Предпочита да дърдори с една глупава жена, Даяна Върнън (по-добре да я викат Даяна Ефеска, защото тя не е нищо повече от езичница, даже по-лошо — католичка, истинска католичка) — дърдори с нея или коя да е друга празноглава фуста, вместо да слуша мен или вас, господин Хамърго, или друг солиден и здравомислещ човек, който може да му даде добри съвети за цял живот. Не може да търпи разумен разговор, сър, само суета и празни приказки го интересуват. Каза ми един път бедният заблуден младеж, че псалмите Давидови били прекрасна поезия! Като че ли светият псалмопевец е мислил за разни там звучни рими като неговите собствени глупости — дето ги нарича поезия. Господ да му е на помощ. Два реда от Дейвид Линдзи^[4] струват повече от всичко, което е съчинил този жалък стихоплетец.

Сигурно няма да се изненадате, като чуете, че докато слушах това извратено описание на своя характер и занимания, аз гласях за господин Андрю неприятната изненада да му строша главата при първия удобен случай. Неговият приятел от време на време показваше с възклицания „Нима?“ и „Да, да“, че слуша с интерес излиянията на господин Феъсървис. Най-после той направи някаква по-дълга забележка, чието съдържание можах да отгатна само от отговора на моя водач, верния и честен Андрю, който каза:

— Да му кажа мнението си ли? Да не съм луд? Та той е същински дявол бе, човече! Той е като стария глиган на Джайлз Хедъртап — само да се мернеш отпреде му, ще се обърне и ще те намуши. Защо стоя при него ли? — питате вие. Ами наистина, и аз сам не знам защо стоя при него… Всъщност момчето в края на краищата не е лошо и има нужда от някой разумен човек да го пази. Много му са редки пръстите, пара не задържа. Не е лошо да бъде човек близо до него, когато си развърже кесията, а тя е почти винаги развързана. Освен това е от добър род. Сърцето ме тегли към този беден, неразумен младеж, господин Хамърго, пък и заплатата…

Към края на тези поучителни изказвания господин Феъсървис сниши гласа си, както повече подобаваше за разговор на обществено място в неделя вечер, и скоро аз не можех вече да чувам разговора между него и другаря му. Необмисленото ми негодувание скоро намаля при мисълта, че (както сам Андрю би се изразил) „който подслушва, чува само лоши работи за себе си“ и че който случайно чуе собствените си слуги да говорят за него, трябва да бъде готов да понесе дисекцията на един анатом като господин Феъсървис. Тази случка ми беше полезна и с чувствата, които събуди у мен, и с това, че помогна да премине неусетно времето, което течеше тъй бавно.

Вече се беше свечерило и сгъстяващият се мрак правеше широката и дълбока придошла река да изглежда тъмна и еднообразна, мътна и буйна под слабите лъчи на нащърбената бледа луна. Тежкият стар мост на река Клайд едва се виждаше и напомняше призрачния мост през долината на Багдад, описан от Мирза в неговото неповторимо видение^[5]. Ниските арки, които се мержелееха също така неясни, както реката под тях, приличаха по-скоро на зинали пещери, които поглъщат тъмната река, отколкото на отвори, през които минават водите й. С напредването на нощта тишината ставаше по-дълбока. От време на време по реката проблясваха мъждукащи светлини на лодки, с които малки групи хора се връщаха в къщи след вечеря с приятели — единственото удоволствие, което строгите презвитерианци си позволяваха в неделя. Понякога се чуваше тропот на кон, чийто ездач беше прекарал неделята в Глазгоу и сега се връщаше в жилището си извън града. Постепенно тишината все по-рядко се нарушаваше. Най-после стана съвсем пусто и тихо и аз можех да се наслаждавам на самотната си разходка край Клайд сред тържествено безмълвие, нарушавано само от камбаните на черквите, които отмерваха всеки изминат час.

С напредването на нощта обаче нетърпението ми от неизвестността растеше и стана почти неудържимо. Започнах да се питам дали не съм жертва на хрумванията на някой глупак или на болните приумици на някой луд, или пък на обмислените кроежи на някой злодей. Вървях по малкия кей до моста в състояние на неописуема тревога и раздразнение. Най-после камбанарията на катедралната черква „Свети Мънгоу“ разнесе над града своите дванадесет удара и всички други черкви ги повториха, както подобава на верни енориаши. Ехото на последния звън едва бе заглъхнало, когато една човешка фигура — първата, която бях видял през последните два часа — се появи на моста, идвайки откъм южния бряг на реката. Тръгнах към нея с чувството, че съдбата ми зависи от резултата от тази среща — дотолкова бе изострена тревогата ми от продължителното чакане. Единственото, което можах да забележа у непознатия, когато се приближавахме един към друг, бе че е по-скоро под среден ръст, но очевидно здрав, набит и мускулест. Носеше наметка на ездач. Забавих крачките си и почти се спрях, очаквайки, че ще ми заговори. Но за мое най-голямо разочарование той отмина, без да ми се обади, а аз не можех пръв да заговоря на един човек, който може би беше съвършено чужд, макар че се бе появил точно на уречения час. Аз се спрях, когато той отмина, и се загледах подире му, колебаейки се дали да го последвам. Непознатият продължи до северния край на моста, после спря, погледна назад, обърна се и пак тръгна към мен. Реших, че този път няма да му дам възможност да мълчи като дух, който според народното поверие не може да заговори, докато не му заговорят.

— Разхождате се до късно, сър — казах аз, когато отново се изравнихме.

— Имам среща — отговори той. Струва ми се, че и вие също, господин Озбълдистън.

— Значи, вие сте лицето, което ме помоли да се срещна с него тук в този необикновен час.

— Да — отвърна той, — последвайте ме и ще узнаете защо.

— Преди да ви последвам — рекох аз, — трябва да знам името ви и каква цел гоните.

— Аз съм човек — беше отговорът — и целта ми е да ви помогна.

— Човек! — повторих аз. — Твърде кратко описание!

— Достатъчно е за този, който няма нищо друго — рече непознатият. — Който няма име, приятели, пари, родина, все пак е още човек. А който има всичко това, пак не е нищо повече от човек.

— И все пак това е твърде недостатъчно, за да спечелите доверието на лице, което съвсем не ви познава.

— Нищо повече нямам намерение да ви кажа за себе си. Сам можете да решите дали да ме последвате, или да се лишите от сведенията, които желая да ви дам.

— Не можете ли да ми дадете тези сведения тук? — попитах аз.

— Вие трябва да получите тези сведения с очите си, а не от моята уста. Трябва да ме последвате или да останете в неведение по това, което мога да ви кажа.

В държането на този човек имаше нещо рязко, решително и дори строго, което съвсем не можеше да вдъхне пълно доверие.

— От какво се страхувате? — запита той нетърпеливо. — За кого мислите е тъй ценен животът ви, че да иска да ви го отнеме?

— От нищо не се страхувам — отговорих аз твърдо, макар и малко припряно. — Вървете, аз ви следвам.

Противно на очакванията ми ние тръгнахме към вътрешността на града, движейки се бързо един до друг, като неми сенки по безлюдните тихи улици. Високите мрачни каменни фасади, с разнообразните орнаменти и корнизи над прозорците, изглеждаха още по-високи и черни на бледата лунна светлина. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание. Най-после водачът ми заговори.

— Страхувате ли се?

— Ще повторя вашите думи — отвърнах аз. — Защо да се страхувам?

— Защото сте сам с един непознат — може би враг — в един град, където нямате никакви приятели и имате много врагове.

— Не се боя нито от вас, нито от тях. Аз съм млад, пъргав и въоръжен.

— Аз нямам оръжие — отговори водачът ми, — но това няма значение. На смелата ръка никога не й липсва оръжие. Казвате, че не се боите от нищо, но ако узнаете кой върви до вас, може би ще трепнете.

— Защо да трепна? — отговорих аз. — Повтарям пак, не се боя от нищо, което можете да ми сторите.

— От нищо, което мога да ви сторя? Така да бъде! Но не се ли страхувате да ви срещнат с един човек, чието име дори ако се пошепне в тази самотна улица, самите камъни биха се надигнали да го хванат? Човек, от чиято глава половината хора в Глазгоу биха направили състояние, ако можеха да го пипнат за врата, човек, вестта за чието арестуване би била така приятна в Единбург, както вестта за спечелено сражение във Фландрия?

— Но кой сте вие, та името ви да извиква такъв голям ужас?

— Не съм ваш враг, щом ви водя на такова място, където, ако ме открият и познаят, на бърза ръка ще ми сложат железа на краката и кълчищена вратовръзка^[6] на шията.

Спрях се на тротоара, отдръпвайки се назад, за да мога да видя колкото може по-добре спътника си на светлината, която беше достатъчна да ме запази от някое внезапно нападение.

— Вие ми казахте твърде много или твърде малко — отговорих аз. — Твърде много, за да мога да ви се доверя като съвсем чужд човек, тъй като признавате, че сте лице, търсено от правосъдието на страната, в която се намираме. И твърде малко, освен ако можете да докажете, че сте несправедливо преследван.

Когато млъкнах, той направи една крачка към мен. Инстинктивно се дръпнах и сложих ръка на дръжката на сабята си.

— Как! — каза той. — Да изтеглите оръжие срещу невъоръжен човек, и то ваш приятел!

— Още не съм сигурен ни в едното, ни в другото — отвърнах аз — и да си кажа правото, езикът и държанието ви ми дават право да се съмнявам и в двете.

— Говорите като смел човек — отговори водачът ми, — а аз уважавам този, чиято ръка може да запази главата му. Ще бъда искрен и прям с вас — аз ви водя в затвора.

— В затвора! — извиках аз. — По чие нареждане и за какво престъпление? По-скоро ще ми отнемете живота, отколкото свободата. Няма да ви последвам нито крачка повече.

— Не ви водя там като затворник — каза той и прибави, като се изправи гордо: — Не съм нито пратеник, нито служител на шерифа. Водя ви да видите един затворник, от чиито уста ще узнаете на какъв риск сте изложен тук. Вашата свобода не се излага на никаква опасност с това посещение; моята — да. Но аз с готовност ще срещна опасността заради вас, защото пет пари не давам за опасности и обичам смелите младежи, които не търсят никакъв закрилите освен сабята си.

Докато той говореше, бяхме стигнали вече до главната улица. Спряхме пред едно голямо здание от дялани камъни, украсено, доколкото можах да видя с железни решетки на прозорците.

— Кметът и градските съветници — каза непознатият, говорейки с подчертан шотландски акцент, когато премина към по-фамилиарен тон — пей дават да видят този, който стои сега свободен като елен тук вънка, с железни жартиери на чорапите вътре в техния зандан. Ама и от туй много файда няма да имат, защото и да ме сложат вътре с по десет кила желязо на всеки глезен, пак утре сутринта ще намерят празна килия и един квартирант по-малко. Хайде, какво се колебаете?

При тези думи той почука на една вратичка. Отговори му остър глас на човек, който се е събудил от сън или от дълбок размисъл.

— Какво има? Кой е? Какво по дяволите искате посред нощ? Това е против всички правила, дето се вика.

Провлеченият глас, с който бяха казани последните думи, показваше, че човекът пак се гласи да заспи. Но водачът ми се обади с висок шепот.

— Дугъл, приятелю! Забрави ли ме? Ха нун Грегърах!^[7]

— Я гледай, дявол го взел! — каза гласът живо и аз чух как пазачът на затвора бързо се размърда. Водачът ми и ключарят си размениха няколко думи на един език, който ми беше съвършено непознат. Резето се повдигна предпазливо, кото че ли вратарят се боеше да не се чуе шумът, и ние влязохме в преддверието на тъмницата на Глазгоу — малко, но добре укрепено помещение, от което една стълба водеше нагоре, а два-три входа на нивото на външната врата — към стаи, грижливо заключени с решетки, резета и лостове. Стените бяха подходящо накичени с окови и други страшни, предназначени може би за още по-нечовешки цели оръдия, между които висяха дълги копия, стари пушки и пищови и други оръжия за самоотбрана и нападение.

Като попаднах тъй неочаквано и тайно в една от крепостите на закона в Шотландия, не можах да не си спомня приключението си в Нортъмбърланд. Ядосах се на странните обстоятелства, които още веднаж, без всякаква вина от моя страна, застрашаваха да ме доведат до опасно и неприятно стълкновение със законите на една страна, която посещавах като чужденец.