Уолтър Скот
Роб Рой (14)

Глава XIV

Лъч треперлива светлина струи

от нейния висок прозорец още…

Защо ли лампата на моята красавица гори

в час тъй самотен и среднощен?

 

Старинна балада

Животът в Озбълдистън Хол протичаше толкова еднообразно, че едва ли може да се опише. Даяна Върнън и аз прекарвахме голяма част от времето си заедно, отдадени на общите ни занимания; останалите членове на семейството убиваха времето си в спорт и други подходящи за сезона развлечения, в които и ние участвувахме. Чичо ми беше човек на навика и по силата на навика толкова свикна с присъствието ми и начина ми на живот, че общо взето, може да се каже, че по-скоро ме обикна, отколкото ме намрази. Навярно можех още повече да се радвам на неговото благоволение, ако за тази цел бях прибягнал до същите хитрости, които Рашли, използувайки нежеланието на баща си да се занимава със сметки и тям подобни работи, беше успял постепенно да поеме изцяло управлението на имота му. Но макар че с готовност услужвах на чичо си, когато трябваше да се напише нещо или да се направи някоя сметка, колкото пъти изявяваше желание да напише писмо до някой съсед или да уреди сметките си с някой арендатор и въпреки че в такъв смисъл бях по-полезен член на семейството от който да е от синовете му, все пак, не бях готов да услужа на сър Хилдебранд дотам, че да поема изцяло ръководството на неговите работи. Макар добрият баронет да признаваше, че племенникът Франк е сериозен делови момък, той почти винаги добавяше, че Рашли му липсвал много повече, отколкото очаквал.

Тъй като е особено неприятно да живееш в едно семейство и да не бъдеш в добри отношения с някои от членовете му, направих известни усилия да премахна неблагоразположението на някои от братовчедите към мен. Вместо шапката ми със златните ширити започнах да нося жокейско кепе, с което се издигнах в очите им; обяздих едно жребче по начин, който ги накара да гледат по-благосклонно на мен. Един-два баса, уместно загубени в полза на Дикън, и някоя и друга наздравица за Пърси ми осигуриха непринудени и другарски отношения с всички млади господа освен с Торнклиф.

Вече споменах за неприязненото чувство, което този младеж хранеше към мен, а тъй като беше доста по-умен, той имаше и много по-лош характер от братята си. Мрачен, упорит и сприхав, той гледаше на мен като на натрапник в Озбълдистън Хол и следеше със завист и ревност дружбата ми с Даяна Върнън, която по силата на известен семеен договор бе определена за негова съпруга. Едва ли можеше да се каже, че той я обича, без риск да се изопачи значението на думата „любов“; но той гледаше на нея като на нещо, отредено за него, и с прикрито озлобление приемаше една намеса, която не знаеше как да предотврати или да отстрани. На няколко пъти се опитах да се сдобря с Торнклиф, но той отблъскваше тези ми опити с недружелюбието на сърдито голямо куче, което се дърпа и не приема опитите на някой непознат човек да го погали. Ето защо го оставих да се справи, както си знае, с лошото си настроение и повече не се занимавах с него.

Такива бяха отношенията ми със семейството в Озбълдистън Хол. Но трябва да спомена още един от обитателите на този дом, с когото понякога разговарях. Това беше Андрю Феъсървис, градинарят, който (откакто откри, че съм протестант) рядко ме оставяше да мина, без да извади шотландската си кутия с емфие и да ми предложи да си взема една щипка. Този учтив жест бе много изгоден за него по няколко причини. На първо място, това не му струваше нищо, защото аз никога не взимах емфие; и на второ място, това даваше добър повод на Андрю, който не беше от най-работливите, да остави лопатата си за няколко минути. Но най-важното бе, че тези кратки срещи даваха на Андрю възможност да разкаже каквито новини бе насъбрал, или пък да направи някоя сатирична забележка, която му подсказваше северняшкият му хумор.

— Та да ви кажа, сър — ми рече той една вечер, като се постара да придаде на лицето си дълбокомислен израз, — аз ходих в Тринлиноу.

— Е, Андрю, трябва да си научил някоя и друга новина в кръчмата?

— Не, господине. Аз никога не ходя в кръчмата, тоест освен ако някой съсед не ме почерпи по една халба или нещо друго; но да ида там на моя сметка, та това е да си губиш времето и да си пилееш спечелените с труд пари. Но бях слязъл до Тринлиноу, както ви рекох, по една дребна моя работа с Мати Симсън, дето ми бе поискала няколко килограма круши, а в къщи каквото с тях, такова и без тях, и тъкмо сме се разгорещили и се пазарим — когато гледам, кой влиза? Не друг, Пейт Макреди, пътуващият търговец.

— Искаш да кажеш, амбулантният.

— Същият, както ваша милост благоволи да го назове. Но това е много почтен занаят и при това много доходен. Между нашите хора отдавна имаме такива търговци. Пейт ми се пада далечен роднина и много се зарадвах, като се срещнахме.

— И навярно си пийнахте по една бира, нали, Андрю? За бога, говори по-накратко.

— Почакайте малко, почакайте. Вие южняците все бързате, а това е нещо, дето ви засяга и вас, и ще имате търпението да ме изслушате. Бира ли, каква ти бира! Никаква бира не ме почерпи Пейт, ами Мати ни даде на двама ни по една глътка бито мляко и по едно дебело парче овесен сладкиш, кораво и жилаво като парче торф. Къде нашите северняшки палачинки! Та си седнахме и почнахме да си разменяме новини.

— Да щеш още сега да ги разкажеш! Ха, кажи какви ти са новините, ако наистина са интересни, че не мога да стоя тук цяла нощ.

— Е тогава, ако държите да знаете, на лондончаните им е хвръкнала чивията по тая историйка тук на север.

— Хвръкнала чивията? Какво искаш да кажеш?

— Ей на, пощурели са, не са с всичкия си, такава врява се е вдигнала, та няма накъде повече.

— Но какво значи всичко това? Пък какво общо имам аз с тая врява?

— Хм — каза Андрю с вид на добре осведомен човек, — това е, че цялата врява е заради куфара на онзи човек.

— Чий куфар? Какво искаш да кажеш?

— Е онзи там Морис, дето вика, че го загубил татъка. Но ако тая работа не засяга ваша милост, и мен какво ме засяга… Аз не мога тука да си пропилявам хубавата вечер.

И сякаш обхванат от някакъв пристъп на работливост, Андрю се залови най-усърдно за работа.

Както хитрецът правилно бе предвидил, любопитството ми бе вече раздразнено, а същевременно, понеже не исках да дам вид, че съм особено заинтересован в тази работа, като го разпитвам направо, застанах край него и зачаках, докато му текне пак да подеме разказа си. Андрю продължаваше да копае все тъй усърдно, заговаряше от време на време, но нито дума не обели за новините на г-н Макреди; и аз стоях и го слушах, проклинайки го вътрешно, — но същевременно любопитен да видя докога неговият дух но противоречие ще има надмощие над желанието му да говори по въпроса, който явно бе изцяло завладял ума му.

— Изкопавам тези аспержи и ще засея фасул; не ги щат със свинското им месо, бас държа — много им здраве. А какъв тор ми е дал надзирателят! Би трябвало да бъде пшеничена слама или в най-лош случай овесена, а то — дава ми грахови шлюпки; от тях полза никаква, все едно, че ми дава чакъл. Но ловджията се разпорежда, както си ще, в конюшната и бас държа, че е продал най-хубавата оборска слама. Както и да е, не бива да пропиляваме тази хубава съботна вечер, защото времето е на разваляне, а ако през седмицата има един хубав ден, в неделя обезателно ще вали. Аз обаче не отричам, че ако е рекъл господ, може и да се оправи до понеделник заранта, тогава защо да се трепя толкоз. Ще взема да си отида дома, че ей сега ще забие камбаната за прибиране, по техния си обичай.

И хващайки лопатата с двете си ръце, той съответно я изправи в рова, който копаеше, погледна ме с важния вид на човек, който ще съобщи или прикрие нещо, според както намери за добре, смъкна ръкавите на ризата си и бавно закрачи към дрехата си, която лежеше внимателно сгъната на една пейка наблизо.

„Няма как, ще трябва да изкупя вината си, че прекъснах досадния негодник — си казах аз, — и да отида дори дотам да задоволя господин. Феъсървис, като получа сведенията му при условия, каквито той си избере.“

Тогава се обърнах към него, повишавайки глас:

— Е, Андрю, какви новини ти донесе от Лондон твоят сродник, пътуващият търговец?

— Амбулантният ли искате да кажете, ваша милост? — отвърна Андрю. — Както щете ги наричайте, те са голямо удобство за един край като Нортъмбърланд с толкова малко градчета. Виж, в Шотландия не е така. Вземете например кралството Файф от Бороустоунс до Ийст-нук, цялото е като един град — толкова градчета наредени едно до друго, като плитка лук, с главните си улици, магазинчетата си, не ще и дума, и с пазарите си, със зиданите си каменни къщи и с предни стълби. Че Кърколд е по-дълъг град от който и да е в Англия.

— Не се съмнявам, че това са чудесни градчета — ала ти одеве заговори за лондонските новини, Андрю.

— Да — отвърна той, — но рекох, че ваша милост не държи да ги чуе. Както и да е — продължи той със зловеща усмивка.

— Пейт Макреди разправя, че в Лондон много силно се развълнували в техния парламент, загдето обрали господин Морис — така ли го викаха?

— В Парламента ли, Андрю? Отгде накъде да говорят за това там?

— Тъкмо това попитах и аз — ако ваша милост иска, ще ви предам точните му думи. Не си струва тук да измисля човек някоя лъжа. „Пейт — му думам аз, — какъв е тоя шум, дето са вдигнали лордовете, земевладелците и благородниците в Лондон около този простак и неговия куфар? Когато си имахме шотландски парламент (да ги обеси дяволът, дето ни лишиха от него), хората си седяха чинно и мирно в него и правеха закони за цялата страна и за цялото кралство и съвсем не си пъхаха гагата в неща, дето са за един обикновен мирови съдия. Но аз мисля — казвам му; — че ако някоя градинарка задигне лененото боне на съседката си, веднага биха ги призовали и двете в Парламента в Лондон. Това е почти толкова глупаво — думам му аз, — колкото това, що върши нашият стар глупак, земевладелецът и тъпашките му синове, дето с ловджията си и хайката кучета, и с ловджийските си добичета и роговете по цял ден гонят едно животинче, което, кога го уловят, няма да тежи и три кила.“

— Много право си казал, Андрю — подхвърлих аз в желанието си да го поощря по-скоро да дойде до същината на въпроса. — А какво ти каза Пейт?

— О — рече той, — какво може да се очаква от тия глупаци англичаните със сипаничавите им лица? Но що се отнася до обира, те са си такива, когато почнат да се заяждат витите и торите и да си нанасят побоища като най-долни нехранимайковци. Та станал един човек, па като си развързал езика, казал, че в Северна Англия имало отявлени привърженици на Стюардите (и между нас казано, дип си е така), че едва ли не са се вдигнали на открита борба и че един кралски пратеник бил спрян и обран от разбойници насред пътя, че най-добрите семейства в Нортъмбърланд били зад тая работа, че му взели много злато и много важни книжа; казал, че не можело да се разчита на помощ от правосъдието, защото ограбеният заварил първия мирови съдия, към когото се обърнал, да яде и пие на собствената си трапеза не с други, а с двамата мошеници, които извършили обира; и съдията приел показанията на единия в полза на другия негодник, та даже го пуснал на свобода, а честният човек, дето си изгубил парите, бил принуден да се махне от страната, за да не му се случи нещо по-лошо.

— Възможно ли е такова нещо? — попитах аз.

— Пейт се кълне, че е самата истина, колкото е вярно това, че мярката му е дълга един ярд (а то си е така, като махнеш един инч, за да се изравни с английската мярка). Когато човекът разправил и най-лошото, надигнали се страшни викове да се кажат имената и той веднага съобщил имената на Морис и на чичо ви, и на скуайър Ингълууд, и на други (тук той ме изгледа лукаво). Тогава като змей се надигнал друг един мъжага, който защитил другата страна и попитал дали биха обвинили най-добрите джентълмени в страната само въз основа на клетвата на един отявлен подлец, защото Морис най-скандално бил изхвърлен от армията именно защото дезертирал във Фландрия^[1]. Казал, че е твърде вероятно тази история да е измислена между него и министъра още преди Морис да тръгне от Лондон и че ако биха издали заповед за извършване на обиск, смятал, че ще открият парите не далече от двореца Свети Джеймс^[2]. Е, после домъкнали Морис в парламента, за да чуят какво ще каже той по тая работа, но противниците му така го погнали за неговото бягство и за всичките му предишни безобразия, че според думите на Пейт той бил ни жив, ни умрял; и не успели да изтръгнат от него една смислена дума, толкова се уплашил от разярените им викове. Той ще е някой мекушав, с глава като на замръзнала гулия — ще ги видя аз доколко биха успели да сплашат Андрю Феъсървис да не си каже приказката.

— И как завършила цялата история, Андрю? Приятелят ти успял ли е да научи?

— Ба, научил я! Защото той обикаля нашия край и като знаел, че клиентите му ще полюбопитствуват да чуят тези новини, отложил пътуването си с около една седмица. Всичко тръгнало накриво, като лунна светлина по вода. Онзи, дето подхванал цялата работа, си прибрал рогата и казал, че макар да вярва, че човекът е бил ограбен, признал какво може и да греши в подробностите. Тогава станал другият смелчага, та казал, че му е все едно дали Морис е бил ограбен, или не, стига да не се опетни честта и доброто има на някой джентълмен, особено от Северна Англия. Защото, рекъл той пред всички, аз самият съм северняк. По тяхному това значело — да се обяснят: единият поотстъпил малко, и другият поотстъпил и, току-виж, помирили се. Е, след като Камарата на общините бесняла и се пенявила върху обирането на Морис, докато Им омръзнало, Камарата на лордовете решила да не остане по-назад, и лордовете да си кажат думата. В стария шотландски парламент заседавали заедно, един до друг, и така не ставало нужда да приказват два пъти по една и съща работа. Но лордовете се заловили здравата за нея, гаче за пръв път ставало дума за това. Между впрочем споменали нещо за някой си Камбел, който бил замесен в обира, и че уж Аргайлският херцог му бил дал свидетелство за благонадеждност. Това с право разярило Маккалъм Мор и той станал и треснал с юмрук, и ги загледал всички най-свирепо, и закрещял, за да им се набие хубаво в ушите, че Камбеловци винаги са били мъдри, войнствени и благородни като стария сър Джон Грейм^[3]. Сега, ако ваша милост сте положителен, че нямате никакви роднински връзки с някой Камбел, както и аз самият, доколкото си знам рода или доколкото са ми разправяли, ще ви кажа мнението си по въпроса.

— Мога да те уверя, че между роднините ми няма човек от този род.

— А, тогава можем да си говорим откровенно. За Камбеловци може да се каже и добро, и лошо, като за всеки род. Но този Маккалъм Мор точно сега има най-силно влияние между големците в Лондон, затова не може с положителност да се твърди, че държи за едната или за другата страна и никой не иска да се кара с него. И така те гласували, че историята на Морис е лъжлива и долна клевета, както я нарекли, и ако не бил избягал, щели да го изложат на позорния стълб, загдето измисля лъжи.

С тези думи Андрю събра лопатите, мотиките и другите си сечива и ги хвърли в ръчната си количка, и то без особено да бърза, за да мога да му задам и други въпроси, които биха ми дошли на ум, преди да ги закара в бараката, където щяха да останат до следващия ден. Намерих за най-благоразумно да заговоря веднага, за да не би този любопитен хитрец да предположи, че мълчанието ми се дължи на много по-важни причини, отколкото имах в действителност.

— Бих искал да видя сънародника ти, Андрю, и да чуя тези новини направо от него. Навярно си се научил, че нахалството и глупостта на този Морис ми създадоха доста неприятности — (тук Андрю се ухили многозначително) — и ми се ще да видя твоя братовчед, търговеца, за да ми разкаже най-подробно всичко, което е чул в Лондон, ако това не ти създава много труд.

— Най-лесната работа — каза Андрю, — стига само да намекна на братовчеда си, че ви трябват някой и друг чифт чорапи, и той веднага ще довтаса.

— Разбира се, можеш да му кажеш, че искам да си купя нещо и тъй като, както казваш, времето тази вечер е хубаво, ще се поразходя из градината, докато дойде. Луната скоро ще се издигне над планината. Може да го доведеш при малката задна порта. Дотогава ще се полюбувам на храстите в градината в тази мразовита лунна нощ.

— Точно така, точно така, и аз винаги съм твърдял, че листата на зелките или на карфиола изглеждат много красиви на лунно осветление, също като обкичена с диаманти жена.

С тези думи Андрю Феъсървис си тръгна много доволен. Той трябваше да ходи около две мили, но се нагърби с този труд на драго сърце, за да даде възможност на своя роднина да продаде нещо, макар че вероятно не би похарчил и шест пенса, за да го почерпи литър бира. Един англичанин би изразил доброжелателството си съвсем различно от Андрю, си мислех аз, докато крачех по меките като кадифе тревясали алеи, обградени от двете страни с тисови дървета и с див чимшир, които кръстосваха старата градина на Озбълдистън Хол.

Като свърнах към къщата, аз естествено погледнах нагоре към прозорците на старата библиотека, която се намираше на втория етаж. Макар и не особено голяма, тя имаше много прозорци, които гледаха към тази част на парка, където се разхождах. 1 Те бяха осветени. Това не ме учуди, защото знаех, че госпожица Върнън често седи там вечер, но от деликатност аз се въздържах и никога не се опитвах да стоя при нея по това време, тъй като знаех, че щяхме да сме сами двамата, понеже останалите членове на семейството си имаха други занимания. Сутрин обикновено четяхме заедно в тази стая. Но тогава често се случваше един или друг от братовчедите да влезе и да си вземе някоя голяма книга с пергаментови страници, която, въпреки позлатата и цветните рисунки, използуваше за тапи на въдиците си, или да ни разкаже някоя ловна история, или просто защото не знаеше къде другаде да се дене. Накратко казано, сутрин библиотеката беше едва ли не обществено място, достъпно за всички, където един мъж и една жена можеха да се срещат като на неутрална територия. Вечер съвсем не беше така. Тъй като бях възпитан в една страна, където отдават голямо значение или поне тогава отдаваха голямо значение на bienseance^[4], аз държах да го спазвам вместо нея, когато по липса на опит тя не се сещаше да стори това. Ето защо по възможно най-деликатен начин й дадох да разбере, че когато се занимаваме вечерно време, подобава да има трето лица при нас.

Госпожица Върнън първо се изсмя, после се изчерви, готова вече да се разсърди. Тогава внезапно се въздържа и каза:

— Струва ми се, че имате право и когато ми дойде настроение за сериозни занимания вечер, ще подкупя старата Марта с чашка чай да седи при мен и да ми служи за параван.

Марта, старата домакиня, имаше същите вкусове като обитателите на Озбълдистън Хол. Филия печен хляб и една халба бира биха я зарадвали много повече от всичкия чай на Китай. Но тъй като по онова време само хора от по-висшите кръгове пиеха чай, Марта се почувствува не малко поласкана от поканата. И с помощта на големи количества захар и много приказки, не по-малко сладки, както и на големи количества препечен хляб с масло, понякога успявахме да я убедим да седи при нас. Обикновено почти всички слуги отбягваха библиотеката, като се стъмни, защото в глупостта си си бяха втълпили, че в онази част на замъка бродят духове. По-плашливите измежду тях твърдяха, че били виждали и чували там нещо, когато в цялата къща било съвсем тихо; и дори младите скуайери съвсем нямаха желание да посещават тези страшни селения нощно време, без да е наложително.

Това, че библиотеката някога била любимо свърталище на Рашли, че в единия й край имало тайна врата, която водела към уединената стая, която си бил избрал, по-скоро увеличаваше, отколкото разсейваше ужаса, вдъхван у всички обитатели на замъка от страшната библиотека на Озбълдистън Хол. Голямата му осведоменост за всичко, което ставаше по света, извънредно задълбочените му познания във всички области на науката, няколкото опита по физика, с които понякога се хвалеше, бяха достатъчни поводи в един дом, дето цареше невежеството и фанатизмът, за да го смятат всевластен в царството на духовете. Той знаеше гръцки, латински и староеврейски и следователно, според схващанията на брат му Уилфред, както се изразяваше той, Рашли нямало какво да се опасява от никакви духове и дяволи. Нещо повече, слугите упорито твърдяха, че го били чували да разговаря с някого в библиотеката, когато всички членове на семейството си били вече легнали; и че бдял цяла нощ, за да види някои привидения, а сутрин спял, когато трябвало, като истински Озбълдистън, да извежда кучетата на лов.

Бях чул тези слухове, казани с недомлъвки, от които трябваше да си вадя заключенията. И както лесно можете да предположите, аз им се надсмивах. Но това, че никой не отиваше в тази стая с толкова лоша слава след мръкване, беше още една причина да не се натрапвам на госпожица Върнън, когато тя решаваше да прекара там вечерта.

Но да се върна пак на мисълта си — не се изненадах да видя мъждукаща светлина в прозорците на библиотеката. Все пак ми направи особено впечатление, когато ясно видях сенките на двама души да минават пред първите два прозореца и да преграждат за миг светлината. Трябва да е старата Марта, си помислих аз, която Даяна е помолила да й прави компания тази вечер, или пък съм видял погрешно и съм взел сянката на Даяна за още един човек. Но не, боже мили! Ето на втория прозорец ясно се очертаха две фигури; изчезнаха, но ето на третия, после на четвъртия, ясно се очертаха фигурите на двама души, които ходеха из стаята и минаваха край прозорците. Кой ли бе с Даяна? Два пъти подред сенките минаха пред прозорците, сякаш за да се убедя, че не бях се излъгал. След това светлината изгасна и естествено вече не се виждаха никакви сенки.

Колкото и да беше незначително това обстоятелство, то дълго време ме занимаваше. Не можех да допусна, че дружбата ми с госпожица Върнън имаше някаква пряка користна цел. И все пак невероятно много се ядосах при мисълта, тя толкова късно да приема в библиотеката на частен разговор някого, когато, за нейно добро, бях положил не малко усилия да й покажа, че не подобава да се среща с мен.

„Глупава, непоправима лудетина! — си казах аз. — Напразно й давам добри съвети, напразно проявявам към нея толкова деликатност. Излъгал съм се от простотата на държанието й, което тя навярно може да си нахлузва като сламена шапка, стига да е на мода, само за да направи впечатление на хората. Колкото и да е умна, навярно обществото на пет, шест палячовци с техните фокуси би й доставило по-голямо удоволствие, отколкото ако самият Ариосто възкръснеше от мъртвите.“

Тези размишления ми се натрапиха още по-настойчиво, защото, след като бях събрал достатъчно смелост да покажа на Даяна превода си на първите книги на Ариосто, я бях помолил да покани Марта на чай в библиотеката тази вечер, на което госпожица Върнън не се бе съгласила под някакъв предлог, който ми се видя твърде несериозен. Не бях разсъждавал на тази неприятна тема много дълго, когато задната порта се отвори и Андрю и неговият съотечественик, приведен под тежестта на стоката си, преминаха осветената от лунна светлина алея и привлякоха другаде вниманието ми.

Господин Макреди се оказа, както и очаквах, корав, предвидлив, хитър шотландец, с продълговата глава, който събира новини и по професия, и по наклонност. Той можа да ми даде съвсем ясна представа за това, което бе станало както в Камарата на общините, така и в Камарата на лордовете по историята с Морис, която, изглежда, бе използувана от двете враждуващи партии като пробен камък, за да установят накъде духа вятърът в Парламента. Също така разбрах, както и Андрю ми го беше предал, че правителството се бе оказало твърде слабо, за да поддържа една история, в която са замесени много знатни и влиятелни хора и основана само на показанията на човек, с толкова съмнителна слава като Морис, който при това, докато разправял, постоянно се обърквал и си противоречил. Макреди дори можа да ми даде броя на един вестник, който рядко се намирал извън столицата и където бе отпечатано резюме на тези дебати; както и речта на Аргайлския херцог, излязла в отделен отпечатък, от който той купил доста екземпляри, защото, според думите му, тази реч щяла да се харчи добре на север от река Туид^[5]. Резюмето във вестника се оказа много незадоволително, пълно с пропуски и многоточия. От него не научих почти нищо, което шотландецът да не ми бе вече разправил. А речта на херцога, макар и вдъхновена и красноречива, съдържаше главно възхвала на страната му, на семейството му и на неговия клан наред с няколко комплимента, може би не по-малко искрени, макар и не толкова пламенни, които той, използувайки случая, правеше сам на себе си. Не можах да разбера дали името ми е замесено в тази история, макар че честта на семейството на чичо ми бе подложена на съмнение. Узнах, че този Камбел — според Морис най-активният от двамата разбойници, които го нападнали — се явил в защита на някой си господин Озбълдистън и благодарение на нехайството на съдията успял да го освободи. В тази подробност разказът на Морис напълно съвпадаше с моите подозрения относно Камбел, които се породиха у мен от момента, когато той се появи у съдията Ингълууд. Ядосан и не малко озадачен от тази удивителна история, след като купих някои неща от господин Макреди и направих някакъв малък комплимент на господин Феъсървис, аз изпратих двамата шотландци да си вървят и се прибрах в стаята си, за да обмисля какво би следвало да направя в защита на доброто си име, което бе очернено пред всички.