Метаданни
Данни
- Серия
- Уейвърли (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rob Roy, 1818 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Теодора Атанасова, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уолтър Скот. Роб Рой
Роман
Преведе от английски: Теодора Атанасова
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Художник: Никифор Русков
Редактор: Огняна Иванова
Художник: Никифор Русков
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Асен Баръмов
Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.
Индекс 11 95376 21532/6126-26-82
Издателство „Отечество“, София, 1982
Печат: ДП „Г. Димитров“
c/o Jusautor, Sofia
Sir Walter Scott. Rob Roy
London and Glasgow
История
- — Добавяне
Глава XXXVII
Шестима верни синове
зове бащата горд:
„Кажете, кой на бой ще тръгне
с мен и добрия лорд?“
Отвърнаха петима само
на бащиния глас:
„За теб и лорда ще се бием
до смъртния си час!“
Сутринта, когато трябваше да отпътуваме от Глазгоу, Андрю Феъсървис се втурна като луд в стаята ми, подскачайки и пеейки колкото високо, толкова и фалшиво:
Пещта се запали — пещта се запали
пещта се запали цялата гори!
С мъка го накарах да престане с проклетата си врява и да ми обясни какво има. Той благоволи да ме осведоми, като че ли носеше бог знае каква чудесна новина, че цялата Горна Шотландия се била надигнала до последния човек и че Роб Рой и неговите босоноги банди щели да връхлетят върху Глазгоу, преди да минат двадесет и четири часа.
— Я млъкни, разбойнико! — казах аз. — Ти сигурно си или луд, или пиян. А пък ако има нещо вярно в това, което, казваш, за песен ли е тази работа бе, мошенико?
— Пиян или луд, а? Разбира се — каза Андрю, без да се смути, — човек винаги е пиян или луд, когато разправя на големците туй, което не им се ще да чуят. Песен, а? Ами клановете ще ни накарат хубава песен да запеем, ако сме толкова луди или пияни да ги чакаме да дойдат.
Станах бързо и намерих баща си и Оуън вече на крак и доста разтревожени.
Излезе, че новината на Андрю е вярна в общи черти. Беше избухнало вече голямото въстание, което развълнува Англия през 1715 година, когато нещастният граф Map в един злокобен час издигна знамето на Стюартите и стана причина за загиването на много видни семейства и в Англия, и в Шотландия. Предателството на някои агенти на Стюартите (между които беше и Рашли) и арестуването на други беше разкрило на правителството на Джордж I широките размери на една отдавна подготвена конспирация. Тя най-после избухна преждевременно, и то в една твърде отдалечена част на кралството, за да има съществено значение за страната, която все пак бе хвърлена в значителен смут.
Това голямо събитие потвърди и изясни неясните обяснения, които бях получил от Макгрегър. Сега лесно можех да разбера-, защо западните кланове, които бяха поведени срещу него, забравиха личните си вражди при мисълта, че скоро всички ще бъдат сплотени в една обща кауза. Повече ме натъжи обстоятелството, че Даяна Върнън е жена на един от тези, които са най-дейни в този опит да се обърне Светът наопаки, и че тя самата е изложена на лишенията и опасностите на рискования занаят на мъжа си.
Веднага обмислихме какви мерки трябва да вземем при това критично положение и се съгласихме с плана на баща ми незабавно да се снабдим с необходимите паспорти и да побързаме за Лондон. Съобщих на баща си, че желая да са запиша в някой от доброволческите отреди, за които вече се говореше. Той с готовност се съгласи с предложението ми, тъй като, макар че по принцип беше против военната професия, никой друг не би изложил с такава готовност живота си в защита на гражданската и религиозна свобода, както той би го направил.
Пътувахме бързо по доста опасен път през Дъмфризшър и близките английски графства. В тази област вече се бяха раздвижили поддръжниците на торите, за да събират хора и коне, докато витите се струпваха в главните градове, въоръжаваха населението и се готвеха за гражданска война. На няколко пъти едва не ни спряха и често бяхме принудени да минаваме по обиколни пътища, за да избегнем местата, където се събираха войски.
Когато стигнахме в Лондон, веднага се свързахме с онези банкери и видни търговци, които се бяха съгласили да поддържат кредита на правителството и да посрещнат тежките задължения на държавната хазна, на които заговорниците до голяма степен разчитаха за успеха си, като се надяваха, така да се каже, да докарат правителството до фалит. Баща ми бе избран за член на това внушително представително тяло на финансовите интереси, тъй като всички имаха най-голямо доверие в неговата ревност, умение и деловитост. Той беше този, чрез когото те влизаха във връзка с правителството и който успя, със средствата на собствената си фирма и с други средства, с които можеше да разполага, да намери купувачи за голяма част от държавните ценни книжа, които внезапно бяха хвърлени на пазара с понижена стойност, когато избухна въстанието. Аз самият не стоях настрана, а успях да получа офицерски чин и да събера, за сметка на баща си, двеста души, с които се присъединих към армията на генерал Карпентър.
Междувременно въстанието се беше разпростряло и в Англия. Нещастният граф Дъруънтуотър беше взел оръжие за неговата кауза заедно с генерал Фостър. Бедният ми чичо, чието имение беше съвсем разорено поради собствената му небрежност и поради разточителството и пиянството на синовете му и цялото му домакинство, лесно склони да се присъедини към редовете на тази злополучна армия. Преди да направи това обаче, той проявил една предвидливост, която никой не очаквал от него — направил си завещанието!
Чрез този документ той завещал Озбълдистън Хол и така нататък подред на синовете си, докато стигнал до Рашли, когото ненавиждаше от сърце заради политическата му измяна и когото лишил от наследство, посочвайки мен като следващ наследник. Старият джентълмен ме считаше винаги за свой любимец. Но вероятно, изпълнен с вяра в многобройните едри младежи, които сега виждал въоръжени около себе си, той е гледал на тази част от завещанието си като на мъртва буква, която вмъкнал само за да изрази неодобрението си към Рашли, изменил на общото дело и семейството. Имаше и една точка, с която той завещаваше на племенницата на покойната си жена, Даяна Върнън, понастоящем лейди Даяна Върнън Бийчъм, някакви диаманти, които принадлежали на покойната й леля, и един голям сребърен съд с гравирани на него гербове на фамилиите Върнън и Озбълдистън.
Но провидението бе отредило по-бързо загиване на многобройното му и здраво поколение, отколкото той самият вероятно бе очаквал. Още на първия преглед на войските на заговорниците на едно място, наречено Грийн Риг, Торнклиф Озбълдистън се скарал за правото на първенство с някакъв господин от нортъмбрийската граница, който бил също така свиреп и неразбран като самия него. Въпреки всички увещания те показали на своя командир доколко може да разчита на дисциплината им, като се дуелирали с рапири и братовчед ми бил убит на място. Смъртта му беше голяма загуба за сър Хилдебранд, защото въпреки отвратителния си нрав Торнклиф имаше малко повече ум в главата си, отколкото останалите му братя, като се изключи, разбира се, Рашли.
Пърсивал, пияницата, също намерил подобаващ на призванието си край. Той се хванал на бас с друг един господин (който поради подвизите си по тази линия носел страшния прякор „Ракиен кладенец“) кой от тях ще изпие повече ракия, когато Джеймс бил провъзгласен за крал от въстаниците в Морпет. Този подвиг бил нещо необикновено. Не си спомням точно колко ракия изгълтал Пърси, но вследствие на нея го хванала някаква треска, от която издъхнал след три дни, като постоянно повтарял „вода, вода“.
Дикън си счупил врата до моста при Уорингтън, когато се мъчел да демонстрира качествата на един остарял породист кон, за да го пробута на някакъв търговец от Манчестър, който се бил присъединил към въстаниците. Той пришпорил животното да прескочи една висока ограда; то се сгромолясало на земята и нещастният жокей загинал.
Уилфред глупецът, както понякога се случва, бил най-късметлията в семейството. Той паднал убит при Прауд Престън в Ланкашър в деня, когато генерал Карпентър атакувал барикадите, като се бил много храбро, макар и да съм чувал, че никога не можел съвсем точно да разбере за какво се бие и да запомни на страната на кой крал воюва.
Джон също проявил голяма храброст при това сражение и получил няколко рани, от които нямал щастието да умре на място.
При капитулацията на следния ден старият сър Хилдебранд, съвсем разсипан и сломен от тези последователни загуби, бе един от злочестите пленници, които затвориха в Нюгейт заедно с ранения му син Джон.
Аз бях вече освободен от военния си пост и веднага се постарах да облекча, доколкото мога, страданията на тези мои близки роднини. Бащиното ми влияние пред правителството, както и всеобщото състрадание към един баща, който в такова кратко време бе изгубил толкова синове, сигурно биха избавили чичо ми и братовчед ми от присъда за държавна измяна, но тяхната съдба бе решена от един по-висш съд. Джон умря от раните си в Нюгейт, като с последния си дъх остави на моите грижи ястребите си в замъка и една черна кучка, на име Люси.
Бедният ми чичо изглеждаше съвсем сломен от семейните нещастия и от обстановката, в която така неочаквано се беше озовал. Той почти не говореше, но изглеждаше благодарен за дребните грижи, които можех да му окажа. Не присъствувах на първата му среща с баща ми след толкова годишна раздяла при тези печални обстоятелства, но ако съдя по крайно подтиснатия вид на баща ми, тя трябва да е била неописуемо тъжна. Сър Хилдебранд говореше с голямо огорчение за Рашли, единствения му останал син; обвиняваше го за пропадането на семейството и за смъртта на братята му и заявяваше, че нито той самият, нито те не биха се впуснали в политически интриги, ако не беше този именно член на семейството, който пръв ги бе изоставил. Веднаж или дваж той спомена с голяма любов името Даяна Върнън и ми каза, докато седях край леглото му:
— Племеннико, сега, когато Торнклиф и всички други са вече мъртви, съжалявам, че не можеш ти да се ожениш за нея.
Тогава този израз ме развълнува много; защото старият баронет имаше навик, когато тръгваше весело сутрин на лов, да вика любимеца си Торнклиф по име, а към другите да се обръща общо. Силният весел глас, с който се провикваше: „Повикайте Торни — повикайте всичките“, представляваше тъжен контраст със скръбния и примирен тон, с който промълви сега току-що цитираните отчаяни слова. Той ме запозна със съдържанието на завещанието си и ми даде едно заверено копие — оригинала той беше оставил на стария ми познайник господин съдията Ингълууд, който, тъй като никой те се боеше от него и всички му вярваха като на неутрално лице, беше станал, доколкото знам, пазител на завещанията на половината борци и на двете страни в Нортъмбърланд.
По-голямата част от последните си часове чичо ми прекара в изпълнение на религиозните си задължения към своята черква под ръководството на капелана на сардинския посланик, за когото с известна трудност успяхме да получим разрешение да го посети. Нито от собствените си наблюдения, нито от неговите лекари не можах да установя дали сър Хилдебранд Озбълдистън почина от някаква определена болест, позната в медицината. Той ми изглеждаше напълно изтощен и сломен телесно и душевно и по-скоро престана да живее, отколкото умря в някаква определена борба, също както кораб, блъскан и мятан от много последователни бури, с претоварени трюмове и разхлабени шевове, понякога се попуква и потъва без някаква видима причина за крушението си.
Забележително беше, че баща ми, след като изпълни последния си дълг към своя брат, изведнъж прояви голямо желание да се възползувам от завещанието и да стана представител на бащиното му семейство — нещо, което досега сякаш най-малко го привличаше на този свят. Но очевидно по-рано той беше като лисицата в баснята, която се преструва, че презира това, което не може да стигне. Освен това не се съмнявам, че крайната омраза, която изпитваше към Рашли (сега сър Рашли Озбълдистън), който гръмогласно заплашваше да оспорва последната воля и завещанието на баща си сър Хилдебранд, засилваше желанието на баща ми то да влезе в сила.
— Аз бях най-несправедливо лишен от наследство от моя баща — казваше той. — Завещанието на брат ми заличава този позор, ако не и щетите от него, като оставя жалките останки от имуществото на Франк, законния наследник, и аз съм твърдо решен това завещание да влезе в сила.
Междувременно Рашли се оказа не съвсем незначителен противник. Сведенията, които беше дал, на правителството, бяха обмислени и навременни, а неговото привидно право, подкрепено от извънредната му интелигентност и ловкия начин, по който умееше да си припише заслуги и, влияние, му беше спечелило покровители между министрите. Бяхме вече в разгара на процеса срещу него заради ограбването на фирмата „Озбълдистън й Трешъм“ и ако можехме да съдим по напредването на това сравнително просто дело, имахме причина да) очакваме, че този втори съдебен процес ще се проточи е години, след като всички ние сме вече измрели.
За да предотврати, доколкото е възможно, такова протакане, баща ми, посъветван от своя опитен адвокат изплати и прехвърли върху мен правата върху някои големи ипотеки на Озбълдистън Хол. Може би също така възможността да прехвърли голяма част от огромните печалби, които реализира от бързото покачване на ценните книжа след потушаването на въстанието, както и неотдавнашните рискове, които беше понесъл в търговията, го бяха насърчили по този начин да си осигури голяма част от имуществото си. Във всеки случай, вместо да ми заповяда да седна на бюрото в кантората, както очаквах, след като му бях изразил готовността си да изпълня желанието му, независимо от това каква съдба ми отрежда то, той ми нареди да отида в Озбълдистън Хол и да вляза във владение на замъка като наследник и представител на фамилията. Трябваше да се обърна KIM скуайър Ингълууд, за да получа копието от чичовото ми завещание, което той съхраняваше, и да взема всички необходими мерки, за да вляза във владение, което, както казват мъдрите хора, представлява „девет десети от закона“.
По всяко друго време бих бил зарадван от тази промяна в съдбата си. Но сега Озбъддистън Хол беше свързан с твърде много мъчителни спомени. Все пак аз си помислих, че само там мога да очаквам да получа някакви сведения относно съдбата на Даяна Върнън. Имах пълно право да се страхувам, че тя съвсем не е такава, каквато бих желал да бъде. Но не можех да узная нищо точно по въпроса.
Напразно се мъчих да спечеля доверието на някои далечни наши роднини, които бяха затворени В Нюгейт, с услуги и внимание, каквито можех да им окажа при тяхното положение. Една гордост, която не можех да порицая, и едно естествено недоверие към вига Франк Озбълдистън, братовчед на изпечения предател Рашли, запечатваше сърцето и устата им и за всички добрини, които бях в състояние да им сторя, получавах само хладна и с мъка изказана благодарност. Ръката на правосъдието постепенно намаляваше броя на тези, които се мъчех да подпомогна, а сърцата на останалите живи все повече се затваряха към тези, които те смятаха, че са във връзка със съществуващото правителство. Когато група след група ги водеха на екзекуция, останалите живи загубиха всякакъв интерес към хората и желание да общуват с тях. Дълго ще помня какво ми отговори един от тях, на име Нед Шафтън, когато го запитах загрижено дали не мога да му доставя нещо вкусно за ядене.
— Господин Франк Озбълдистън, вярвам, че ви движат добри чувства и затова ви благодаря. Но, бога ми, хората не могат да се угояват като пилци, когато всекидневно виждат как водят съседите им на екзекуция и знаят, че скоро ще дойде ред и на тях да им извият шията.
Поради това общо взето ми беше приятно да избягам от Лондон, от Нюгейт и сцените, които виждах там, и да подишам свободно в Нортъмбърланд. Андрю Феървис бе останал на служба при мен, по-скоро по желание на баща ми, отколкото по мое собствено. Но все пак това, че той познаваше Озбълдистън Хол и околностите, можеше да ми бъде от полза и затова го взех със себе си, зарадван от мисълта, че скоро ще се отърва от него, като го настаня пак на старата му служба. Не мога да разбера как успя той да накара баща ми да прояви интерес към него, освен може би с изкуството, което притежаваше в твърде значителна степен, за да се преструва, че е извънредно привързан към господаря си. Тази теоретична привързаност той доказваше на практика, като най-безскрупулно играеше на господаря си най-различни номера и не допущаше да го мами никой друг освен самия той.
Пътуването ни до Нортъмбърланд мина без забележителни приключения и чие намерихме тази област, доскоро разтърсена от въстанието, вече омиротворена и редът възстановен. Колкото повече се приближавахме до Озбълдистън Хол, толкова повече се свиваше сърцето ми при мисълта, че скоро ще вляза в този запустял дом. И за да отложа този тъжен ден, аз реших най-напред да посетя господин съдията Ингълууд.
Този почтен старец беше твърде съкрушен от мисълта какво е бил някога и какво е сега и спомените за миналото естествено му пречеха да бъде така деен в длъжността си, както би се очаквало да бъде при сегашното положение. В едно отношение обаче той беше щастлив — беше се отървал от секретаря си Джобсън, който го беше оставил, разгневен от бездействието му, и беше станал юридически помощник на някой си скуайър Стандиш, който напоследък бе поел длъжността на съдия в тази област. Последният изпълняваше длъжността си с такава ревност за каузата на крал Джордж и протестантската династия, твърде различна от чувствата на бившия му шеф, и господин Джобсън беше по-скоро принуден да ограничава тази ревност в рамките на закона, отколкото да я подтиква.
Старият съдия Ингълууд ме прие много любезно и охотно ми показа завещанието на чичо ми, което изглеждаше в пълна изправност. Известно време той очевидно не знаеше как да говори и постъпва в мое присъствие, но когато разбра, че макар и поддръжник на настоящото правителство, аз съм склонен да гледам със състрадание на тези, които се бяха борили против него от едно погрешно чувство за зрялост и дълг, той започна забавно и объркано да ми разправя какво бил сторил и какво не бил — какви усилия бил положил да убеди някои скуайъри да не участвуват във въстанието и как си бил затворил очите за бягството на други, които имали нещастието да вземат участие в него.
Ние бяхме сами и вече бяхме изпили няколко чашки по специално желание на съдията, когато изведнъж той ме помоли да си напълня чашата и да я изпия от сърце за здравето на бедната мила Дай Върнън, розата на пустинята, звънчето на Чевиотските планини, цветето, което сега било пренесено да цъфти в един проклет манастир.
— Нима госпожица Върнън не е омъжена? — запитах аз силно изненадан. — Аз мислех, че негова светлост…
— Ами, ами, негова светлост и негово сиятелство, всичко това са празни работи сега — все сенжерменски титли, — нарича се граф Бийчъм и посланик на Франция, а пък херцогът регент в Орлеан едва ли знае за съществуването му. Но вие сигурно сте виждали стария сър Фредерик Върнън в замъка, когато той играеше ролята на отец Воън?
— Боже господи! Значи отец Воън е бил бащата на госпожица Върнън?
— Разбира се — каза съдията спокойно, — сега няма смисъл да се пази тайната, тъй като той сигурно вече е напуснал страната, в противен случай без съмнение бих бил длъжен да го арестувам. Но хайде, изпийте си чашата за здравето на моята скъпа изгубена Дай!
До дъно, до дъно, до дъно
да пием за нейното здраве!
Поклони, поклони, поклони
към нея сега да отправим!
Както лесно може да си представи читателят, аз не можех да споделя веселото настроение на съдията. Главата ми беше замаяна от удара, който ми бе нанесен.
— Никога не бях чувал — казах аз, — че бащата на госпожица Върнън е жив.
— Не е заслуга на нашето правителство, че той е жив — отговори Ингълууд, — защото едва ли има друг човек, за чиято глава са предлагани повече пари. Той е бил осъден на смърт за заговора на Феник, а освен това смятали, че е замесен и в аферата на Найтсбридж по времето на крал Уилям: Тъй като бил женен за шотландка, роднина на фамилията Бръдолбеън, той имал голямо влияние над техните вождове. Говореше се, че при подписването на мира в Ризуик искали да бъде предаден на правителството, но той се престорил на болен и френските вестници писали официално, че бил умрял. Но когато се върна тук по старите си работи, ние, старите роялисти, го познахме — искам да кажа, че аз го познах, не защото самият бях роялист. Ама никой не направи донесение срещу бедния господин, пък паметта ми беше много отслабнала от постоянни пристъпи на подагра и не бих могъл да се закълна, че е той, знаете.
— Ами в Озбълдистън Хол не знаеха ли кой е той? — запитах аз.
— Знаеха само дъщеря му, старият барон и Рашли, който беше се добрал до тази тайна, както се добираше до всяка друга тайна, и я държеше като стегнато въже около шията на бедната Дай. Сто пъти съм виждал как тя би искала да го заплюе, ако не се страхуваше за баща си, чийто живот не би струвал пет пари, ако узнаеше за него правителството… Ама не ме разбирайте криво, господин Озбълдистън — аз заявявам, че правителството е добро, милостиво и справедливо и ако обесиха половината от бунтовниците, бедничките, всички признаваме, че никой от тях нямаше да пострада, ако си бяха стояли мирно у дома.
Отклоних разискването на тези политически теми и върнах господин Ингълууд на въпроса за Даяна. Узнах, че след като решително отказала да се ожени за кой да е от семейството Озбълдистън и дала израз на особеното си отвращение към Рашли, неговата ревност за каузата на претендента[1] започнала да охладнява. Дотогава той разчитал на тази кауза, за да направи кариера като най-млад от шестимата братя, но смел, ловък и способен. Вероятно това, че бил принуден под общия натиск на сър Фредерик Върнън и шотландските вождове да предаде плячката, която бил измъкнал от кантората на баща ми, определило решението му да напредне по-бързо, като промени политическите си убеждения и измами оказаното му доверие. Освен това той умееше отлично да преценява нещата, когато се касаеше за неговия собствен интерес, и вероятно е пресметнал, че техните средства и способности са съвсем недостатъчни за голямата задача да се свали едно установено правителство, нещо, което по-късните събития доказаха. Сър Фредерик Върнън или, както го наричаха поддръжниците на Стюарти-те, негово превъзходителство виконт Бийчъм и неговата дъщеря доста трудно успели да избягнат последствията от предателството на Рашли. Тук сведенията на господин Ингълууд не бяха съвсем точни; но тъй като не бяхме чули сър Фредерик да е хванат от правителството, той не се съмняваше, че е вече вън от страната, където в съгласие с жестокия договор, сключен между него и зет му, Даяна, която беше отказала да си избере съпруг измежду Озбълдистъновци, трябваше да бъде затворена в манастир. Господин Ингълууд не можеше твърде добре да ми обясни първоначалната причина за това необикновено споразумение, но смяташе, че това е някакъв семеен договор, чрез който се осигуряваха на сър Фредерик рентите от останалите му големи имения, които посредством някакви юридически машинации бяха оставени на семейството) Озбълдистън. Накратко казано — един семеен договор, подобен на много други сключвани по него време, в който чувствата на главните засегнати лица се зачитаха толкова, колкото ако се касаеше за добитъка в именията.
Не знам дали тази новина ми причини повече радост или скръб — тъй странни са пътищата на човешкото сърце. Струва ми се, че мъката ми по загубата на госпожица Върнън по-скоро нарасна, отколкото намаля, когато узнах, че съм навеки разделен от нея не поради това, че е жена на друг, а защото е затворена в манастир, за да се изпълни един толкова безсмислен договор. Бях подтиснат, унил и разсеян и не можех да поддържам разговора със съдията Ингълууд, който от своя страна започна да се прозява и да казва, че смята да си легне рано. Сбогувах се с него да тази нощ, решен на другия ден преди закуска да отида на кон в Озбълдистън Хол.
Господин Ингълууд изказа одобрението си.
— Добре ще бъде — каза той — да се явите там, преди да стане известно, че сте пристигнали, още повече, че понастоящем сър Рашли Озбълдистън, както казват, бил в къщата на господин Джобсън и сигурно крои с него нещо лошо. Те са си лика-прилика — прибави той, — тъй като сър Рашли е изгубил вече всякакво право да общува с почтени хора. Но едва ли двама мошеници като тях могат да се съберат, без да кроят нещо лошо за честните хора.
Накрая той ми препоръча най-настойчиво, преди да тръгна на другата сутрин, да пийна една чаша и да си хапна от неговата баница с дивеч, колкото да не чувствувам много хладния въздух из полето.