Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 315 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.


По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
East of Eden (1952 1st ed dust jacket).jpg
Автор Джон Стайнбек
Първо издание 1952 г.
САЩ
Издателство The Viking Press
Оригинален език английски
Жанр роман
ISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 55

1

В дома на Траск светеха всички лампи. Вратата зееше полуоткрехната и къщата бе изстинала. Свит и сгърчен като лист, на стола до лампата във всекидневната седеше Ли. От стаята на Адам, също с отворена врата, долитаха гласове.

— Какво става тук? — попита Кейл, влизайки отвън.

Ли го погледна и му направи знак с глава към масата, където лежеше разтворената телеграма.

— Брат ти е убит — каза той, — а баща ти получи удар.

Кейл се втурна към вестибюла.

— Върни се! — спря го Ли.

— При него са доктор Едуардс и доктор Мърфи, не им пречи!

Кейл се изправи пред него.

— Много ли е страшно, Ли? Кажи, Ли, много ли е страшно?

— Не зная — продума Ли, сякаш си припомняше нещо отколешно. — Прибра се капнал, но аз бях длъжен да му прочета телеграмата. Това бе негово право. Пет минути си я преповтаряше на глас и тогава като че достигна до съзнанието му и там избухна.

— В съзнание ли е?

— Седни и чакай, Кейл — изнемощял каза Ли. — Седни и чакай. Свиквай. Ето, аз се старая.

Кейл грабна телеграмата и прочете нейното безлично и достойно съдържание. Доктор Едуардс се приближи с чанта в ръка. Кимна любезно, излезе и внимателно затвори вратата. Доктор Мърфи остави чантата си на масата и седна.

— Доктор Едуардс — въздъхна той — ме помоли да ви кажа.

— Как е той? — попита Кейл.

— Ще ви кажа всичко, което знаем. Кейл, ти сега си глава на семейството. Знаеш ли какво значи мозъчен удар? — Не изчака отговора на Кейл. — В този случай имаме кръвоизлив в мозъка. Засегнати са значителни части. Имало е и по-раншни малки кръвоизливи. Ли знае.

— Да — потвърди Ли.

Доктор Мърфи го изгледа и отново спря очи на Кейл.

— Лявата му страна е парализирана. Дясната — частично. По всяка вероятност е нарушено зрението на лявото око, но ние не можем да го установим. С други думи, баща ти е почти безпомощен.

— Може ли да говори?

— Малко и… много трудно. Не го безпокой.

Кейл се помъчи да намери точните думи:

— А може ли… да се оправи?

— Чувал съм за случаи на разнасяне на кръвта, но никога не съм виждал такива.

— Значи според вас ще умре?

— Не знаем. Може да живее още седмица, месец, година, дори още две години. А може и тази нощ да умре.

— Дали ще ме познае?

— Това сам ще трябва да установиш. За тази вечер ще ви изпратя болногледачка, а занапред ще трябва да си осигурите редовни сестри. — Докторът се изправи. — Съжалявам, Кейл. Трябва да го понесеш. Длъжен си да издържиш. — И добави:

— Вечно съм се удивлявал как хората понасят, винаги всичко понасят. Едуардс ще мине утре сутринта. Лека нощ. — И протегна ръка да докосне раменете на Кейл, но Кейл се отмести и тръгна към стаята на баща си.

Главата на Адам се поддържаше от високи възглавници. Лицето му беше спокойно и бледо, устата изопната — нито в усмивка, нито в укор. В отворените му очи, необикновено дълбоки и ясни, можеше сякаш да надникне всеки, а като че и те проникваха дълбоко в околния свят. Спокойни и разбиращи, в тях обаче не се четеше никакъв интерес. Когато Кейл влезе в стаята, те бавно се извъртяха към него, забелязаха първом гърдите му, сетне се вдигнаха към лицето и останаха приковани там.

Кейл приседна на стола до леглото.

— Прости ми, татко — рече той. Очите примигнаха бавно като жабешки. — Чуваш ли ме, татко? Можеш ли да ме разбереш? — Очите стояха неподвижни и непроменени. — Аз съм виновен! — извика Кейл. — Аз съм виновен за смъртта на Арон и за твоята болест! Аз го заведох при Кейт. Аз му показах майка му. Затова избяга. Не искам да бъда злодей, но все злочестини причинявам! — Опря глава в завивките на леглото, да избегне тези ужасни очи, но продължаваше да ги вижда. Разбираше, че те ще останат да го гледат, ще се превърнат до края на живота му в негова неделима част.

Гонгът звънна и след миг Ли се появи в стаята, следван от болногледачката — яка, едра жена с гъсти черни вежди. Отваряйки чантата си, тя като че пусна всички ветрове в стаята.

— Къде е моят пациент? Аха, ето го! Ами че ти изглеждаш великолепно! Какво търся аз тук? Я най-добре да станеш и да си сменим местата! Леле, колко добре изглеждаш! Не искаш ли да ме понаглеждаш малко, какъвто си ми грамаден и хубавец? — Провря мускулеста ръка под раменете на Адам и без никакво усилие го премести по-нагоре, със свободната ръка оправи възглавниците, потупа ги и отново го остави отгоре им. — Студени възглавници — продължи тя, — не обичаш ли студени възглавници? А сега, къде е банята? Имате ли уринатор и подлога? Не може ли да ми опънете тук едно походно легло?

— Дайте ми списък — каза Ли. — Ако имате нужда от помощ… с него…

— Как да имам нужда? Ние отлично ще се погодим, нали, сладкият?

Ли и Кейл се оттеглиха в кухнята.

— Преди тя да пристигне — почна Ли, — мислех да те убеждавам да хапнеш нещо за вечеря. Нали знаеш, има хора, които плюскат при всякакви обстоятелства, и добри, и лоши. Обзалагам се, че и тя е от тях. А ти, ако искаш, яж, твоя работа.

Кейл му се ухили.

— Щом си искал да ме убеждаваш, значи съм изпитвал отвращение към храната. Но след като поставяш въпроса така, мога да си направя един сандвич.

— Никакви сандвичи!

— Искам.

— Всичко си върви по реда. Възмутително! Обидно е, всеки постъпва по един и същ начин.

— Тогава не искам сандвич — рече Кейл. — Останаха ли пасти?

— Сандъчето за хляб е пълно. Но може да са поразтопени.

— Аз ги обичам разтопени — каза Кейл, донесе цялата тава и я сложи на масата пред себе си.

В този момент влезе болногледачката.

— Изглеждат ми хубави — заяви тя, грабна една паста, захапа я и дъвчейки, продължи: — Къде ви е телефонът? Мога ли да се обадя в дрогерията на Кръф за някои неща, които ще ми трябват? Къде държите чистото бельо? И къде е походното легло? Този вестник прочетен ли е? Къде, казахте, е телефонът? — Взе си още една паста и се махна.

— Той каза ли ти нещо? — тихо попита Ли.

Кейл заклати глава напред-назад, сякаш друго не можеше да направи.

— Ще бъде страшно — додаде Ли. — Но докторът е прав. Човек може на всичко да издържи. В това отношение сме невероятни животни.

— Аз не съм! — Гласът на Кейл бе равен, приглушен. — Аз не мога да издържа. Не, не мога. Няма да имам сили. И май ще трябва… ще трябва…

Ли свирепо стисна китката му.

— Слушай, мишко такава, мръсно пале! Да не си посмял да си въобразяваш подобни глупости! При това добросърдечие, с което си ограден! Откъде накъде твоята скръб ще е по-чиста от моята?

— Това не е скръб. Аз му казах какво съм направил. Аз убих брат си, аз съм убиец. И сега той го знае.

— Каза ли ти го? Бъди честен, каза ли ти го?

— Нямаше защо. То беше в очите му. С очи го каза. Трябва да се махна, но няма къде да отида. Няма!

Ли въздъхна и пусна китката му.

— Кейл — търпеливо почна той, — чуй ме. Мозъчните центрове на баща ти са увредени. И онова, което си забелязал в очите му, навярно е било в резултат на някакво налягане от страна на онези мозъчни клетки, които регулират зрението. Не помниш ли, той не можеше да чете. То не беше от очите, а именно от това налягане. И не можеш да знаеш дали е хвърлил вината на тебе. Не знаеш.

— Той ме обвини, зная! Каза ми, че съм убиец.

— Но ще ти прости. Обещавам.

На вратата застана болногледачката.

— Какво обещаваш, Чарли? Обещал си ми чаша кафе.

— Сега ще направя. Как е той?

— Спи като младенец. Има ли в тази къща нещо за четене?

— Какво предпочитате?

— Какво да е, само да не мисля за глупости.

— Ще ви донеса кафето. Имам тук някакви неприлични разказчета, написани от една френска кралица. Може да ви се сторят прекалено…

— Донеси ги с кафето! — нареди тя. — А ти, моето момче, защо не си подремнеш малко? Ние с Чарли ще държим крепостта. Да не забравиш книгата, Чарли!

Ли постави кафеварката на газовата печка. Сетне се върна до масата и каза:

— Кейл!

— Какво искаш?

— Иди при Абра.

2

Кейл стоеше на скромната веранда с пръст на звънеца. Най-сетне ярката лампа отгоре светна, резето, с което залостваха нощем вратата, изскриптя и мисис Бейкън надникна навън.

— Искам да говоря с Абра — каза Кейл. Устата й остана отворена от изумление.

— Какво искаш?

— Да говоря с Абра.

— Не може. Абра се прибра в стаята си. Отивай си!

— Казах ви, че искам да се видя с Абра! — извика Кейл.

— Тръгвай си, да не викам полиция!

— Какво става? — обади се отвътре мистър Бейкън. — Кой е там?

— Не е важно, върви си лягай, болен си. Аз ще се оправя сама. — И се обърна към Кейл: — Хайде, измитай се от верандата! Ако звъннеш още един път, ще телефонирам в полицията. Изчезвай! — Вратата се затръшна, лостът изскриптя и ярката лампа отгоре угасна.

Кейл остана усмихнат в мрака — бе си спомнил Том Мийк, който непохватно изниква пред него и казва: „Здравей, Кейл! Какви си ги намислил?“

— Виждам те! — провикна се отвътре мисис Бейкън. — Махай се от верандата, да ти видя гърба!

Пое бавно по алеята и свърна към дома, но не бе изминал и пряка, и Абра го настигна, запъхтяна от тичане.

— Измъкнах се през черния вход — обясни тя.

— Ще разберат, че те няма.

— Голяма работа!

— Не те ли е страх?

— Не.

— Абра — каза Кейл, — аз убих брат си, а баща ми е парализиран заради мене. — Тя се хвана за ръката му с две ръце.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух.

— Абра, майка ми е била курва.

— Зная. Ти ми каза вече. А баща ми е крадец.

— В мен тече нейната кръв, Абра. Не разбираш ли?

— А в мен — неговата.

Продължиха умълчани. Кейл се мъчеше да възобнови изгубеното си равновесие. Духаше пронизващо и те ускориха ход, да се стоплят. Отминаха и последната улична лампа в самия край на Салинас. Пред тях се ширна чернота. Пътят стана неравен, покрит с лепкава и черна тиня. Настилката бе свършила, повече нямаше нито една светлинка. Пролетната кал под нозете им бе плъзгава, краката им се намокриха от росната трева.

— Къде отиваме? — попита Абра.

— Исках да избягам от очите на баща си. Непрекъснато са пред мене. И да затворя очи, пак ги виждам. И винаги ще ги виждам. Баща ми ще умре, но очите му все така ще ме гледат и ще ми повтарят, че съм убил брат си.

— Не си!

— Напротив, убих го. И очите му го повтарят.

— Не говори така. Къде отиваме?

— Още малко нататък. Там е ровът и помпената станция. Има и една върба. Спомняш ли си тази върба?

— Помня.

— Клоните й се спускат като шатра и върховете им докосват земята.

— Знам.

— А следобед, в слънчевите следобеди, вие с Арон разтваряте клоните, влизате вътре и никой не може да ви види.

— Ти си наблюдавал?

— Разбира се. Наблюдавах. Сега искам да влезеш с мен под върбата — каза той. — Точно това искам сега.

Тя се закова на място и го дръпна да спре.

— Не — каза Абра, — не е честно.

— Не искаш ли да влезем заедно?

— Щом си тръгнал да бягаш, не искам.

— В такъв случай не знам какво да правя — рече Кейл. — Кажи, какво да направя?

— Ще ме послушаш ли?

— Не знам.

— Да се връщаме — каза тя.

— Обратно? Къде?

— У вас, в бащиния ти дом — рече Абра.

3

Кухненската лампа ги обливаше със светлина. Ли бе запалил газовата фурна да пречупи мразовития въздух.

— Тя ме накара да дойдем — каза Кейл.

— Естествено, че тя. Аз си знаех.

— Той и сам щеше да се върне — намеси се Абра.

— Никога няма да разберем това — каза Ли. Излезе от кухнята за миг и се върна. — Още спи. — След което постави на масата едно камениново шише и три почти прозрачни порцеланови чашки.

— Помня го това питие — каза Кейл.

— Длъжен си. — Ли наля от тъмната течност. — Сръбваш и попиваш с език.

Абра облегна лакти на масата.

— Помогни му, Ли — каза тя. — Ти винаги си приемал нещата. Помогни му.

— Въпрос е дали приемам нещата, или не — отвърна Ли, — защото никога не съм имал случай да пробвам. Винаги съм се изправял пред тях не по-малко несигурен, а просто по-неспособен да се справя с несигурността. И се е налагало скришом да си поплаквам.

— Да плачеш? Ти?

— Когато умря Самуел Хамилтън, светът угасна като свещ. Аз я запалих отново, за да видя прелестните му създания, а какво видях? Чедата на този свят бяха подмятани, разкъсвани и унищожавани, сякаш жертва на една велика мъст. Ракията трябва добре да се попие с език. Първо — продължи той, — трябваше да открия собствената си глупост. И ето каква беше тази моя глупост: смятах, че добрите загиват, а лошите оцеляват и преуспяват. Смятах, че някога един разгневен и отвратен Бог е излял своя огън и жупел, за да унищожи или да пречисти своето нищожно творение от кал. Смятах, че съм наследил както белезите от това изгаряне, така и омърсението, което го е предизвикало. Мислех си, че всички сме ги наследили. И всичко сме наследили. Вие смятате ли, че това е така?

— Според мен, да — рече Кейл.

— Не знам — призна си Абра. Ли поклати глава.

— Недостатъчно. Не разсъждавате достатъчно добре. Може би… — И замълча.

Кейл бе усетил паренето на китайската ракия в стомаха си.

— Какво „може би“, Ли? — попита той.

— Може би един ден ще разберете, че хората от всяко поколение са чисти. Нима занаятчията, дори когато престарее, губи своята жажда да изработи една изящна чаша, тънка, здрава и прозрачна? — И вдигна чашката си към светлината. — И когато цялото омърсение бъде изгорено и човек се подготви за величавия потоп, следва отново жупел? Какво става тогава? Или камарата от шлака расте, или настъпва онова, от което може би никой на този свят не се отказва докрай, съвършенството. — Той пресуши чашката и добави гръмко: — Слушай ме, Кейл! Нима можеш да помислиш, че онова, от което сме направени, някога ще се откаже от тоя стремеж?

— Нищо не разбирам — каза Кейл, — сега не мога.

Във всекидневната отекнаха тежките стъпки на болногледачката. Тя връхлетя в кухнята и погледна Абра, обхванала с длани страните си с лакти на масата.

— Имате ли кана? — попита тя. — Всички ожадняват, искам каната да ми е подръка. Нали разбирате, дишат през устата.

— Буден ли е? — попита Ли. — Ето ви кана.

— Да, събуди се поотпочинал. Измих му лицето, сресах го. Добър пациент. Дори опита да ми се усмихне.

— Ела, Кейл — изправи се Ли. — Искам и ти да дойдеш, Абра, трябва и ти да дойдеш.

Болногледачката напълни каната от чешмата и се повлече пред тях. Когато се струпаха в стаята, Адам седеше високо подпрян на възглавниците. С обърнати надолу длани, белите ръце лежаха от двете му страни, а сухожилията от кокалчетата до китките се опъваха изпъкнали. Лицето беше като восъчно, чертите се бяха изострили. Дишаше бавно през побледнелите си устни. В сините очи се отразяваше нощната лампа, светеща над главата му. Ли, Кейл и Абра застанаха до краката му и очите на Адам бавно обходиха всяко лице, а устата едва-едва потрепна като за поздрав.

— Ето го — рече болногледачката, — нали е чудесен? Стана ми любимец, сладурко ми е той.

— Тихо! — прекъсна я Ли.

— Не позволявам да ми смущавате пациента.

— Излезте от стаята — нареди Ли.

— Ще се оплача на доктора.

Ли се завъртя към нея.

— Излезте от стаята и затворете вратата! И може да си напишете оплакването.

— Не съм свикнала да се подчинявам на китайци.

— Излезте веднага и затворете вратата — каза Кейл.

Тя тръшна вратата достатъчно шумно, за да покаже колко е гневна. Адам мигна от трясъка.

— Адам! — обади се Ли. Широко отворените сини очи подириха откъде идва гласът и накрая намериха кафявите блестящи очи на Ли. — Не зная, Адам, какво чуваш и какво разбираш. Когато ти се схвана ръката и очите ти отказаха да четат, аз се запознах с всичко, което можах. Но има неща, които освен тебе никой не може да знае. Както ни гледаш сега, може да си нащрек и всичко да ти е ясно, или пък се намираш в някакъв заплетен и безцветен сън. Може, като новородените, да долавяш само светлината и движението… В мозъка ти има рана и затова е възможно да си като новодошъл на тоя свят. Сега вече твоята доброта може и да е лошавина, а нерадостната ти честност — ядна и раздразнителна. Никой не може да каже освен тебе. Адам, чуваш ли ме? — Сините очи се отместиха, затвориха се бавно и пак се отвориха. — Благодаря, Адам — рече Ли. — Знам колко ти е трудно. Но ще те помоля за нещо още по-трудно. Това е твоят син Кейлъб, твоят едничък син. Погледни го, Адам!

Бледите очи се завъртяха, додето се спрат на Кейл. Устата на момчето се помръдна пресъхнала, но не издаде звук. — Не зная колко ти остава да живееш — прозвуча гласът на Ли. — Може би още много. Може и час. Но синът ти ще живее, Адам. Ще си вземе жена и децата му ще бъдат твоето единствено продължение. — Ли обърса очи с пръсти. — В гнева си той извърши пакост, Адам, защото смяташе, че си го отблъснал. И този гняв доведе до смъртта на неговия брат и твой син.

— Не бива, Ли — прекъсна го Кейл.

— Трябва — рече Ли. — Трябва, дори това да го довърши. Аз съм направил своя избор. — Усмихна се тъжно и произнесе:

— Ако има виновен, виновният ще бъда аз. — Раменете му се изпънаха и той отчетливо продължи: — Твоят син е белязан с вина, сам се е белязал с вината си но тя е по-тежка, отколкото може да се носи. Не го погубвай със своя отказ! Не го погубвай, Адам! — Дъхът на Ли засвири в гърлото му. — Адам, благослови го! Не го оставяй сам с вината му. Чуваш ли ме, Адам? Дай му своята благословия. — В очите на Адам проблесна ужасна светлина, той ги затвори и повече не ги отвори. Между веждите му се появи бръчка. — Помогни му, Адам — настояваше Ли, — помогни му! Дай му възможност да се поправи, освободи го! Нали именно с това човекът се различава от животното? Освободи го! Благослови го! — Леглото като че се разклати от тази настойчивост. Адам се задъхваше от усилие и след това дясната му ръка бавно се повдигна — повдигна се на един инч и падна обратно. Цялата кръв се бе дръпнала от лицето на Ли. Той се приближи до възглавниците и с края на постелята обърса влажното лице на болника. Вгледа се в затворените му очи и прошепна: — Благодаря ти, Адам, благодаря ти, приятелю. Не можеш ли да помръднеш с устни? Накарай ги да изрекат името му!

Адам отвори клепачи с нечовешко изтощение. Устните му се разтвориха, но не издържаха. После се отвориха наново. Дробовете му се изпълниха, той изпусна въздуха през полузатворената уста с припряна въздишка и прошепната, думата сякаш увисна в пространството:

— Ти можеш!

Очите му се затвориха и той заспа.

Край
Читателите на „На изток от Рая“ са прочели и: