Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 315 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.


По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
East of Eden (1952 1st ed dust jacket).jpg
Автор Джон Стайнбек
Първо издание 1952 г.
САЩ
Издателство The Viking Press
Оригинален език английски
Жанр роман
ISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 2

1

Опитвайки се да ви разкажа за Хамилтънови, ще трябва да разчитам на дочуто, на стари фотографии, на разказани истории и на спомени, вече помътнели и объркани с легендите. Хамилтънови не били хора от първа ръка и за тях са останали оскъдни писмени данни, ако не смятаме обичайните свидетелства за раждане, за венчавки, поземлена собственост или смърт.

Младият Самуел Хамилтън, както и жена му произхождали от северните части на Ирландия. Дедите му били дребни фермери, нито бедни, нито богати, чийто живот от векове текъл върху един и същи имот, в една и съща каменна къща. Все пак те съумявали да бъдат учудващо добре начетени и благовъзпитани; и както става твърде често в тази зелена страна, роднински връзки ги свързвали и с много големи, и с много нищожни люде, тъй щото един от братовчедите да е баронет, а друг — просяк. И, то се знае, родът им водел началото си от старите ирландски крале, както е с всеки ирландец.

И досега не зная защо Самуел е изоставил каменната къща и зелените акри на дедите си. С политика никога не се занимавал, ето защо е малко вероятно да е побягнал поради обвинение в бунтарство; бил невероятно честен, а това изключва намесата на властите. В семейството ни се шепнеше — това беше не дори и мълва, а по-скоро едно неизречено чувство, че е трябвало да се махне от любов, нямаща обаче нищо общо с любовта на жената, за която се венчал. Дали е била щастлива любов, или е заминал наранен от някаква нещастна връзка, не мога да кажа. Ние винаги сме предпочитали да вярваме, че е първото. Самуел е бил хубавец, обаятелен и жизнерадостен. Затова е мъчно човек да си представи, че коя да е млада ирландска селянка би могла да го отблъсне.

Дошъл в Долината на Салинас цъфтящ и добронамерен, изпълнен с изобретателност и енергия. Имал яркосини очи, а след преумора едното леко се извивало навън. Бил едър, но и нараним мъжага. Въпреки мръсния фермерски занаят винаги изглеждал безукорен. Имал умни ръце. Бил добър ковач, дърводелец и резбар, от дърво и метал можел всичко да измайстори. Вечно изнамирал как по нов, по-сполучлив и по-бърз начин да изработи нещо вече познато, но до края на живота си така и не се научил да печели пари. Други, които притежавали този талант, присвоявали неговите изобретения, продавали ги и забогатявали, но Самуел едва припечелвал хляба си.

Не съм сигурен какво е насочило стъпките на Самуел към Долината на Салинас, едно съвсем неподходящо място за човек от плодороден край, но ето че той пристигнал трийсет години преди началото на века и довел своята дребничка ирландка, корава и строга женица с нищожно като на кокошка въображение. Със своя непреклонен презвитериански мозък и нравствени устои тя била в състояние да заклейми и да лиши от смисъл кажи-речи всяко приятно нещо на този свят.

Не знам къде Самуел се е запознал с нея, как е успял да я задиря и да се ожени за нея. Все ми се струва, че някъде в сърцето си е носел образа на друга — бил е човек на любовта, а стопанката му съвсем не била жена, която си показва чувствата. При все това от младите години до смъртта му в Салинас не се е и чуло да е имал връзка с чужда жена.

Когато Самуел и Лайза се заселили в Долината на Салинас, цялата равна земя — плодоносните наноси, гънките на хълмовете и горите — била вече заграбена, но все още се намирали отдалечени парцели, където можело да се свие гнездо, и Самуел Хамилтън се спрял на голите ридове източно от днешния Кинг Сити.

Следвайки общоприетата практика, той нарекъл една четвъртина на свое име, една на жена си и, тъй като тя била бременна, една на бъдещото дете. През годините им се родили девет деца, четири момчета и пет момичета, като след всяко раждане към ранчото прибавял по още една четвъртина, което прави всичко единайсет четвъртини, или хиляда седемстотин и шейсет акра.

Ако земята им беше що годе свястна, Хамилтънови са щели да бъдат богати хора. Но акрите били каменисти и сухи. Извори нямало, а почвената кора била толкоз тънка, че кремъкът я пробивал. Едва виреел дори пелинът, липсата на влага осакатявала дъбовете. И в сравнително добри години се раждал толкова малко фураж, че добитъкът ставал кожа и кости само от търчане насам-натам да търси паша. От оголените си рътлини Хамилтънови гледали на запад и съзерцавали богатствата на низината и зеления листак по бреговете на Салинас.

Самуел издигнал къщата с двете си ръце, построил обор и ковачница. Не се минало много, и разбрал, че дори да притежава десет хиляди акра от тази планинска земя, той не ще може да изкара нищо от каменистата почва без вода. Сръчните му ръце изработили сонда за пробиване на кладенци, каквито издълбал в имотите на мнозина по късметлии от него. Изобретил и сглобил вършачка, с която обикалял по жътва низините и вършеел зърното, което неговата ферма упорито му отказвала. А в ковачницата точел лемежи, поправял брани, запоявал счупени оси и подковавал коне. Всички от областта носели сечивата си той да ги потяга и усъвършенства. Отгоре на всичко обичали да го слушат, като им говорел за света и за неговите идеи, за поезията и философията в страни, намиращи се далеч от Долината на Салинас. Имал плътен и дълбок глас, еднакво приятен и в реч, и в песен, и макар да нямал ирландски акцент, в говора му се долавяли извивки, живост и някаква напевност, които го правели сладкозвучен за ушите на мълчаливите фермери от дъното на долината. Донасяли и уиски и, скрити от кухненския прозорец и неодобрителното око на мисис Хамилтън, опъвали палещи глътки от шишето, а после дъвчели стръкове див анасон, за да прикриват дъха на уискито. И ден, в който край ковашката пещ не се събирали поне трима-четирима да слушат чука и приказките на Самуел, минавал за лош ден. Казвали му, че е гениален разказвач на смехории, и се мъчели внимателно да отнесат неговите истории по домовете си, ала все не успявали да разберат как ставало тъй, че историите се разпилявали по пътя и нито веднъж в кухните им не звучали така, както той ги е разказал.

От своята кладенчова сонда, от вършачката и ковачницата Самуел би трябвало бързо да забогатее, само че му липсвал всякакъв търговски нюх. Клиентите му, вечно изправени пред недостиг на пари, обещавали да си платят след жътва, после отлагали за след Коледа, сетне за по-нататък, додето накрая забравяли. Самуел пък бил неспособен да напомня. Тъй Хамилтънови си останали сиромаси.

Децата им идвали на бял свят тъй редовно, както се изнизвали и годините. На малкото претрупани лекари в околията не им било до ражданията из фермите, освен ако радостта не се обръщала в кошмар и не се проточвала няколко дни. Самуел Хамилтън акуширал сам всичките си деца, завързвал прилежно пъпните им върви, тупвал ги по задничетата и почиствал бъркотията.

Когато се родило последното, за малко да се задуши, взело да почернява и Самуел долепил уста до устицата на бебето, почнал да му вкарва въздух и да го изсмуква, додето малкото задишало само. Ръцете на Самуел били толкова добри и гальовни, че го викали съседи от двайсет мили да помага при ражданията. Еднакво добре се справял и с кобилите, и с кравите, и с жените.

Самуел притежавал една голяма черна книга, на чиято корица със златни букви пишело „Домашен лекар на доктор Гън“. Стояла на една лавица, винаги подръка. Едни от страниците били огънати и мърляви от употреба, а други изобщо не били виждали светлина. Да разлисти човек „Доктор Гън“ — все едно да проследи боледуванията в семейство Хамилтън. Стига да погледнеш най-често отгръщаните страници — счупвания на кости, порязвания, охлузвания, заушки, брусница, болки в гърба, скарлатина и дифтерит, ревматизъм, женски неразположения, изсипване и, разбира се, всичко, свързано с бременността и раждането. Изглежда, Хамилтънови са били или хора с късмет, или пък много морални, тъй като разделът за гонорея и сифилис никога не е бивал отварян.

Самуел нямал равен, когато дойдело да успокои някой нервен пристъп или да утеши подплашено дете. И това се дължало на неговото сладкодумство и на душевната му нежност. Както се носел телесно чист, така чист бил и в помислите си. Щом влезели в ковачницата да поприказват и послушат, мъжете спирали да псуват — не защото нещо ги притеснявало, а ей така, машинално, сякаш тук не е място за ругатни.

У Самуел през цялото време се запазило нещо чуждоземно. Дължало се по всяка вероятност на особената напевност в речта, но това пък от своя страна предразполагало и мъже, и жени да му разкриват неща, които иначе не биха споделили нито с роднини, нито с близки приятели. Това, че е другокрайненец, го поставяло встрани, правело го най-сигурен пазител на хорските тайни.

Лайза Хамилтън била ирландка от съвършено друго тесто. Имала малка закръглена глава, съдържаща малки и закръглени убеждения. Носът й напомнял копче, брадичката й била непреклонна и леко изтеглена назад, очертана от властна челюст, която би могла да прогони всичките ангели господни.

Лайза била най-обикновена добра готвачка, къщата й (всякога нейната къща) — пометена, разтребена, измита. Раждането на децата много-много не я спирало, пазела се най-много половин месец. Тазът й бил сякаш от мека китова кост, защото непрекъснато раждала все големи деца.

Имала великолепно развито чувство за грях. Безделието било грях, а също и картоиграчеството, тъй като за нея то било равносилно на безделие. Подозирала всяко веселие, било то танц или песен, та дори и смях. Според нея хората, които се веселят, били готови жертви на дявола. Какъв срам — Самуел обичал да се смее! Мен ако питате, бил е готова жертва на дявола. А жена му, когато смогвала, го предпазвала.

Косите си носела винаги пригладени назад и събрани в корав кок. Не помня как се е обличала, но дрехите й положително са отговаряли на характера й. И никаква искрица хумор, само от време на време някое убождане с убийствен сарказъм. Плашеше внуците си, защото не притежаваше никаква слабост. Изстрада живота си храбро и без да се завайка, убедена, че такъв именно живот нейният Бог е отредил всекиму. Вярваше, че възнаграждението идва по-късно.

2

Когато хората за пръв път дошли на запад, особено тия от дребните стопанства на Европа, които не били техни и за които се водели разпри, и разбрали, че само с подписването на една хартийка и иззиждането на основите могат да станат собственици на толкова много земя, изглежда, ги обладал алчният сърбеж за повече имоти. Искали все повече и повече земя, ако е възможно добра, но тъй или иначе — земя. В спомена им може би е мъждукала представата за феодална Европа, където великите родове ставали и оставали велики, защото владеели много. Ранните заселници заграбвали земи, от които нито имали нужда, нито можели да обработват; грабели безполезна земя само за да я притежават. И съотношенията взели да се изменят. Човек, който в Европа можел да мине за състоятелен с десет акра, в Калифорния, с две хиляди, се смятал за беден като мишка.

Не минало много време, и цялата земя по голите баири край Кинг Сити и Сан Ардо била разпределена, хълмовете се изпъстрили с дрипави ферми, из които хората с всички сили се мъчили да изчоплят по някой залък от плитката камениста почва. Също като койотите, те живеели разумно, близо до отчаянието, от нищожни доходи. Пристигнали тук без средства, без никакви съоръжения и сечива, без кредити, те нямали ни най-малка представа за новата земя, нито пък знаели как да я използват. Не зная какво ги е тласкало към това — божествена глупост или велика вяра. Подобни авантюри отдавна вече не се предприемат в света. Семействата им оцелели и се увеличили. Били открили някакво средство или оръдие, което вече е почти изчезнало или може би само временно заспало. Твърди се, че тъй като дълбоко вярвали в един справедлив и нравствен Бог, те съумели да впрегнат тази вяра, оставяйки по-дребните грижи сами да дирят своето решение. Но аз мисля, че те са могли да въоръжат Бога със собственото си себеотрицание и достойнство, за да ги получат сетне от него, тъкмо защото са си вярвали и са се уважавали като индивиди, защото вън от всякакво съмнение са били уверени в своята стойност и морална цялост. Тези неща вече са се стопили навярно защото хората вече не си вярват, а стане ли така, не остава нищо друго, освен може би да се намери някой силен човек, макар и стъпил на погрешен път, и да се тръгне по петите му.

Мнозина са дошли в Долината на Салинас без пукната пара, но е имало и други, които са продали по нещичко и са почнали новия си живот тук с пълни кесии. Обикновено те купували земя, добра земя, издигали къщи от дялано дърво, постилали килими и слагали на прозорците си розетки от разноцветно стъкло. Няколко такива семейства взели хубавата земя на долината, разчистили жълтия синап и посадили пшеница.

Такъв човек бил Адам Траск.