Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 54

1

Зимата сякаш се заинати да поотпусне ледената си прегръдка. Студена, влажна и ветровита, тя продължаваше и след като времето й отмина. „Развалиха времето в целия свят с тия шантави оръдия във Франция“ — повтаряха хората. Житото в Долината на Салинас кълнеше бавно, а полските цветя толкова закъсняха, че някои дори се бяха отказали да ги чакат. Знаехме, най-малкото бяхме уверени, че на Първи май, когато всички неделни училища правят излети в Алъсал, дивите азалии, растящи по лъките на реката, непременно ще са нацъфтели. Без тях не можеше да има и Първи май.

Но Първи май се оказа студен. Земята подгизна от вледеняващ дъжд и излетът не можа да се състои. По клоните на азалиите нямаше още нито един разтворен цвят. Мина се половин месец, но от азалиите нямаше и помен. Когато бе обявил цъфтежа им за условен знак на излета, Кейл нямаше никаква представа, че ще стане така, но веднъж определен, символът не биваше да се нарушава. „Фордът“ чакаше под навеса на Уиндъм с напомпани гуми и с нов акумулатор, за да пали по-лесно. Ли бе предупреден, че дойде ли денят, ще трябва да приготви сандвичи, но се умори да чака и престана да купува пресен хляб на всеки два дни.

— Какво ти пречи все пак да отидеш? — питаше той.

— Не мога — отвръщаше Кейл. — Казал съм, като цъфнат азалиите.

— А как ще разбереш?

— Нали там живеят братята Силаки, всеки ден са на училище. Според тях — още седмица или десетина дни…

— О, Боже! Я не си отлагай излета!

Здравето на Адам постепенно се подобряваше. Ръката му бавно възстановяваше подвижността си. Почна и да чете по малко, но с всеки ден повече.

— Буквите подскачат само когато съм уморен — споделяше той. — Добре че не си взех очила, да си съсипвам очите! Знаех си аз, че нищо им няма.

Ли кимаше доволен. Бе ходил до Сан Франциско да си набави необходимите книги, изписа и редица отделни отпечатъци. Изучи всичко, което се знаеше за анатомичния строеж на мозъка, за симптоматиката и усложненията при тромбози и други увреждания. Четеше и задаваше въпроси със същото непоколебимо упорство, с което навремето бе издирвал, разголвал и възстановявал значението на едно староеврейско слово. Доктор Х. С. Мърфи бе опознал Ли доста обстойно и от професионалната досада в присъствието на един китайски слуга промени отношението си в истинско възхищение пред един учен. Стигна се дотам, че дори заемаше някои от публикациите и докладите от библиотеката на Ли, посветени на различни диагностични и клинични въпроси. „Този китаец — бе заявил той на доктор Едуардс — знае много повече за патологията на мозъчните кръвоизливи от мене и, обзалагам се, колкото тебе.“ И че това е така, го караше да говори с особено пристрастно раздразнение. Професията на медика несъзнателно се чувства уязвена от познанията на лаиците.

Съобщавайки му за подобрението на Адам, Ли сподели:

— Струва ми се, че абсорбцията продължава…

— Имах един пациент — поде доктор Мърфи и разказа един от своите благоприятни случаи.

— Винаги съм се опасявал от реактивизиране — рече Ли.

— Това трябва да оставим на Всевишния — каза доктор Мърфи. — Артерията не е вътрешна гума, да я закърпим. Между другото как ти разрешава да му мериш кръвното налягане?

— Хващаме се на бас колко ще е неговото и колко ще е моето. По-интересно от наддаване на конни състезания.

— И кой печели?

— Е, би трябвало да съм аз — каза Ли, — но му се оставям. Иначе играта ще се развали и ще пострада клиничната диаграма.

— А как става тъй, че го предпазваш от вълнения?

— Това вече е мое изобретение — каза Ли. — Нарекох го „разговорна терапия“.

— Сигурно ти отнема цялото време.

— Отнема го — съгласи се Ли.

2

На 28 май 1918 година американските войски изпълниха първата си сериозна задача в Първата световна война. На Първа дивизия под командването на генерал Бълард бе заповядано да завземат селището Кантини. Разположено на височина, то е най-високата точка в долината на река Авър. Отбраняван от окопана пехота, тежки картечници и артилерия, фронтът се простира на около два километра. След едночасова артилерийска подготовка, в 6 часа и 45 минути на 28 май бе даден сигнал за атака. В нея взеха участие 28-и пехотен полк с командир полковник Ийли, един батальон от 18-и полк с командващ офицер Паркър, една сапьорна дружина от Първи пионерски полк, дивизионната артилерия, командвана от Съмърол, и подкрепления от френски танкове и огнехвъргачки. Атаката се увенча с успех. Американските войски се окопаха на новите позиции и отблъснаха две мощни германски контраатаки. Първа дивизия бе поздравена от Клемансо, Фош и Петен[1].

3

Дойде краят на май и чак тогава братята Силаки донесоха вестта, че моруноворозовите цветове на азалията са почнали да пробиват пъпките. Беше в сряда. Казаха му тъкмо когато часовникът биеше девет. Кейл се спусна към кабинета по литература. Мис Норис вече заемаше мястото си на подиума. Той измъкна носната си кърпа и шумно се изсекна. След това се скри в мъжката тоалетна, изчаквайки да чуе през стената пускане на вода откъм тоалетната на момичетата. Сетне излезе през вратата на приземието, промъкна се покрай червената тухлена стена, провря се под смрадликите и след като изгуби училището от поглед, тръгна бавно, за да го настигне Абра.

— Кога са цъфнали? — попита го тя.

— Сутринта.

— Няма ли да изчакаме до утре?

Той вдигна очи към веселото жълто слънце, за първи път стоплящо земята тази година.

— Ти искаш ли?

— Не — рече тя.

— И аз не искам.

Хукнаха, купиха хляб от Рейно и впрегнаха Ли в работа. Дочул високите им гласове, Адам надникна в кухнята.

— Отиваме на пикник — каза Кейл.

— Не сте ли на училище?

— Разбира се — отвърна Абра. — Но днес е празник.

Адам й се усмихна:

— Като роза си румена.

— Защо не дойдете с нас? — провикна се Абра. — Отиваме в Алъсал да наберем азалии.

— Да дойда, защо не? — каза Адам. — Не, няма да мога — добави след малко. — Обещах да прескоча до ледарницата. Подменяме част от тръбите. Но денят е чудесен.

— Ще ви донесем азалии — обеща Абра.

— Много ми харесват. Хайде, приятно прекарване!

След като Адам си отиде, Кейл попита:

— Ли, а ти защо не дойдеш с нас?

Той го изгледа под вежди.

— Не те мислех за толкова глупав.

— Хайде, тръгвай! — извика Абра.

— Не ставайте смешни — рече Ли.

4

Прелестна е рекичката, ромоляща през Алъсал към планините на изток от Долината на Салинас. Водата бълбука около заоблените камънаци и мие излъсканите корени на дърветата, които я държат отстрани. Въздухът се изпълваше от уханието на азалиите и приспивния дъх на галена от слънцето зеленина. Все още леко запъхтян от прегряването, „Фордът“ почиваше на брега. Задната седалка бе отрупана с нацъфтели клони.

Натопили немирни нозе във водата, Кейл и Абра седяха посред хартиите от сандвичите.

— Увяхват, преди да ги занесеш вкъщи — рече Кейл.

— Но пък са чудесно извинение — каза тя. — Ако ти не искаш тогава може би аз…

— Какво ти?

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Това! — каза тя.

— Мен ме беше страх.

— И защо?

— Не знам.

— Мен не ме е страх.

— Според мен момичетата от много неща не се страхуват.

— И според мен.

— А ти страхуваш ли се?

— Разбира се — каза тя. — От тебе. Особено като каза, че си подмокрям гащите.

— Просташко беше — рече той. — И сега не зная защо го казах. — Внезапно той замлъкна.

Пръстите й стегнаха ръката му.

— Знам какво мислиш — рече тя. — Не искам да мислиш за това. — Кейл гледаше раздиплената вода и обърна с палеца на крака си един закръглен кафеникав камък. — Въобразяваш си, че на тебе ти е най-сложно, нали? Мислиш, че си магнит за всяка злочестина…

— Нима…

— Чуй какво ще ти кажа. И баща ми си има неприятности.

— Какви неприятности?

— Аз не подслушвам по вратите, но достатъчно съм чула. Той не е болен. Страх го е. Извършил е нещо.

Той обърна глава.

— Какво?

— Допускам, че е взел пари от компанията. И сега не е наясно — ще го тикнат ли съдружниците му в затвора, или ще му позволят да ги върне, най-малкото да се опита.

— Откъде знаеш?

— Чух ги, като се разправяха в стаята, дето уж боледува. А майка ми пусна грамофона, да ги заглуши.

— Нищо ли не измисляш? — попита той.

— Не, нищо не измислям — каза тя. Той се примъкна по-близо, отпусна глава на рамото й и плахо я прихвана през кръста. — Тъй че, както виждаш, не си единственият… — Извъртя лице и го погледна. — Сега ме е страх — безсилно продума тя.

5

Бе три часът следобед. Ли седеше на масата си и разлистваше каталога за семена и разсади. Илюстрациите на миризливата секирка бяха цветни.

— Много добре ще стоят на задната ограда и тъкмо ще скриват помията. Но дали пък там има достатъчно слънце? — Чул собствения си глас, — той вдигна поглед и се усмихна. Все по-често се хващаше да си говори на глас, когато в къщата няма никого. — От възрастта е — продължи той високо. — Мисълта се забавя и… — Млъкна и в миг се вцепени. — Чудна работа, да се ослушвам! Дали пък не оставих чайника на газта? Не! Помня. — И повторно се ослуша. — Слава Богу, че не съм суеверен. Инак и духове ще почнат да ми се счуват. Дори може и… — Входният гонг иззвъня. — Ето! Това чаках да чуя. Нека звъни! Няма да се оставям на чувствата си. Нека си звъни! — Но гонгът повече не се обади. Налегна го някакво мрачно изтощение, някаква безнадеждност, която притисна раменете му. Засмя се. — Ако стана, ще намеря пъхната под вратата реклама, ако остана, бунашкият ми мозък ще повтаря, че на прага е застанала смъртта. Добре, предпочитам рекламата!

Ли седна във всекидневната и се загледа в плика на скута си. Неочаквано се изплю.

— Добре! — каза си той. — Каквото ще да става, по дяволите! — Разкъса плика, но в следващия момент остави листа на масата с текста надолу. Погледът му се отмести между коленете към пода. — Не — рече той, — нямам право. Никой няма право да отнема и най-малкото чуждо изпитание. Всекиму е обещан по един живот и по една смърт. И всеки има право на своята мъка. — Стомахът му се сви. — Но аз не притежавам и капка смелост. Бъзлив жълт търбух! Не мога да се понасям!

В банята отмери три чаени лъжички бромов еликсир в една чаша, добави вода и червеното лекарство порозовя. Върна чашата във всекидневната и я остави на масата. Телеграмата сгъна и я напъха в джоба си. А гласно изрече: — Ах, как мразя страхливците! Боже, как ги мразя! — Ръцете му трепереха, челото му се покри с капчици студена пот.

В четири часа чу Адам да завърта дръжката на вратата. Накваси устни, изправи се и бавно пристъпи към хола. Чашата с розовата течност бе в ръката му, вече уверена.

Бележки

[1] Жорж Клемансо (1841–1929) — премиер на Франция; Фердинанд Фош(1851–1929) — маршал; Анри Петен(1856–1951) — маршал, президент на правителството Виши (1940–1944). — Б.пр.