Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 53

1

Предстоящата среща с Ли стана причина на другия ден до края на часовете Абра да се чувства в повишено настроение. В едно от междучасията срещна Кейл в коридора.

— Каза ли му, че ще дойда?

— Заловил се е да прави някакви пасти — отвърна Кейл. Беше с униформа — задушаваща висока яка, отесняла куртка и намотани гамаши.

— О, вие ще имате военна подготовка — забеляза Абра. — Значи аз ще бъда първа. Какви пасти!

— Де да ги знам. Но нали ще ми оставиш една-две? Замириса ми на ягоди. Запази ми две, а?

— Искаш ли да видиш какъв подарък съм приготвила за Ли? Виж! — И тя отвори малка картонена кутия. — Нов модел белачка за картофи. Сваля само люспата. Страшно е лесно. Специално за Ли.

— Отидоха ми пастите! — рече Кейл и добави: — Може да позакъснея, но нали няма да си тръгнеш, докато не се върна?

— А после ще ми носиш ли книгите до вкъщи?

— Да — каза Кейл.

Тя го изгледа продължително, право в очите. Той едва устоя да не сведе поглед. После тя пое към класната си стая и се отдалечи.

2

Адам бе почнал да си поспива до късно, по-точно свикна често да се унася — кратки дремки и денем, и нощем. Ли надникна в стаята му няколко пъти, додето накрая го свари буден.

— Тази сутрин се чувствам прекрасно — рече Адам.

— Ако и на това му викаш сутрин… Наближава единайсет.

— Господи! Трябва да ставам.

— За какво? — попита го Ли.

— Как за какво? Всъщност за какво?… Добре ми е, Ли. Може да се разходя до наборното бюро. Как е навън?

— Студено — отвърна Ли.

Сетне му помогна да стане. Адам се затрудняваше от копчета, яки и връзки за обувки. И докато Ли го улесняваше, той се досети:

— Присъни ми се нещо много истинско… Баща си сънувах.

— Както съм чувал, голям джентълмен е бил старецът — каза Ли. — Изчел съм оня плик с изрезки, дето го прати адвокатът на брат ти. Наистина трябва да е бил голям човек!

— Знаеш ли — спокойно го погледна Адам, — че е бил крадец?

— Ти май наистина си сънувал — рече Ли. — Човекът е погребан в Арлингтън[1]! В една от изрезките пише, че на погребението му са били вицепрезидентът и министърът на войната! И знаеш ли, че точно сега, в тия военни времена, вестник „Салинас Индекс“ би могъл да пусне нещо за него? Как би искал да се напише подобна бележка?

— Той беше крадец — повтори Адам. — Навремето не мислех така, но сега зная. Злоупотребявал е с фондовете на Великата армия на Републиката.

— Не ми се вярва — каза Ли.

В очите на Адам се бяха появили сълзи. Напоследък твърде често очите му се насълзяваха.

— Седни сега тук и почакай да ти донеса закуска — нареди Ли. — Знаеш ли кой ще ни дойде на гости следобед? Абра.

— Абра ли? О, разбира се, Абра! Чудесно момиче.

— Много си я обичам — простичко призна Ли. Сетне настани Адам пред масичката за карти в спалнята му. — Не искаш ли да порешаваш ребуси, докато приготвя закуската?

— О, не, благодаря. Тази сутрин не. Ще ми се да поразмисля върху съня си, докато още го помня.

Когато Ли внесе подноса със закуската, Адам бе заспал на стола. Ли го събуди и докато хапне, почете му от „Салинас Джърнъл“, а после му помогна да отиде до тоалетната.

Кухнята ухаеше от пастите на сладко, във фурната ягодите бяха попрегорели, от което острият горчиво-сладък дъх ставаше стипчив и още по-приятен. Радостта на Ли безшумно растеше, радост от очакваната промяна. „Времето — мислеше си Ли — доста се понатрупа за Адам. Трябва и за мен да се е понатрупало, но не го усещам, чувствам се безсмъртен. Смъртен се чувствах само веднъж, бях още много млад. Но оттогава — никога вече. Смъртта отстъпи.“ И Ли си заблъска ума нормално ли е това. Заедно с това се питаше какво е имал предвид Адам, заявявайки, че баща му е бил крадец. Навярно част от съня му? Сега обаче мисълта на Ли се насочи по често следваната следа. Да кажем, че това е вярно. Значи Адам, този най-непоклатимо честен човек, когото можеш да срещнеш, е живял целия си живот с крадени пари. Ли се изсмя над себе си — ами това второ завещание и този Арон, чиято чистота почиваше отчасти на задоволяването на личните страсти? И той цял живот да разчита на печалбата от един публичен дом? Нима тук имаше някаква шега или пък блюдата на везните трябваше вечно да се възвръщат в състояние на равновесие веднага щом едното се наклони прекалено много и предизвика намесата на някаква автоматична контратежест? Сети се за Сам Хамилтън. Той бе тропал по толкова много врати. Бе съставял безброй планове и проекти и отникъде не бе капнала и стотинка. Разбира се, той обаче притежаваше много, беше много богат. И никой не можеше да му даде повече. Изглежда, богатствата се падат на бедните духом, на бедните откъм любопитство и радост. Или да го кажем направо — много богатите са една мизерна пасмина от негодници. Любопитно, вярно ли е наистина това? Та нали понякога постъпваха именно като такива? Сети се и за Кейл, който изгори парите, за да се самонакаже. Но наказанието нямаше да го нарани тъй жестоко, както самото престъпление. „Де да се случи тъй — рече си Ли, — че един ден някъде да се срещнем със Сам Хамилтън, колко великолепни истории ще има да му разказвам! — След което разсъдъкът му добави: — А и той също!“

Ли се върна при Адам и го свари, че се мъчи да отвори кутията, в която се пазеха изрезките за баща му.

3

Следобеда задуха студен вятър. Адам настояваше да прескочи до наборното бюро. Ли го загърна добре и на изпращане му заръча:

— Ако усетиш, че ти се мае главата, сядай, където и да си.

— Добре — прие Адам. — Днес още не ми е прилошавало. Може да се отбия при Виктор да ми види очите.

— Изчакай до утре, ще дойда с тебе.

— Ще видим — заяви Адам и тръгна, предизвикателно размахал ръце.

Абра пристигна със светнали очи и зачервен от ледения вятър нос, внасяйки такова задоволство, че щом я видя, Ли безгласно се ухили.

— Къде са пастите? — заинтересува се тя. — Хайде да ги скрием от Кейл! — И се настани в кухнята. — О, колко се радвам, че пак съм тук!

Ли се засили да говори, задави се и хубавите неща, които му се дощя да изрече, трябваше да произнесе много внимателно. Надвеси се над нея и почна:

— Да знаеш, не са много нещата, които съм искал в живота си. Доста рано се научих да не искам баща си и майка си. Да искаш много, значи да си спечелиш и много огорчения.

— Но сега искаш нещо — весело рече Абра. — Какво е то?

— Бих искал да си ми дъщеря — изломоти Ли, изненадан от себе си. Отиде до печката, изключи газта под чайника, сетне наново я подпали.

— И аз искам да си ми баща — тихо рече Абра, Той я погледна мигновено и отмести очи.

— Искаш?

— Да, искам.

— Защо?

— Защото те обичам.

Ли побърза да се измъкне от кухнята. В стаята си приседна, здраво стиснал ръце, додето дъхът му се успокои. Изправи се и взе от масата си гравирана абаносова кутийка. На капака към небето се издигаше дракон. Занесе я в кухнята и я постави на масата между ръцете на Абра.

— Това е за тебе — рече той с тон, в който нямаше и следа от акцент.

Тя отвори кутийката и зърна малко, тъмнозелено нефритово медальонче. На повърхността му бе гравирана дясна човешка ръка, красива ръка с отпуснати в покой пръсти. Абра взе медальона, погледна го, навлажни го с върха на езика си и нежно го докосна до пълните си устни, след което притисна хладния камък до бузата си.

— Това беше единственият накит на майка ми — рече Ли.

Абра се надигна, обви врата му с ръце и го целуна — такова нещо се случваше в живота му за първи път. Ли се засмя.

— Ориенталското ми спокойствие, изглежда, ме е изоставило — каза той. — Позволи ми да приготвя чая, скъпа. Само така ще се взема в ръце. — Вече при печката Ли продължи: — Никога не съм употребявал тази дума, никога и към никого на тоя свят.

— Сутринта се събудих много радостна — каза Абра.

— И аз — каза Ли. — И знам каква беше причината за това щастие. Предстоеше да дойдеш.

— Аз също се радвах, но…

— Променила си се — установи Ли. — Не си вече онова малко момиче. Ще ми кажеш ли?…

— Изгорих всички писма от Арон.

— Да не ти е причинил нещо лошо?

— Не, не мога да кажа. Но в последно време се чувствах неловко и все ми се щеше да му обясня, че не съм за него.

— И сега, когато не си длъжна да бъдеш съвършена, можеш да бъдеш добра. Нали?

— Предполагам. Сигурно е така.

— Знаеш ли за майката на момчетата?

— Да. А ти знаеш ли, че не съм опитала още нито една от пастите? Устата ми пресъхна.

— Пийни си чай, Абра. Харесва ли ти Кейл?

— Да.

— У него — каза Ли — са събрани всички хубави и всички лоши неща. Струва ми се, че един човек да се намери, само с пръст би могъл…

Абра сведе глава над чая си.

— Поиска да отидем до Алъсал, когато цъфнат дивите азалии.

Ли подпря ръце на масата и се наведе.

— Не питам дали ще отидеш.

— Няма защо — каза Абра. — Ще отида. Ли седна срещу нея.

— Идвай по-често в този дом — рече той.

— Баща ми и майка ми са против.

— Само веднъж съм ги виждал — дръзко каза Ли, — но ми се сториха добри хора. Понякога, Абра, и най-необикновеното лекарство се оказва ефикасно. Питам се, ще има ли полза, ако разберат, че Арон току-що е наследил над сто хиляди долара?

Абра кимна със сериозно изражение, като си наложи да не се усмихне.

— Надявам се, ще има — каза тя. — Но се чудя как да им съобщя новината.

— Мила моя — рече Ли, — ако аз чуя подобна новина, мисля, че първата ми работа ще бъде някому да телефонирам. Но ти навярно няма да получиш добра връзка.

Абра кимна.

— Ще ми кажеш ли откъде са тия пари?

— Няма да ти кажа — рече Ли.

Тя погледна будилника, закачен на стената.

— Наближава пет, трябва да си тръгвам. Баща ми не е добре. Мислех, че Кейл ще се върне от учение.

— Върни се ти, и по-скоро! — каза Ли.

4

На излизане тя се сблъска с Кейл на верандата.

— Почакай ме — рече той и влезе да си остави книгите.

— Погрижи се за учебниците на Абра! — провикна се Ли от кухнята.

Зимната нощ настъпваше с мразовит вятър, лампите по улицата неспокойно полюшваха мигащите си волтови дъги и караха сенките да притичват напред и назад като играчи на бейзбол, хукнали да стигнат първи до целта. Прибиращите се от работа мъже заравяха бради в яките си и бързаха към топлината. Монотонно разсипващата се музика на пързалката за кънки отекваше далеч в нощното безмълвие на улиците.

— Би ли си подържала учебниците за малко? — попита я Кейл. — Искам да си разкопчая яката, врата ми ще пререже. — Той откопча кукичките и въздъхна от облекчение. — Изприщих се — каза и пое обратно книгите й. Клоните на огромната палма в предния двор на Бърджис шляпаха с пресъхнал пукот, пред някаква кухненска врата, затръшната под носа й, безутешно мяучеше котка.

— Мен ако питаш, от теб кой знае какъв войник няма да излезе — каза Абра. — Ти не отстъпваш от волята си.

— Не се знае — рече Кейл. — Упражненията с дъртака Краг-Йоргенсен наистина ми се струват тъпи, но като му дойде времето, може да ми стане интересно и да се окажа по-добър.

— Пастите бяха фантастични — рече Абра. — Оставих ти една.

— Благодаря. Обзалагам се, че от Арон ще стане добър войник.

— Ще стане, да. И най-красивият войник в армията. Кога ще отидем за азалии?

— Чак напролет.

— Да отидем рано и да обядваме там.

— Ами ако вали?

— И да вали, и да пече, ние да отидем! — Взе си учебниците и влезе в двора. — До утре — каза тя.

Кейл не се върна направо вкъщи. Закрачи в тази неспокойна нощ, отмина гимназията, а после и пързалката. Над леда бе изопната огромна шатра, музиката от грамофона заглъхваше в далечината. На пързалката нямаше жива душа. Старият собственик седеше нещастен в будката си и почукваше с показалец свободния край на кочана билети. Главната улица бе опустяла. Вятърът носеше хартийките по тротоарите. От сладкарницата на Бел изникна Том Мийк, приставът, и тръгна редом с Кейл.

— Я си закопчай куртката, войнико! — кротко го посъветва той.

— Здравей, Том — отвърна Кейл. — Много ми стяга, дяволската!

— В последно време не те виждам нощем из града.

— Така е.

— Не ме баламосвай, че си се поправил.

— Може би.

Том се гордееше със способността си да се присмива на хората и да придава на това сериозен тон.

— Излиза, че си набарал някое момиче. — Кейл обаче не отговори. — Чух, че брат ти фалшифицирал рождената си дата и се записал в армията. Ти неговото гадже ли забърса?

— Именно, именно — рече Кейл. Любопитството на Том се наостри.

— Ей, как щях да забравя! Уил Хамилтън разправя наляво и надясно, че си изкарал петнайсет хиляди от фасул. Вярно ли е?

— Вярно е, вярно е — рече Кейл.

— Но ти си още малък, какво ще правиш с тия пари?

— Изгорих ги — рече Кейл и се усмихна на Том.

— Тоест как?

— Драснах клечка кибрит и ги запалих.

Том се вгледа в лицето му.

— О, да! Правилно! Хубаво си сторил… Хайде, лека нощ, аз трябва да вляза тук… — Том Мийк не обичаше хората да го правят на глупак. — Ама че кучи син! — рече си той. — Вчерашно говедо, ще ми се прави на хитрец!

Разглеждайки витрините, Кейл продължи бавно по Главната улица. Сети се, че не знае къде е погребана Кейт. Ако открие гроба й, може да занесе китка цветя. Мисълта го накара да се изсмее на себе си. Струва ли си, или просто се подиграва със собствената си личност? Салинаският вятър би отнесъл цял надгробен паметник, камо ли един букет карамфили. Кой знае защо, сети се как им викаха мексиканците. Изглежда, го бе чувал като дете: карамфилите наричаха „гвоздеи на любовта“, а невените — „гвоздеи на смъртта“. Може би по-добре да занесе на гроба й невени. „Започвам да разсъждавам като Арон“ — каза си той.

Бележки

[1] Арлингтън — националното военно гробище на САЩ във Вашингтон. — Б.пр.