Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 50

1

Джо не обичаше случаите, когато Кейт с часове седи неподвижно и гледа в една точка пред себе си. Това означаваше, че мисли, а тъй като лицето й оставаше безизразно, Джо не можеше да има никакъв достъп до мислите й. И това го смущаваше. Той нямаше никакво желание да изпусне първия си истински добър удар. Неговият план беше един-единствен — непрекъснато да я държи в напрежение, докато най-после тя капитулира. Тогава би могъл да се хвърли в съответното направление. Но как ще стане тази работа, ако тя седи и гледа стената? Разтревожена ли е, не е ли?

Джо знаеше, че не си е лягала, и когато я попита иска ли закуска, тя поклати глава така недоловимо, че той не успя да разбере дали го е чула. На себе си даваше предпазливия съвет: „Нищо недей да правиш! Само се навъртай наоколо и си дръж ушите и очите отворени!“ Момичетата в дома долавяха, че нещо се е случило, но нямаше и две да разказват една и съща история, пустите му кокошки!

Кейт обаче не разсъждаваше. Съзнанието й се носеше сред разни впечатления подобно на прилеп, който се лута и кръжи във вечерната тъмнина. Привиждаше й се лицето на русото момче с красиви черти, чиито очи изпущаха яростта на понесения удар. Отново чуваше грозните му слова, насочени не толкова срещу нея, колкото срещу него самия. И виждаше мургавия му брат, който се смее, подпрян на вратата. Кейт също се бе засмяла — най-бързата и най-добрата самозащита. Какво би направил синът й? Какво ли бе извършил, след като безмълвно си бе отишъл? Спомни си очите на Кейл, изразяващи вяла, ала материализирана жестокост — как се впиха те в нея, когато той бавно затвори вратата! Защо бе довел брат си? Какво му бе хрумнало? И с каква цел? Ако знаеше, би се погрижила за себе си. Но тя нямаше представа.

Болката отново пъплеше в ръцете й, обади се и на друго място — при всяко движение десният й хълбок я заболяваше свирепо. Така болката ще се придвижва все по-навътре, мислеше си тя, и рано или късно всички болки ще се срещнат в средата и ще се уплетат на възел като плъхове.

Въпреки съветите, които си даваше, Джо не биваше да оставя работата така. Отнесе пълния чайник до вратата й, тихо почука, отвори и влезе. Доколкото можа да види, тя не беше се отмествала.

— Донесох ти малко чай, мадам — рече той.

— Остави го на масата — каза тя, след това умът й се върна и добави: — Благодаря ти, Джо.

— Не се ли чувстваш добре, мадам?

— Пак оная болка. Лекарството ме заблуди.

— Нещо да сторя?

Тя си вдигна ръцете.

— Отрежи ги… през китките. — Лицето й се изкриви от новата болка, причинена от това движение. — Кара те да се чувстваш безнадеждно — жално рече тя.

Тъй като никога досега не бе издавала и една нотка на слабост, инстинктът на Джо му подсказа, че е време да се намеси.

— Може би не искаш да те тревожа — каза той, — но подочух нещичко за оная. — От кратката пауза, преди да е продумала, той разбра, че тя се напрегна.

— За коя? — тихо попита Кейт.

— За оная, другата.

— О! Имаш предвид Етел?

— Да, мадам.

— Омръзна ми тая Етел. Какво има сега?

— Ще ти кажа само какво стана. Аз нищо не проумявам. Бях в тютюнопродавницата на Келог, идва един при мене и вика: „Ти ли си Джо?“ А аз му казвам: „Отде знаеш?“ — „Ти нали търсеше едно лице?“ Добре, викам: „Можеш ли да ми разкажеш?“ По-рано не съм го виждал. А той казва, че искала да говори с мене. Щом иска, да говори! А оня ме гледа, гледа и вика: „Ти май забрави какво й нареди съдията.“ Сетих се, че е за това да не се връща. — Джо погледна Кейт в лицето, все така неподвижно и бледо, с поглед право напред.

— И след това ти поиска пари, нали? — рече Кейт.

— Не, мадам. Не поиска. Но каза нещо, от което нищо не разбрах. Пита ме: „Говори ли ти нещо името Фей?“ Пък аз му викам, че нищо не ми говори. „Приказвай тогава с нея.“ Казах му, че и това може да стане, и се махнах. Но абсолютно нищо не схванах и си казвам, по-добре тебе да питам.

— Говори ли ти нещо името Фей? — попита го Кейт.

— Абсолютно нищо.

Гласът й омекна съвсем.

— Искаш да кажеш, никога не си чувал, че Фей е била собственица на този дом?

В стомаха на Джо нещо болезнено се присви. Непоправим глупак! Как можа да се издаде! Мисълта му се залута.

— Абе, да, като си помислиш… май съм чувал, но ми се стори, че името е Фейт…

Внезапната му тревога бе добре дошла за Кейт. Тя отдалечи русокосата глава и болките и й даде възможност да се заеме с друго. Неговото предизвикателство бе събудило у нея нещо като задоволство.

— Фейт[1] значи — тихо се засмя тя. — Налей ми чай, Джо. — С нищо не издаде, че забелязва треперещата му ръка и че чучурът на чайника няколко пъти чукна чашата. Не го погледна нито като остави чашата пред нея, нито като отстъпи назад, вън от полезрението й. Джо се тресеше от мрачни предчувствия. С умоляващ глас Кейт каза: — Джо, смяташ ли, че можеш да ми помогнеш? Ако ти дам десет хиляди долара, смяташ ли, че с това ще уредиш всичко? — Изчака секунда, след това се извъртя и го погледна право в очите. Бяха се навлажнили. Тъкмо облизваше устните си. При неочакваното й движение той се дръпна назад, сякаш го е ударила. Сега очите й плътно го следяха. — Хванах ли те, Джо?

— Нямам представа накъде биеш, мадам.

— Върви си и гледай да се досетиш, а после ела и ми кажи. Теб те бива да се досещаш. И нали ще ми пратиш Терез? — Искаше му се час по-скоро да напусне тази стая, в която го надхитриха и сразиха. Всичко бе объркал. Дали не бе провалил добрата си карта? На всичко отгоре кучката имаше наглостта да му каже: — Благодаря, че ми донесе чай. Чудесно момче си ти.

Дощя му се да тръшне вратата, но не посмя.

Кейт се изправи вдървена, като се стараеше да избегне болката при движението на хълбока си. Приближи бюрото и измъкна лист хартия. Трудно й беше да държи перодръжката. И така, движейки цялата си ръка, написа:

„Драги Ралф, съобщи на шерифа, че с нищо няма да му навреди, ако провери отпечатъците от пръстите на Джо Валери. Помниш го Джо, работи при мен. Твоя Кейт.“

Сгъваше писмото, когато се появи подплашената Терез.

— Викала сте ме. Какво съм направила? Старая се колкото мога. Мадам, бях и неразположена.

— Ела тук — рече Кейт и докато момичето изчакваше до писалището, бавно адресира плика и му залепи марка. — Искам да те изпратя да ми свършиш нещо — каза тя. — Най-напред отиваш в сладкарницата на Бел и купуваш две кутии смесени шоколадови бонбони, едната от два килограма и половина, другата от половин килограм. Голямата е за теб и момичетата. После се отбий в дръгстора на Крау и ми вземи две средни четки за зъби и една кутийка прах за зъби, нали ги знаеш, от тия с дупчиците?

— Да, мадам. — Терез си бе отдъхнала.

— Ти си добро момиче — продължи Кейт. — Отдавна те наблюдавам. Аз не съм добре, Терез. Ако се справиш добре с тая задача, сериозно ще се замисля дали да не те оставя да ме заместваш, като отида в болницата.

— Вие ще… наистина ли ще постъпите в болница?

— Не се знае още, скъпа. Но ще имам нужда от твоето съдействие. Ето ти пари за бонбоните. И не забравяй, средни четки за зъби!

— Добре, мадам. Благодаря ви. Веднага ли да тръгна?

— Да, и гледай да се измъкнеш така, че да не те усетят. Останалите да не знаят какво съм ти казала.

— Ще изляза отзад. — Терез се спусна към вратата.

— Щях да забравя — спря я Кейт. — Би ли пуснала това писмо?

— Разбира се, мадам, ще го пусна. Нещо друго?

— Това е всичко, мила моя.

След като момичето излезе, Кейт отпусна ръце на масата — така изкривените й пръсти почиваха най-добре. Ясно. И може би винаги го е очаквала. Длъжна е била. Но засега няма нужда да се мисли за това. Въпросът ще се върне сам. Ще приберат Джо, но ще се намери друг, а освен това оставаше и Етел. Рано или късно… рано или късно, но сега е излишно да се размишлява. Мисълта й предпазливо обходи положението и се върна към едно нещо, което все й се изплъзваше: ту се покаже, ту наново се потули. Появи се още първия път, когато се размисли за своя русоглав син. Бе дошло от лицето му — наранено, смутено и отчаяно. И тогава си спомни какво е то.

Бе още малко момиче, прелестно и с чисто лице като лицето на сина й. Съвсем малко момиченце. Винаги си е знаела, че е по-голяма умница и по-голяма красавица от всички други. Но от време на време я обземаше особен страх: струваше й се, че е заобиколена от високата стена на гора от неприятели. В такива моменти всяка мисъл, дума или поглед имаха за цел да я уязвят, а тя нямаше къде да избяга и къде да се скрие. И тъй като бягството бе невъзможно, а убежище липсваше, тя се разплакваше от ужас. И ето, един ден се бе зачела в някаква книжка. Още петгодишна можеше да чете. Помнеше книгата — кафява, с букви от сребърен бронз, дебели корици и по-изръфана платнена подвързия. Наричаше се „Алиса в Страната на чудесата“.

Кейт бавно отмести ръце и понадигна тежестта си от тях. Сега видя и илюстрациите — Алиса с дългата права коса, но и онова шише, на което пишеше „Изпий ме“. То именно промени живота й, Алиса я бе научила на това. Сега, когато гората от врагове се сключеше наоколо й, тя бе вече подготвена. В джоба си държеше шишенце с подсладена вода, на чието етикетче с червена рамчица бе надраскала „Изпий ме“. Отпиваше глътка от шишето и започваше да се смалява. Нека враговете я търсят сега! Кати ще наднича изпод някой лист или от мравешката дупка и ще им се смее. И те няма да я намерят. Никоя врата няма да я затвори — нито навън, нито отвътре. Тя просто ще си минава изправена през пролуката под всяка врата. Алиса бе винаги с нея — да си играят, да я обича и да й вярва. Алиса бе станала нейна приятелка, вечно готова да я посрещне като дребосъче. Всичко бе толкова хубаво, че почти си струваше да се чувства нещастна. Но, освен дето бе хубаво, имаше и още нещо — тя си го оставяше като последна резерва. Ставаше дума за опасността и за нейната безопасност. Трябваше само да изпие цялото шише и тогава щеше да се свие, да изчезне и да престане да съществува. А най-хубаво от всичко ще бъде това, че щом престане да съществува, значи никога не е била на този свят. Тук се криеше драгоценната и безопасност. Понякога в леглото отпиваше от „Изпий ме“ толкова, колкото да се превърне в точица, в най-ситна мушица. Но никога не го изпиваше до дъно, защото и никога не й се наложи. Там именно беше последното й спасение, усърдно скривано от всички.

Кейт печално поклати глава, спомняйки си онова недодялано момиченце. И й стана чудно как е могла да забрави този вълшебен номер. Той й бе служил при толкова много несполуки. Има нещо прекрасно в светлината, която се процежда през детелиновия лист. Кати и Алиса вървят сред високите треви, хванати през кръста като първи приятелки. На Кати нито веднъж не й се наложи да изпие „Изпий ме“ до дъно, защото имаше Алиса.

Кейт отпусна глава на попивателната папка между изкривените си пръсти. Обзе я студ и безутешност, самота и униние. Всичко, което е извършила, е било по принуда. Иначе тя е различна, тя притежава нещо повече от другите хора. Повдигна глава, но не посегна да избърше рукналите сълзи. Това бе истина. Тя е по-разумна и по-силна от останалите. Притежава нещо, което другите нямат. В този миг пред нея във въздуха увисна лицето на мургавия Кейл — устните му се извиваха в жестока усмивка. Почувства се смазана, останала без дъх. Те притежаваха нещо, което тя нямаше, но какво — не знаеше. И щом разбра това, усети, че е готова; а щом е готова, значи много отдавна е било така, може би през целия й живот. Мозъкът й бе заработил като дървен, тялото й се движеше разкривено като лошо направлявана марионетка, но тя се залови твърдо за работа. Бе настъпило пладне — позна по гълчавата на момичетата в трапезарията. Мързеланите бяха току-що станали от сън.

Кейт се затрудни да превърти топката на бравата, но най-сетне я хвана между дланите си и отвори. Момичетата замлъкнаха, смехът им се прекъсна по средата и всички обърнаха погледи към нея. От кухнята се показа и готвачът. Кейт им се видя като болен призрак, крива и някак ужасяваща. Облегна се на стената в трапезарията и се усмихна на момичетата. Тази усмивка ги уплаши още повече, наподобяваше началото на писък.

— Къде е Джо? — попита Кейт.

— Излезе, мадам.

— Чуйте — почна тя. — От сума време сън не ме хваща. Сега ще взема сънотворно, че да се наспя. Не искам никой да ме смущава, не искам никаква вечеря. Ще спя до утре по същото време. На Джо кажете, че до утре сутринта не желая никой и за нищо да ме търси. Разбрахте ли?

— Да, мадам — отвърнаха те.

— Лека нощ тогава. Сега е следобед, но за мен е лека нощ.

— Лека нощ, мадам — покорно и в един глас рекоха те. Кейт се извърна и заднишком, като рак, се прибра в стаята си.

След като затвори вратата, тя се огледа, уточнявайки простата последователност на това, което й предстои. Отново седна пред писалището. Този път, въпреки болката, с усилие принуди ръката си да пише четливо:

„Завещавам всичко, което имам, на сина си Арон Траск.“ Постави датата и се подписа: „Катерин Траск“. Сетне погали листа с пръсти и се изправи, оставяйки го на масата с написаното нагоре.

От средната маса взе чашата си, напълни я със студен чай, отнесе я в сивата стаичка на пристройката и я положи на стойката за четене. След това застана пред тоалетката, среса коси, нанесе малко руж по цялото си лице, леко го напудри и сложи бледото червило, което редовно употребяваше. Накрая почисти и изпили ноктите си. Затваряйки вратата на сивата стаичка, тя пресече пътя на външната светлина. Само настолната лампа хвърляше светлия си конус върху масата. Пренареди възглавниците, потупа ги с длан и се настани на стола. Отпусна за опит глава на пухената възглавница. Почувства се развеселена, сякаш се готви за някакво празненство. Внимателно напипа верижката в деколтето си и я измъкна, разви капачето на тубата и изтърси капсулата в дланта си. Усмихна й се и рече:

— Изяж ме! — след което я постави в устата си. Посегна към чая. — Изпий ме! — додаде тя и преглътна горчивата изстинала течност.

Наложи си да мисли само за Алиса — една такава дребничка, очакваща я. От периферията на погледа й надничаха други лица: баща й, майка й, Чарлз, Адам, Самуел Хамилтън, след това Арон, зърна и усмивката на Кейл. Не бе нужно да й казва каквото и да било. Светлинката в очите му говореше: „Ти пропусна нещо. Те всички го имаха, но на теб то липсваше.“ Насочи мислите си обратно към Алиса. На сивата стена отсреща имаше дупчица, издълбана с нокът. Алиса ще я чака там, ще прихване Кати през кръста и Кати ще прегърне талията на Алиса и ситни като главички на топлийки двете първи приятелки ще поемат нататък.

По крайниците й бе почнала да пъпли топла вкочаненост. Болката в ръцете изчезваше. Клепачите й натежаха, страшно натежаха. Прозина се. „Алиса не знае — рече си тя или само си го помисли. — Ние ще се разминем.“

Очите й се затвориха, почна да й се повдига, зави й се свят и тя потръпна. Отвори очи и ужасена се огледа. Сивата стаичка тъмнееше, конусът светлина изтичаше и се бърчеше като вода. След това очите й отново се притвориха, а пръстите й се събраха, сякаш обгърнали малки момичешки гърди. Сърцето й биеше тържествено, дишането й взе да се забавя, а тя ставаше все по-малка и по-малка, додето накрая изчезна, като че никога не е била.

2

Когато Кейт го отпрати, Джо отиде в бръснарницата — така постъпваше всякога, щом е неспокоен. Подстригаха го, измиха му косата с яйчен шампоан, разтриха я с тоник. Поръча си лицев масаж и козметична маска, направиха му маникюр и му лъснаха обувките. Обикновено тази процедура плюс една нова вратовръзка връщаха самочувствието на Джо, но този път, когато излезе от бръснарницата, след като бе оставил бакшиш от петдесет цента, той бе все още потиснат. Кейт го бе спипала като плъх, по долни гащи. Бързата й мисъл го бе оставила смутен и безпомощен. Не по-малко разстройващ бе и навикът й да прехвърля всичко на тебе, независимо дали иска да ти внуши нещо, или не.

Нощта започна безлично, но след това, развеселени от положената в Сан Хуан клетва за братство в дружеството „Сигма-Алфа-Епсилон“, в дома с поразмътени глави нахлуха шестнайсетима студенти от Станфорд, похотливи като жребци.

Флоранс, която в представлението пушеше цигара, бе хванала упорита кашлица и всеки път, когато понечваше да смукне, се задавяше и номерът й пропадна. Мъжкото пони пък страдаше от стомашно разстройство.

Студентите крещяха от удоволствие, блъскаха се по гърбовете и накрая задигнаха всичко, което се оказа незаковано. След като си отидоха, две от момичетата захванаха уморителна и еднообразна кавга, а Терез усети първите симптоми на сифилиса. Господи, каква нощ! Оттатък вестибюла, зад затворената си врата, умисленото страшилище мълчеше. Преди да си легне, Джо застана до вратата, но нищо не чу. В два и половина заключи входа и в три бе вече в леглото. Но не можа да заспи. Приседна в постелята и прочете седем глави от „Победата на Барбара Уърт“[2], а щом съмна, слезе в смълчаната кухня и си свари цяла каничка кафе. Хванал чашата с две ръце, той седна и подпря лакти на масата. Нещо се беше изпортило, но не му стигаше умът да го проумее. Навярно е разбрала, че Етел е мъртва. Трябва да бъде по-предпазлив. И веднага реши, твърдо реши какво да предприеме. Ще влезе при нея в девет, но ще слуша внимателно. Сигурно нещо е пропуснал. Най-добре ще е, ако постави въпроса ребром, без да се прави на балама. Ще измъкне, да кажем, една хилядарка и ще си обере крушите, пък ако му откаже, какво — пак ще се махне. Беше му омръзнало да се разправя с жени. Ще си намери работа в Рино[3], ще раздава карти и ще има определен работен ден без никакви жени. Току-виж се сдобил и с апартамент — ще си го подреди с широки кресла и с канапе. Какъв смисъл да си блъска главата в тоя загубен град? Тъй и тъй ще е по-добре да се пръждоса от този щат. Дори си помисли дали да не го направи начаса — става от масата, качва се горе, за две минути си стяга багажа и да го няма. Най-много три-четири минути. И никому нищо няма да каже. Възможността му допадна. Добрата карта с Етел може би не е толкова сигурна, както му се стори в началото, но пък една хилядарка си струва. Я по-добре да почака.

Готвачът пристигна в лошо настроение. На врата му бе почнал да излиза цирей и кожата отгоре му се опъваше под натиска на отока. В това състояние той не можеше да понесе никого в кухнята. Джо се прибра в стаята си, почете още малко и си стегна куфара. Каквото и да се случеше, бе решен да изчезва.

В девет часа застана пред вратата на Кейт и леко потропа, след което отвори. В леглото й не бе спал никой. Остави подноса, приближи се до вратичката на пристройката, чукна веднъж, после още веднъж, повика я и накрая отвори сам. Конусът светлина от лампата все така падаше върху масичката. Главата на Кейт бе потънала дълбоко във възглавниците.

— Сигурно цяла нощ си спала тук — подхвърли Джо. Заобиколи я отпред, забеляза обезкръвените устни и мътно проблясващите очи между полузатворените клепачи и разбра, че тя е мъртва. Огледа се на всички страни, премина обратно в голямата стая и провери дали вратата към вестибюла е добре затворена. Светкавично пребърка целия й гардероб, шкафа чекмедже по чекмедже, разрови й чантите, а също и кутийката до леглото и замръзна. Нямаше абсолютно нищо, дори посребрена четка за коса. Прилази пак в пристройката и застана пред нея — нито пръстен, нито огърлица. Тогава видя верижката около шията й, вдигна я и откачи клипса — от него паднаха едно златно часовниче, тубичка и два ключа от касетки, номера двайсет и седем и двайсет и девет.

— Ето, значи, къде ги криеш, кучко мръсна — изрече той, изхлузи часовника от верижката и го пъхна в джоба си. Идеше му да й удари един в носа. След това се досети за писалището. Собственоръчно написаното завещание привлече погледа му. Някой ще плати за него добри пари. Прибра го в джоба си. В едната ниша имаше всякакви разписки и квитанции, във втората — застраховки, в третата — малка тетрадка с досие за всяко от момичетата. Сложи и нея в джоба си. Освободи от ластика един сноп кафеникави пликове, отвори един и измъкна снимка. На гърба й с острия прилежен почерк на Кейт бе написано име, адрес и общественият пост. Джо се засмя на глас. Картата наистина се беше обърнала в негова полза. Бръкна в още един плик, сетне в още един… Златна мина! С тези снимки човек може да преживее години! Я го виж тоя съветник с тлъстия задник! Отново прихвана пликовете с ластика. В горното чекмедже откри осем десетдоларови банкноти и връзка ключове. Парите прибра. Отваряйки второто чекмедже, колкото да види, че в него има хартия за писане, червен восък и мастило, чу похлопване на вратата. Пристъпи до нея и едва я открехна. Отвън се обади готвачът:

— Един човек иска да те види.

— Кой е той?

— Дявол го взел, знам ли?

Джо огледа стаята, измъкна ключа, излезе и след като заключи от външната страна, пусна ключа в джоба си. Не е чудно нещо да е пропуснал.

Насред голямата предна стая стоеше Оскар Ноубъл, нахлупил сива шапка и пристегнал врат със закопчан догоре червен жакет. Очите му бяха бледосиви, досущ като щръкналите мустаци. Стаята тънеше в полумрак — още никой не бе вдигнал щорите. Джо се вмъкна откъм вестибюла с леки стъпки.

— Ти ли си Джо? — попита Оскар.

— Кой се интересува?

— Шерифът иска да си поприказвате.

Джо усети вледеняващо прерязване в стомаха.

— Арест? — рече той. — Заповед имате ли?

— Глупости — каза Оскар. — В нищо не те подозираме. Просто проверка. Идваш ли?

— Разбира се — каза Джо, — защо не? — Излязоха заедно. Джо потрепера. — Трябваше да си взема палтото.

— Ако искаш, върни се.

— Карай — рече Джо. Продължиха към улица „Кастровил“.

— Да са ти правили някога полицейска снимка? — попита Оскар.

Джо помълча и най-сетне отвърна:

— Да.

— За какво?

— За пиянство. Ударих едно ченге.

— Добре, скоро ще разберем — каза Оскар и сви зад ъгъла. Джо побягна като заек, прекоси улицата и железопътната линия и се понесе към магазинчетата и уличките на китайския квартал. За да извади револвера, наложи се Оскар да свали едната си ръкавица и да разкопчае дебелия жакет. Стреля веднага, но не улучи. Джо затича на зигзаг, отдалечи се на около петдесетина метра и се канеше да се шмугне между две постройки. Оскар пристъпи до телефонния стълб на бордюра, опря на него левия си лакът, хвана с лявата ръка дясната си китка и се прицели в излаза на уличката между постройките. Щом Джо кацна върху мерника му, той натисна спусъка.

Джо се простря по очи и подритна с едното си стъпало.

Оскар влезе в игралния дом на Филипинеца да телефонира и когато се показа отново на улицата, около трупа вече се бе скупчила тълпа.

Бележки

[1] Игра на думи — в случая „фейт“ означава и вярност, лоялност. — Б.пр.

[2] Популярен за времето си роман от Харълд Бел Райт (1872–1944), проповядващ здравия морал на „природния“ човек (1911). — Б.пр.

[3] Град в съседния на Калифорния щат Невада, прочут хазартен център. — Б.пр.