Джон Стайнбек
На изток от Рая (7)

2

Чарлз получаваше много малко писма. Понякога със седмици не се обаждаше в пощата. Беше февруари на 1894 година, когато от някаква адвокатска кантора във Вашингтон пристигна дебел плик и началникът реши, че може би става дума за нещо много важно. Отиде лично до фермата на Траск, свари Чарлз да реже дърва и му връчи писмото. И след като му бе струвало толкова труд, изчака да чуе какво му пишат. Чарлз не се възпротиви. Изчете бавно петте страници, сетне се върна да ги прочете наново, движейки устни според думите. После го сгъна и се обърна да си влезе. Началникът на пощата подвикна след него:

— Нещо неприятно ли, мистър Траск?

— Баща ми е умрял — каза Чарлз, влезе и се заключи.

— Много тежко го прие — разправи началникът в града. — Наистина тежко. Но спокоен човек. Нищо не каза.

Чарлз запали лампата, макар че още бе светло. Остави писмото на масата, изми си ръцете и седна да го прочете още един път. Не бе имало кой да му прати телеграма. Адвокатите бяха намерили адреса в книжата на баща му. Съжаляваха, предлагаха съболезнованията си. Но бяха и възбудени. Когато съставяли завещанието на Траск, смятали, че ще остави на синовете си неколкостотин долара. Просто на такъв им изглеждал. Когато обаче разгледали документите му, открили, че притежава в банката над деветдесет и три хиляди и още десет хиляди в ценни книжа. Тогава променили мнението си за мистър Траск. Хора с толкова пари се смятали за богаташи. Не бивало за нищо да се безпокоят, защото с такава сума можело да се постави началото на цяло предприятие. И адвокатите поздравяваха Чарлз и брат му Адам. Съгласно завещанието, съобщаваха те, наследството трябвало да се раздели по равно. След сумата се изреждаха личните вещи, оставени от покойния: пет парадни саби, подарени на Сайръс при различни годишни събрания на Великата армия на Републиката, чукче от маслиново дърво със златен монограм, масонски амулет с диамантен пергел, златните коронки, свалени от зъбите му, преди да си сложи новите протези, сребърен часовник, бастун със златна дръжка и така нататък.

Чарлз прочете писмото още два пъти и наведе чело в дланите си. Питаше се къде ли е Адам. Защо сега Адам не си е у дома? Всичко му беше объркано и неясно. Накладе огън, сложи тигана да се нагорещява, наряза дебели парчета осолена сланина и ги пусна вътре. Сетне се върна да погледне писмото. Неочаквано го грабна и го пъхна в чекмеджето на кухненската маса. Бе решил засега повече да не мисли по този въпрос.

Естествено, той поначало мислеше за малко неща, но мисълта му приличаше на мъгляв затворен кръг и все се връщаше в началото: как е успял да натрупа всичко това?

Когато две събития имат нещо общо, било по своето естество или по време и пространство, ние правим радостното заключение, че са сходни, и благодарение на тази наша склонност съчиняваме чудеса и сетне ги превръщаме в разкази. На Чарлз никога не му се беше случвало да му донесат писмо на крак вкъщи. Няколко седмици по-късно до фермата дотича момче, което му донесе телеграма. Чарлз винаги свързваше писмото с телеграмата, както обикновено свързваме два смъртни случая и чакаме трети. Завтече се към селската поща с телеграмата в ръка.

— Я чуй какво пише тука! — извика той на телеграфиста.

— Чел съм го вече.

— Чел си го?

— Нали идва по жицата — рече телеграфистът, — пък аз записвам.

— О, вярно! „Веднага изпрати телеграфически сто долара. Връщам се. Адам“

— Пристигна с наложен платеж. Дължиш ми шейсет цента.

— Валдоста, Джорджия — никога не съм го чувал.

— И аз не съм, но ето, че го има.

— Кажи, Карлтън, какво значи да пратиш пари телеграфически?

— Донасяш ми сто и два долара и шейсет цента, а аз телеграфирам на чиновника от Валдоста и му казвам да изплати на Адам сто долара. Освен това ми дължиш още шейсет цента.

— Ще ти дам… Но я ми кажи, отде да знам, че това е Адам? Не може ли всеки да вземе парите?

Телеграфистът си позволи една покровителствена усмивка:

— Обикновено правим така: ти поставяш някакъв въпрос, на който никой друг не може да знае отговора. Аз пращам въпроса заедно с отговора. Тамошният телеграфист го задава на оня и ако се окаже, че не може да отговори, не получава никакви пари.

— Виж ти, колко хитро! Чакай да измисля някой по-така…

— Ти по-добре ми донеси стоте долара, докато банката е още отворена.

Играта се хареса на Чарлз. Върна се с парите и рече:

— Измислих въпроса!

— Дано не е второто име на майка ти! Хората не помнят такива неща.

— Не, нищо подобно. Ето: Какво подари на татко за рождения ден, преди да заминеш за казармата?

— Добър въпрос, ама много дълъг. Не можеш ли го съкрати на пет-шест думи?

— Нали аз плащам! Отговорът е: кученце.

— Това никой няма да го познае! — съгласи се Карлтън.

— Ти плащаш, не аз!

— Каква комедия ще бъде, ако е забравил — каза Чарлз.

— Никога няма да се върне у дома.

3

Адам пристигна откъм селото. Ризата му беше мръсна, а откраднатите дрехи — намачкани и заплескани от цяла седмица спане с тях. Между къщата и хамбара поспря и се ослуша за брат си: след миг го чу да кове нещо в големия нов тютюнев хамбар.

— Хей, Чарлз! — извика той.

Чукането престана, настъпи тишина. Адам почувства, че брат му надзърта през пукнатините на стената. В това време Чарлз се показа, приближи го живо и си стиснаха ръце.

— Как е?

— Чудесно — отвърна Адам.

— Господи, колко си отслабнал!

— Сигурно, пък и с доста години съм остарял.

Чарлз го изгледа от глава до пети.

— Не ми изглеждаш цъфтящ.

— И не съм.

— Къде ти е багажът?

— Нямам.

— Боже мой! Къде си бил?

— Предимно обикалях насам-натам…

— Като скитник?

— Като скитник.

След всички тия години и при живота, който бе превърнал кожата на Чарлз в сбръчкан пергамент и бе зачервил тъмните му очи, Адам се досети, спомняйки си, че сега Чарлз го занимават две неща — въпросите и нещо друго.

— Защо не се прибра у дома?

— Ударих го на чергарство и не можах да се откажа. Нали разбираш? Тоя белег наистина е ужасен.

— За него именно ти писах. Все по-ужасен става. А ти защо не писа? Гладен ли си? — Чарлз постоянно пъхаше сърбящите го ръце в джобовете, вадеше ги, пипаше си брадата, почесваше си темето.

— Може и да изчезне. Веднъж видях един кръчмар — неговият приличаше на котка. От рождение. И му казваха Котката.

— Гладен ли си?

— Ами да, как да не съм.

— Смяташ ли да останеш тук?

— Да кажем… Сега ли искаш до говорим за това?

— Да кажем — като ехо рече Чарлз. — Баща ни умря.

— Знам.

— Откъде, по дяволите?

— На гарата ми казаха. Кога стана това?

— Има около месец.

— От какво?

— Пневмония.

— Тук ли е погребан?

— Не. Във Вашингтон. Получих писмо и вестници. Пренесли са го на лафет, отгоре със знаме. Бил е вицепрезидентът, а от президента имало венец. Пише го във вестниците. И снимки има — ще ти покажа, всичко съм запазил.

Адам се взря в лицето на брат си, когато Чарлз погледна встрани.

— Яд ли те е за нещо? — попита го той.

— За какво да ме е яд?

— Така ми се стори…

— Няма за какво да ме е яд. Хайде, ела, ще ти приготвя нещо да хапнеш.

— Добре. Дълго ли се е мъчил?

— Не. Скоротечна пневмония. Веднага го е отнесла.

Чарлз таеше нещо. Искаше да го изрече, ала не знаеше как. И търсеше прикритие в думите. Адам млъкна. Може би по-добре да мълчи и да остави Чарлз да обикаля и души, додето се реши.

— Не съм от тия, дето вярват в послания от задгробния свят — поде Чарлз. — И все пак, знаеш ли? Някои твърдят, че са получавали. Старата Сара Уитбърн, кълне се. Човек не знае какво да мисли. На тебе случвало ли ти се е? Абе ти езика ли си прехапа?

— Не, мисля си — рече Адам. И той наистина си мислеше с удивление: „Ето че не се страхувам от брат си! Как съм се боял до смърт, а сега вече — не! Интересно защо. Дали е от войската? Или от наказателната дружина? Или пък от смъртта на баща ни? Може би, но не го разбирам.“ Сега, когато го нямаше страха, той можеше да каже каквото поиска, докато едно време бе подбирал словата си така, че да не предизвиква неприятности. Не беше лошо това сегашно чувство — все едно че е бил мъртъв и е възкръснал.

Влязоха в кухнята, каквато той си я спомняше и каквато всъщност не помнеше. Стори му се по-малка и по-жалка. Почти весело той каза:

— Чарлз, слушам те и виждам, че искаш да ми кажеш нещо, но все го заобикаляш като пес около клечка. По-добре ми кажи, да не те яде.

В погледа на Чарлз заискри ярост. Вдигна глава. Силата му се беше стопила. И с тъга си помисли: „Вече не мога да му изляза насреща. Не мога.“

— Може би не е хубаво да ми е добре, когато баща ни вече го няма — подсмя се Адам, — но да ти кажа, Чарлз, никога в живота не съм се чувствал по-добре. Никога не ми е харесвало толкова. Хайде, Чарлз, изплюй камъчето, че ще те задави!

— Ти обичаше ли баща ни? — попита го Чарлз.

— Няма да ти отговоря, докато не разбера накъде биеш.

— Да или не?

— А това какво те засяга?

— Кажи ми!

Освободената изобретателна смелост бе проникнала и в мозъка, и в костите на Адам.

— Добре, ще ти кажа. Не. Не го обичах. Понякога ме плашеше. Друг път… да, друг път го обожавах, но през цялото време съм го мразел. Кажи ми сега защо искаш да знаеш.

— Не мога да разбера. — Чарлз разглеждаше ръцете си. — Просто не може да ми влезе в главата. Той те обичаше повече от всичко на света.

— Не вярвам.

— Все едно, така е. Нали харесваше всичко, което му даваш! А мене не ме обичаше, каквото и да му дам, не му обръщаше внимание. Помниш ли какво му подарих? Едно джобно ножче. Нарязах и продадох товар дърва, за да го купя. И какво? Той дори не го взе, като тръгна за Вашингтон. И досега стои в писалището му. А ти му подари кученце, което нищо не ти е струвало. Ще ти го покажа и на снимка, било е на погребението, носи го някакъв полковник. Било сляпо и сакато и след погребението го застреляли.

Адам се сепна от свирепия тон на брат си.

— Не виждам — рече той, — не виждам какво имаш предвид.

— Аз го обичах — каза Чарлз. И за първи път — Адам не можа да си спомни друг случай — Чарлз се разплака. Наведе глава в ръцете си и заплака.

Адам понечи да се спусне към него, но частица от едновремешния страх се върна и той си каза: „Ако го докосна, току-виж посегнал да ме убие.“ Застана на отворената врата и се загледа навън, слушайки подсмърчането му зад гърба си.

Неугледен беше дворът, винаги е бил такъв. Навсякъде разхвърляно, неподредено, изоставено, личеше липсата на планомерност; нямаше никакви цветя, по земята бяха разпръснати хартии и трески. А и къщата не беше хубава. Като убежище за подслон и хранене иначе бе здраво изградена. Но и фермата, и къщата изглеждаха мрачни, необичани и непредлагащи любов. Та това не бе дом, по който да копнееш и в който да се връщаш. Внезапно Адам си спомни за мащехата си — също толкова необичана, колкото и фермата, по свой начин отзивчива и чиста, но както стопанството можеше да бъде дом, така и тя ще да е била съпруга.

Брат му вече не подсмърчаше. Адам се обърна. Чарлз бе вторачил празен поглед пред себе си.

— Кажи ми за майка — рече Адам.

— Умря. Писах ти.

— Разкажи ми за нея.

— Нали ти казах. Умря. Много отдавна. Тя не ти беше майка.

В паметта на Адам проблесна усмивката, която веднъж бе доловил на лицето й, сякаш пред себе си я видя. Но гласът на Чарлз премина през този образ и го разкъса:

— Едно ми кажи, но не бързай, помисли, преди да отговориш или не отговаряй, ако няма да си искрен. — Чарлз нагласи устни да произнесе въпроса: — Смяташ ли, че е възможно баща ни да е бил безчестен?

— Какво имаш предвид?

— Не е ли ясно? Казах го точно. „Безчестен“ има само едно значение.

— Не зная — рече Адам. — Не зная, никой не е споменавал такова нещо. Виж само какъв човек стана. Нощувал е в Белия дом, вицепрезидентът е отишъл на погребението му… Нима ти прилича това на безчестие? Хайде, Чарлз — примоли се той, — кажи каквото искаш да ми кажеш, откакто съм дошъл.

Чарлз навлажни устни. Кръвта му, изглежда, се бе отдръпнала, а заедно с нея и решителността, и остротата. Гласът му се беше изравнил:

— Татко е направил завещание. Оставя всичко по равно на мене и на тебе.

Адам се засмя.

— Винаги можем да разчитаме на фермата. Предполагам, че няма да умрем от глад.

— Това са над сто хиляди долара — продължи равният глас.

— Ти си луд. Може би по-скоро сто долара. Откъде ще ги вземе?

— Няма грешка. Заплатата му във Великата армия е била сто трийсет и пет долара месечно. За жилище и храна е плащал от джоба си. А когато е пътувал, са му давали по пет цента на миля и са му плащали за хотел.

— Сигурно ги е имал открай време, но ние не сме знаели.

— Не, не ги е имал през цялото време.

— Тогава да пишем до Великата армия и да питаме. Там все някой ще знае.

— Не бих посмял — каза Чарлз.

— Виж какво! Не изгърмявай, без да си зареден. На света има и спекулация. Сума хора забогатяват. Той се е познавал с големи личности. И може да е попаднал на нещо добро. Помисли си само за ония, които по златната треска заминаха за Калифорния и се върнаха богати.

Лицето на Чарлз беше напълно унило. Гласът му така спадна, че Адам се наведе, за да чува. Чарлз продължи безизразно като при доклад:

— Баща ни е постъпил във федералната армия през юни 1862 година. Изкарва три месеца подготовка тук, в нашия щат. Значи септември. Пращат ги на юг. На дванайсети октомври го раняват в крака и го вкарват в лазарет. Върна се през януари.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не е бил в Чанселързвил — думите на Чарлз изтъняха и добиха болезнена бледнина, — не е бил и в Гетисбърг, нито в Ричмънд, нито в Апоматокс.^[2]

— Отде знаеш?

— От уволнителното удостоверение. Беше с другите му книжа. — Адам дълбоко въздъхна. В гърдите му, сякаш удрящи юмруци, се надигна радост. И поклати недоверчиво глава. Чарлз продължи: — Как тогава е успял? Как, по дяволите, е успял? Никой не си е задавал този въпрос. Ти? Аз? Майка ми? Никой. Нито дори във Вашингтон.

— Има ли в тази къща нещо за ядене? — Адам се изправи. — Ще ида да го стопля.

— Снощи заклах една кокошка. Ако почакаш, ще ти изпържа малко.

— А нещо по-набързо?

— Сланина и яйца.

— Предпочитам — каза Адам.

Макар че въпросът остана да виси, в главите си и двамата обикаляха около него, опипваха го отстрани. Казаното уж не го засягаше, но умовете не го оставяха. Щеше им се отново да го повдигнат, а не можеха. Чарлз опържи сланина и яйца и претопли котлето с боб.

— Изорах пасбището — рече той. — Засадих ръж.

— Хвана ли се?

— Отлично, още повече че извадих камънака. — И докосна челото си. — Нали тая проклетия стана, като вадех един камък.

— Да, писа ми — рече Адам. — Не знам казах ли ти колко много означаваха писмата ти за мен.

— А ти изобщо не ми писа подробно как я караш.

— Май защото не ми се и мислеше за това. Доста противно беше. Повечето време.

— Вестниците писаха за разни операции. Ти участва ли?

— Да. Не исках да мисля. И още не искам.

— А индианци избивахте ли?

— Избивахме.

— Сигурно наистина са диви.

— Наистина.

— Ако не искаш, може и да не ми разказваш.

— Не искам.

Вечеряха на газената лампа.

— Може и по-светло да бъде, ама все не намирам време да измия шишето.

— Аз ще го измия — рече Адам. — Не е лесно за всичко да се грижиш.

— Много е хубаво, дето се върна. Не искаш ли след вечеря да отидем до хана?

— Ще видим. Мен повече ми се ще да си постоя тука.

— За там не съм ти писал, но в хана вече има женски. Знам ли, ако искаш, можеш да дойдеш с мене. Сменят ги на всеки две седмици. Де да знам, ако ти се ще да ги огледаш…

— Женски ли?

— Да, на горния етаж. Доста е удобно. Все си мислех, че като си дойдеш…

— Тази вечер не. Може би друг път. По колко взимат?

— По един долар. Бива си ги, повечето са хубавици.

— Друг път — повтори Адам. — Чудно ми е, че са ги допуснали.

— В началото и аз се изненадах. Ама му намериха цаката.

— Често ли ходиш?

— Веднъж на две-три седмици. Тук ми е доста самотно, сам човек…

— Беше ми писал, че смяташ да се ожениш.

— Абе смятах. Но не намерих каквато ми трябва.

Братята заобикаляха главния въпрос от всички страни. От време на време аха да го зачекнат, но мигом се оттегляха към реколти и местни клюки, политика и здравословно състояние. Но знаеха, че рано или късно ще се върнат към него. Чарлз бе по-нетърпелив от Адам да нагази в дълбокото — той бе имал време да обмисли всичко, докато за Адам тази област на мисли и чувства беше нова. Би предпочел да го отложат за някой друг ден, но същевременно бе уверен, че брат му няма да допусне това.

Неочаквано той открито подхвърли:

— Другия въпрос да оставим за утре!

— Разбира се, щом искаш — съгласи се Чарлз. Лека-полека заобиколните теми взеха да се изчерпват.

Прехвърлиха всички познати, всички местни събития. Разговорът се запъна, а времето вървеше.

— Не ти ли се спи? — попита Адам.

— След малко — отвърна Чарлз.

Млъкнаха, а нощта неспокойно се разхождаше около къщата, да ги подсеща и да ги подтиква.

— Как само ми се щеше да бъда на това погребение! — издума Чарлз.

— Сигурно е било страшно шик — каза Адам.

— Не искаш ли да прегледаш изрезките от вестниците? Събрал съм всичко в моята стая.

— Не, тази вечер не.

Чарлз извъртя стола си и подпря лакти на масата.

— Трябва да го измислим — припряно рече той. — Можем да го отлагаме колкото си искаме, но ако щем да пукнем, трябва да измислим какво ще правим.

— Известно ми е — каза Адам. — Просто ми трябваше време да помисля.

— Каква полза? Аз разполагах с време, с време колкото щеш, но се въртя все в затворен кръг. Гледам уж да не мисля, пак се въртя в кръг. Предполагаш, че времето ще помогне?

— Не предполагам. Няма да помогне. Какво искаш първо да обсъдим? Можем да почнем веднага. И без това умът ни е все в това.

— Ами ето тия пари — поде Чарлз. — Повече от сто хиляди долара, цяло състояние!

— Е, какво „тия пари“?

— Добре де, откъде са?

— Мога ли да знам? Казах ти, може и от спекулации. Възможно е някой във Вашингтон да му е уредил нещо.

— Вярваш ли?

— На нищо не вярвам — каза Адам. — Нищо не знам, тъй че в какво да вярвам?

— Но това са много пари — каза Чарлз. — Цяло състояние, което ни е завещано. Ще ни изкара до края на живота, а пък можем да накупим дяволски много земя и тя ще ни се отплаща. Може и да не ти е хрумвало, но ние сме богати. По-богати от всички в нашия край.

Адам се засмя:

— Казваш го така, сякаш са ни осъдили на затвор.

— Но откъде са?

— Какво те е грижа? Най-добре да ги приемем и да им се радваме.

— Не е бил на Гетисбърг. Не е взел участие в нито едно от големите сражения на тази война. Бил е ранен в най-обикновена престрелка. И всичко, което разказваше, е било лъжа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Адам.

— Мисля, че той е откраднал парите — сломено каза Чарлз. — Питаш ме, ето, това мисля.

— Имаш ли представа откъде ги е откраднал?

— Не.

— Тогава защо мислиш, че са крадени?

— Защото разправяше лъжи за войната.

— Е, та?

— Щом може да лъже за войната, значи може и да краде.

— Как?

— Беше на длъжности, все големи постове във Великата армия на Републиката. Вероятно е могъл да разполага с касата, да подправя документи…

— Ами щом мислиш така — Адам въздъхна, — пиши им и всичко разкажи! Да си прегледат книжата и ако се окаже вярно, да им върнем парите.

Лицето на Чарлз се бе сгърчило, белегът на челото му — още по-тъмен.

— На погребението му да отиде вицепрезидентът! Президентът праща венец! Половин миля шествие от каляски и стотици пешаци! А знаеш ли кои са му носили ковчега?

— Какво имаш предвид?

— Представи си, окаже се, че е бил крадец. Тогава ще излезе наяве и това, че никога не е бил нито на Гетисбърг, нито никъде. И тогава всеки ще разбере, че е бил и мошеник и че целият му живот е представлявал една страхотна измама. И тогава, дори някога да е казвал истината, никой няма да повярва в това.

Адам седеше неподвижно. Очите му бяха спокойни, но беше нащрек.

— Смятах, че си го обичал — кротко каза той. Почувства се облекчен и освободен.

— Обичах го. И още го обичам. Нали затуй сега ми е толкова гадно. Целият му живот да отиде напразно! А и гробът му! Току-виж го изкопали и го изхвърлят от там! — Възбудата късаше мислите му. — А ти хич ли не го обичаше?

— До този момент не бях сигурен — каза Адам. — Беше ми много объркано какви бива или не бива да са чувствата ми. Не, не го обичах.

— Значи ти е все едно дали животът му е бил пропилян, дали ще изровят нещастното му тяло и дали… О, велики Боже!

Мисълта на Адам се залута, мъчейки се да подбере думи за чувствата си.

— Би трябвало да ми е все едно.

— Точно така! — с горчивина рече Чарлз. — След като не си го обичал! Дори си готов да им помогнеш да го очернят. — Адам знаеше, че брат му вече не е опасен. Нямаше я вече ревността да го насъсква. Цялата вина на бащата падаше върху него, бащата си е баща и никой не може да ти го отнеме, за нищо на света.

— Как, след като всички разберат, ще минаваш през града? — питаше го Чарлз. — Как ще погледнеш хората в очите?

— Казах ти, че ми е все едно. Все едно, защото не вярвам.

— Какво не вярваш?

— Не вярвам, че е задигнал пари. Вярвам в това, което разправяше за войната, и че е бил навсякъде, за където е споменавал.

— Но доказателствата? Уволнителното…

— Нямаш никакви доказателства, че е крал. Сам си го измислил, защото не ти е ясно откъде са дошли тези пари.

— Военните му документи…

— Може да не са верни — рече Адам. — Сигурен съм, че не са верни. Аз вярвам в баща си.

— Не виждам как можеш.

— Чакай да ти обясня — каза Адам. — Доказателствата, че Господ не съществува, са страшно силни, но за сума хора не са по-силни от убеждението, че го има.

— Ти нали каза, че не си обичал баща ни. Как можеш да имаш вяра в него, след като не го обичаш?

— Може би тъкмо по тази причина — бавно изрече Адам, опитвайки терена. — Ако бях го обичал, сега навярно щях да бъда ревнив към него. Също като тебе. Знае ли се — може би любовта прави хората подозрителни, съмняващи се. Не е ли истина, че когато обичаш една жена, никога не си сигурен в нея, тъй като не си сигурен в себе си? Разбирам го абсолютно ясно. Разбирам как си го обичал и колко е значело това за теб. Аз не го обичах. Той може да ме е обичал. Все ме изпитваше, нагрубяваше и наказваше, а накрая ме отпрати като жертвоприношение навярно, за да му се опрости нещо. Но теб не те е обичал и затова ти е имал доверие. Изглежда… Защо не?… Става тъкмо обратното.

— Нищо не разбирам — пулеше се Чарлз.

— До голяма степен и аз — рече Адам. — Тази мисъл ми идва за пръв път. Но ми е добре. Дори по-добре, отколкото ми е било досега. Отървах се от нещо. Някой ден може би ще се сдобия с това, което ти притежаваш, но сега го нямам.

— Нищо не разбирам — повтори Чарлз.

— Разбираш ли, че според мен нашият баща не е бил крадец? Не вярвам и в това, че е бил измамник.

— Да, но книжата…

— Книжа аз не гледам! Книжата и пукната пара не струват пред вярата в баща ми.

Чарлз дишаше тежко:

— Значи… тогава… ще приемеш парите.

— Разбира се.

— Дори да са крадени?

— Не ги е откраднал! Той не може да ги открадне!

— Нищо не разбирам — рече Чарлз.

— Така ли? Ясно, изглежда, в това е цялата тайна. Виж какво, никога не съм споменавал за това, но спомняш ли си как ме преби малко преди да замина?

— Да.

— Помниш ли след това? Ти се върна с брадва да ме убиеш.

— Не си спомням съвсем точно. Трябва да съм бил луд.

— Тогава не знаех, но сега вече знам — ти се бореше за своята любов.

— За любов?

— Да — каза Адам. — А парите ще ги използваме добре. Може да останем тук, може да заминем, примерно за Калифорния. Ще видим какво ще правим. И, естествено, длъжни сме да издигнем паметник на баща си, голям паметник.

— Не бих могъл никога да се махна от тук — каза Чарлз.

— Ще видим как ще потръгне. Няма защо да се бърза. Все ще го измислим някак.