Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 315 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.


По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
East of Eden (1952 1st ed dust jacket).jpg
Автор Джон Стайнбек
Първо издание 1952 г.
САЩ
Издателство The Viking Press
Оригинален език английски
Жанр роман
ISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 17

1

Когато казах, че Кати е чудовище, струваше ми се, че е така. Сега се навеждам с лупа ниско над буквите, изписани за нея, препрочитам бележките и се питам наистина ли това е вярно. Бедата е там, че след като не знаем към какво се е стремяла, никога не ще узнаем и до какво се е домогнала. Може би, вместо да се стреми към нещо, тя е бягала от нещо, но не знаем успяла ли е да избяга. Не е изключено да се е опитвала някому или на всички да разкаже какво й е, но не е могла поради липса на общ език. Може би животът й е бил нейният език, студено-официален, разточително оформен, ала неразгадаем. Лесно е да кажеш, че е лоша, но докато не знаем защо, това е без смисъл.

В съзнанието си аз изградих образа на Кати, смирено седяща в очакване да дойде краят на бременността в една ферма, която й е противна, и с един мъж, когото не обича.

Седеше тя на стола си под дъба, сключила с ръце любещ заслон. Наедря прекомерно, просто необичайно много, и то по време, когато жените се радваха на едрите бебета и се изпълваха с гордост от всеки допълнителен грам. Формите й се развалиха; тежък, издут и изопнат, коремът й не й даваше възможност да стои, без да се подпира с ръце. Но с тази деформация свършваше всичко. Раменете, шията, ръцете, лицето й — те си бяха все същите, нежни, момичешки. Гърдите й си останаха малки, зърната им не потъмняха. В млечните й жлези нямаше и капка напрежение, организмът явно не се готвеше да храни новороденото. Седнеше ли зад масата, никой не би познал, че е бременна.

В онези дни още не измерваха тазовия отвор, не правеха кръвни картини, не даваха калций за усилване. Всяко дете струваше на жената по един развален зъб. Тъй беше по закон. Очакваше се жената да добие необичайни вкусове, към нечистотии, както казваха някои, което отдаваха на природата на Ева, все тъй изтърпяваща наказанието си заради първородния грях.

В сравнение с други странните прищевки на Кати бяха прости. Дърводелците, които поправяха старата къща, се оплакваха, че не могат да задържат по-дълго време бучките креда, с която чертаеха по дъските. Бучките непрекъснато изчезваха. Кати ги задигаше, натрошаваше ги на ситно и ги криеше в джоба на престилката си. Останеше ли сама, дъвчеше ги със зъби. Говореше малко. Гледаше в пространството. Сякаш бе на съвсем друго място, оставила една дишаща кукла да прикрива отсъствието й.

Около нея кипеше трескава дейност. Адам се носеше щастлив, планираше и строеше своя рай. Самуел и синовете му изкопаха кладенец от четирийсет стъпки и спуснаха в него нова и скъпа метална помпа — Адам искаше най-хубавото.

Хамилтъновците преместиха сондьорското скеле и се заловиха за нов кладенец. Спяха в палатка до сондата и си готвеха на лагерен огън. Но все някой от тях прескачаше с кон до вкъщи било за инструмент, било да отнесе някое съобщение.

Адам припкаше насам-натам като смутена пчела, която не знае кой от многото цветове да избере. Сядаше до Кати да й разкаже за току-що получените корени ревен. Скицираше й новия вид перка, която Самуел бе изобретил за помпите — беше с променящ се ъгъл, за него време нещо нечувано. Препускаше до кладенеца и с въпросите си все забавяше работата. Разбира се, докато обсъждаше кладенците с Кати, то при Хамилтънови говореше непрекъснато за раждания и за отглеждане на кърмачета. За Адам това бе хубаво, най-хубавото време в живота му. Сега беше повелител на своя безкраен, необгледен живот. А лятото преминаваше в задушна, уханна есен.

2

При кладенеца Хамилтънови бяха привършили обяда си с хляба на Лайза, изсъхналото сирене и отровното кафе, сварено в консервена кутия. Очите на Джо тежаха и тъкмо обмисляше как да кръшне в драките и да подремне. Самуел коленичи в песъкливата почва да разгледа изкривените и разкъсани витла на сондажната бургия. Току преди да прекъснат работа, за да обядват, бургията се бе натъкнала на нещо, на трийсет стъпки дълбочина, което бе приплескало стоманата, като че е олово. Самуел изстърга ръба на витлото с джобното си ножче и заразглежда стружките в дланта си. Очите му засвяткаха от Детска възбуда. Протегна ръка и изсипа стружките в ръката на Том.

— Погледни, сине. Какво мислиш, че е това?

Джо изобиколи предната част на палатката и се приближи. Том се взря в парчетата.

— Каквото и да е, твърдо е — рече той. — Диамант да е, не е, толкова голям… На метал прилича. Или искаш да кажеш, че сме пробили някой заровен локомотив?

Баща му се засмя:

— На трийсет стъпки дълбочина! — Беше във възторг.

— Изглежда ми като инструментална стомана — продължи Том. — Ние тук нямаме нищо, с което да излезем насреща й. — И забеляза едва загатнатия радостен израз в бащиното си лице. Тръпка на споделена радост парна и него. Децата в семейство Хамилтън обичаха миговете, в които умът на баща им захвърляше всякакви юзди. Тогава светът се населяваше с чудеса.

— Метал, казваш — рече Самуел. — И мислиш, че е стомана. Том, първо ще направя едно предположение, а после ще вземем проба. Чуйте сега и запомнете. Мисля, че ще открием никел, може и сребро, въглерод и манган. Как ми се ще да го изкопаем! Намира се в морски пясък. Нали все на това се натъкваме.

— Я повтори, какво е според тебе? Никел и сребро…

— Трябва да е било преди много хиляди века — почна Самуел, а синовете му вече знаеха, че той вижда всичко съвсем ясно. — Тук всичко навярно е било вода, едно вътрешно море, над което са кръжали и гракали чайки. И ако е станало през нощта, било е страшно красиво. Най-напред една светла линия, сетне един бял лъч, а след това цяло дърво от ослепителна светлина, която се спуска на дълга дъга от небето. И тогава водата изведнъж изригва и се вдига огромна гъба от изпарения. Ушите ви щяха да бъдат зашеметени от този звук, защото трясъкът ще дойде едновременно с избухването на водата. След което отново ще настъпи черна нощ, след ослепителната светлина така става. Малко по малко ще почнете да различавате мъртвата риба, която изплува и показва сребристите си кореми в светлината на звездите, а птиците ще се спуснат с писъци да я грабят. Колко красиво само като си го представиш, и какво мъртвило, нали? — Както всеки път, той ги бе накарал да видят всичко.

— Смяташ, че е метеорит, нали? — тихо попита Том.

— Точно така. И ще го докажем с пробата.

— Хайде да го изкопаем! — нетърпеливо каза Джо.

— Ти можеш да го изкопаеш, пък ние ще търсим вода.

— Ако пробата покаже никел и сребро в достатъчно количество, ще има ли полза да се разработи? — Том беше сериозен.

— Ти си ми истински син — рече Самуел. — Та ние не знаем колко е голям, като къща или като шапка!

— Но като извадим още проби, ще видим.

— Можем, само че трябва да направим всичко тайно, а предположенията си да заровим в земята.

— Защо? Не разбирам.

— Виж, Том. Нямаш ли милост към майка си? И без това доста главоболия й създаваме. Предупредила ме е ясно и просто, че ако дам още един долар за патентоване на разни неща, ще има да я помним. Имайте милост! Не виждате ли, че потъва от срам, когато я питат хората с какво се занимаваме? Майка ви е честна жена. И ще трябва да отговори: „Отидоха да изкопаят една звезда.“ — И весело се засмя. — Никога няма да го преживее. А и как ще ни го върне! Три месеца няма да видим баница.

— Но ние не можем да го пробием — каза Том. — Ще се наложи да се преместим на друго място.

— Ще му пуснем малко взрив — рече баща му — и ако не се разпука, тогава ще почнем нова дупка. — Той се изправи. — Сега трябва да се върна до вкъщи за барут и да наточа бургията. Хайде, защо не дойдете и вие с мен? Тъкмо ще изненадаме мама и ще я накараме да готви цяла нощ и да се оплаква. Така ще премълчи, че ни се е зарадвала.

— Някой идва насам, някой тича! — прекъсна го Джо. Наистина към тях в галоп препускаше конник, необикновен конник, който се бе разперил на седлото като вързана кокошка. Когато наближи, разпознаха Ли — лактите му подскачаха като криле, а плитката се мяташе като змия. Чудно бе, че изобщо се държи и че пришпорва коня до краен предел. Спря се задъхан и поде:

— Мис Адам казва ела! Мис Кати зле, идвате бълзо! Мис плаче и вика.

— Чакай малко, Ли — спря го Самуел. — Кога се започна?

— По закуска.

— Добре, успокой се. Как е Адам?

— Мис Адам луда. Клещи, смее, повлъща.

— Естествено — рече Самуел. — Ах, тия млади бащи! И на мен се е случвало. Том, метни ми едно седло, хайде!

— Какво е станало? — попита Джо.

Самуел присви очи и погледна най-малкия си син.

— Аз и двама ви съм измъкнал на тоя свят. И още не сте доказали, че според вас съм му направил лоша услуга. Том, ти ще събереш сечивата. Върни се у дома и наточи бургията. Сандъчето с барут е на лавицата в плевника, само че внимателно, ако ти харесва да имаш ръце и крака! Джо, ти остани да наглеждаш тук.

— Но какво ще правя тук сам? — завайка се Джо.

За миг Самуел замълча. После продума:

— Джо, обичаш ли ме?

— Разбира се.

— Ако чуеш, че съм извършил голямо престъпление, ще ме предадеш ли на полицията?

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ме предадеш ли?

— Няма!

— Добре тогава. В кошницата ми под дрехите ще намериш две книги. Нови са, тъй че бъди по-нежен с тях. Това е двутомникът на един човек, за когото светът тепърва ще има да слуша. Ако искаш, почни да четеш, все малко ще ти се отворят очите. Казва се „Принципи на психологията“, автор е Уилям Джеймс[1], от Източните щати. Няма нищо общо с разбойника по железниците[2]. Само че, Джо, ха си ме издал за книгите, ха съм те погнал от вкъщи! Майка ти, ако усети, че си давам парите за книги, също ще ме изгони.

Том доведе оседлания кон.

— Може ли след него и аз да ги прочета?

— Да — каза Самуел и преметна леко крак над седлото.

— Хайде, Ли!

Китаецът настояваше да препуснат, но Самуел го озапти:

— По-спокойно, Ли! Обикновено раждането трае по-дълго, отколкото си мислиш.

Известно време яздеха, без да продумат. След малко Ли се обади:

— Жалко, че сте си купил тези книги. Аз ги имам в сбита форма, в един том, само основните текстове. Можех да ви го заема.

— Тук ли ти е? Имаш ли много книги?

— Тук не много, трийсет-четирийсет. Но сте добре дошъл, ако някоя не сте чел…

— Благодаря, Ли. Бъди сигурен, че при първа възможност ще ги прегледам. Знаеш ли, можеш да говориш човешки и с моите момчета. Джо е малко по-лековат, но Том е сериозен и може да му бъде от полза.

— Трудно ще се реша, мистър Хамилтън. Стеснително ми е да разговарям с непознати, но щом казвате, ще се помъча.

При падината, в която се намираше къщата на Траск, подкараха по-бързо.

— Кажи — поде Самуел, — как е майката?

— Предпочитам вие сам да видите и да решите — каза Ли.

— Нали разбирате, когато човек живее сам, както е с мене от толкова време, умът му може да изхвърчи по най-нереалната допирателна, ако социалният му свят излезе дори за малко от релсите.

— Да, знам. Но аз не съм сам, макар че също хвърча по допирателна. Може би не същата.

— Значи не мислите, че си въобразявам?

— Не го зная какво е, но за твое успокоение мога да ти кажа, че и аз имам чувството за някаква чудата особеност.

— Ще излезе, че и с мен е същото — рече Ли и се усмихна. — Да ви кажа ли докъде съм стигнал? Откакто съм дошъл тук, все си припомням китайските приказки, които баща ми разказваше. При нас, китайците, демонизмът е доста добре развит.

— Смяташ, че тя е демон, така ли?

— Разбира се, не — отвърна Ли. — Вярвам, че съм далеч от подобна глупост. Но не знам какво е. Как да ви кажа, мистър Хамилтън, у слугата се насажда способността да усеща вятъра и да съди за климата в дома, където работи. А тук има нещо нередно. И може би то е причината да си спомням бащините приказки с техните демони.

— Вярваше ли баща ти в тях?

— О, не! Но смяташе, че трябва да познавам изворите. И вие, хората на Запада, също сте увековечили не един мит.

— Я ми разправи — рече Самуел — от какво така се смути. По-точно тази сутрин.

— Ако не бяхте дошъл, щях да се опитам — каза Ли. — Но сега няма защо. Сам ще видите. Може и да съм луд. Естествено, мистър Адам така се е стегнал, че току-виж, се скъсал като струна от банджо.

— Подскажи ми нещо, ще спестим време. Какво направи тя?

— Нищо. Там е работата, мистър Хамилтън. И преди съм присъствал на раждания, и то не едно, но това е нещо ново.

— Защо?

— Ами защото… мога само да ви кажа на какво ми заприлича. Много повече напомня жестока битка на живот и смърт, отколкото на раждане.

Когато навлязоха в падината и поеха под дъбовете, Самуел рече:

— Да се надяваме, Ли, че не си ме намерил в лошо време. Необикновен ден, а не ми е ясно защо.

— Няма вятър — каза Ли. — От месец насам за пръв път следобед няма вятър.

— Вярно. Както знаеш, така съм потънал в подробности, че не обръщам никакво внимание на това какъв е денят. Най-напред открихме една заровена звезда, а сега сме на път да извадим на бял свят един съвсем нов човек. — Сред клоните на дъбовете той забеляза жълто огрените ридове. — Да се родиш в такъв хубав ден! Ако тия признаци имат пръст в живота на човека, какъв чудесен живот се задава! Ли, ако Адам играе на много привързан, ще ни се пречка. Затуй стой наблизо, в случай че имам нужда от нещо. Нали? Я виж дърводелците как са насядали под онова дърво!

— Мистър Адам преустанови всяка работа. Реши, че чукането може да смущава жена му.

— Стой наблизо! Значи Адам играе на привързан. Той не знае, че жена му по всяка вероятност не би чула и самия Господ, ако заудря в небето барабаните за вечерна проверка.

Седнали под дървото, работниците вдигнаха ръце за поздрав.

— Как сте, мистър Хамилтън? Как е семейството?

— Много добре, чудесно. Ха! Това не е ли Холман Заека? Къде се губиш бе, Заек?

— Ходих по проучвания, мистър Хамилтън.

— И какво намери, Заек?

— Грънци, мистър Хамилтън! Не можах да намеря дори мулето, с което бях тръгнал.

Продължиха към къщата.

— Ако ви остане минутка — бързо изрече Ли, — бих искал да ви покажа нещо.

— Какво е то, Ли?

— Опитвам се да превеждам древнокитайска поезия на английски, но не съм сигурен става ли. Ще хвърлите ли един поглед?

— С голямо желание, Ли. Какво пък, от това има ли по-добра почерпка?

3

Бялата дървена къща на Бордони беше притихнала в почти зловещо безмълвие. Всички пердета бяха спуснати, Самуел слезе от коня направо на стъпалата, отвърза подутите дисаги и остави животното на Ли. Почука, но никой не се обади и той влезе. След външната светлина всекидневната му се стори мрачна. Надникна в кухнята, чийто под Ли бе изстъргал до бяло. В единия край на печката въздишаше сив каменинов кафеник. Самуел похлопа леко по вратата на спалнята и влезе.

Вътре беше тъмно почти като в рог, защото освен плътно спуснатите транспаранти на прозорците бяха заковани и одеяла. Кати лежеше на голямото балдахинено легло, а до нея с лице, заровено в покривките, седеше Адам. Той вдигна глава и погледна с невиждащи очи.

— Защо седите на тъмно? — благо попита Самуел.

— Тя не иска да й свети — дрезгаво отрони Адам. — Очите я болят.

С всяка стъпка в стаята Самуел добиваше нова тежест.

— Светлина трябва да има — рече той. — Тя може да си затвори очите. Дори ако иска, ще й ги превържа с черна кърпа. — Пристъпи към прозореца и хвана одеялото да го дръпне, но Адам се хвърли отгоре му и го спря.

— Не пипай! — свирепо му заповяда той. — Светлината й пречи!

— Виж какво, Адам — обърна се Самуел, — зная какво ти е. Обещал съм ти да се грижа за всичко и ще си изпълня обещанието. Надявам се само за теб да не се грижа. — Смъкна одеялото, вдигна транспаранта и в стаята нахлуха златните следобедни лъчи.

Кати издаде звук, подобен на мяукане, и Адам се намери до нея.

— Затвори очи, скъпа. Сега ще ти ги покрия с нещо. Самуел пусна дисагите си на един стол и се изправи до леглото, казвайки с нетърпящ възражение глас:

— Адам, ще те помоля да излезеш от стаята и да стоиш навън.

— Не, не мога. Защо?

— Защото не искам да ми се пречкаш. Прието е за напълно нормално да се напиеш.

— Няма да го бъде.

— При мен гневът идва много бавно, а отвращението — още по-бавно — каза Самуел, — но усещам, че и двете почват да се надигат. Излез от стаята и не ми създавай неприятности, иначе ще си отида и всички неприятности ще се струпат върху тебе.

Сега вече Адам го послуша и като го провождаше до вратата, Самуел подвикна:

— И да не си се затичал, ако случайно чуеш нещо! Чакай ме да изляза. — Затвори, забеляза, че в бравата има ключ, и го превъртя. — Разстроен и буен човек — каза той, — обича ви. — Досега не беше се вглеждал в нея. В погледа й откри нескрита омраза, непрощаваща, убийствена омраза. — След малко всичко ще свърши, мила. Кажете ми сега, водата изтече ли? — Враждебните й очи блеснаха към него, ръмжащи, устните й откриха ситните зъби, но не му отговори. Той впери поглед в нея. — Не съм дошъл по своя воля, а като приятел. И съвсем не ми е толкова приятно, млада госпожо. За вашите тревоги нищо не зная, пък и от минута на минута ми става все по-безразлично. Но може би ще ви спестя страданието, кой знае? Ще ви задам още един въпрос. И ако не отговорите и отново ми изръмжите, ще си взема шапката и ще ви оставя да се въргаляте.

Думите му паднаха в съзнанието й като оловни капки във вода. Костваше й грамадно усилие. Потръпвайки, той видя как лицето й се променя, стоманените острия в очите й се скриха, устните й се свиха от права линия на дъга, ъгълчетата се повдигнаха. В ръцете й долови движение, юмруците се разтвориха и пръстите й отново порозовяха. Лицето й пак стана младо и невинно, търпеливо в болката си. Сякаш в някакъв магически фенер бяха подменили една картинка с друга. И тихо му каза:

— Водата изтече призори.

— Така е по-добре. А болките почнаха ли?

— Да.

— На колко време?

— Не знам.

— Добре, аз съм тук от четвърт час.

— Откакто сте дошъл, на два пъти, но слаби.

— Чудесно. Къде са ви кърпите?

— Ей в оная кошница.

— Всичко ще се оправи, мила — меко рече той.

Отвори дисагите и извади едно дебело въже, облечено със синьо кадифе и вързано в двата края на халки. Върху синьото бяха избродирани стотици дребни розови цветчета.

— Лайза ви прати родилното си въже — рече той, — да се държите, когато почне. Направи си го в навечерието на първото раждане. Като се вземат нашите, че и децата на приятелите ни, това въже доста народ е измъкнало на бял свят. — И промуши двете халки в долните стълбове на леглото.

Очите й внезапно светнаха, гърбът й се огъна като пружина и в страните й нахлу кръв. Той я зачака да извика и предпазливо погледна затворената врата. Но вик нямаше, само поредица от глухи изскимтявания. След няколко секунди тялото й се отпусна и ненавистта отново се настани в израза й. Дойде нов напън.

— Ето, мила — утешително заговори Самуел. — Една ли бяха, или две? И аз не знам. Колкото повече вижда човек, толкова се убеждава, че всички са различни. Я да взема да си измия ръцете. — Главата й се затръшка встрани. — Тъй, тъй, моето момиче. Още малко, и бебето ще се покаже. — Положи ръка на челото й, където тъмнееше ядовитият белег. — Как можа да си нараниш така главата?

Главата й се изви назад и острите й зъби се впиха в месестата част на дланта му под малкия пръст. Той извика от болка и се помъчи да се отдръпне, но челюстите й вече се бяха сключили, а главата й се завъртя и заобръща, подмятайки ръката му, както куче си играе с възглавница. Измежду стиснатите й зъби излизаше оглушително ръмжене. Той я зашлеви по бузата, но това се оказа безрезултатно. Тогава Самуел машинално, сякаш се бори с куче, протегна лявата си ръка, хвана я за гърлото и спря дъха й. Тя се огъна, зъбите й разкъсаха месото, отпуснаха се и той издърпа ръката си. От разкъсаната рана струеше кръв. Отстъпи от леглото и погледна поразията, оставена от зъбите й. Сега го обзе страх. Но когато върна очите си върху нея, лицето й отново изглеждаше спокойно, младо и невинно.

— Съжалявам — побърза да каже тя, — о, колко страшно съжалявам! — Самуел потръпна. — От болката беше — оправда се Кати.

Самуел се засмя.

— Май че трябваше да ти запуша устата! Едно време същото ми се случи с една кучка, коли беше. — Забеляза как за миг в очите й просветна ненавист, но тя бързо се оттегли. — Имате ли с какво да го промия? Хората са по-отровни и от змиите.

— Не зная.

— Добре де, уиски поне нямате ли? С уиски ще го промия.

— Второто шкафче.

Заля кървящата рана с уиски и, докато от спирта го засмъдя, опита се да прилепи разкъсаната кожа. В стомаха си усещаше силна премала, желанието да повърне замрежи погледа му. Отпи глътка уиски, дано му премине. При мисълта да обърне отново очи към леглото изпита ужас.

— Някой и друг ден тази ръка за нищо няма да я бива — рече той.

След това Самуел разказа на Адам:

— Изглежда, е направена от китова кост. Докато аз се приготвя, тя роди. Бебето изскочи като тапа. Вода още нямах да го изкъпя. И дори не се хвана за въжето! Все едно от балени, много еластична! — Впусна се към вратата и повика Ли да донесе топла вода. Адам се втурна в стаята. — Момче! — извика Самуел. — Имаш син! Чакай малко! — смъмра го той, защото Адам бе забелязал бъркотията в леглото и лицето му бе почнало да позеленява. — Прати ми Ли — разпореди се той, — а ти, Адам, ако все още имаш власт над ръцете и краката си, бягай в кухнята и ми свари едно кафе! И провери дали лампите са пълни и дали са им чисти шишетата! — Адам се обърна като пияна кукла и излезе от стаята. След миг надникна Ли. Самуел посочи вързопа в коша за пране. — Облей го с топла вода, Ли, и гледай да не го лъхне течение! Господи, Лайза трябваше да е тук. Не мога всичко наведнъж… — И се обърна към леглото. — Ей сега, мила, ей сега ще те изчистя. — Кати отново се сгъна и изръмжа от болка. — След малко ще премине — рече той. — Нали трябва да излезе и ризата. А при тебе става бързо. Ето на, дори не ти се наложи да дърпаш въжето на Лайза… — Но в този момент видя нещо, опули се и незабавно се залови за работа. — Всемогъщи Боже! Още едно!

Както и с първото, второто излезе също тъй лесно и невероятно бързо. Самуел върза пъпната връв, Ли пое второто бебе, изми го, пови го и го постави в коша. Самуел почисти майката, отмести я нежно и смени постилките. Но установи, че няма никакво желание да я погледне в лицето. Пипаше колкото може по-живо, тъй като ухапаната ръка бе почнала да се вдървява. Покри я до брадичката с чист бял чаршаф и повдигна главата й да й пъхне чиста възглавница. Накрая се наложи да я погледне. Златистите й коси бяха мокри от пот, но в израза бе настъпила промяна — сега беше безизразен, каменно застинал. Гърлото й видимо пулсираше.

— Имаш двама синове — рече Самуел, — две чудесни момчета. Но не си приличат. Родиха се в отделни ризи. — Тя го наблюдаваше хладно и без никакъв интерес. — Сега ще ти ги покажа.

— Не — безчувствено отсече тя.

— Хайде, хайде, не искаш ли да си видиш синовете?

— Не. Не ги искам.

— Ох, как ще се промениш! Сега си изморена, но после ще бъде друго. И да ти кажа ли? Такова бързо и лесно раждане още не бях виждал в живота си.

Очите й се отместиха от лицето му.

— Не ги искам. Искам да затулите прозорците, не ми трябва светлина.

— От изтощението е. Подир някой и друг ден ще почувстваш друго. Нищо няма да помниш.

— Ще помня! Вървете си. Изнесете ги! Да дойде Адам!

Самуел бе изненадан от тона й — в него не личеше нито неразположеност, нито изтощение, нито мекота. Затова думите му прозвучаха, без да ги е искал:

— Противна си ми! — След което му се дощя изреченото да се върне обратно в гърлото му и в мисълта. Но словата не направиха на Кати никакво впечатление.

— Пратете Адам — повтори тя.

В малката всекидневна Адам погледна разсеяно синовете си, побърза да влезе в спалнята и затвори вратата. След миг се дочуха удари — той отново заковаваше одеялата на прозорците. Ли донесе кафето на Самуел.

— Ръката ви изглежда много зле — рече той.

— Виждам. Страх ме е, че ще ми направи някоя беля.

— Защо ви го направи тя?

— Знам ли? Не е като другите хора.

— Мистър Хамилтън — каза Ли, — позволете ми да се погрижа за ръката ви. Иначе може да я загубите.

Самуел се уплаши до смърт.

— Прави каквото искаш, Ли. В душата ми се е свила и мъка, и страх. Да бях сега дете, че да заплача! Много стар съм вече, за да се паникьосвам. В такова отчаяние не съм изпадал кой знае откога, от оня миг, когато в ръката ми, до един бликнал извор, издъхна едно птиче.

Ли излезе от стаята и след малко се върна, носейки малка абаносова кутия с гравирани усукани дракони. Седна до Самуел и извади отвътре един китайски бръснач с формата на клин.

— Ще боли — тихо предупреди той.

— Ще гледам да изтърпя, Ли.

Китаецът прехапа устни, изпитвайки сякаш болката, която щеше да причини, и дълбоко сряза ръката около белезите от зъбите, откривайки отдолу и отгоре месото, сетне оряза оръфаните краища и от раната накрая рукна чиста червена кръв. Разклати шишенце с някаква жълтеникава емулсия — на етикета се четеше „Балсам на Хол“ — и заля дълбоките срезове. Напои носна кърпа с балсама и превърза ръката. Самуел изтръпна от болка и се хвана със здравата си ръка за облегалото.

— Предимно карболова киселина — поясни Ли. — Усеща се по миризмата.

— Благодаря ти, Ли. Стегнал съм се като децата.

— Според мен по-спокоен не съм бил — каза Ли. — Ще ви направя още една чаша кафе. — Върна се с две чаши и отново седна до Самуел. — Смятам да се махна. По своя воля никога не бих стоял в кланица.

— Какво искаш да кажеш? — Самуел изстина.

— И аз не знам. Просто се изпуснах.

— Хората са глупаци, Ли — Самуел потрепера. — Май не ми беше хрумвало досега, но и китайците са глупаци.

— Какво ви кара да мислите така?

— Може би защото си въобразяваме, че чужденците са по-силни и по-добри от нас.

— Не ви разбирам.

— Сигурно тази глупост е нужна — каза Самуел. — Борбата с драконите, самохвалството, жалката храброст постоянно да предизвикваме Бога и детинският страх, който превръща всяко сухо дърво край притъмнелия път в призрак. Може би е хубаво и необходимо, но…

— Не ви разбирам — търпеливо повтори Ли.

— Навярно някакъв вятър е раздухал въглените в глупавата ми глава — каза Самуел. — По гласа ти познавам, че и с теб е така. Над тази къща чувам да плющят крила. Чувствам, че наближава нещо страховито.

— И аз.

— Знам, че и ти. И това ме кара да съм още по-неспокоен в своята глупост. Това раждане стана твърде бързо, твърде лесно, все едно че е родила котка. И аз се боя за тия котенца. Ужасни мисли ми се въртят в главата.

— Пак не разбирам — за трети път рече Ли.

— Искам да доведа тук жена си — извика Самуел. — Стига кошмари, стига призраци, стига глупост! Искам тя да дойде. Казват, миньорите занасяли в забоите канарчета, за да изпробват въздуха. Лайза не се поддава на глупостите. И освен това, Ли, ако Лайза забележи призрак, значи това е призрак, а не откъслек от някакъв кошмар. Ако Лайза долови опасност, ще трябва да залостим вратите.

Ли се надигна и приближи коша за прането да погледне новородените, но трябваше да се взре, тъй като светлината ненадейно бе почнала да гасне.

— Спят — каза той.

— Още малко, и ще ревнат. Ли, защо не впрегнеш, да отидеш до нас и да доведеш Лайза, а? Кажи й, че имам нужда от нея. Ако Том е там, нека остане да наглежда къщата. Ако не е, ще го пратя на сутринта. Ако Лайза рече да се опъне, кажи й, че тук имаме нужда от женска ръка, от проницателния поглед на жена. Тя ще те разбере.

— Ще отида — каза Ли. — Може пък и да се плашим един друг като деца на тъмно.

— И на мен ми мина през ума — рече Самуел. — Кажи на Лайза, че съм си наранил ръката на сондата. За нищо на света не й обаждай какво и как е станало в действителност.

— Първо ще запаля няколко лампи и след това тръгвам — каза Ли. — Нейното присъствие ще ни донесе облекчение.

— Точно така, Ли, ще ни донесе. Тя ще съумее да хвърли светлина в тази подземна дупка.

След като Ли подкара в сумрака, Самуел пое в лявата си ръка една лампа, но трябваше пак да я остави на пода, за да си отвори вратата на спалнята. Вътре бе тъмно като в рог и жълтата светлина се устреми нагоре, без да докосва леглото. Силен и рязък, оттам долетя гласът на Кати:

— Затвори вратата! Не искам светлина. Излез, Адам! Искам да остана сама, на тъмно!

— Искам да остана при теб — дрезгаво рече Адам.

— Не ми трябваш.

— Ще остана.

— Остани, но повече не ми приказвай! Моля, затворете вратата и махнете лампата!

Самуел се върна във всекидневната. Остави лампата на масата до коша за прането и надникна към двете спящи личица. Стиснаха клепачи и се разсумтяха — светлината явно ги подразни. Самуел погали сгорещените челца с пръст. Едното от близначетата отвори уста, прозя се необикновено широко и пак заспа. Самуел отмести лампата, приближи външната врата и пристъпи на открито. Вечерницата беше толкова ярка, че слизайки към западните планини, сякаш пулсираше в лумнали пламъци. Във въздуха не помръдваше нищо и Самуел долови аромата на черния пелин, напечен през деня. Бе непрогледно тъмна нощ. И гласът, който се обади в мрака, го сепна.

— Как е тя?

— Кой си ти? — попита Самуел.

— Аз съм, Заека! — Човекът излезе от тъмното и светлината на отворената врата очерта формите му.

— Майката ли, Заек? А, добре е тя…

— Ли каза близнаци.

— Да, момчета. По-хубаво от това здраве му кажи! Сега вече се надявам, че мистър Траск ще разкопае долината до корен. И ще засее само захарна тръстика. — Самуел не си даде сметка как промени темата: — Знаеш ли, Заек, на какво налетяхме днес? На метеорит!

— Какво е това, мистър Хамилтън?

— Опашата звезда, която е паднала преди милион години.

— Сериозно? И я намерихте? Ей, какви работи! А как си нарани ръката?

— Нали ти казах, опашата звезда. — Самуел се засмя. — Не е толкова интересно. Прищипах я на скрипеца.

— Лошо ли?

— Не, не лошо.

— Две момчета! — повтори Заека. — Моята ще пукне от завист.

— Защо не влезеш да поседнеш?

— Не, не, благодаря. Отивам да спя. С всяка година утрото сякаш идва все по-рано.

— Така е, Заек. Лека нощ.

Лайза Хамилтън пристигна към четири сутринта. Самуел спеше на стола и сънуваше, че е хванал един нажежен до червено железен лост и не може да го пусне. Лайза го събуди и огледа ръката му още преди да е хвърлила поглед към бебетата. И докато се зае да свърши както трябва нещата, които той бе почнал по своя тромав, мъжки начин, даде му нареждания и го отпрати. Трябваше да стане още тази минута, да оседлае Славословие и да препусне направо към Кинг Сити. И без да гледа кое време е, да събуди оня нехранимайко доктор, за да му оправи ръката. При положение че не е нещо сериозно, да се върне вкъщи и да чака. А освен това е престъпление да изостави най-малкия си син, не по-голям от бебе, да клечи до някаква дупка в земята и да няма кой да се погрижи за него. Работата е такава, че не е чудно от нея да се позаинтересува и сам Господ Бог.

Самуел бе жадувал за обективност, за действие и ги намери. Тя го бе отпратила на разсъмване. Ръката му бе превързана в единайсет, а към пет следобед вече се намираше на собствения си стол, пред собствената си маса, съскащ от треска, докато Том вареше кокошка, за да го нагости със супа.

Три дни пролежа Самуел в борба с трескавите призраци, като им измисляше всякакви имена, и накрая огромната му сила срази възпалението и то скимтящо побягна.

Вдигайки поглед към Том, с прояснени очи той каза:

— Трябва да ставам. — Опита се, но се отпусна безпомощно назад и се закиска — това бе звукът, който издаваше, когато някоя сила в света се случеше да го порази. Беше си втълпил, че дори победен, пак би могъл да открадне една малка победа, присмивайки се на поражението. А Том продължаваше да му поднася пилешка супа, от което вече му идваше да го усмърти. Бабините деветини все така владееха света и все още се намираха хора да вярват, че пилешката супа лекува всяко страдание и болест, та дори би добре дошла и за погребение.

4

Лайза не се прибра цяла седмица. Почисти къщата на Траскови от тавана до всяка жилка на дъсчените подове. Изпра всичко, което позволяваше да бъде сгънато и напъхано в корито, а останалото изми със сюнгер. За новородените състави делова програма и с радост отбеляза, че плачат почти през цялото време и са почнали да наддават на тегло. Използваше Ли като роб, тъй като не му вярваше особено. На Адам не обръщаше внимание, понеже не можеше за нищо да го вкара в работа. Накара го да измие прозорците и щом той приключи, изми ги втори път сама.

С Кати прекара достатъчно време, за да реши, че е разсъдливо момиче, което не говори много и не се мъчи да учи баба си как се прави баница. Прегледа я обстойно и установи, че е напълно здрава, че не е нито разранена, нито заразена и че няма да може да кърми.

— Толкоз по-добре — бе заявила тя. — Тия двамата дръвници могат да изсмучат такъв дребосък като тебе до последната капчица кръв. — Бе забравила, че е по-дребна от Кати и че бе откърмила всичките си деца.

В съботния следобед Лайза прегледа още веднъж какво е свършила, остави списък с напътствия, дълъг колкото ръката й, в който се изчерпваше всичко — от колики до развъждане на къщни мравки, стегна пътната си кошница и нареди на Ли да я откара у дома.

Свари къщата си във вид на противно мръсен обор и се залови да я почисти с размаха и отвращението на един Херкулес. Самуел я издебваше да прелети наблизо, за да я пита.

— Как са децата?

— Добре са, растат.

— Как е Адам?

— Как! Носи се уж като жив, но по нищо не му личи. Мъдър е Господ, че е дал пари на такива особени хора, иначе биха загинали от глад.

— Как е мисис Траск?

— Кротка, отпусната, като повечето източни богаташки (Лайза не бе срещала нито една източна богаташка), но от друга страна, послушна и почтителна.

— Чудна работа — рече Лайза, — не мога да видя у нея нито един истински недостатък, освен може би дето е малко мързелива, но пак нещо не ми харесва. Да не е пък заради тоя белег? От какво й е?

— Не знам — отвърна Самуел.

Лайза насочи показалеца си като пистолет между очите му.

— Ето какво ще ти кажа. Без и самата да го съзнава, тя някак е омагьосала съпруга си. Върти се около нея като болен гъсок. Мен ако питаш, още не е успял да си види близнаците както трябва.

Самуел изчака Лайза да се завърти около него и пак попита:

— Добре де, щом тя е мързелива, а той я обикаля като месечина, кой ще ги гледа тия чудесни дечица? Близнаците искат грижа!

Лайза остави метлата, дръпна един стол до него и седна с ръце на коленете.

— Не забравяй, никога не бих казала истината, ако ти не ми вярваш!

— Аз и не мисля, че можеш да излъжеш, скъпа — каза той, а тя се усмихна, вземайки думите му за комплимент.

— Добре, ще ти кажа нещо, дето може да ти се стори прекалено. Понеже нищо не знаеш.

— Кажи!

— Самуел, нали го знаеш този китаец с дръпнатите очи и плитката, със заваления говор?

— Ли? Разбира се, знам го.

— Хубаво. Не би ли казал направо, че е езичник?

— Отде да знам?

— Виж, Самуел, всеки ще си го помисли. Но той не е. — И тя се изправи.

— А какъв е?

Тя го потупа по ръката с железния си пръст.

— Презвитерианец, при това доста умен, доста умен, ти казвам, като му пресееш шантавите приказки. А? Какво ще кажеш?

В старанието си да задържи смеха гласът на Самуел излезе съвсем неравен:

— Не може да бъде!

— Пък аз ти казвам, че може! Е, сега кой, мислиш, се грижи за близнаците? Аз на езичник от начало до край вяра нямам, но на презвитерианец… Разбра всичко, на което го научих.

— Нищо чудно тогава, че наддават — рече Самуел.

— Похвала заслужава, че и молитва!

— И туй ще направим — съгласи се Самуел, — двамата!

5

Една седмица Кати отдъхваше и събираше сили. Втората събота на октомври тя не излезе от спалнята си цялата сутрин. Адам реши да влезе, но беше заключено.

— Заета съм — извика му тя и той се отдалечи.

Сигурно си подрежда тоалетната масичка, помисли той, защото я чу да отваря и затваря чекмеджета. Късно следобед Ли се приближи до Адам, приседнал на стъпалата.

— Миси ме плаща до Кинг Сити да купи бибелон — с нежелание съобщи той.

— Добре, върви — каза Адам, — нали ти е господарка.

— Миси казва да не се влъща до понеделник. Да вземе…

— От дълго време не е вземал почивен ден — спокойно се обади Кати от вратата. — Една почивка ще му дойде добре.

— Разбира се — рече Адам. — Просто не съм се сетил. Приятно прекарване! Ако имам нужда от нещо, дърводелците нали са тука…

— Неделя мъжете плибилат у дома.

— Ще извикам индианеца. Лопес ще ми помогне.

Ли почувства погледа на Кати.

— Лопес пиян. Намелих бутилка уиски.

— Аз мога да се справя, Ли! — сприхаво рече Адам. — Стига си спорил!

Ли погледна Кати, застанала на прага. Сетне наведе очи.

— Може вълне късно — каза той и му се стори, че между очите й се появиха две тъмни резки, които веднага изчезнаха. — Довиждане — рече той и се обърна.

Когато се свечери, Кати се прибра в стаята си. В седем и половина Адам почука на вратата.

— Приготвил съм ти вечеря, скъпа. Не е много.

Вратата се отвори, сякаш е чакала току зад нея. Беше спретнато облечена в тоалет за път, с обточен с черен ширит жакет, с черни кадифени ревери и големи смолисти копчета. На главата си имаше широкопола сламена шапка с миниатюрно дъно, която се прикрепяше от дълги игли за коса с катраненочерни камъни. Адам зяпна. Но тя не му даде възможност да се обади.

— Заминавам.

— Кати, какво значи това?

— Бях ти казала.

— Не си.

— Не си ме чул. Няма значение.

— Не ти вярвам.

Гласът й бе като мъртъв, студен като метал.

— Пет пари не давам дали вярваш. Отивам си.

— Децата…

— Можеш да ги хвърлиш в някой от кладенците си.

Той нададе панически вик:

— Кати! Ти си болна. Не можеш да си отидеш! От мене? Не, не… Не от мене!

— Мога да направя всичко. На тебе всяка жена може да направи каквото си иска. Ти си глупак.

Думата проби мъглата, която го бе обгърнала. Неочаквано ръцете му се протегнаха към раменете й и я блъснаха назад. И додето тя се изправи на крака, той извади ключа от другата страна на вратата, тръшна я и заключи. Застана запъхтян, допрял ухо до дъската, а в него се разля отровата на безумно отвращение. Слухът му долови, че тя се движи тихо насам-натам. Отвори се чекмедже и в главата му подскочи мисъл: тя ще остане! След това чу изщракване, което не успя да определи. Ухото му почти докосваше вратата. Гласът й прозвуча толкова отблизо, че той отхвърли глава назад. В гласа й долови особена плътност.

— Скъпи — тихо рече тя, — не знаех, че ще го приемеш по този начин. Съжалявам, Адам.

Дъхът му хрипливо изскочи от гърлото. Мъчейки се да завърти ключа, ръката му се разтрепера и след като го обърна, той падна на пода. С един тласък отвори вратата. Тя бе застанала на три стъпки. В дясната си ръка държеше неговия 44-калибров „Колт“, чието дуло черно се вглеждаше в него. Направи стъпка към нея и забеляза, че петлето е запънато.

Тя дръпна спусъка. Тежкият куршум го блъсна в рамото, сплеска се и откъсна парче от плешката му. Блясъкът и изтрещяването го задушиха, той се затътра назад и падна. Бавно и предпазливо, както се пристъпва към ранено животно, тя се приближи към него. Той се вторачи в очите й, които безстрастно го оглеждаха. Сетне подхвърли револвера на пода до него и напусна къщата. Дочу стъпките й на верандата, по трошливите сухи дъбови листа на пътеката и повече нищо. А еднообразният звук, който бе долитал през цялото време, беше плачът на двете близначета, настояващи да си получат вечерята. Той бе забравил да ги нахрани.

Бележки

[1] Уилям Джеймс (1842–1910) — американски философ и психолог, брат на писателя Хенри Джеймс, автор на „Принципи на психологията“ (1890). — Б.пр.

[2] Джеси Джеймс (1847–1882) — с братята си известен бандит извън закона. — Б.пр.