Джон Стайнбек
На изток от Рая (30)

2

Като се навечеряха, а Ли бе измил съдовете, Адам каза:

— Според мен момчетата най-добре да си лягат. Денят не беше малък.

Арон бързо стрелна Кейл и полека измъкна свирката от джоба си.

— Не я искам — каза Кейл.

— Но сега е твоя — настоя Арон.

— Да, но не я искам! Няма да я взема.

Арон остави кокалената свирка на масата.

— Тук ще стои, да си я вземеш.

— Ей — намеси се Адам, — какъв е този спор? Казах момчетата да си лягат!

Кейл доби своя израз на „малко момче“.

— Защо? — попита той. — Още е рано да си лягаме.

— Защото не ви казах цялата истина — рече Адам. — Искам да разговарям с Ли насаме. Стъмва се, не можете да излезете навън, затова искам от вас да си легнете или поне да се приберете в стаята си. Разбрано ли е?

— Да, сър — казаха и двамата и тръгнаха подир Ли през вестибюла към стаята си в дъното на къщата. Вече по нощници, те се върнаха да пожелаят на баща си лека нощ. Ли дойде във всекидневната и затвори вратата към вестибюла. Сетне пое свирката от еленов крак, разгледа я и я върна на мястото й.

— Интересно, какво ли е станало — рече той.

— За какво говориш, Ли?

— Имало е май някакъв облог преди вечеря, а след като вечеряхме, Арон загуби баса и си плати. За какво разговаряхте?

— Помня само, че им казах да си лягат.

— Нищо, по-после ще се изясни — каза Ли.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо внимание на детинщините. Навярно е нещо незначително.

— Напротив, тук има нещо. — След малко попита: — Мистър Траск, не смятате ли, че на дадена възраст човешките хрумвания изведнъж стават значителни? Сега ли са по-изострени чувствата ви и по-ясни мислите, или когато сте бил десетгодишен? Виждате ли също така добре, чувате ли по-добре, усещате ли нещата също тъй жизнено?

— Може би си прав — каза Адам.

— Мен ако питате, една от великите заблуди е и тая, че времето давало по много от всичко. Да, само трупа годините и човешката мъка.

— И спомените.

— И спомените. Без това времето би се оказало беззащитно пред нас. За какво искахте да поговорим?

Адам извади писмото от джоба си и го остави на масата.

— Искам да го прочетеш, внимателно да го прочетеш и после да поговорим. — Ли измъкна своите полуочила и си ги надяна. Отгърна писмото под лампата и го прочете.

— Е? — запита Адам.

— Има ли тук свободна длъжност за адвокат?

— Какво, какво? А, да! Шегуваш ли се?

— Не — каза Ли. — Не се шегувам. Но по своя неясен, ала почтителен ориенталски обичай ви давам да разберете, че бих предпочел първо да зная вашето мнение и чак след това да ви предложа моето.

— Как да го разбирам? Че ми се сопваш ли?

— Да, сопвам се — каза Ли. — И ще изоставя ориенталския си обичай. Старея и ставам заядлив. Търпението ми се изчерпва. Не сте ли чувал? Всички слуги китайци, като остареят, си остават верни, но стават злобни.

— Не ми се щеше да ти обиждам чувствата.

— Не са обидени те! Искате да говорим за това писмо. Добре, говорете и от думите ви ще позная дали мога да предложа честното си мнение, или ще е по-добре да подкрепя вашето.

— Не го разбирам — безпомощно призна Адам.

— Вие сте се познавали с брат си. Щом не го разбирате, как мога аз да го разбера, когато никога не съм го и виждал.

Адам стана, отвори вратата на вестибюла, без да забележи сянката, плъзнала се зад нея, и отиде в стаята си. Като се върна, сложи на масата една избеляла кафеникава дагеротипия, точно пред Ли.

— Това е брат ми Чарлз — каза той, връщайки се да притвори отново вратата. Ли се вгледа в лъскавата метална плочка, обръщайки я насам-натам, да избегне отблясъците от лампата. — Доста отдавна е — рече Адам, — още преди да отида в казармата.

Ли се наведе ниско над снимката.

— Трудно е да се разгадае. Но от израза му не мога да кажа, че брат ви е носел много хумор.

— Никакъв — отсече Адам. — Никога не се смееше.

— Нямах точно това предвид. Когато прочетох условията в завещанието на брат ви, порази ме това, че е могъл да притежава особено брутално чувство за игра. Обичаше ли ви той?

— Не зная — отговори Адам. — Понякога съм си мислел, че ме обича. Веднъж се опита да ме убие.

— Да — каза Ли, — това му е написано на лицето, и привързаността, и убийството. И двете са го превърнали в скъперник, а скъперникът е човек, който се страхува и се спотайва в крепост от пари. Познаваше ли той жена ви?

— Да.

— Обичаше ли я?

— Мразеше я.

Ли въздъхна.

— Всъщност това няма значение. Нали не е ваш проблем?

— Не е.

— Тогава бихте ли посочили какъв е проблемът, че да го огледаме?

— Нали и аз това искам.

— Говорете тогава.

— Не мога да накарам мислите си да текат по-ясни.

— Ще ми позволите ли аз да подредя картите ви? Понякога това може да стори тъкмо страничният човек.

— Точно на това държа.

— Много добре тогава. — Ли внезапно изсумтя и на лицето му се изписа израз на удивление, а тъничката му малка ръка прихвана закръглената брадичка. — По дяволите! — сепна се той. — Как не се сетих!

Адам неловко трепна.

— Да беше ми казал какво те боде — раздразнено рече той.

— Караш ме да се чувствам прозрачен.

Ли измъкна от джоба си лула с дълго и тънко абаносово стъбло и подобна на чаша малка пиринчена глава. Напълни напръстничето с тютюн, тъй ситно нарязан, че приличаше на коса, сетне го запали, дръпна продължително четири пъти и остави лулата да угасне.

— Опиум ли е това? — попита Адам.

— Не — каза Ли. — Евтин китайски тютюн с неприятен вкус.

— Тогава защо го пушиш?

— Знам ли? — рече Ли. — Предполагам, напомня ми нещо… нещо, което свързвам с по-голямата яснота. Не е много сложно. — Отпусна си клепачите наполовина. — Добре тогава, ще се постарая да измъкна мислите ви като макарони и ще ги оставя на слънце, да поизсъхнат. Жената все още е ваша съпруга и все още е жива. Съгласно буквата на завещанието тя наследява някъде над петдесет хиляди долара. Доста пари са това. С тях могат да се извършат значителен брой добрини, но и много злини. Ако знаеше къде е и с какво се занимава, щеше ли брат ви да й завещае тези пари? Съдилищата гледат винаги да спазват желанието на завещателите.

— Брат ми не би го направил в такъв случай — каза Адам. И в този миг си спомни момичетата от горния етаж на кръчмата и редовните посещения на Чарлз.

— Може би ще се наложи да помислите вместо брат си — каза Ли. — Каквото върши сега жена ви, не е нито добро, нито лошо. От всяка земя могат да се родят светци. Да кажем, с тези пари тя би могла да направи нещо прекрасно. Нечистата съвест е най-доброто стъпало към филантропията.

Адам изтръпна.

— Тя ми е казвала какво смята да извърши, ако й паднат много пари. По-близко е до убийство, отколкото до благотворителност.

— Значи мислите, че не бива да получава тези пари?

— Казваше, че щяла да съсипе редица уважавани мъже в Салинас. В състояние е да го направи.

— А-ха, доволен съм, че мога да погледна на нещата отстрани. Сигурно панталоните на репутацията им тук-там са се протрили. Значи от морална гледна точка вие сте против това тя да получи своя дял.

— Да.

— Добре, да вземем предвид следното: тя няма нито име, нито минало. Една разблудница, поникнала направо от земята. И без ваша помощ, дори и да знаеше за това, не би могла да прояви претенции към парите.

— Предполагам, че е така. Да, разбирам, без моя помощ тя не ще може да претендира за тях.

Ли пое лулата и почисти тютюна с една тънка бронзова игла, след което наново я напълни. Докато поемаше своите четири бавни всмуквания, тежките му клепачи се повдигнаха и той се загледа в Адам.

— Извънредно деликатен морален въпрос — рече той. — С ваше позволение ще го предложа на обсъждане от моите почтени сродници, естествено, без да споменавам имена. Те ще го разчоплят от всички страни, както момчетата пощят куче за кърлежи. И, сигурен съм, ще стигнат до някои интересни резултати. — Остави лулата си на масата. — Но нали вие нямате избор?

— Какво искаш да кажеш с това? — запита Адам.

— Имате ли или не? Нима се познавате по-малко, отколкото аз ви познавам?

— Не зная как да постъпя — призна Адам. — Трябва здравата да се обмисли.

— Значи аз си губя времето! — ядосано каза Ли. — И себе си ли лъжете или само мене?

— Не ми говори така! — рече Адам.

— Защо не? Винаги съм ненавиждал измамата. Вашият път е начертан. Каквото има да правите, писано ви е. Писано е във всяка глътка въздух, която сте поел. Ще говоря, както си искам. Аз съм човек на приумиците, не ме свърта на едно място. Обичам лошата миризма на старите книги и сладостния аромат на задълбочената мисъл. Изправен пред два вида морал, човек избира онзи, на който е научен. Това, на което казвате обмисляне, няма да промени нещата. Нищо няма да се промени и от това, че жена ви е проститутка в Салинас.

Адам се изправи с гневен израз.

— Сега, понеже си решил да ни напускаш, ставаш и нагъл — викна той. — Казвам ти, не съм решил какво да правя с парите.

Ли въздъхна дълбоко. Подпрял ръце на коленете си, стана, приближи се до вратата и я отвори. След това се извърна към Адам и се усмихна.

— Дрън-дрън! — каза приветливо, излезе и затвори.

3

Кейл тихо се измъкна от тъмния вестибюл и се шмугна в стаята, където спяха с брат си. Върху възглавницата на двойното легло забеляза очертанията на Ароновата глава, но не можа да установи дали брат му спи. Съвсем леко се намести откъм своята страна, извърна се бавно, сплете пръсти зад главата си и се загледа в безчетното множество разноцветни точици, от които се състои мракът. Завесата на прозореца бавно се изду навътре, полъхна нощният вятър и износеното платно тихо шляпна стъклото. Налегна го безцветна, задушаваща меланхолия. Дощя му се от все сърце Арон да не беше го изоставял под сайванта за колите. От все сърце съжаляваше сега, че е клечал да подслушва на вратата във вестибюла. Задвижи устни в тъмното, думите се оформяха в главата му безшумно, но въпреки това ги чуваше:

„Мили боже, нека да бъда като Арон! Не ми позволявай да ставам лош! Не искам. Ако изоставиш всички като мен… та аз съм готов целия свят да ти дам! Пък като го нямам, какво, ще се напъна да го получа. Не искам да съм лош. Не искам да остана сам-самичък. Исус да ми е на помощ, амин!“

По страните му полека се стичаха парещи сълзи. Стегна се цял, напъвайки се да не се разплаче на глас и да не подсмърча. От възглавницата му в тъмнината долетя шепотът на Арон:

— Замръзнал си. Да не си настинал? — протегна се и докосна настръхналата кожа по ръката на Кейл. — Имал ли е пари чичо Чарлз? — нечуто попита той.

— Не — каза Кейл.

— Ама доста се забави. За какво искаше да си говори татко? — Кейл стихна и се помъчи да уравновеси дишането си. — Не искаш ли да ми кажеш? Голяма работа, ако не ми кажеш!

— Ще ти кажа — прошепна Кейл и се обърна с гръб към брат си. — Татко е решил да изпрати на майка ни един венец. Един голям, грамаден венец от карамфили.

Арон се полунадигна и развълнувано попита:

— Наистина? А как ще го прати чак дотам?

— По влака. Не говори толкова високо!

Арон зашепна отново:

— Но как ще стигнат, без да увехнат?

— С лед — рече Кейл. — Целия ще го опаковат с лед.

— Няма ли да трябва много лед? — попита Арон.

— Адски много лед! — отвърна Кейл. — Заспивай сега.

Арон помълча и пак се обади:

— Дано стигне свеж и хубав!

— Ще стигне — каза Кейл, а в съзнанието си изкрещя: „Не ми позволявай да бъда лош!“