Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 18

1

Новият наместник-шериф, назначен да се грижи за района на Кинг Сити, се казваше Хорас Куин. Оплакваше се, че новата му длъжност твърде често го откъсвала от ранчото му. Жена му се оплакваше още повече, но истината е, че откак Хорас бе станал наместник, не се бе случвало никакво по-особено престъпление. Той бе предвиждал да си извоюва добро име и да се кандидатира за шериф. Шерифът е длъжностно лице с голяма важност. Неговият пост не е така несигурен като този на областния прокурор и е почти толкова тежък и достоен, колкото на един съдия от върховния съд. Хорас нямаше желание цял живот да остане в чифлика си, а и жена му се натискаше да живее в Салинас, където имаше някакви роднини.

Когато до Хорас стигна мълвата, потвърдена от индианеца и дърводелците, че Адам Траск е бил застрелян, той мигновено оседла коня си и остави на жена си да довърши разрязването на свинята, която бе заклал сутринта.

Точно северно от големия чинар, където Хестърският път свива вляво, Хорас срещна Джулиъс Юскадай. Джулиъс тъкмо се стараеше да реши дали да отиде на лов за яребици, или да слезе в Кинг Сити и там да хване влака за Салинас, та да отръска част от прахоляка по панталоните си. Юскадай бяха заможни и красиви хора с баски произход.

— Ако тръгнеш с мене, отивам в Салинас — каза му Джулиъс. — Казаха ми, че точно до „Джени“, недалеч от Лонг Грийн, имало ново заведение на някоя си Фей. Чух, било много хубаво, като в Сан Франциско. Имало и пианист.

Хорас облегна лакът върху лъка на седлото и подгони с камшика една муха от рамото на коня.

— Друг път — каза той. — Сега трябва нещо да свърша.

— Да не би да си тръгнал към Траск, а?

— Именно. Ти чу ли нещо?

— Да, само че няма никакъв смисъл. Мистър Траск се бил застрелял в рамото с един четирийсет и четири, а после изгонил останалите от ранчото. Как може човек да се застреля в рамото с четирийсет и четвърти калибър, а, Хорас?

— Не знам. Тия от Изтока са много хитри. Затуй реших да отида и да проверя на място. Жена му не роди ли скоро?

— Близнаци, както чух — рече Джулиъс. — Може би те са го застреляли.

— Единият е държал револвера, а другият дръпнал спусъка, така ли? Друго не чу ли?

— Все объркани работи, Хорас. Не искаш ли компания?

— Нямам намерение да те назначавам за свой заместник, Джулиъс. Шерифът разправяше, че ревизорите вдигали голяма патърдия заради заплащането. Хорнби от Алъсал така възложил на баба си да го замества и я държал на пусия три седмици точно преди Великден.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Пък и шерифска звезда нямаш.

— Я остави, аз съвсем не искам да ти ставам заместник. Просто си рекох да те придружа, за компания. Любопитно ми е.

— И на мене. Много ще ми е приятно да дойдеш. Ако стане нещо, винаги мога да ти нанижа свидетелската клетва на шията. Как я нарече тази на новото заведение?

— Фей. Била от Сакраменто.

— В Сакраменто много ги бива. — И докато яздеха нататък, Хорас разказа точно в какво ги бива тия от Сакраменто.

Беше приказен ден за езда. И когато свиха в падината на Санчес, взеха да ругаят лошия лов през последните години. Има три неща, които никога не са както трябва: земеделието, риболовът и ловът, естествено, в сравнение с други години. Джулиъс рече:

— Исусе, как ме е яд, че са ги избили гризлите! В осемстотин и осемдесета дядо ми утрепал една около Плейто, тежала четиристотин килограма!

След което замлъкнаха, навлизайки с конете си под дъбовете, мълчание, което идваше от самото място. Никакъв звук, никакво движение.

— Тъкмо се чудех дали е завършил ремонта на старата къща — обади се Хорас.

— Къде ти! Нали Холман Заека работеше тука, от него знам, че Траск ги събрал един ден и ги изгонил. Казал им повече да не се връщат.

— Казват, че Траск имал цяло гърне с пари.

— Абе, добре е човекът, нищо не му липсва — каза Джулиъс.

— Сам Хамилтън му пробива четири кладенеца, ако и него не е прогонил.

— Как е мистър Хамилтън? Все се каня да го навестя.

— Много е добре. Както винаги, пълен с енергия.

— Трябва да отида някой ден да го видя — повтори Хорас. На стъпалата ги посрещна Ли.

— Здравей, Чан Чун! — подвикна Хорас. — Господарят ти тук ли е?

— Болен — отговори Ли.

— Искам да го видя.

— Не може вижда. Болен.

— Хайде, стига — рече Хорас. — Предай му, че наместник-шерифът Куин настоява да го види.

Ли изчезна и след миг се върна.

— Влезте — рече той. — Аз взима кон.

Адам лежеше на балдахиновото легло, където се бяха родили близнаците. Подпираше се на висока купчина възглавници, а лявото му рамо и половината гърди бяха превързани на топка с каквото се е намерило в къщата. Стаята миришеше на Холовия балсам. (По-късно Хорас бе рекъл на жена си: „Ако някога си виждала смъртта в очите, това беше!“) Страните на Адам се бяха слепили с костта и опъваха кожата на носа му. Очите му сякаш щяха да изскочат от главата и заемаха цялата горна половина на лицето, светещи от страданието, напрегнати и късогледи. Кокалестата му дясна ръка стискаше завивката.

— Здравейте, мистър Траск — рече Хорас. — Чух, нещо сте пострадал. — Почака за отговор и продължи: — И си казах, я да го наобиколя и да видя как е. Та как стана? — По лицето на Адам премина прозрачният израз на някаква неудържима досада. Той едва се помести в завивките. — Ако ви боли, като говорите, шепнете — доброжелателно додаде Хорас.

— Само като си поема дълбоко дъх — нечуто каза Адам. — Чистех си револвера и той гръмна.

Хорас и Джулиъс се спогледаха. Адам улови този поглед и страните му порозовяха от притеснение.

— Редовно се случва — каза Хорас. — Под ръка ли ви е револверът?

— Мисля, че Ли го прибра.

Хорас пристъпи до вратата.

— Хей, Чан Чун! Я донеси револвера!

В същия момент Ли пъхна револвера с дръжката напред през полуотворената врата. Хорас го огледа, измъкна барабана, изсипа патроните и помириса цилиндъра на единствената празна клетка.

— Тия проклетии се чистят по-добре, ако са насочени навън, а не към човека. Ще се наложи да дам доклад в околията, мистър Траск. Няма да ви отнемам много време. Вие сигурно сте чистил цевта с шомпол, револверът е гръмнал и ви е улучил в рамото.

— Точно така, сър — живо отговори Адам. — Защото при чистенето не извадихте барабана.

— Именно.

— А вие пъхахте шомпола с дулото към вас и със запънат ударник? — От бързото вдишване дъхът на Адам заскриптя. — И навярно шомполът също е изхвръкнал, пронизал ви е и ви отнесъл лявата ръка, така ли? — Бледите, измити от слънцето очи на Хорас не се отделяха от лицето на Адам, когато добронамерено добави: — Какво се случи, мистър Траск? Кажете ми какво стана.

— Казвам ви честно, сър, нещастен случай.

— Нали не бихте искал да напиша в доклада си това, което току-що разказах? Шерифът ще си помисли, че съм полудял. Какво стана?

— Как да кажа, аз много-много с револвери не съм боравил. Може и да не е станало точно така, но го чистех и той изгърмя.

В носа на Хорас нещо засвири и той пое въздух през устата, за да го спре. Приближи се бавно от краката към главата и облещените очи на Адам.

— Вие пристигнахте неотдавна от Източните щати нали, мистър Траск?

— Точно така, от Кънетикът.

— И сигурно там хората вече не използват толкова много огнестрелните оръжия?

— Не много.

— Дивечът ли намаля?

— Е, все има.

— Значи сте свикнал повече на пушки.

— Така е. Но аз не съм ходил често на лов.

— Предполагам, че почти не сте използвал револвери, тъй че и не знаете как да си служите с тях.

— Това е вярно — искрено рече Адам. — Малцина там имат пистолети.

— И значи, щом пристигнахте тук, купихте си този четирийсет и четвърти калибър, понеже тук всички имат, и искахте да се научите как се борави, нали?

— Ами помислих, че няма да е зле да се науча.

Джулиъс Юскадай стоеше напрегнат, с израз и тяло готов да погълне всичко, заслушан, но мълчалив. Хорас въздъхна и дръпна погледа си от Адам. Очите му се плъзнаха покрай Джулиъс и над него, след това се върнаха отново към собствените му ръце. Остави револвера върху тоалетната масичка и прилежно подреди до него оловно-пиринчените патрони.

— Знаете ли — поде той, — аз съм шерифски наместник от скоро време. Мислех си, че ще е приятна работа и подир някоя година току виж, кандидатирам се за шериф. Но работата изисква доста кураж. И хич не ми е приятна. — Адам го наблюдаваше с неспокойствие. — Смятам, че досега никой не се е страхувал от мене. Да ми е сърдит, да, но не и да се страхува. Долно е, би ме накарало да се чувствам подлец.

— Хайде сега! — раздразнено се обади Джулиъс. — Не можеш да си подадеш оставката по никое време.

— Това е гнусотията, че не мога, дори да исках. И така, мистър Траск, вие сте служил в кавалерията на Съединените щати. А кавалерията е въоръжена с карабини и револвери. Вие… — Млъкна и преглътна. — Какво точно стана, мистър Траск?

Очите на Адам сякаш се разшириха, влажни и почервенели по краищата.

— Нещастен случай беше — прошепна той.

— Имаше ли свидетели? С вас ли беше жена ви, когато стана? — Адам не отговори и Хорас го видя, че затваря очи. — Мистър Траск, зная, зле ви е. И гледам всичко да бъде колкото може по-безболезнено. Хайде сега, почивайте, пък аз в това време ще поговоря с нея. — Почака миг, после се обърна към вратата, където бе застанал Ли. — Чан Чун, кажи на господарката, че ще бъда възхитен, ако си поговорим няколко минути.

Ли остана безмълвен. Без да отваря очи, Адам каза:

— Жена ми отиде на гости.

— И не е присъствала на нещастието? — Хорас хвърли поглед към Джулиъс и видя странното изражение на устните му. В ъглите устата му се бе извила нагоре едва забележимо, като в язвителна усмивка. През мисълта му блесна: „Джулиъс е стигнал по-далеч от мене, бива го за шериф.“ — Разкажете — рече той, — това ми е някак любопитно. Жена ви роди дете, всъщност близнаци, преди две седмици, а сега е отишла на гости. Да не е заминала с децата? Стори ми се, преди малко ги чух. — Хорас се наведе над леглото и бутна лакътя на стиснатата дясна Адамова ръка. — Противно ми е, но сега не мога да зарежа всичко. Траск! — викна той. — Искам да ми кажете какво се е случило! Това вече не е от любопитство, а в името на закона. Хайде, по дяволите, отворете си очите и разкажете! Иначе, Господ ми е свидетел, ще ви отведа при шерифа, нищо, че сте ранен.

Адам вдигна клепачи — очите му бяха празни като на сомнамбул. Гласът му бе равен, без никаква интонация, без чувство. Произнасяше сякаш съвършено точно думи от език, който не разбира.

— Жена ми замина — каза той.

— Къде отиде?

— Не зная.

— Как да разбирам това?

— Не зная къде е отишла.

Обаждайки се за първи път, Джулиъс ги прекъсна:

— Защо е заминала?

— Не знам.

— Внимавайте, Траск! — ядоса се Хорас. — Почвате да играете опасна игра, а на мен хич не ми допада онова, което почвам да си мисля. Длъжен сте да знаете защо е заминала.

— Не зная защо е заминала.

— Болна ли беше? Имаше ли в поведението й нещо необичайно?

— Не.

— Чан Чун — Хорас се обърна към Ли, — ти знаеш ли нещо по този въпрос?

— Събота бил Кинг Сити. Влъща се май дванайсет плез нощта и намила мистъл Тласк на земята.

— Значи и ти не си бил, когато е станало?

— Не е бил.

— Ясно, Траск, налага се отново да се обърна към вас. Отвори малко това перде, Чан Чун, не мога да виждам. Така е по-добре. Първо, нека бъде вашата, докато не съм се намесил. Жена ви заминала. Тя ли стреля по вас?

— Беше нещастен случай.

— Добре де, нещастен случай, но револверът в ръката й ли беше?

— Беше нещастен случай.

— Не сте особено услужлив. Но да кажем — заминала и се наложи да я открием — разбирате ли? — лесно е като детска игра. Така излиза, ако ви слушам. Откога сте женени?

— Близо година.

— Какво й беше моминското име?

След продължителна пауза Адам тихо рече:

— Няма да ви кажа. Обещал съм.

— Внимавайте! Откъде е?

— Не зная.

— Мистър Траск, само заради приказките ви трябва да ви тикна в околийския затвор. Дайте ни описание. Колко беше висока?

— Не много висока — очите на Адам светнаха. — Малка и нежна.

— Чудесно. Каква коса? Очи?

— Тя беше красива.

— Беше?

— Е!

— Особени белези?

— Господи, никакви. Да… белег на челото.

— Не знаете името й, нито откъдешна е, нито къде е заминала, не можете да я опишете. И ме смятате за глупак.

— Това беше нейна тайна — каза Адам. — Бях обещал да не я разпитвам. Страхуваше се за някого. — И без предупреждение Адам заплака. Цялото му тяло се затресе, дъхът му високо и начесто засвистя. Така плачат безнадеждните.

Хорас усети, че го обзема съжаление.

— Ела в другата стая, Джулиъс — каза той и тръгна към всекидневната. — Е, Джулиъс? Кажи какво мислиш. Луд ли е?

— Не мога да знам.

— Дали не я е убил?

— И на мен това ми мина.

— На мен също — призна Хорас. — Боже мой! — Втурна се към спалнята и се върна с револвера и патроните. — Забравих ги. Няма дълго да се задържа на тази работа.

— Какво ще правиш? — попита Джулиъс.

— Струва ми се, нищо. Нали ти казах, не ми се щеше да ти предлагам заплата, но сега трябва да си вдигнеш дясната ръка.

— Не искам да ме упълномощаваш, Хорас. Искам да отида в Салинас.

— Нямаш друг избор, Джулиъс. Ако не си вдигнеш смотаната ръка, ще трябва да те арестувам.

Джулиъс вдигна ръка с нежелание и повтори клетвата с отвращение.

— Значи това ми се пада, дето ти правих компания — каза той. — Баща ми жив ще ме одере. Казвай, сега какво?

— Аз ще прибягам до шефа. Имам нужда от шерифа. Ще арестувам Траск, но не искам да го мърдам от тук. А ти, Джулиъс, ще трябва да останеш. Съжалявам. Имаш ли оръжие?

— Глупости! Нямам.

— Добре, вземи това, ето ти и звездата ми. — И Хорас отбоде звездата от ризата си и му я подаде.

— И кога ще се върнеш?

— Когато сколасам. Ти виждал ли си някога мисис Траск?

— Не съм.

— И аз не съм. И трябва да кажа на шерифа, че Траск не знае нито името й, нито нищо. Не е много висока, но е красива. Ама че дяволско описание! Най-добре да си дам оставката, преди да разкажа на шерифа, защото и без това положително ще ме уволни, като ме чуе. Смяташ ли, че е възможно той да я убие?

— Отде, по дяволите, да знам!?

— Не се нервирай.

Джулиъс пое револвера, нареди патроните в барабана и го подхвърли в ръка.

— Хорас, искаш ли да ти дам един съвет?

— Струва ли ти се, че имам нужда?

— Ами… Сам Хамилтън я познаваше. Заека ни обади, че той е изродил децата й, а мисис Хамилтън се е грижела за нея. Защо не се отбиеш пътем, да разбереш как изглежда в действителност?

— Сега съм сигурен, че трябва да задържиш звездата — каза Хорас. — Добър съвет. Аз тръгвам.

— Искаш ли да огледам наоколо?

— Искам само да внимаваш да не изчезне и той и да не си причини нещо. Разбрано? Пази се!

2

Към полунощ Хорас се качи на товарния влак в Кинг Сити и се настани при машиниста. На сутринта бе вече в Салинас. Като околийски център, Салинас бързо се разрастваше. Всеки момент населението трябваше да надхвърли две хиляди души. Беше най-значителното градче между Сан Хосе и Сан Луи Обиспо и всеки разбираше, че му предстои блестящо бъдеще. От гарата на Южната тихоокеанска железница Хорас се отправи към „Евтината гостилница“ да закуси. Не искаше да вдига шерифа толкова рано и да причинява каквато и да е неприязненост, когато това не е необходимо. В гостилницата се натъкна на младия Уил Хамилтън, който с пепитения си костюм имаше вид на преуспяващ бизнесмен.

Хорас седна на масата при него.

— Как си, Уил?

— О, много добре.

— По работа ли?

— Ами да, имам една малка сделка.

— Някога пък може и за мен да се сетиш. — На Хорас му се стори странно, че говори така с един тъй млад човек, но около Уил Хамилтън се носеше ореолът на успеха. Всеки знаеше, че един ден ще стане доста влиятелна фигура в околията. Има хора, чието бъдеще, добро или лошо, просто се излъчва от самите тях.

— Непременно, Хорас. Според мен ранчото ти отнема цялото време.

— Ако изникне нещо друго, може би ще се реша да го дам под наем.

Уил се наведе през масата.

— Знаеш ли, Хорас, нашият район от околията е доста пренебрегнат. Не ти ли е хрумвало да се кандидатираш за някоя длъжност?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали си пълномощник. Не си ли мислил да се кандидатираш за шериф?

— Не, не съм.

— Добре, помисли си! Имай си го едно наум! След някоя и друга седмица ще ти се обадя да поговорим. Но си помисли!

— Непременно, Уил. Само че си имаме чудесен шериф.

— Знам. Двете неща нямат нищо общо. Кинг Сити не е дал нито един околийски чиновник, разбираш ли?

— Разбирам. Ще помисля. А, да не забравя! Вчера се отбих у вас, видях се с майка ти и баща ти.

Лицето на Уил светна.

— Сериозно? Как са те?

— Прекрасно. Да знаеш, баща ти е истински комик, направо гений!

Уил се ухили.

— Вечно ни разсмиваше като малки.

— Но е и мъдър човек, Уил. Показа ми какъв нов вятърен двигател е измислил, най-страхотното нещо, което бях виждал.

— Ох, Господи — възкликна Уил, — значи пак ще опрем до патентните власти!

— Но този е добър — рече Хорас.

— Те всички са добри. Но печелят единствено патентните агенти. Майка ми се е побъркала.

— Предполагам, имаш друга идея.

— Единственият начин да се печелят пари — каза Уил — е да продаваш нещо, което друг е произвел.

— Прав си, Уил, но този е най-страхотният вятърен двигател, който си виждал.

— Значи и тебе те е спечелил.

— Така излиза. Но нали не би искал от него да стане друг човек?

— О, не, за Бога! А ти си помисли какво ти казах.

— Дадено.

— Имай си го наум! — додаде Уил.

Длъжността на шерифа не е лека. И щастлива можеше да се смята онази околия, която от торбата с късметите при избори успяваше да измъкне добър шериф. Сложна длъжност. Очевидните задължения на шерифа — да налага закона и да поддържа реда — бяха далеч от най-съществените. Вярно, шерифът е и околийски представител на въоръжените сили, но в една общност, кипяща от индивидуалисти, грубият или глупав шериф не се задържа дълго. Имаше водни права, спорове за граници между имотите, отвлечени конфликти, домашни взаимоотношения, въпроси за бащинство — и всичко това трябваше да се решава без силата на оръжието. Добрият шериф прибягва до арест само когато нищо друго не е помогнало. Най-добър беше не шерифът, който е най-добър побойник, а най-добър дипломат. Добър беше и шерифът на околията Монтерей. Притежаваше блестящата дарба да си гледа работата.

Хорас влезе в канцеларията на шерифа, намираща се в стария околийски затвор, някъде към девет часа и десет минути. Стиснаха си ръце, обсъдиха времето и реколтата и най-сетне Хорас бе готов да пристъпи към същността.

— И така, сър — почна той, — трябваше да дойда при теб за съвет. — И му разказа цялата история с най-малките подробности: какво е чул от всекиго, кой как е изглеждал, кое време е било, накратко всичко.

След миг-два шерифът притвори очи и сплете пръсти. От време на време прекъсваше разказа, отваряйки очи, но без да тълкува.

— И ето тук се натъкнах на засечка — каза Хорас. — Не успях да открия какво се е случило. Не можах дори да разбера как изглежда тази жена. Не друг, а Джулиъс Юскадай ме посъветва да се срещна със Самуел Хамилтън.

Шерифът се размърда, кръстоса крака и се вгледа в случая.

— И ти мислиш, че той е убил жена си.

— Мислех. Но мистър Хамилтън донякъде ме разубеди. Според него Траск не е човек, който може да убие.

— Всеки може — каза шерифът. — Трябва само да му намериш спусъка и всеки би изгърмял.

— Мистър Хамилтън ми съобщи някои необикновени неща за жената. Когато акуширал малките, тя му ухапала ръката. Само да я видиш тази ръка! Като че е от вълк ръфана.

— Сам даде ли описание?

— Да. И той, и жена му. — Хорас извади от джоба си лист и прочете подробното описание на Кати. Хамилтънови знаеха твърде много за Кати, всичко от външността й. Когато Хорас свърши, шерифът въздъхна.

— И двамата ли са единодушни за белега?

— Да, и двамата. И двамата отбелязаха, че понякога белегът ставал по-тъмен от обикновено.

Шерифът отново затвори очи и се облегна назад. Но изведнъж се изправи, открехна една от вратичките на рулетковото си писалище и измъкна пайнт[1] уиски.

— Почерпи се! — каза той.

— Защо не. Наздраве! — Хорас обърса уста и му подаде бутилката. — Идва ли ти нещо на ума?

Шерифът отпи три големи глътки уиски, запуши шишето, прибра го и едва тогава отговори:

— Нашата околия се управлява добре. Разбирам се с цивилната полиция, помагам им, когато имат нужда, и те ми помагат, когато имам нужда. Ето, вземи един град като Салинас, който непрекъснато расте, идват, заминават външни лица — ако не следим отблизо какво става, възможни са и безредици. Моята служба се разбира с местните хора много добре. — И погледна Хорас в очите. — Не се притеснявай, няма да държа реч. Просто искам да ти кажа как са нещата. Ние не гоним хората. Ние сме длъжни да живеем заедно с тях.

— Да не съм сбъркал някъде?

— Не си, Хорас. Правилно си постъпил. Ако не беше дошъл в града или ако беше довел мистър Траск, щяхме да си имаме адски неприятности. Слушай сега. Ще ти кажа нещо…

— Слушам — рече Хорас.

— Оттатък железопътната линия, в китайския квартал, има една уличка с публични домове.

— Знам я.

— Всеки я знае. Ако речем да ги затворим, те просто ще се преместят. На хората тия домове им трябват. Обаче следим да не стават големи патаклами. Поддържаме връзка със собствениците. И с помощта на някой и друг бакшиш успях да заловя там неколцина, които се търсеха.

— Джулиъс ми каза…

— Чакай, не бързай! Да ти кажа всичко, за да не повтаряме. Преди около три месеца при мен дойде една доста засукана жена. Искала да открие тук дом, но да си бъдело по закона. От Сакраменто беше, и там имала заведение. Носеше препоръчителни писма от редица доста важни персони, безупречно досие, никога никакви неприятности. Адски чисто гражданско поведение.

— Джулиъс ми каза. Нарича се Фей.

— Именно. Та отвори тя едно чудесно заведение, тихо, добре подредено. Отдавна беше време старата Джени и Черната да имат някаква конкуренция. Дяволски се озлобиха, но им казах, каквото казвам и на теб. Че е време да срещнат някаква конкуренция.

— Имало и пианист.

— Да, има. Добър е. Слепец. Впрочем ще ме оставиш ли да разкажа…

— Извинявам се — рече Хорас.

— Ха така! Знам, бавно разказвам, но съм изчерпателен. Тъй или иначе, Фей се оказа тъкмо такава, каквато изглежда — една чудесна и солидна гражданка. Сега, има едно нещо, от което тихият и добър публичен дом се опасява най-много на света. Да речем, побегне от къщи някое безотговорно и разпуснато момиче и цъфне в такъв дом. Таткото я открива и вдига патърдия до Бога. Намесват се църквите и женските дружества и за нула време публичният дом си спечелва лошо име. И ние трябва да го закрием. Разбираш ли?

— Да — меко отвърна Хорас.

— Само не избързвай! Много мразя да разправям неща, които другите вече са налучкали. В неделя вечерта Фей ми прати една бележка. При нея постъпило момиче, но не могла да му измъкне много нещо. Смущаващото за Фей било, че момичето имало вид на избягала, но същевременно било адски опитно курве. Владеело всички номера и хватки. Отидох да я видя. Разказа ми обичайните глупости, но не открих у нея нищо лошо. Зряла жена, от която още никой не се е оплакал. — Шерифът разпери ръце. — Ето, това е. Какво ще правим сега?

— И ти си абсолютно сигурен, че това е мисис Траск?

— Раздалечени очи, руси коси и белег на челото. Постъпила е в неделя следобед.

Пред очите на Хорас се появи разплаканото лице на Адам.

— Велики боже! Шерифе, намери някой друг да му каже! Ако река аз, по-добре да си дам оставката.

Шерифът се загледа в пространството.

— Казваш, той нито знаел как се казва, нито откъде е. Значи наистина го е измамила, нали така?

— Горкият човечец! — рече Хорас. — Горкият, той я обича. Не, за Бога, друг трябва да му каже това. Аз не мога.

Шерифът се изправи.

— Ела да прескочим до „Евтината гостилница“ за чаша кафе.

Закрачиха по улицата и известно време мълчаха.

— Хорас — обади се шерифът, — ако река да разкажа само една малка част от това, което знам, цялата загубена околия ще пламне като слама.

— И аз така мисля.

— Близнаци родила, казваш.

— Да, момченца.

— Слушай, Хорас. На света знаем само трима: тя, ти и аз.

— Аз ще я предупредя: каже ли някога нещо, така ще я изритам от околията, че задникът й ще се подпали. А ти, Хорас, ако те засърби някога езикът, преди да кажеш някому нещо, дори на жена си, помисли за тия момченца, какво ще бъде, ако разберат, че майка им е курва!

3

Адам седеше на стола под големия дъб. Лявата му ръка беше майсторски привързана за тялото така, че не можеше и рамото си да помести. Ли изнесе коша за прането, остави го на земята до Адам и пак се скри в къщата. Близначетата бяха будни, и двете гледаха жадно и невиждащо към разлюлените от вятъра дъбови листа. Един изсъхнал лист се спусна, въртейки се, и падна в коша.

Адам се приведе и го извади. Не бе чул коня на Самуел, додето едва не го прескочи, но Ли го бе видял, че идва. Изнесе стол и отведе Славословие в яхъра.

Самуел приседна тихо. Не искаше да смущава Адам нито като го гледа твърде много, нито като не го поглежда. Вятърът по върхарите се поднови и един лъх разбърка косите му.

— Реших, че е по-добре да продължа с кладенците — спокойно каза той.

— Не — рече Адам. Гласът му бе като ръждясал от неупотреба. — Не искам никакви кладенци. Ще ти платя за свършеното досега.

Самуел се приведе над панера и сложи пръст в малката длан на едно от близначетата. Пръстчетата се затвориха и останаха така.

— Според мен последният лош навик, от който хората се отказват, е даването на съвети.

— Не ми трябват съвети.

— Никому не трябват. Просто дар от този, който ти ги дава. Прецени подбудите, Адам.

— Какви подбуди?

— Прави се, че живееш, като на театър. И след време, след много време, ще се окаже, че това е наистина така.

— Защо ми е? — попита Адам. Самуел гледаше близнаците.

— Каквото и да правиш, а и нищо да не правиш, все ще трябва да преглътнеш нещо. Дори да се оставиш на произвола, пак ще поникнат бурени и гъстаци. Все нещо ще израсне. — Адам замълча и Самуел се надигна. — Пак ще дойда — каза той. — И непрекъснато ще идвам. А ти помисли за подбудите, Адам!

В дъното на яхъра Ли хвана поводите на Славословие, докато Самуел се метна на гърба му.

— Виждаш ли какво става с твоята книжарница, Ли?

— Да — каза китаецът, — навярно и бездруго не съм държал толкова на нея.

Бележки

[1] Американска мярка за вместимост, 0.473 л. — Б.пр.