Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 36

1

В Салинас имаше две прогимназии, големи жълти сгради с високи прозорци. Прозорците вещаеха гибел, вратите не се усмихваха. Бяха съответно наречени „Ийст Енд“ и „Уест Енд“. Училището „Ийст Енд“ се намираше доста надалеч, минаваше се през целия град, а освен това там ходеха децата, живеещи източно от Главната улица. Затуй за него няма да говорим.

„Уест Енд“ представляваше внушителна постройка на два етажа, пред която в редица растяха чепати тополи. От двете му страни бяха дворовете — единият за момичета, другият за момчета. Зад училището момичешкият и момчешкият двор се разделяха от висока дъсчена тараба и допираха с краищата си едно тресавище с постоянна вода, в което растеше висок камъш и папур. В „Уест Енд“ учеха от трети до осми клас, а първолаците и второкласниците посещаваха „Бебешкото“ училище недалеч от тук. Имаше стаи за всеки клас — трети, четвърти и пети на първия етаж, а шести, седми и осми — на втория. Във всяка класна стая се виждаха обичайните чинове от издялкано дъбово дърво, подиум и четвъртита учителска маса, по един часовник „Сет Томас“[1] и по една картина. Отделните картини определяха и отделните стаи, като преобладаваше влиянието на прерафаелитите[2]. В броня от глава до пети, Галахад[3] сочеше пътя на третокласниците, бягащата Аталанта[4] приканваше четвъртокласниците, Купата на свети Василий[5] объркваше петокласниците и така нататък, додето накрая Изобличаването на Катилина изпращаше осмокласниците в гимназията с чувството за високи граждански добродетели.

Поради възрастта си Кейл и Арон бяха записани в седми клас, където изучиха до последната светлосянка картината на своята стая — Лаокоон, целият оплетен в змии. Момчетата бяха поразени от размерите и великолепието на „Уест Енд“ след едностайното селско училище. Дълбоко впечатление им правеше разточителството за всеки клас да има отделен учител. Приличаше на излишество. Но както става с всички хора, поразени бяха един ден, на втория бяха възхитени, а на третия вече не си спомняха ясно дали някога са ходили в друго училище.

Учителката им беше тъмнокоса и миловидна и ако разумно вдигаха или не вдигаха ръка, близнаците не биваше за нищо да се тревожат. Кейл откри това бързо-бързо и го разясни на Арон:

— Вземи повечето деца. Ако си знаят, вдигат ръка, ако не знаят, направо се свиват под чиновете. Знаеш ли какво ще правим?

— Не. Какво?

— Обърни внимание, че учителката не винаги посочва тия, които вдигат ръка. Обръща се към другите, а те, естествено, нищо не знаят.

— Правилно — съгласи се Арон.

— Виж сега, първата седмица ще учим като бесни, но няма да вдигаме ръка. Тя ще ни посочва, а ние ще си знаем. Това ще я тръшне. На втората седмица няма да учим, но ще вдигаме ръка, а тя няма да ни изпитва. На третата вече ще си седим мирно и тихо и тя никога няма да разбере знаем ли, не знаем ли. И съвсем скоро ще ни остави на мира. Няма да си губи времето да вдига човек, който си знае, я!

Системата на Кейл се оказа ефикасна. След кратко време близнаците не само бяха оставени на мира, но си спечелиха и славата на способни момчета. В действителност тя беше само губене на време, тъй като и двете момчета учеха достатъчно бързо. Кейл ставаше все по-добър в играта на топчета и скоро почна да събира всички плочки, тебеширчета, стъкла и биячи в училищния двор. Когато сезонът на топчетата отмина, взе да ги разменя срещу пумпали и по едно време притежаваше на законен склад и си играеше с най-малко четирийсет и пет различни пумпала във всякакви форми и цветове, от тромавите бебешки фърфалаци до източените и дори опасни с иглените си върхове разтварящи се въртеляци.

Нямаше човек, който да ги види и да не отбележи колко са различни един от друг близнаците, при това всички изглеждаха удивени, че това е така. Кейл растеше мургав и чернокос, жив, самоуверен и потаен. Може и да се е опитвал, но не можеше да прикрие, че е умна глава. Възрастните оставаха поразени от — както те си мислеха — преждевременната му зрелост и малко се плашеха от това. Кейл никому не се нравеше особено, всеки малко се боеше от него, а от страха идваше по-скоро уважение. Макар да нямаше приятели, той бе приет от подмилкващите му се съученици и естествено зае безучастния пост на главатар в училищния двор. Ако криеше своето остроумие, той криеше и раните си. Затова го бяха обявили за дебелокож и безчувствен, дори за жесток.

Арон печелеше привързаност от всички посоки. На вид беше стеснителен и крехък. Розово-бялата му кожа, златистите коси и раздалечените сини очи веднага привличаха погледа. В двора на училището необикновената му хубост стана причина за известни недоразумения, докато ония, които го бяха поставили на изпитание, не откриха, че Арон е твърдоглав, настойчив, а и напълно безстрашен побойник, особено ако го разплачеш. Думата тръгна и обичайните терористи над нови другарчета се научиха да не го закачат. Арон не се мъчеше да укрива своите наклонности, те сами се потуляха от това, че са точно обратните на външния му вид. Захванеше ли нещо, вървеше неотклонно по избрания път. Не се отличаваше с многоличие и мъчно се нагаждаше. Физиката му бе също толкова нечувствителна към болка, колкото и мисълта му — към дребните подробности.

Кейл познаваше брат си и успяваше да го използва, като го извеждаше от равновесие, но и тук резултатът беше само частичен. Кейл бе научил кога да отстъпи встрани и кога да избяга. Промяната на посоката хвърляше Арон в смущение, но това бе едничкото, което го хвърляше в смущение. Той начертаваше пътя си и го следваше и освен него не виждаше и не се интересуваше от нищо друго. Вълнуваха го малко, ала силни чувства. Всичко у него се спотайваше зад ангелския му образ, за който го беше грижа и чувстваше отговорност толкова, колкото е отговорен фавнът за пъстрите петна по младата си кожа.

2

В първия за него учебен ден Арон с нетърпение изчака междучасието и отиде в момичешкия двор, за да говори с Абра. Тълпата от разпискали се момичета не успя да го изхвърли, та се наложи една от учителките насила да го върне в момчешката половина. На обяд я изпусна, защото баща й дойде с високата двуколка да я заведе вкъщи да обядва. Но я чакаше след училище пред вратата на двора.

Тя излезе, заобиколена от приятелки. Лицето й бе спокойно и с нищо не издаваше, че го е очаквала. Явно бе най-хубавото момиче в училището, но е малко вероятно Арон да бе забелязал това. Облакът от момичета се понесе нататък и Арон закрачи на три стъпки след тях, търпелив и невъзмутим дори след като момичетата започнаха да подхвърлят през рамо своите кресливи и хапливи забележки. Една по една повечето се отделиха и поеха към домовете си. С Абра останаха само три и те я изпратиха до бялата им дворна врата. След като тя се прибра, приятелките й го изгледаха, закискаха се и продължиха по пътя си.

Арон приседна на бордюра. След миг ключалката се вдигна, бялата врата се открехна и се появи Абра. Пристъпи през тротоара и застана над него.

— Какво искаш?

Арон вдигна широко отворените си очи.

— Нали не си сгодена за никого?

— Ама че глупост! — каза тя. Той се вдигна на крака.

— Вярвам, че ще мине доста време, докато можем да се оженим — рече той.

— Че кой иска да се жени?

Арон не отговори. Може би изобщо не я чу. Тръгна до нея. Абра се движеше с умишлено твърда походка и гледаше точно пред себе си. В израза й се четеше и мъдрост, но и сладост. Изглежда, дълбоко се беше замислила. Крачейки до нея, Арон не сваляше очи от лицето й, сякаш цялото му внимание бе привързано към него със здрави върви. Минаха безмълвни покрай бебешкото училище — тук паважът свършваше. Абра свърна вдясно и го поведе през стърнището на окосените ливади. Спечените черни буци пръст се стриваха под нозете им. На синора на ливадата имаше малка помпена станция, до която, подхранвана от преливащата вода, пищно растеше върба. Дългите клони падаха като поли почти до земята. Абра раздели тази клонеста завеса и се намъкна в къщичката от листа, натрупани около дънера от премитащите ги висящи клони. През тях се виждаше навън, но вътре бе уютно, закрито, топло и скътано. През вехнещите листа просветваше жълтото следобедно слънце. Абра седна на земята, по-скоро кацна, и полите й се разпиляха наоколо като вълни. Скръсти ръце в скута си като за молитва. Арон седна до нея.

— Вярвам, че ще мине доста време, докато се оженим — повтори той.

— Не много — рече Абра.

— Да можеше веднага да стане!

— Няма да е много — каза Абра.

— Мислиш ли, че баща ти ще позволи? — попита той. За нея мисълта бе нова, обърна се и го изгледа.

— Може и да не го питам.

— А майка ти?

— Хайде да не ги тревожим — рече тя. — Ще решат, че е нещо лошо или смешно. Можеш ли да пазиш тайна?

— О, да! По-добре от мене никой не може. И без това си имам доста тайни.

— Тогава сложи и тази при другите — каза Абра. Арон взе една пръчка и начерта линия в пръстта.

— Абра, знаеш ли как се раждат децата?

— Да — каза тя. — На теб кой ти каза?

— Ли. Всичко ми е обяснил. И сигурно още дълго време няма да имаме деца.

Ъгълчетата на устата й се извиха от снизходителна мъдрост.

— Не чак толкова дълго — рече тя.

— Един ден ще си имаме и къща — унесено каза Арон.

— Прибираме се и залостваме вратата. Чудесно ще бъде. Но трябва да мине много време.

Абра протегна ръка и докосна рамото му.

— Какво си се разтревожил за това време? Ето, тук не е ли като къща? Докато чакаме, ще играем, че уж живеем тука. Ти ще ми бъдеш мъж и ще ме наричаш своя съпруга.

Арон си го повтори без глас и сетне го изрече високо:

— Моя съпруга.

— Нещо като подготовка — рече Абра.

Арон я прихвана подръка и тя сложи ръката му, с дланта нагоре, в скута си. Неочаквано той рече:

— А докато се подготвяме, можем да правим и нещо друго.

— Какво?

— Може да не ти хареса.

— Кажи какво!

— Да се правим, че ти уж си ми майка.

— Това е лесно — каза тя.

— Нямаш ли нищо против?

— Не, дори ми харесва. Искаш ли още сега?

— Разбира се — каза Арон. — Но как може да стане, ти как искаш?

— О, ще ти покажа как — рече Абра, загука и заприказва: — Ела, детето ми, сложи си главичката в скута на мама. Ела, синчето ми, мама ще те прегърне. — Дръпна главата му надолу и без никакво предупреждение Арон заплака неутешимо. Ридаеше тихо, а Абра го галеше по бузата и попиваше рукналите сълзи с крайчеца на полата си.

Слънцето се смъкна към река Салинас, зад която залязваше, и от златистото стърнище долетя чудна птича песен. Едва ли другаде по света имаше по-красиво място от това тук, под клонаците на върбата. Лека-полека плачът на Арон престана, стана му хубаво и топло.

— Добричкото ми бебенце! — продума Абра. — Чакай мама да му среше косицата.

Арон се изправи и почти ядосано рече:

— Много рядко плача, освен ако не ме е яд. Просто не знам защо заплаках.

— Помниш ли майка си? — попита го Абра.

— Не. Умряла е, като съм бил съвсем малко бебе.

— Не знаеш ли как е изглеждала?

— Не.

— Не си ли я виждал на снимка?

— Не, нали ти казах. Нямаме никакви снимки. Питах Ли и той каза, че няма снимки… не, май че Кейл го попита.

— Кога е умряла?

— Веднага след като сме се родили с Кейл.

— Как се е казвала?

— Ли разправяше, че името й било Кати. Защо ме разпитваш толкова?

— А как е била боядисана? — спокойно продължи Абра.

— Какво?

— С тъмна или със светла коса?

— Не зная.

— Баща ти не ви ли е казвал?

— Никога не сме го питали. — Абра замълча и след малко Арон я попита: — Какво стана? Езика ли си глътна? — Абра наблюдаваше залязващото слънце. Притеснен, Арон пак попита: — Разсърди ли ми се? — И предпазливо добави: — Моя съпруго?

— Не, не ти се сърдя. Просто се чудех.

— За какво?

— За нещо. — Абра решително изопна лице, прикривайки бушуващите отвътре колебания. — Какво значи да нямаш майка?

— Не зная. Като всичко друго.

— Според мен ти дори не знаеш каква е разликата.

— Не я знам. Хайде, кажи си го открито! Говориш като гатанките във вестника.

Абра продължаваше да задава въпроси с невъзмутимо съсредоточение:

— Искаш ли да си имаш майка?

— Шантав въпрос! — каза Арон. — Разбира се, че искам. Всеки иска. Нали нямаш за цел да ме оскърбяваш? И Кейл понякога се мъчи и след това ми се смее.

Абра отмести поглед от залязващото слънце. Виждаше неясно, светлината бе изпълнила очите й с пурпурни точици.

— Преди малко ти каза, че можеш да пазиш тайна.

— Мога.

— Признай ми тогава, имаш ли някоя тайна, за която си се заклел в двойна доза отрова и да ти прережат гърлото?

— Естествено, че имам.

— Кажи ми я, Арон — меко рече тя, гальовно произнасяйки името му.

— Какво да ти кажа?

— Кажи ми най-страшната, най-адската си тайна.

Арон се отдръпна разтревожен.

— Откъде накъде? Няма! С какво право ме питаш? Аз на никого няма да я кажа.

— Хайде, маминото, кажи на мама — пропя тя.

Сълзите отново запъплиха към очите му, но този път това бяха сълзи от гняв.

— Не съм сигурен дали искам да се оженя за тебе — каза той. — Мисля още сега да си тръгна за у дома.

Абра го хвана за китката и я дръпна. Кокетството в гласа й беше изчезнало.

— Исках само да проверя. Виждам, че наистина можеш да пазиш тайна.

— Защо ти беше нужно? Ядоса ме. Лошо ми е.

— Смятам да ти доверя една тайна — рече тя.

— Охо! — присмя й се той. — Ето кой не може да пази тайни!

— Опитвах се да реша — каза тя. — Смятам да ти съобщя тази тайна, защото може да ти е от полза. Може и да се зарадваш.

— А кой те е заклел да не казваш?

— Никой — рече тя, — аз на себе си.

— Е, това е друго, мисля. И каква е тази древна тайна?

Червено, слънцето снижи ръба си до билото на отсрещния покрив. Това бе къщата на Толот на шосето Бланко. Коминът на Толот щръкна пред него като черен палец.

— Слушай — тихо почна Абра, — помниш ли оня път, когато бяхме във вашата ферма?

— Разбира се!

— Е добре, в колата аз заспах, но после се събудих. Мама и татко не разбраха, че съм будна, и казаха, че майка ти не е умряла. Казаха, че била избягала. Нещо май й се е случило и тя избягала.

— Тя е мъртва — дрезгаво отсече Арон.

— Но няма ли да е прекрасно, ако не е?

— Баща ми казва, че е умряла. Той не лъже.

— Ами ако той само си мисли, че е умряла?

— Според мен щеше да знае — каза той, но в гласа му прозвуча несигурност.

— Няма ли да бъде прекрасно — каза Абра, — ако можехме да я открием? Да речем, изгубила си е паметта или нещо подобно. Чела съм за такива неща. А като я намерим, всичко ще си спомни. — Романтиката я обви в своето ярко сияние и я понесе като приливна вълна.

— Ще питам татко — каза Арон.

— Арон — строго му каза тя, — това, което ти казах, е тайна.

— Чия е?

— Моя. Хайде сега, повтаряй след мене: ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!

За миг той се поколеба, но след това повтори:

— Ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!

— Сега си плюй в шепата — продължи тя, — ето така, виж. Дай ми сега ръка да размажем плюнката. А сега избърсваме ръцете в косата си. — След като извършиха заклинанието, Абра тържествено обяви: — Ха сега, да те видя ще посмееш ли да се издадеш! Знаех едно момиче, издаде тайната след тази клетва и после изгоря, като им се запали плевникът. — Слънцето се скри зад къщата на Толот, а заедно с него изчезна и златистата светлина. Над връх Торо заблещука Вечерницата. — Жива ще ме одерат! — сепна се Абра. — Хайде да бързаме! Обзалагам се, че баща ми е тръгнал да ме търси с кучешката свирка. Ще ям бой!

— Ще ядеш бой? — Арон недоверчиво я изгледа. — Бият ли те?

— А ти какво си мислиш?

— Нека само опитат! — разпалено рече Арон. — Рекат ли да те бият, кажи им, че ще ги убия! — Раздалечените му сини очи се присвиха и заблестяха. — Никой няма право да бие моята жена!

В здрача под върбата Абра обви врата му с ръце и го целуна по отворената уста.

— Обичам те, съпруже мой — рече тя, обърна се и хукна, придържайки поли над коленете си. Отдолу проблясваше бялата й дантелена фуста.

3

Арон се върна до ствола на върбата, седна на земята и опря гръб на кората. В главата му бе паднала мъгла, стомахът го присвиваше от болки. Помъчи се да подреди чувството си в мисли и образи, дано прогони горестта. Не беше лесно. Неговият бавен и предпазлив мозък не можеше да поеме наведнъж толкова много мисли и чувства. Вратата му се беше затворила за всичко друго освен за физическата болка. След малко обаче тя се пооткрехна, пропусна за оглед един факт, сетне още един и още един, докато един по един умът му погълна всичките. Пред затворената врата остана само един, свръхзначителен факт, който вдигаше врява да го пропуснат, но Арон го задържаше за накрая.

Първо влезе Абра и той огледа дрехите й, лицето, допира на ръката й по бузата му, уханието, което изпускаше — малко на мляко и малко на одеколонен пулверизатор. Разгледа я, усети я, чу я и отново я помириса. Каза си колко е чиста, особено ръцете и ноктите, колко е пряма и как няма нищо общо с ония от училищния двор, дето само се кикотят. Сетне си спомни как му бе хванала главата, когато плака като сукалче, плака от копнеж, от желание за нещо, което някак бе почувствал, че ще получи. Навярно се разплака, защото долови, че то се приближава.

След това се замисли за изпитанието, на което го бе поставила. Интересно, какво би направила, ако й беше издал някоя тайна? И ако бе пожелал да го стори, какво би й разказал? Точно сега не се сещаше за никаква тайна освен за онази, която блъскаше вратата, за да влезе в съзнанието му. Мина му пак въпросът, който му зададе, най-страшният й въпрос: „Какво значи да нямаш майка?“ Наистина, какво значи? Нищо не значи. Да, ами на Коледа и на годишния изпит, когато майките на другите деца идват за тържеството в училищната стая? Нали тогава му идваше беззвучно да се разплаче, безсловесният копнеж? Ето, това значи.

Около Салинас, а и сред града се простираха тресавища и пълни с камъш блата. Във всяко блато се люпеха хиляди жаби. Привечер въздухът така се изпълва с песните им, че става нещо като крякаща тишина. Тя е като було, като постоянен спътник, който, секне ли отведнъж, както след отминаването на гръмотевицата, може всекиго да стресне. Ако някоя нощ жабешките песни ненадейно спрат, като нищо всеки в Салинас би се пробудил с усещането, че се е разнесъл необикновен шум. Изглежда, човешкият слух придава на милионогласната жабешка песен определен ритъм и хармония, тъй както очите ни приемат, че звездите трептят. Под върбата се стъмни съвсем. Арон не можеше да реши дали е готов за колосалния факт и докато се чудеше, той се плъзна и се намери в съзнанието му.

Значи майка му е жива. Често си я беше представял как лежи под земята, неподвижна, студена и неразложена. Но това не беше така. Тя се движеше някъде, говореше, ръкомахаше и гледаше с отворени очи. И в този прилив на щастие изведнъж го налегна мъка, обзе го усещането за загуба, за непоправима загуба. Арон недоумяваше. Как да се ориентира в тази мъгла от печал? Ако майка му е жива, значи баща му е лъжец. Ако единият е жив, другият е мъртъв. И Арон си каза на глас:

— Майка ми е умряла и е погребана някъде на изток.

Видя в мрачината лицето на Ли, дочу меката му реч. Ли се бе потрудил добре. Уважавайки истината до страхопочитание, той изпитваше естествена погнуса към лъжата. И много точно бе пояснил на момчетата какво значи това. Ако едно нещо е невярно, но ти не го знаеш, то е грешка. Но щом знаеш, че едно нещо е вярно, а го представяш за невярно, ставате достойни за отвращение — и ти, и нещото. Гласът на Ли се обади: „Зная, че понякога прибягваме до лъжата от доброта. Но не вярвам това да носи добро. Болката от истината е бърза и отминава, докато бавното и разяждащо страдание от лъжата никога не изчезва, като вечно кървяща рана.“ Ли се бе трудил търпеливо, без да бърза, и бе успял да превърне Адам в центъра, в основата и същността на истината.

Арон поклати глава в тъмното, трудно беше да повярва. „Ако баща ми лъже, значи Ли също е лъжец.“ Почувства се изгубен. Нямаше кого да попита. Кейл беше лъжец, но убедителността на Ли го бе направила хитър лъжец. И Арон разбра, че нещо трябва да умре — или майка му, или неговият свят.

Решението ненадейно се изпречи пред него. Абра не беше излъгала. Бе му казала само каквото е чула, родителите й също само го бяха дочули. Изправи се, изблъска майка си обратно сред мъртъвците и залости мислите си за нея.

За вечеря закъсня.

— Бях с Абра — обясни.

След вечеря, когато Адам се настани на новия си удобен стол и зачете „Салинаски показалец“, усети ласкаво докосване до рамото си и вдигна очи.

— Какво има, Арон? — попита той.

— Лека нощ, татко — рече Арон.

Бележки

[1] По името на Сет Томас (1785–1859) — американски производител на стенни часовници. — Б.пр.

[2] Прерафаелити — английска живописна школа и художническо братство, основано в 1848 г., за възвръщане към принципите отпреди Рафаел. — Б.пр.

[3] Галахад — рицар от легендата за Кръглата маса, който намира Чашата Христова. — Б.пр.

[4] Аталанта — крилонога ловджийка, подканила кандидатите си на ловно състезание (мит.). — Б.пр.

[5] Св. Василий (330?–379?) — епископ на Цезарея, Великият църковен отец. — Б.пр.