Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 44

1

Едва след като Арон замина за колежа, Абра действително успя да опознае семейството му. Двамата с Арон се бяха оградили вътре в себе си. А когато Арон замина, тя се привърза към другите Траскови. Установи, че вярва на Адам повече и обича Ли повече от баща си. Само дето не можеше да се реши как да приеме Кейл. Той я смущаваше — понякога предизвикваше у нея гняв, друг път болка или любопитство. Струваше й се, че е в постоянно съперничество с нея. Не можеше да реши допада ли му, или не, и затова не го обичаше. При посещенията си в дома на Траск изпитваше облекчение, когато Кейл го нямаше там, за да я оглежда потайно, да я претегля, преценява и осъжда, а хване ли го тя, бързо да отмества поглед.

Абра бе станала вече наперена и здрава жена с приятно оформена гръд, развита и готова да получи своето тайнство, чакаща го. Свикна да отива у Траскови след училище, да сяда с Ли и да му чете откъси от всекидневните писма на Арон.

В Станфорд Арон се чувстваше самотен. Писмата му бяха пропити с усамотения копнеж по неговото момиче. Когато бяха заедно, всичко изглеждаше някак всекидневно, но сега, от университета на деветдесет мили, той изповядваше страстната си любов, напълно откъснат от живота около себе си. Учеше, ядеше, спеше и пишеше писма до Абра и в това се състоеше целият му живот.

В следобедните часове Абра седеше в кухнята с Ли и му помагаше да ниже зелен фасул или да рони грах. Понякога приготовляваше пухкав маслен сладкиш и често, вместо да се прибере при родителите си, оставаше и на вечеря. Нямаше въпрос, по който да не може да разисква с Ли. И малкото неща, за които разговаряше с майка си и баща си, постепенно изтъняваха, избледняваха, ставаха измъчени и дори неистински. С Ли беше съвършено друго. Абра искаше да споделя с него само истински неща дори когато не бе напълно сигурна кое по-точно е истинско.

Леко усмихнат, Ли я слушаше, а чевръстите му крехки ръце шеметно вършеха работата си, сякаш водят свой, независим живот, Абра не съзнаваше, че говори изключително за себе си. Понякога, докато тя говореше, умът на Ли се понасяше някъде навън като бездомно куче, сетне се връщаше, а Ли току ще кимне от време на време и ще издаде полугласно хъмкане. Абра му се нравеше, долавяше у нея сила, доброта и топлина. Чертите й притежаваха онази груба мускулна здравина, която след време се превръща или в грозота, или в изключителна хубост. Разсъждавайки по време на нейните излияния, Ли си мислеше за гладките закръглени лица на кантонците, хората от неговата раса. Макар и хилави, те имаха лица като месечини. Би трябвало тъкмо този тип да му допада, тъй като красотата обикновено се определя по наше подобие. Но той не го харесваше. Сетеше ли се за китайската красота, в мисълта му изведнъж се появяваха кръвожадните ликове на манджурците, нагли и непроницаеми лица на хора, свикнали по наследство да бъдат властни.

— Може би така е било открай време — казваше тя, — не зная. Той никога не ми е говорил нашироко за баща си. Чак след като мистър Траск… с марулите де… чак тогава Арон много се ядоса.

— Защо? — попита Ли.

— Защото хората му се подиграваха.

Съзнанието на Ли подскочи назад във времето.

— Да се подиграват на Арон? Защо на него? Той не е имал нищо общо.

— Да, но той така го чувстваше. Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

— Разбира се — каза Ли.

— Размишлявах, макар още да не съм напълно сигурна, но ми се струва, че той вечно се е чувствал някак осакатен, нещо като недовършен, защото е нямал майка.

Очите на Ли се разшириха, а след това се сведоха отново. Той кимна.

— Разбирам те. А смяташ ли, че и с Кейл е същото?

— Не.

— Тогава защо само Арон?

— Как да ти кажа, още не ми е ясно. Навярно едни хора изпитват по-големи нужди от другите или ненавиждат по-силно. Баща ми например ненавижда ряпа. Откакто го помня. И то без никаква причина. Репите просто го вбесяват, ама наистина го вбесяват. Ето на, веднъж майка ми приготви от злоба цял кастрон стъргана ряпа със сирене и пипер, та чак почерня от пипер. Татко изяде половин чиния и едва тогаз попита какво е това. Като му рече мама, че е ряпа, той хвърли чинията на пода, скочи и излезе. И както ми се струва, още не й е простил.

Ли се захили.

— Можел е да й прости, защото му е обадила, че е ряпа. Но представяш ли си, Абра, да я беше попитал и тя да му каже, че е нещо друго? Щеше да му хареса, да излапа още една чиния и чак след това да го познае. Тогава би могъл и да я утрепе.

— Положително. Но така или иначе, аз мисля, че Арон е имал по-голяма нужда от майка, отколкото Кейл. И според мен винаги е обвинявал баща си.

— Защо?

— Знам ли? Така си мисля.

— Ти нали се оправяш в нашата къща?

— Не трябва ли?

— Напротив.

— Да приготвя ли от онзи сладкиш?

— Днес няма нужда. Още не сме изяли предишния.

— Тогава какво да направя?

— Можеш да поръсиш телешкото с брашно. Ще останеш ли да хапнеш с нас?

— Благодаря, но не мога. Ще ходя на рожден ден. Ти смяташ ли, че той ще стане свещеник?

— Как мога да знам? — рече Ли. — Може да е само някакво хрумване.

— Дано не стане! — каза Абра и затвори уста, изненадана, че е изрекла подобно нещо.

Ли се надигна, измъкна дъската за рязане, сложи месото върху нея, а отстрани — ситото за брашно.

— Използвай опакото на ножа — посъветва я той.

— Знам — каза тя, надявайки се, че той не е чул предишните й думи.

Но Ли попита:

— Защо не искаш да стане свещеник?

— Не мога всичко да ти разправя.

— Можеш да разправяш каквото си искаш. Няма защо да ми обясняваш.

Върна се на стола си, а Абра поръси месото със ситото и го заудря с тъпото на един голям нож. Туп-туп — „Не бива да говоря така“ — туп-туп! Ли се обърна на другата страна, за да я остави да се успокои.

— Внушил си е едно и само това преследва — рече тя на висок глас, за да заглуши биенето на пържолата. — Щом като ще е църква, трябва да бъде от висшето духовенство. И разказваше, че монасите не бивало да се женят.

— Но от последното му писмо излиза нещо друго — отбеляза Ли.

— Знам. Но по-рано не беше така. — Ножът застина, а на младото й лице се изрисува болезнена обърканост. — Ли, аз не съм достатъчно добра за него.

— Това пък какво означава?

— Че не съм му интересна. Той всъщност не мисли за мене, а за някаква измислена жена, която е облякъл в моята кожа. Аз не съм такава, не съм като измислената.

— А каква е тя?

— Чиста! — каза Абра. — Безукорно чиста, една пълна чистота без никакво петънце. Аз не съм такава.

— Никой не е такъв — рече Ли.

— Той не ме познава и дори няма желание да ме опознае. На него му трябва онази, белият призрак.

Ли строши един резен сухар.

— Не го ли обичаш? Твърде си млада, но според мен това няма значение.

— Обичам го, разбира се. И ще бъда негова жена. Но ми се ще и той да ме обича. А как ще стане това, след като не ме познава? И не знае нищичко за мене? По едно време си мислех, че ме е разбрал. Но сега вече не съм сигурна дали е било така.

— Може би сега изживява труден период, който е само временен. Ти си умно момиче, прекалено умно. Не е ли доста мъчно да се вживяваш в другата, в оная с твоята кожа?

— Все ме е страх да не види у мен нещо, което липсва на измислената. Току-виж, съм се разгневила или пък му замириша на лошо, или нещо друго. Веднага ще усети.

— Не е сигурно — каза Ли. — Но никак няма да е лесно да бъдеш едновременно и Магдалена, и Богородица. Хората чисто и просто понякога замирисват.

— Ли, аз бих искала… — Тя се приближи до масата.

— Да не ми поръсиш пода с брашно! — рече той. — Какво би искала?

— Нали все размишлявам. Мисля си, че след като не е имал майка, Арон я е накичил с най-хубавите работи, които могат да му дойдат в ума.

— Възможно е. И ти смяташ, че е пренесъл всичко върху тебе. — Тя се вгледа в него, а пръстите й се движеха едва-едва по острието на ножа. — И ти се иска да измислиш как да го пренесеш обратно върху нея.

— Да.

— Ами ако тогава му станеш несимпатична?

— Предпочитам да опитам — рече тя. — Искам аз да си бъда аз.

— Не познавам друг човек, който така да се набърква в чуждите работи като мене — каза Ли. — И освен това не съм от тия, дето имат готов отговор за всяко нещо. Имаш ли намерение да очукаш това месо, или да се заема аз?

Абра продължи да удря с ножа.

— Смешно ли е според тебе, дето приемам всичко толкова надълбоко, след като още не съм завършила гимназия? — попита го тя.

— Не виждам как би могло да бъде другояче — каза Ли. — Смехът идва по-късно, като поникването на мъдреците, а в бясната надпревара със смъртта смехът над самите нас идва последен, макар понякога и не навреме.

Очукването на месото се ускори, стана неспокойно и неравномерно. Ли подреди няколко бобови шушулки на масата и те образуваха черта, ъгъл и окръжност. Чукането спря.

— Жива ли е мисис Траск?

Показалецът на Ли увисна за миг над масата, сетне бавно се спусна и превърна О-то в Q. Ясно му беше, че тя го наблюдава. Дори долавяше, че задавайки този въпрос, лицето й е изразявало панически страх. Мислите му се замятаха като плъх, попаднал в капан. Въздъхна и мислено махна с ръка. Извърна се полека, погледна я и установи, че предположението му е било вярно.

— Толкова сме разговаряли — беззвучно поде той, — но не си спомням някога да сме говорили за мене — стеснително се усмихна. — Абра, нека да ти кажа нещо за себе си. Аз съм слуга. Стар съм. И съм китаец. Знаеш и трите неща. Уморен съм и съм страхлив.

— Не си…

— Мълчи сега — рече той. — Аз съм много страхлив. И за нищо на света не бих си напъхал носа в чужди истории.

— Какво искаш да кажеш?

— Абра, има ли нещо друго освен репите, което баща ти ненавижда?

Изразът й показваше упорство.

— Попитах те нещо.

— Не съм чул — тихо каза той и поверително добави: — Не си ми задавала никакъв въпрос, Абра.

— Сигурно си мислиш, че понеже съм много млада…

— Веднъж — прекъсна я Ли — работех при една трийсет и пет годишна жена, която с успех бе съумяла да не се поддаде нито на житейския опит, нито на познанието, нито дори на красотата. Ако беше шестгодишна, родителите й положително биха се отчаяли. Но на трийсет и пет на нея й беше позволено да разполага както с парите, така и с живота на околните. Не, Абра, възрастта тук не играе никаква роля. И ако имах какво да ти кажа, щях да ти го кажа.

Абра се усмихна.

— Аз съм умна — рече тя. — Не трябва ли?

— Бог да ми е на помощ, не! — възпротиви се Ли.

— Значи не ми даваш да се помъча и да го открия сама?

— Мене ми е все едно какво ще правиш, стига аз да нямам нищо общо. Според мен колкото и слабости и отрицателни страни да има у един добър човек, той притежава толкова грехове, колкото може да носи. Имам от тях достатъчно, за да не ми дават мира. Може би в сравнение с някои други греховете ми не са от най-изисканите, но усещам, че с повече не бих се справил. Прости ми.

Абра се пресегна над масата и докосна ръката му с брашнените си пръсти. Жълтеникавата му кожа бе изопната и гладка като стъкло. Той наведе очи към белите следи от пръстите й.

— Баща ми е искал да има момче — каза Абра. — Допускам, че освен репите той ненавижда и момичетата. И на всеки срещнат разправя как е измислил шантавото ми име. „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“

— Ти си чудесно момиче — усмихна й се Ли. — Утре ще купя репи и ще те поканя на вечеря.

— Жива ли е тя? — тихо попита Абра.

— Да — отвърна Ли.

Предната врата се тръшна и в кухнята влезе Кейл.

— Здравей, Абра. Ли, вкъщи ли е татко?

— Още го няма. За какво си се захилил такъв?

Кейл му подаде един чек.

— Дръж. Това е за тебе.

Ли погледна чека.

— Бях ти казал, че лихва не искам — каза той.

— Така е по-добре. Може пак да ти ги поискам.

— Няма ли да ми кажеш откъде си ги взел?

— Не, още не. Дошла ми е страхотна идея… — Очите му стрелнаха Абра.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— Можем и нея да включим — каза Кейл. — Решил съм да го направим в Деня на благодарността[1], Абра сигурно ще е тук и Арон ще си дойде.

— Какво искаш да направиш? — попита тя.

— Един подарък за баща ми.

— Какъв? — отново попита тя.

— Не казвам. Тогава ще разбереш.

— Ли знае ли?

— Да, но и той няма да издаде.

— Струва ми се, никога не съм те виждала толкова развеселен — рече Абра. — Като си помисля, май изобщо не съм те виждала весел. — Откри, че отношението й към него започваше да се стопля.

След като Абра си отиде, Кейл седна.

— Не знам кога да му го дам — каза той. — Преди вечеря или след вечеря.

— След — рече Ли. — Наистина ли имаш пари?

— Петнайсет хиляди.

— Честно?

— Съмняваш се дали не съм ги откраднал?

— Да.

— Честно. Нали помниш, за Арон взехме шампанско. И сега ще вземем. И… да, ще украсим цялата трапезария. Може и Абра да ни помогне.

— Действително ли мислиш, че на баща ти му трябват пари?

— А защо не?

— Дано си прав — каза Ли. — Как върви учението?

— Не много добре. Но след Деня на благодарността ще наваксам.

2

На другия ден след последния час Абра се затича да настигне Кейл.

— Здравей, Абра — подвикна той. — Правиш много хубави сладкиши.

— Последният стана малко сух. Трябва да е пухкав.

— Ли направо е пощурял за тебе. Какво си му направила?

— Много го обичам — каза тя и веднага добави: — Искам нещо да те питам, Кейл.

— Да?

— Какво става с Арон?

— Какво по-точно?

— Изглежда, мисли само за себе си.

— Според мен това не е ново. Да не сте се скарали?

— Не. Бях готова да се скараме, когато му хрумна да се посвети на църквата и да си остане неженен, но той се измъкна.

— Да не се ожени за тебе? Не мога да си представя.

— Кейл, той ми пише сега любовни писма, но те не са за мене.

— А за кого са?

— Сякаш ги пише на… себе си.

— Знам за срещата ви под върбата — каза Кейл. Тя не се показа изненадана.

— Наистина ли?

— Сърдита ли си на Арон? — попита той.

— Не, не съм му сърдита. Просто не мога да го намеря. Не мога да го опозная.

— Почакай известно време. Може би изживява нещо.

— Чудно ми е дали ще издържа. Мислиш ли, че през цялото време съм била на погрешен път?

— Отде да знам.

— Кейл, вярно ли е, че излизаш нощем късно и че дори посещаваш… съмнителни домове?

— Да — каза той, — вярно е. Арон ли ти каза?

— Не, не Арон. Добре де, защо ходиш там? — Той продължи да крачи до нея, без да отговори. — Кажи! — настоя тя.

— Теб какво те засяга?

— Защото си лош ли?

— Как ти звучи това?

— И аз не съм добра — рече тя.

— Ти си побъркана — каза Кейл. — Но Арон ще те излекува от всичко.

— Смяташ ли?

— Разбира се — рече Кейл. — Длъжен е.

Бележки

[1] Последният четвъртък на ноември, официален празник в САЩ на благодарност за Божията благодат. — Б.пр.