Джон Стайнбек
На изток от Рая (25)

2

Четириколките и двуколките се бяха изтеглили от салинаското гробище. Семейството и приятелите се върнаха в дома на Олив, на булевард „Централен“, да хапнат, да пийнат кафе, да видят кой как е понесъл събитието, да сторят и рекат благоприличните за случая неща.

Джордж предложи на Адам Траск да го откара с наетия файтон, но Адам отказа. Зашля се из гробищата и приседна върху циментовия бордюр около фамилната гробница на Уилямсови. По краищата на парка растяха традиционните плачещи кипариси, по пътеките нагъсто се белееха теменуги. Някой ги е бил посадил някога, но сега се бяха превърнали в напаст. Над гробните камъни вееше студен вятър и виеше в кипарисите. Многото звезди от ковано желязо бележеха гробовете на бойци от Великата армия на Републиката, а върху всяка звезда се вееше раздрано от вятъра знаменце, прикрепено там още миналата година в Деня на ветераните. Адам разглеждаше планината източно от Салинас, над която се извишаваше мекият връх Фримант. Въздухът беше кристално чист — така е понякога преди дъжд. И вятърът скоро донесе първите леки капки, макар небето все още да не бе заоблачено изцяло.

Адам бе пристигнал със сутрешния влак. Изобщо нямаше намерение да идва, но нещо, на което не успя да устои, го потегли. Преди всичко не му се вярваше, че Самуел е мъртъв. Все още дочуваше неговия плътен и лиричен глас да се въззема и спуска с другоземските си звуци, странната музика на случайно съчетани слова, които се гонят така, че никога не можеш със сигурност да отгатнеш какво ще последва. За повечето хора си абсолютно сигурен какво ще кажат в следващия миг. Адам погледна Самуел в ковчега и си даде сметка, че не е искал да го загубва. И тъй като лицето в ковчега не приличаше на Самуеловото, Адам отмина, за да остане насаме със себе си и да съхрани човека жив. Бе длъжен да присъства на погребението. Инак трябваше да наруши обичая. Застана обаче доста назад, откъдето нищо не се чуваше, а когато синовете се грабнаха да зарият гроба, той се отдалечи и закрачи по обраслите с бели теменуги пътеки.

Гробището пустееше, мрачното виене на вятъра огъваше коравите кипариси, а дъждовните капки наедряваха и пронизваха кожата като ужилвания. Адам се надигна, потръпна и тръгна бавно по белите теменужки около пресния гроб. Опечалените бяха подредили цветята си равномерно, да скрият купчината новообърната влажна пръст, но вятърът бе вече разпердушинил цветчетата, отвявайки по-малките букетчета на алеята. Адам ги събра и ги сложи обратно върху могилата.

Излезе от гробищата. Сега вятърът и дъждът го шибаха в гръб, но той не обръщаше внимание на влагата, проливаща се през черното палто. „Роми Лейн“ бе разкаляна от новоиздълбаните коловози, в които лъщяха локви, по краищата на уличката растяха нависоко див овес и синап, дивата ряпа бързаше да си пробие път нагоре, а над зеленото буйство на дъждовната пролет се надигаха лепкавите главици на аления репей. Черната лепкава кал покри обущата на Адам и оплеска крачолите му. До шосето за Монтерей оставаше близо миля. Измокрен и мръсен, Адам стигна дотам и сви на изток към Салинас. Извитата периферия на шапката му беше пълна с вода, яката му слегна от влага. При улица „Джон“ пътят правеше чупка и се превръщаше в Главната улица. Щом стъпи върху настилката, Адам изтърси калта от обущата си. Сградите му предложиха завет и почти начаса той се разтрепера от студ. Ускори крачка и преди да достигне края на улицата, хлътна в аперитива „Абът Хаус“. Поръча си бренди, гаврътна го и се разтрепера още повече.

Мистър Лапиър, кръчмарят, забеляза, че го тресе.

— Най-добре да пийнете още едно — рече му той. — Иначе зле ще се простудите. Искате ли един горещ ром? Веднага ще ви оправи.

— Искам — каза Адам.

— Ето, глътнете и този коняк, пък аз ще стопля вода.

Адам отнесе чашата си на една маса и вдървено седна с мокрите си дрехи. Мистър Лапиър домъкна от кухнята димящия чайник, постави сплесканата чаша на чинийка и я сложи на масата.

— Пийте, колкото можете да понесете по-горещо — посъветва го той. — Тая течност може и трепетлика да успокои. — Дръпна стол, седна и веднага се изправи. — Предадохте ми студа — каза той, — и аз ще си приготвя една чаша. — Донесе чаша и се настани срещу Адам. — Действа! Бяхте толкова блед, като влязохте, че се уплаших. Май не сте тукашен.

— От околностите на Кинг Сити — обясни Адам.

— За погребение ли?

— Да, един стар приятел.

— Голямо погребение, а?

— О, да.

— Не съм изненадан. Той имаше много приятели. Жалко, че не случи по-хубав ден! А вие трябва да изпиете още едно и право в леглото.

— Тъй ще е — каза Адам. — Чувствам се по-добре, по-спокойно.

— Бива си го! Ще ви спаси от някоя пневмония. — След като му наля втора чаша, той измъкна иззад тезгяха мокра кърпа. — Да поизбършете малко тая кал — рече той. — На погребение не е много весело, но когато и дъждът те накваси, става наистина доста тъжно.

— Заваля, когато свърши — каза Адам. — Намокрих се на връщане.

— Да ви дам една стаичка тук? Лягате, пращам ви още една чаша и на сутринта ви няма нищо.

— Така мисля да сторя — рече Адам. Усещаше кръвта си да го щипе по страните и да сгрява ръцете му, сякаш в тялото му се разливаше някаква чужда топла течност. След малко топлината стопи онова прикрито от студа ъгълче, в което бе подредил забранените си мисли, и мислите плахо излязоха на повърхността като деца, които не са сигурни как ще ги посрещнат. Адам пое мократа кърпа и се наведе да почисти крачолите си. Кръвта му нахлу в слепоочията. — Мога да изпия още една чаша.

— Ако е за простудата, това ви стига — рече мистър Лапиър.

— Но ако просто ви се пие, останал ми е малко ром „Джамайка“, отлежал. Препоръчвам ви го чист, без нищо. Петдесетгодишен е! Водата би му убила аромата.

— Просто искам да пийна — рече Адам.

— И аз ще пия един с вас. От месеци не съм отварял това шише. Не се търси много. В нашия град хората пият уиски.

Адам обърса обущата си и захвърли кърпата на пода. Надигна тъмния ром и се задави. Тежката и силна напитка се завъртя из цялата му глава със сладостния си аромат и се стовари в носа му като удар. Помещението сякаш се наведе встрани и след това наново се изправи.

— Добър е, нали? — попита мистър Лапиър. — Но те сваля като нищо. Повече от един не мога да изпия, освен, разбира се, ако човек не иска именно да го свали. Има някои, правят го.

Адам облегна лакти на масата. Усети, че ще го обземе словоохотливост, и поривът го уплаши. Гласът му прозвуча като чужд, а изречените думи направо го смаяха.

— Не идвам особено често — каза той. — Знаете ли къде е заведението на Кейт?

— Исусе! Този ром бил по-силен, отколкото предполагах — рече мистър Лапиър и продължи строго: — Живеете в ранчо, нали?

— Да. Имотът ми е край Кинг Сити. Казвам се Траск.

— Приятно ми е. Женен ли сте?

— Не, сега не.

— Вдовец?

— Да.

— Идете при Джени. Оставете Кейт! Там не е за вас. Джени е тук, до мен. Идете там и ще получите всичко, от каквото се нуждаете.

— Тук, до вас?

— Да, разбира се. Тръгвате на изток, пряка и половина, и свивате вдясно. Всеки ще ви каже къде е.

Езикът на Адам бе надебелял.

— А какво е при Кейт?

— Идете при Джени — настоя мистър Лапиър.

3

Беше кална и ветровита вечер. Улица „Кастровил“ тънеше в дълбока лепнеща кал, а китайският квартал бе така наводнен, че обитателите му бяха прехвърлили дъски през тясната уличка, разделяща техните бордеи. Облаците в притъмнялото небе бяха сиви като плъхове, въздухът бе не влажен, а усоен. Разликата според мен е в това, че влагата пада отгоре, докато усоят се надига от гнилоч и разложение. Следобедният вятър бе оставил въздуха пронизващ и начупен. Беше достатъчно студено, за да проветри главата на Адам от рома, без да възвръща стеснението му. Забърза се по непокритите пешеходни пътеки с прикован в земята поглед, да избягва локвите. Уличката бе осветена единствено от мъждукащия предупредителен фенер на железопътния прелез и малкия глобус с въглеродна жичка, който гореше пред входа на Джени.

Адам помнеше указанията. Отмина още две къщи и за малко да пропусне третата — тъмните храсти пред нея бяха високи и неподкастрени. Надникна през дворната врата към тъмната веранда, бавно отвори и продължи по обраслата пътека. В полумрака забеляза, че верандата е полусрутена и хлътнала, а стъпалата — разковани. Боята върху дъсчените стени бе отдавна изчезнала, за градината не се полагаха никакви грижи. Ако не бяха ивиците светлина по ръбовете на пуснатите завеси, би отминал, вземайки къщата за изоставена. Дъските на стъпалата щяха сякаш да се продънят от тежестта му, а подът на верандата изскърца, когато я прекоси.

Вратата се открехна — той видя, че някаква неясна фигура държи бравата. Обади се мек глас:

— Няма ли да заповядате?

Приемната се осветяваше от малки крушки под розови абажури. Под нозете си Адам усети мек килим. Видя блясъка на полираната мебел и сиянието на картини в златни рамки. Тутакси доби впечатлението за богатство и порядък. Гласът каза:

— Трябвало е да облечете тренчкот. Познаваме ли ви?

— Не, не ме познавате — отвърна Адам.

— Кой ви праща?

— Един човек от хотела. — Адам се взря в момичето. Беше облечена в черно, без никакви украшения. Имаше остро лице, красиво и остро. Помъчи се да се досети на какво животно, на какъв нощен звяр му заприлича. Напомняше някакво потайно и хищно животно.

— Ако искате, ще застана до някоя лампа — каза момичето.

— Няма нужда.

Тя се засмя.

— Седнете, ей там. Дошъл сте тук за нещо, нали? Ако ми кажете какво ви трябва, ще повикам подходящо момиче. — Ниският глас криеше добре пресметната, суха сила. Подбираше думите си, както се берат цветя в многоцветна градина, без припряно бързане. От това Адам се почувства глупаво.

— Искам да видя Кейт — изтърси той.

— Мис Кейт сега е заета. Очаква ли ви?

— Не.

— Нали знаете, и аз мога да се погрижа за вас.

— Мен ми трябва Кейт.

— Можете ли да ми кажете защо?

— Не.

Гласът на момичето стана като острие, наточено на брус.

— Не можете да я видите. Заета е. Ако не искате момиче или нещо друго, по-добре да си вървите.

— Добре, няма ли да й кажете, че съм дошъл?

— Тя познава ли ви?

— Не зная. — Почувства, че куражът му го напуска. Долови познатата студенина. — Не зная. Но не бихте ли предали, че я търси Адам Траск? Тя ще реши дали се познаваме или не.

— Ясно. Ще й предам.

Тя се приближи тихо до една врата вдясно и я отвори. Адам чу няколко заглушени думи, през вратата погледна някакъв мъж. Момичето бе оставило вратата отворена, за да знае Адам, че не е сам. В едната страна на стаята, над някакъв портал, висеше тежка завеса. Момичето разтвори дълбоките дипли и се скри. Адам се облегна в стола. С крайчеца на очите си видя мъжката глава — надникна и се отдръпна.

Стаята на Кейт бе подредена така, че да създава удобство и експедитивност. С нищо не напомняше стаята, в която бе живяла Фей. Стените бяха облепени с шафранена коприна, драпериите се спускаха в ябълковозелено. Беше стая на коприната: дълбоки кресла, тапицирани с копринени възглавници, лампи с копринени абажури, широко легло в другия край, покрито с лъскав бял сатен и грамада от исполински възглавници. По стените нямаше никакви картини или фотографии, нищо лично. Върху абаносовата тоалетна масичка до леглото нямаше нито шишенца, нито пулверизатори; блясъкът й се отразяваше в едно тройно огледало. Килимът бе стар, плътен — китайски килим с ябълковозелен дракон на оранжев фон. Единият ъгъл представляваше спалня, средата бе за официални срещи, в другия край бе оформен кабинет — картотека от златист дъб, голям сейф, черен със златни букви, писалище с ролетков похлупак и двойна лампа със зелен сенник, а зад него — един обикновен и един въртящ се стол.

Кейт седеше на въртящия се стол зад писалището. Бе все още красива. Отново бе с руси коси. Устата — малка и твърда, както винаги с повдигнати ъгълчета. Но очертанията й вече не бяха така остри. Раменете й се бяха налели, затова пък ръцете се бяха набръчкали и отслабнали. Страните й бяха закръглени, кожата под брадичката — набрана. Имаше все така малки гърди, но стомахът издаваше посъбрала се тлъстина. В бедра бе още тясна, ала краката и стъпалата изглеждаха уплътнени, над ниските обувки се издуваха наедрели прасци. През чорапите й едва-едва се забелязваха ръбовете на ластични бандажи, които трябваше да притискат вените. Въпреки това бе хубава и спретната. Остарели бяха само ръцете, дланите и пръстите лъщяха корави, а отгоре се бяха набраздили, изпъстрени с кафяви петънца. Носеше строга тъмна рокля с дълги ръкави, на която контрастираха единствено белите дантели, разцъфтели около врата и китките. Почти невидима беше следата, оставена от годините. Човек, който я вижда често, едва ли би открил каквато и да е промяна. По страните й нямаше бръчки, очите и бяха все тъй остри и безизразни, носът — изящен, устните — тънки и решителни. Белегът на челото почти не личеше, бе покрит с пудра с цвета на кожата й.

Кейт преглеждаше сноп снимки в еднакъв формат, всички направени с един и същ фотоапарат и почти побелели от магнезиевата светкавица. И макар действащите лица във всяка снимка да бяха различни, в позите им се забелязваше отегчително сходство. Нито едно от женските лица не беше обърнато към обектива. Кейт подреди снимките на четири купчинки и пъхна всяка в плик от дебела кафява хартия. Когато на вратата се почука, постави пликовете в една от клетките на писалището.

— Влез! О, Ева, влез. Доведе ли го?

Преди да отговори, момичето се приближи до масата. Тук, на по-силната светлина, лицето й се изписа напрегнато, с блестящи очи.

— Нов е. Непознат. Казва, че искал да се види с вас.

— Знаеш, Ева, че не може. Ти си наясно кой може да идва при мене.

— Казах му. Твърди, че навярно ви познавал.

— Добре де, кой е той?

— Едър, висок като върлина, леко пийнал. Казва, че се наричал Адам Траск.

Кейт не трепна и не издаде звук, ала Ева схвана, че вестта е попаднала, където трябва. Кейт бавно сви пръстите на дясната си ръка, а лявата се проточи като хилава котка към ръба на писалището. Притихна, сякаш затаи дъх. Ева се разтрепера. Мисълта й прескочи към чекмеджето в скрина й, където се намираше спринцовката за подкожни инжекции.

— Седни там, на големия стол, Ева — обади се най-сетне Кейт. Но момичето не помръдна и Кейт я шибна с една-едничка дума: — Сядай! — Ева се сви и отиде на креслото. — Не си хапи ноктите! — Ръцете на Ева се отделиха и увиснаха на страничните облегалки. Кейт се втренчи в стъкления зелен сенник на лампата, след това се размърда така внезапно, че Ева подскочи и сгърчи устни. Кейт издърпа чекмеджето и извади едно хартиено пакетче. — Вземи! Иди си в стаята и се оправяй! Но не го взимай всичкото. Не, не ти вярвам — Кейт тръсна пакетчето и го разкъса на две. Преди да подгъне краищата на едната половинка, която подаде на Ева, от нея изръси малко бял прашец. — Бързай сега! Като слезеш долу, кажи на Ралф, че му нареждам да стаи в хола, за да чува звънеца, но не и гласовете. И го наблюдавай да не се промъкне по-наблизо. Ако се звънне… не, кажи му… не, всъщност да постъпи, както си знае. След това доведи мистър Адам Траск.

— Ще се справите ли, мис Кейт?

Кейт не отмести поглед от нея, докато Ева не се обърна. След това викна подире й:

— Другата половинка ще получиш веднага щом той си отиде. Бързай сега!

Когато вратата се затвори, Кейт отвори дясното чекмедже на бюрото и извади револвер с късо дуло. Откачи цилиндъра, прегледа патроните, отново го затвори и го остави върху писалището, след което го покри с лист хартия. Угаси едната лампа и се настани на стола, скръствайки ръце на масата пред себе си. Когато се похлопа, извика:

— Влезте — едва разлепвайки устни.

В очите на Ева личеше влага, беше успокоена.

— Ето го — рече тя и затвори вратата зад Адам.

Той се огледа набързо и видя Кейт, седяща тихо зад бюрото си. Вторачи се в нея и бавно пристъпи напред. Ръцете й се разтвориха и дясната се протегна към листа. Студени и безизразни, очите й не се откъсваха от неговите. Адам видя косата й, белега, устните, набраздената шия, ръцете, раменете и плоските гърди и дълбоко въздъхна. Ръката на Кейт за миг потрепна.

— Какво искаш? — попита тя.

Адам седна на стола пред писалището. Идеше му да извика от облекчение, но се сдържа и каза:

— Сега нищо. Просто исках да те видя. Сам Хамилтън ми каза, че си тук.

В момента, когато той седна, ръката й се успокои.

— Преди това не беше ли чувал?

— Не — каза той. — Не бях чувал. В началото за малко да се побъркам, но сега ми няма нищо.

Кейт се отпусна и се усмихна, показвайки дребните си зъби и дългите кучешки, остри и бели.

— Уплаши ме — каза тя.

— Защо?

— Отде да знам какво си намислил.

— И аз не знаех — рече Адам, продължавайки да я наблюдава, сякаш не вижда жив човек.

— Дълго време те очаквах, но като не дойде, помислих, че съм те забравила.

— Аз не съм те забравил — каза той. — Но сега мога.

— Какво искаш да кажеш?

Адам се засмя ласкаво.

— Искам да кажа, че сега те виждам. Знаеш ли, май Самуел ми беше казал, че никога не съм те бил виждал. Вярно е. Помня ти лицето, но никога не съм го виждал. Сега мога да го забравя.

Устните й се притиснаха и се изправиха, раздалечените очи се свиха от жестокост.

— Мислиш, че можеш?

— Зная, че мога.

Тя промени тактиката.

— Може и да не се наложи. Ако всичко при тебе е наред, бихме могли да се съберем.

— Не мисля така — рече Адам.

— Ти беше такъв глупак — каза тя. — Като дете. Не знаеше какво да правиш със себе си. Сега мога да те науча. Изглеждаш ми вече мъж.

— Ти ме научи — рече той. — Беше един доста тежък урок.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Да.

— По дъха те усещам, пил си ром. — Изправи се и донесе от шкафа бутилка и две чаши. Обръщайки се, откри, че той гледа напълнелите й глезени. Внезапното раздразнение обаче не измести усмивчицата от устните й. Шишето и чашите остави на кръглата масичка насред стаята и наля ром. — Ела, седни тук — рече тя, — по-удобно е. — Отивайки към креслото, той спря очи на закръгления й корем и тя улови погледа му. Подаде му чашата, седна и скръсти ръце на гърдите си. Седна и той с чашата в ръка. — Пий — подкани го тя, — ромът е много хубав.

Той се усмихна с усмивка, която никога не беше виждала.

— Когато Ева ми каза, че си дошъл, отпървом помислих да те изхвърля.

— Щях да се върна — каза той. — Трябваше да те видя. Не че не повярвах на Самуел, но просто да се уверя.

— Пий си рома — напомни тя. Той погледна нейната чаша.

— Нали не мислиш, че искам да те отровя?… — Млъкна ядосана, че е изрекла това. Усмихвайки се, той все така гледаше чашата й. Гневът й изби по лицето. Вдигна чашата и я докосна с устни. — От алкохола ми става лошо. Никога не пия. Отравя ме. — Стисна уста и прехапа долната си устна. Адам все така се усмихваше. Гневът й растеше, повече не можеше да се владее. Изпи рома на един дъх, закашля се, очите й се насълзиха. Обърса ги с опакото на ръката си. — Не ми вярваш особено — каза тя.

— Не ти вярвам — вдигна си чашата, отпи, сетне стана и напълни отново чашите.

— Повече няма да пия — разтревожена рече тя.

— Никой не те кара. Изпивам и тази и тръгвам.

Хапещият спирт бе прогорил гърлото й. Тя усети в себе си онова разбъркване, което я плашеше.

— Не ме е страх от тебе. От никого не ме е страх — каза тя и изля в гърлото си втората чаша.

— Нямаш никакво основание да се боиш от мене — каза Адам. — Сега можеш да ме забравиш. Впрочем ти каза, че си го сторила. — Усещаше победоносна топлина и сигурност, по-добре не бе се чувствал от години. — Дойдох за погребението на Сам Хамилтън. Прекрасен човек беше той. Ще ми липсва. Помниш ли, Кати, той ти помогна при раждането на близнаците.

Алкохолът бушуваше в Кейт. Тя му се съпротивляваше и тази съпротива се изписваше на лицето й.

— Какво ти става? — попита Адам.

— Казах ти, че ми е като отрова. Че ми става зле.

— Не можех да избирам — спокойно каза той. — Навремето ти стреля в мен. Знам ли какво още си направила.

— За какво намекваш?

— Чух за някакъв скандал — рече той. — Някакъв долен скандал.

За миг тя бе забравила, че волята й води борба с настъпващия алкохол — битката бе вече загубена. Червенината бе навлязла и в мозъка й, страхът бе изчезнал и на негово място застана непредпазливата жестокост. Тя сграбчи бутилката и напълни чашата си. Наложи се Адам да се надигне, за да налее в своята. Обладало го бе съвършено чуждо за него чувство. Виждаше у нея неща, които го задоволяваха. Хареса му да я гледа как се бори със себе си. Хубаво беше да я накаже, но трябваше да бъде и нащрек. „Трябва да внимавам — рече си той. — Да не говоря много!“ А на глас каза:

— През тия години Сам Хамилтън се оказа чудесен приятел. Много ще ми липсва.

Тя бе разляла рома и ъглите на устата й лъщяха мокри.

— Аз го мразех — каза тя. — Да можех, щях да го убия.

— Че защо? Беше любезен с нас…

— Той… той успя да надникне в мен.

— А защо не? Той надникна и в мен и с това ми помогна.

— Мразя го! — повтори тя. — Доволна съм, че е умрял.

— Щеше да е по-добре аз да бях надникнал в тебе.

— Ти си глупак. — Устните й се свиха. — Тебе не мразя. Ти си просто един слаб глупак. — С повишаването на нейното напрежение той изпадаше във все по-уютно спокойствие. — Седнал там и се хили! — викна тя. — И си мислиш, че си свободен, нали? Няколко чашки и си въобразяваш, че си мъж! Пръста си само да помръдна и ще ми дойдеш да хленчиш и да пълзиш на четири крака. — Чувството й за власт се бе развързало, напуснала я беше лисичата предпазливост. — Зная те аз! Познавам ти бъзливото сърце! — Адам продължаваше да се усмихва. Опита питието си, което й напомни пак да си напълни чашата. Гърлото на шишето издрънча в стъклото. — Имах нужда от тебе, когато бях наранена. Но ти се оказа помия. И когато вече не се нуждаех от тебе, помъчи се да ме спреш. Махни тая грозна, самодоволна усмивка от сурата си!

— Питам се какво толкова ненавиждаш.

— Питаш се значи? — Предпазливостта й почти окончателно се изпари. — Това не е ненавист, а презрение. Още като малка разбрах какви глупави лъжци са те, майка ми и баща ми, които се правеха на много добрички. А не бяха, знаех ги аз. Карах ги да правят каквото си поискам. Винаги съм могла да карам хората да направят каквото искам. Не бях още порасла, когато накарах един човек да се самоубие. И той се правеше на много добър, ама единствената му цел беше да спи с мене, малкото момиче.

— Казваш, че се е самоубил. Значи нещо страшно го е огорчило.

— И той беше глупак — отсече Кейт. — Нали го чух как се молеше на вратата. Цяла нощ се смях.

— Не бих желал да зная, че съм отнел някому белия свят — каза Адам.

— Защото си глупав. Помня как говореха. „Нали е прекрасна, малката, сладката, душица!“ А никой не ме познаваше. Карах ги да скачат през обръч, но нито веднъж не се усетиха.

Адам пресуши чашата си. Чувстваше се отдалечен, но съсредоточен. Стори му се, че вижда как поривите й пъплят като мравки и той ги разчита. Обзе го онова чувство на дълбоко разбиране, което алкохолът често дава.

— Няма значение харесвала ли си Сам Хамилтън — каза той. — Аз установих, че е мъдър. Помня, веднъж бе рекъл, че жена, която знае всичко за мъжете, обикновено знае добре само една част, докато останалите й убягват, но това не значи, че те не съществуват.

— Той беше лъжец и лицемер — изплю Кейт. — Лъжците най-много ги мразя, а всички са лъжци. Това е! Обичам да ги изобличавам, да натривам носовете им със собствената им гадост.

Адам вдигна вежди.

— Да не искаш да кажеш, че на този свят има само зло? Само безумие?

— Точно това искам да кажа.

— Не вярвам — спокойно каза Адам.

— Ти не вярваш! Той не вярвал! — Помъчи се да го имитира.

— Искаш ли да ти го докажа?

— Не можеш — рече той.

Тя скочи, изтича до писалището и донесе кафявите пликове.

— Погледни тук!

— Не желая.

— Тогава ще ти покажа. — И тя извади една снимка. — Виж тук! Този е щатски сенатор. Има намерение да се кандидатира за Конгреса. Виж му дебелото шкембе! Циците му са като на жена. И обича да го налагат с камшик. Тази черта виждаш ли я? Следа от камшик. Виж му само израза! Има жена и четири деца и ще се кандидатира за Конгреса! Не вярваш! Виж тука! Тая бяла медуза е съветник. Този грамаден и червен швед притежава ранчо край Бланко. А я тук! Това е професор от университета в Бъркли. Идва чак дотук, за да го плискаме с мръсотия от тоалетната. Професор по философия! Погледни тоя! Той е проповедник на Светото писание и по-малък брат на Исус. За да получи каквото искал, палел къщи. Сега му го предлагаме по друг начин. Виждаш ли този запален кибрит под кльощавата му кълка?

— Не искам да ги гледам — рече Адам.

— Да, но ги видя. И не вярваш! Ще те накарам да ми се молиш, за да те пуснем тук! Ще те накарам срещу месечината да завиеш! — Тя се мъчеше да му наложи волята си, но разбираше, че той е много далеч и е свободен. Яростта й се сгъсти в отрова.

— Никой не е могъл да избяга — меко каза тя. Очите й бяха плоски и студени, но с нокти дереше тапицерията на креслото, късаше и разнищваше коприната.

Адам въздъхна.

— Ако имах такива снимки и тия хора знаеха това, нямаше да съм сигурен дали животът ми е в безопасност — рече той.

— Предполагам, че една такава снимка може да съсипе целия живот на един човек. Не е ли опасно за тебе?

— За дете ли ме вземаш? — попита го тя.

— Вече не — каза Адам. — Почвам да мисля, че човешкото в теб е извратено, а може би няма и нищо човешко.

— Може би позна — усмихна се тя. — Да не мислиш, че искам да бъда човек? Виж само тия снимки! По-добре да съм куче, отколкото човек. Но аз не съм куче. И съм по-умна от хората. Нищо не могат да ми направят. Не се безпокой опасно ли е. — Замахна с ръка към картотеката. — Там имам сто красиви снимки и тия мъже знаят, че ако нещо ми се случи, каквото и да е, по пощата веднага ще тръгнат сто писма с по една снимка и всяко писмо ще стигне там, където най-много ще навреди. Не, никой нищо не може да ми стори.

— Да допуснем — каза Адам, — че с теб се случи нещастие, че се разболееш…

— Няма значение — рече тя и се наведе към него. — Ще ти кажа една тайна, никой от тия мъже не я знае. След няколко години заминавам. И махна ли се, писмата, така или иначе, ще бъдат пуснати. — И се облегна засмяна назад.

Адам потръпна. Вгледа се по-внимателно в нея. Изразът и смехът й бяха детински, невинни. Изправи се и си наля още малко ром. Бутилката бе на свършване.

— Знам какво мразиш. Мразиш у тях нещо, което не можеш да разбереш. Ти не мразиш злината им. Мразиш у тях доброто, до което не можеш да се докопаш. Чудя се в крайна сметка какво искаш.

— Ще имам толкова пари, колкото са ми необходими. Ще замина за Ню Йорк и няма да остарея. Не съм стара. Ще си купя къща, хубава къща в хубав квартал, ще наема чудесна прислуга. А първо ще издиря един човек, стига да е жив, и много бавно, с огромно старание да боли, ще му отнема живота. Ако го изпипам добре, преди да умре, той ще полудее.

Адам тупна нетърпеливо крак.

— Глупости. Това не може да е вярно. Побъркана история. Всичко е измислица. На нищо не ти вярвам.

— Помниш ли как ме видя първия път? — попита тя. Лицето му се помрачи.

— О, Господи, помня.

— Помниш ли счупената ми челюст, разцепените устни и липсващите зъби?

— Помня. Но не искам да си спомням.

— Най-голямата наслада ще ми бъде да намеря човека, който извърши това — каза тя. — А след това… ще има и други наслади.

— Трябва да тръгвам — рече Адам.

— Не си отивай, мили — спря го тя. — Не си отивай сега, любов моя. Чаршафите ми са от коприна. Искам да ги усетиш с кожата си.

— Шегуваш се.

— Съвсем не, любов моя. Теб в любовта много не те бива, но ще те науча. Аз мога да те науча. — Изправи се несигурна и сложи ръка на рамото му. Лицето й му се стори свежо и младо. Наведе очи към ръката й — видя, че е сбръчкана като бледа маймунска лапа, и се отдръпна с отвращение.

Тя долови жеста му и устата й се вкамени.

— Не разбирам — каза той. — Зная, но не мога да повярвам. И зная, че на сутринта ще ми се струва невероятно. Ще бъде като кошмарен сън. Не, не, това не може да бъде сън. Защото не съм забравил, че си майка на синовете ми. Ти дори не попита за тях. Ти си майка на синовете ми.

Кейт подпря лакти на коленете си и обхвана брадата си с длани тъй, че пръстите покриха изострените й уши. Очите й светнаха от тържество. Заговори с подигравателно нежен глас:

— Глупакът винаги пропуска нещо, открих го още като малка. Аз съм майка на синовете ти. Твоите синове? Майката съм аз, да, но отде знаеш ти ли си бащата?

Адам раззина уста.

— Кати, какво значи това?

— Казвам се Кейт. Слушай, скъпи, и помни! Колко пъти съм те пуснала достатъчно близо до себе си, за да ми направиш деца?

— Ти беше изранена — каза той, — страхотно изранена.

— Веднъж — прекъсна го Кейт, — само веднъж.

— Бременността не ти понесе — запротестира той, — беше ти тежко.

Тя му се усмихна невинно.

— За брат ти обаче не бях толкова изранена.

— За брат ми?

— Забрави ли Чарлз?

— Дявол си ти — засмя се Адам. — И си мислиш, че ще повярвам някакви истории с брат ми?

— Все едно ще повярваш ли — рече тя.

— Не го вярвам — каза той.

— Ще го повярваш! Първо ще се зачудиш, сетне ще се разколебаеш. И ще си спомниш Чарлз, всичко за него. Бих могла да обикна Чарлз. Донякъде приличаше на мен.

— Нищо подобно.

— Ще си припомниш — продължи тя. — Някой ден сигурно ще си спомниш един чай, който ти е нагарчал. Ти ми изпи лекарството погрешка, нали помниш? И спа, както никога не си спал, събуди се късно и главата ти тежеше, нали?

— Ти беше в ужасно състояние, за да скроиш нещо подобно.

— Аз мога всичко — каза тя. — А сега, любов моя, събличай си дрехите. Пък аз ще ти покажа на какво още съм способна.

Адам притвори очи и главата му се завъртя от рома. После ги отвори и енергично поклати глава.

— Няма никакво значение, дори да е вярно — продума той. — Няма никакво значение. — И внезапно се разсмя, защото схвана, че наистина е така. Изправи се доста рязко, но се наложи да се задържи за облегалото, за да устои на замайването. Кейт подскочи и хвана лакътя му с две ръце.

— Да ти помогна да си свалиш палтото.

Адам изви ръка да се освободи от дланите й, като че по тях течеше ток. Олюлявайки се, отправи се към вратата.

В очите на Кейт блесна необуздана омраза. Тя извика, нададе продължителен и пронизителен животински крясък. Адам спря и се обърна към нея. Вратата се отвори с гръм. Биячът на заведението направи три крачки, спря, завъртя се с цялата си тежест и юмрукът му улучи Адам под ухото. Адам се строполи.

— С ботушите! — изкрещя Кейт. — Друсни му един с ботушите!

Ралф се приближи до падналия човек и премери разстоянието, но забеляза, че отворените очи на Адам са приковани в него. Обърна се раздразнено към Кейт.

— Казах да му друснеш един с ботушите — ледено рече тя. — Размажи му физиономията.

— Но той не се съпротивлява — каза Ралф. — Капчица сила не му е останала.

Кейт седна, дишайки през устата. Ръцете й се сгърчиха в скута.

— Мразя те, Адам — каза тя. — Мразя те за първи път. Мразя те! Чуваш ли, Адам, мразя те!

Адам понечи да седне, падна назад и пак се опита. Вече приседнал, вдигна очи към Кейт.

— Няма никакво значение — каза той. — Никакво значение. Изобщо никакво значение. — Застана на колене и се подпря на пода върху сгънатите си пръсти. — Знаеш ли, обичал съм те повече от всичко на света. Наистина. Беше тъй силно, че ми трябваше много, за да го убия в себе си.

— Ще се върнеш ти — каза тя, — ще пълзиш, ще си влачиш корема по пода и ще се молиш, ще просиш!

— Искате ли сега един ботуш, мис Кейт? — попита Ралф. Тя не му отговори. Адам продължи към вратата много бавно, старателно пазейки равновесие. Ръката му едва напипа рамката й.

— Адам! — извика Кейт.

Той се обърна едва. Усмихна й се, както човек би се усмихнал на един спомен. Сетне излезе и внимателно затвори. Кейт остана, вперила поглед във вратата. В очите й нямаше нищо.