Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 41

1

Уплашена и заедно с това привлечена, страната незабелязано се плъзгаше към война. Народът не бе изпитвал разтърсващите емоции на войната от близо шейсет години. Испанската историйка[1] беше по-скоро експедиция, отколкото война. През ноември мистър Уилсън бе преизбран за президент с обещанието, че няма да ни въвлече във война, а същевременно го съветваха да борави с по-твърда ръка, което неизбежно означаваше война. Производството се разрасна, цените почнаха да се увеличават. По цялата страна сновяха английски търговски агенти, които купуваха храни, платове, метали и химически продукти. Нацията бе обзета от повишена възбуда. Макар и да я предвиждаха, хората не вярваха особено, че ще има война. В Долината на Салинас животът си течеше едва ли не както винаги.

2

Кейл и Арон отиваха на училище.

— Виждаш ми се уморен — каза Арон.

— Така ли?

— Чух те снощи, като се прибра. Четири часът. Какво правиш толкова до късно?

— Разхождах се, размишлявах. Какво ще кажеш да напуснем училище и да се върнем в ранчото?

— За какво?

— Да печелим пари за татко.

— Искам да уча в колежа. Де да можех вече да съм там! Всички ни се смеят. Искам да се махна от града.

— Държиш се като луд.

— Не съм луд. Но не съм изгубил аз тия пари! На мен не ми е хрумвала тая шантава идея за марулите. Въпреки това хората на мен се смеят. Дали ще има пари за училищна такса?

— Той не е имал намерение да пропилява тия пари.

— Но ги пропиля.

— Остават ти тази година и другата — рече Кейл — и чак тогава можеш да заминеш за колежа.

— Мислиш, че не знам ли?

— Ако се понапънеш, може би догодина ще вземеш приемните изпити през лятото и есента вече да си там.

— Не мога да го направя — обърна се Арон.

— Според мен можеш. Защо не говориш с директора? И се обзалагам, че преподобният Ролф ще ти помогне.

— Искам да се махна от този град — каза Арон. — И вече никога да не се връщам. Още ни наричат Марулени кочани. И ни се присмиват.

— Ами Абра?

— Абра ще постъпи както се полага.

— Ще се съгласи ли ти да заминеш? — попита Кейл.

— Абра ще постъпи така, както искам аз.

Кейл се замисли за миг.

— Ще ти кажа нещо. Аз ще се помъча да изкарам някакви пари. Ако си седнеш здраво и вземеш изпитите една година по-рано, ще мога да ти помагам, докато си в колежа.

— Ще ми помагаш?

— Разбира се.

— Че тогава още веднага ще отида при директора. — И Арон ускори крачките си.

— Почакай, Арон — извика Кейл, — чуй ме! Ако той ти каже, че е възможно, не съобщавай на татко!

— Защо да не му съобщавам?

— Просто си мислех колко ще бъде хубаво, ако накрая му кажеш, че си успял да се справиш.

— Не виждам каква е разликата.

— Не виждаш?

— Не — отвърна Арон. — Струва ми се глупаво.

Кейл изведнъж бе обзет от дивото желание да извика: „Аз знам коя е майка ни! Мога да ти я покажа!“ Това би поразило Арон и би го разкъсало отвътре.

Преди да удари първият звънец, Кейл видя Абра в коридора.

— Какво му е на Арон? — попита я той.

— Нямам представа.

— Имаш, имаш — настоя той.

— Просто не е на себе си. Мисля, че тоя свещеник…

— Изпраща ли те до вас?

— Разбира се. Но ми е като прозрачен. Сякаш са му изникнали криле.

— Още го е срам от оная история с марулите.

— Зная, че го е срам — рече Абра. — И се мъча да го разубеждавам. Но сигурно му е приятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Абра.

Същата вечер, след като масата бе вдигната, Кейл се обърна към баща си:

— Татко, ще имаш ли нещо против в петък следобед да прескоча до фермата?

Адам се извърна на стола си.

— За какво?

— Просто ми се дощя да я видя. Да поразгледам.

— И Арон ли иска да дойде?

— Не. Искам да отида сам.

— Не виждам защо да не идеш. Ли, има ли според теб причина да не отиде?

— Няма — каза Ли и се взря в Кейл. — Сериозно ли мислиш да се захванеш със земеделие?

— Защо не? Татко, ако ми позволиш да я поема, ще я обработвам.

— Арендата е за още една година — припомни Адам.

— Но след това мога да я обработвам, нали?

— А училището?

— Ще съм го завършил.

— Добре, ще видим — каза Адам. — Ами ако ти се доще да продължиш в колежа?

Когато Кейл се отправи към вратата, Ли го последва и излезе заедно с него.

— Можеш ли да ми обадиш какво става? — попита той.

— Просто ми се ще да позяпам.

— Добре, както виждам, аз не съм ти нужен. — Ли свърна да си влезе обратно, но извика: — Кейл! — Момчето спря. — Имаш ли някакви тревоги, Кейл?

— Не.

— Имам пет хиляди долара, ако ти трябват…

— За какво да ми трябват?

— Знам ли? — рече Ли.

3

Уил Хамилтън обичаше кантората си в гаража, наподобяваща стъклена клетка. Търговските му интереси бяха много по-широки от автомобилния бизнес, но друга кантора така и не си направи. Харесваше му това движение, което наблюдаваше през стените на квадратната си стъклена стаичка. За да не пропускат шума на гаража, стените й бяха от двойно стъкло. Седеше той на огромния въртящ се стол от червена кожа и почти непрекъснато се наслаждаваше от живота си. Когато някой заговореше какви пари печелел брат му Джо от рекламата на Изток, Уил винаги отбелязваше, че и той самият е твърде голям жабок за своя малък гьол. „Плаша се от големия град — казваше той. — Аз съм си селянче.“ Приятен му беше смехът, с който се посрещаха думите му. Това доказваше, че приятелите му виждат колко се е замогнал.

Една събота преди обяд при него се изтърси Кейл. Виждайки учудения му израз, той обясни:

— Аз съм Кейл Траск.

— Да, бе! Божичко, колко си пораснал! И баща ти ли е тук?

— Не, сам съм.

— Сядай. Надявам се, не пушиш.

— Понякога. Но само цигари.

Уил плъзна по бюрото си кутия „Мурад“. Кейл отвори капака и след това го затвори.

— Сега не ми се пуши.

Уил се вгледа в мургаволикото момче — хареса му. „Това момче е с остър ум — рече си той. — Не можеш лесно да го излъжеш.“ И каза:

— Както те гледам, готов си в най-скоро време да се заемеш с бизнес.

— Да, сър. Възнамерявам, като завърша училище, да се хвана с ранчото.

— В това няма никаква печалба — каза Уил. — Фермерите днес не вадят никакви пари. Всичкото прибират хората, които им купуват реколтата и препродават. От земеделие никога няма да спечелиш. — Уил разбираше, че Кейл го преслушва, че го изпитва и наблюдава, и това му допадна. Кейл също бе взел своето решение, но най-напред запита:

— Мистър Хамилтън, нали нямате деца?

— Нямам и това ми е мъката. Страшна мъка ми е… Ти защо питаш?

Кейл се направи, че не е чул въпроса.

— Бихте ли ми дал съвет?

Уил усети, че му става много приятно.

— Ако мога, с удоволствие. Какво по-точно искаш да знаеш?

И тогава Кейл извърши нещо, което още повече допадна на Уил. Прибягна към откровеността като към едничко оръжие.

— Искам да спечеля много пари — отвърна той. — Искам да ми кажете как.

Уил превъзмогна желанието си да прихне. Колкото и наивно да бе прозвучало това изречение, той и не помисли, че Кейл е наивник.

— Всеки иска това — рече той. — Какво наричаш ти „много пари“?

— Двайсетина-трийсет хиляди долара.

— Виж ти! — извика Уил и придърпа напред изскърцалия стол. Сега вече се разсмя, но без подигравка. Смехът му накара и Кейл да се усмихне. — Можеш ли ми каза защо са ти толкова много пари? — попита Уил.

— Да, сър, мога. — Сега Кейл отвори кутията „Мурад“, извади една от кръглите цигари и я запали. — Ще ви кажа защо. — Уил се отпусна на облегалката. Беше му интересно. — Баща ми загуби огромна сума.

— Зная — каза Уил. — Аз го предупредих да не изпраща тия марули през толкова щати.

— Предупредихте го? А защо?

— Нямаше никакви гаранции — обясни Уил. — Търговецът е длъжен да се обезпечи. Ако се случи нещо, с него е свършено. А то се случи. По-нататък?

— Искам да спечеля достатъчно, за да му върна изгубеното.

Уил зяпна.

— Защо?

— Защото искам.

— Много ли го обичаш?

— Да.

Месестото лице на Уил се сви, облъхна го смразяващият вихър на спомените. Не му се наложи едва-едва да се придвижва назад в миналото, защото то връхлетя в миг — всичките години, цяла една картина, едно чувство и отчаяние, застинали тъй, както само фотографията може да спре света насред път. Там се мярна Самуел, красив като зората, със своите приумици, напомнящи лястовичи полет; блестящият, замислен Том — като погаснал огън; Юна, понесена от ураганите, милата Моли, засмяната Деси, хубавецът Джордж, чиято приветливост изпълваше стаята с уханието на цветя; там бе и Джо, най-малкият, обичаният. Без усилие всеки бе донесъл своя принос в семейството. Едва ли не всеки е скътал скрита мъка, с никого несподелена, Уил бе запушил своя кладенец, смееше се гръмко и нито веднъж не даде простор на ревността си, възползваше се от извратени добродетели. Видя се тромав, глупав, назадничав, без искрата Божия. Нямаше велика мечта, която да го извиси, нито пък отчаяние, което да го тласне към самоунищожение. Той бе винаги в самия край, на ръба, мъчейки се да се задържи за семейството посредством дадените му способности — разума, грижата, приспособяването. Той водеше сметките, наемаше адвокатите, викаше гробарите и накрая се разплащаше за всичко. Останалите дори не подозираха, че имат нужда от него. Той притежаваше способността да печели пари и да ги съхранява. И мислеше, че заради тази способност другите Хамилтъновци го презират. Бе ги обичал сляпо и винаги бе стоял до тях с парите си, за да ги измъква от техните неудачи. Бе смятал, че те се срамуват от него, и затова с нокти и зъби се бореше за тяхното признание. Ето какво донесе вледеняващият вихър, засвистял сега през него. Леко изпъкналите му очи се бяха навлажнили и гледаха някъде встрани от Кейл. Момчето попита:

— Какво ви става, мистър Хамилтън? Не се ли чувствате добре?

Уил бе усещал семейството си, но не беше го разбрал. И те го бяха приели, без да узнаят, че тук има нещо за разбиране. А ето сега това момче. Уил го разбираше, усещаше, приемаше и бе съгласен с него. Такъв син би трябвало да има той, такъв брат или такъв баща. Студеният вятър на спомена премина в някаква топлота към Кейл, която го присви в стомаха и се надигна към гърдите. Трябваше да се напрегне, за да се върне в стъклената си кантора. Кейл седеше на стола и чакаше. Уил така и не узна колко време е мълчал.

— Бях се замислил — нечуто каза той. Сетне продължи със сериозен глас: — Беше ме попитал нещо. Аз съм човек на бизнеса. И не раздавам, а продавам.

— Да, сър. — Кейл седеше нащрек, но долови, че Уил Хамилтън го е харесал.

— Искам нещо да разбера, но искам истината — каза Уил. — Ще ми кажеш ли самата истина?

— Не зная — отвърна Кейл.

— Това ми харесва. Отде ще знаеш, след като не си чул въпроса! И това ми харесва. Умно… и честно. Чуй сега, ти нали имаш брат? Баща ти него ли обича повече?

— Всеки го обича — спокойно рече Кейл. — Арон всички го обичат.

— А ти?

— И аз, сър. Въпреки… Да, и аз.

— А какво е това „въпреки“?

— Понякога си мисля, че е глупав, но го обичам.

— А баща ти?

— Обожавам го.

— А той обича брат ти повече.

— Не зная.

— Казваш, че искаш да върнеш на баща си изгубените пари. Защо?

Очите на Кейл обикновено бяха присвити и предпазливи, но сега така се разшириха, сякаш поглъщат Уил и виждат през него, Кейл се бе слял като никога със собствената си душа.

— Баща ми е добър — каза той. — Искам да сторя това за него, защото аз не съм добър.

— Ще станеш ли добър, ако го сториш?

— Не — рече Кейл, — мислите ми са лоши.

Досега Уил не бе виждал човек, който да говори така открито. Тази откровеност почти го смая и той установи, че всъщност голата истина прави Кейл неуязвим.

— Още един въпрос — каза той, — отговори ми, само ако ти изнася. Мисля, че аз не бих отговорил. Ето какво: да кажем, набавиш тия пари и ги върнеш на баща си. Няма ли да ти мине през ума, че се мъчиш да купиш обичта му?

— Да, сър, ще ми мине. И ще бъде вярно.

— Друго не исках да зная. Това е всичко. — Уил се наведе и обхвана с ръце запотеното си, пулсиращо чело. Не помнеше друг път да е бивал така зашеметен, А у Кейл предпазливо се надигна чувството на победа. Разбираше, че е спечелил, но изопна лице да не се издаде. Уил вдигна глава, свали си очилата и обърса влагата. — Да излезем — предложи той, — да се поразходим с автомобила.

Сега Уил караше един огромен „Уинтън“ с дълго като ковчег торпедо, в чиито вътрешности се задъхваше мощно дихание. Пое на юг от Кинг Сити по междуселския път — наоколо пролетта сбираше сили, пред тях летяха полски чучулиги и сипеха песните си от оградните мрежи. На запад, със заснежена глава, се издигаше Пико Бланко, а редиците евкалипти в долината, които я пресичаха, за да я пазят от ветровете, вече сребрееха с новите си листа. Като стигна отклонението, водещо към входа на Трасковия имот, Уил отби встрани и спря. Откакто „Уинтънът“ се изниза от Кинг Сити, той не бе обелил дума. Огромният мотор пърпореше на празни обороти с едва чут шепот. Гледайки право напред, Уил се обади:

— Кейл, искаш ли да ми станеш съдружник?

— Да, сър.

— Само че аз не искам съдружник без капитал. Мога да ти заема една сума, но това е свързано само с главоболия.

— Мога да намеря пари — каза Кейл.

— Колко?

— Пет хиляди долара.

— Ти? Не ми се вярва. — Кейл замълча. — Вярвам ти — рече Уил. — На заем ли?

— Да, сър.

— С каква лихва?

— С никаква.

— И таз хубава! Кой ще ти ги даде?

— Няма да ви кажа, сър.

Уил поклати глава и се засмя. Това му бе доставило пълно удоволствие.

— Може и да съм дурак, но ти вярвам. А не съм дурак.

Форсира мотора и отново го остави на празни обороти.

— Искам да ме слушаш внимателно. Вестници четеш ли?

— Да, сър.

— Всеки момент ще се намесим във войната.

— Така изглежда.

— Е, добре, мнозина мислят същото. Хубаво. А знаеш ли каква е в момента цената на фасула? Тоест за колко можеш да продадеш сто чувала в Салинас?

— Не съм сигурен. Май беше между шест и седем цента на килограм.

— Тогава защо казваш, че не си сигурен? Откъде знаеш цените?

— Нали имах намерение да си издействам от татко да обработвам ранчото.

— Ясно. Само че ти не искаш да го обработваш. Не си толкова загубен. Изполичарят на баща ти се казва Рантани, италиански швейцарец, добър земеделец. Обработва приблизително петстотин акра. Ако му гарантираме по десет цента на килограм и му дадем в заем посадъчния материал, той ще засее фасул. Така би направил всеки от околните фермери. Можем да сключим договори за пет хиляди акра фасул.

— И какво ще го правим този десетцентов фасул, щом на пазара върви за шест? — попита Кейл. — Или… аха! Да, но каква е сигурността?

— Съдружници ли сме? — попита Уил.

— Да, сър.

— Ще кажеш „Да, Уил.“

— Да, Уил.

— Кога можеш да получиш тия пет хиляди?

— До сряда.

— Дай си ръката! — Едрият мъж и хилавото мургаво момче тържествено стиснаха ръце. Без да изпуска ръката на Кейл, Уил продължи: — Сега вече сме съдружници. Аз имам връзка с агенцията за доставки в Англия. А в снабдителния корпус имам приятел. И се хващам на бас, че ще можем да продадем всичкия зрял фасул, който можем да набавим, за по двайсет цента килограма, ако не и за повече.

— Кога ще стане продажбата?

— Продажбата ще стане още преди да сме подписали всякакъв договор. Искаш ли сега да отидеш до ранчото и да си поговориш с Рантани?

— Да, сър — каза Кейл.

Уил превключи и грамадният зелен автомобил се впусна по страничния път.

Бележки

[1] Испано-американската война (1898) се води уж за освобождаването на Куба. От нея САЩ печелят Пуерто Рико, Гуам и Филипините. — Б.пр.