Джей Кристоф
Божигроб (8)

5.
Преданост

Свинската кръв има много особен вкус.

Човешката кръв, която е най-добре да се пие топла, оставя лек привкус на натрий и ръжда по зъбите. Конската кръв не е толкова солена, ала притежава странна горчивина, почти като тази на черния шоколад. Свинската кръв нагарча като стриди и смазано желязо. Тя се плъзва надолу по гърлото и оставя след себе си остър вкус на мас.

Честно казано, Мия направо я ненавиждаше.

Тя изскочи от червения басейн и шумно си пое дъх. В ушите й глухо бучеше пулсът й, виеше й се свят. Беше гола, с изключение на една кама от гробнакост на китката и един меч от гробнакост на кръста, а дългите й черни коси бяха залепнали като въжета от бурени по кървавата й кожа. Пръстите й стискаха четвъртит пакет, увит в мушама. Двама ръце_ в черни одежди стояха в басейна до нея и й помагаха да се изправи, докато тя си поемаше жадно въздух, плюеше и чистеше кървищата от очите си._

Мия примигна и огледа помещението. Беше в кръв до кръста насред триъгълния мраморен басейн, десет метра от всяка страна — покоите в Тихата планина на Говорител Адонай. В залата бяха издялани магически знаци, а въздухът тежеше от миризмата на кланица. По стените с кръв бяха изрисувани картите на всички градове в републиката.

Мия облиза зъбите си и се изплю. Махна косата от очите си.

Погледна към върха на басейна и видя коленичилия върху камъка Говорител с кръвта, Адонай. Сърцето й лекичко се разпърха при гледката, макар че тя нямаше да си признае това пред никого. Тъкачката Мариел можеше да направи картина от всяко лице, но брат й беше нейният шедьовър — високи скули и изваяна лицева челюст. Кожата му беше призрачнобледа, разрошената му коса — снежнобяла. Носеше разтворена червена копринена мантия, откъдето се виждаха изваяните като от мрамор бразди и падини на гърдите му. Ниската, почти неприлична талия на кожените му бричове едва покриваше хълбоците му, а V-образната форма на корема му…

— Добра среща, острие Мия — поздрави магьосникът.

Мия вдигна погледа си обратно към очите с цвят на кръв.

— И на теб, Говорителю.

Красивите устни на Адонай се извиха в многозначителна усмивка, но Мия запази каменното си изражение. Говорителят несъмнено беше хубав като картина. И Мия беше хранила своя дял от фантазии, докато лежеше в леглото и си представяше бледите му ловки пръсти, а в същото време нейните собствени се спускаха все по-надолу. Тя дори беше спасила неговия живот и живота на обичната му сестра при нападението на луминатите. Но изобщо не се заблуждаваше, че той беше нещо повече от един коварен кучи син.

И все пак. Кучият син ставаше за онази работа…

— Духовенството те очаква в Залата за поклонение — рече Адонай.

Като внимаваше да не се подхлъзне на кървавите плочки, Мия излезе от басейна, все още накуцвайки от раните си. Усети погледа на Говорителя по голото си тяло. Кръвта се плискаше като нежно море. Мия хвърли поглед по коридора към стълбището, което водеше нагоре към очакващото я Духовенство. И се запита защо ли, ’паст да ги вземе, я бяха извикали тук.

С един последен поглед към Говорителя тя излезе от помещението. Отми засъхващата кръв и мълчаливо се преоблече — черни кожени панталони, ботуши от вълча кожа и черна ленена риза. Камата от гробнакост скри в ръкава си, а на кръста си закачи ножницата с красивия меч от гробнакост. Ножът беше на майка й, а мечът, който беше изтръгнала от мъртвата ръка на джустикус Ремус — на баща й. Дръжките и на двете оръжия бяха изработени във формата на врани в полет с очи от червен кехлибар. Това беше всичко, което й беше останало от родителите й, освен името.

Мия си мислеше, че в това навярно се крие метафора…

Тя разви мушамения пакет, пъхна под мишницата си вехтата книга с кожена подвързия отвътре и се заизкачва тежко по стълбите^[1]. Гласовете от призрачния хор увиснаха в мрака и Мия не се стърпя и се усмихна на познатата песен. След месеците в Галанте тя се бе завърнала в свещените коридори на най-страховитите убийци в цялата Айтриянска република.

Най-сетне си беше у дома.

След безкрайно изкачване Мия излезе в Залата за поклонение. Кръглото обширно пространство беше издълбано в гранитното сърце на Тихата планина. Красива статуя на Ния, Майката на Нощта, Нашата Господарка на Благословеното Убийство, се издигаше на петнайсетина метра над главата й. В дясната й ръка висяха везни, а в лявата — коварно остър меч. Където и да застанеше Мия, очите на статуята сякаш я следяха.

Колони, по-дебели от древни железни дървета, обграждаха в кръг помещението. Стените бяха опасани с гробници, през огромните витражи се изливаше алена светлина. По каменните плочи Мия можеше да види имената на всички жертви на Червената църква — хиляди отнети животи в името на тяхната Черна майка. В същото време на гробниците нямаше имена. В тях се пазеха телата на слугите на Майката и в смъртта им само Тя скърбеше за тях.

Очите на Мия се понесоха към една от гробниците на западната стена. Четирите малки букви, които беше издълбала в камъка с ножа си от гробнакост преди осем месеца.

— Острие Мия — изрече дълбок глас. — Добре дошла у дома!

Мия се обърна към статуята. Цялото Духовенство на Червената църква се беше събрало и наблюдаваше с очакващ взор.

Всички, с изключение на Почитания Отец Солис, естествено.

Едрият айтриянец беше обърнал слепите си очи към високия триъгълен таван. Беше облечен в мантия от фин сив плат със свалена качулка. Светлоруса набола коса поръсваше като прах белязания му череп, а брадата му беше оформена в четири насмолени шипа. Вечно празната му кожена ножница висеше на кръста, щампована в концентрични кръгове.

От дясната страна на Солис стоеше Паякоубийцата, Шахид на Истината. Елегантната дюимерка беше облечена в изумруденозелено, със злато на шията й. Солените й кичури бяха изкусно навити на върха на главата й. По ръцете и устните й имаше черни петна от отровните отвари.

От лявата страна на Солис стоеше Мишелов, Шахид на Джобовете, чието красиво лице контрастираше с годините в искрящите му очи. На кръста му висеше ашкахски меч от черна стомана, а върху дръжката му се преплитаха две голи фигури с котешки глави. През пръстите на дясната си ръка той премяташе монета, а в лявата стискаше богато украсен бастун — в атаката на луминатите краката му бяха пострадали тежко и до края на живота си той щеше да остане куц.

Трета беше Аалеа, Шахид на Маските. С млечнобяла кожа и кървавочервени устни, завеси от черни коси, опасващи лице, което би накарало думата „красота“ да сведе засрамено глава. Тя се усмихна на Мия, като че целият свят беше загадка и само тя знае отговора й. И обещаваше да й го сподели веднага щом двете останеха насаме.

До ден-днешен все още нямаше посочен нов Шахид на Песните и Солис продължаваше да обучава младите чираци в изкуството на мечовете, докато се намереше подходящ заместник. Раните от атаката на Ярнхайм все още не бяха зараснали и даже тук, в центъра на властта на Църквата в републиката, коричките още не бяха паднали.

— Шахид! — Мия се поклони ниско. — Пристигам, както пожелахте.

— Както заповядахме — изръмжа Солис.

— … Простете, Почитан Отче. Както заповядахте.

Титлата имаше странен вкус в устата на Мия. След смъртта на Касий беше редно Почитаната Майка Друсила да стане Господарка на остриетата и решението й да определи Солис за Почитания доста разсърди Мия. Солис още носеше дребния белег на лицето си там, където Мия беше успяла да го клъцне в Залата на Песните, а нейната ръка и досега изтръпваше сегиз-тогиз там, където той я беше посякъл, за да си върне. Честно казано, Мия го мразеше като отрова и мисълта да се подчинява на заповедите му й понасяше точно колкото на котка нашийник.

Солис се мръщеше, извил белите си очи към тавана, а робата му се изпъваше по широките му рамене. Заради великанския му ръст останалите членове на Духовенството изглеждаха като деца до него. Това навярно трябваше да сплаши Мия, но то само й напомняше колко неподходящ е Солис за ролята си.

Дори дрехата, която трябваше да носи, не му прилягаше…

— Значи така, Гай Аврелий е мъртъв? — попита Паякоубийцата без предисловие.

— Тъй вярно, Шахид — отвърна Мия.

— Мълвата говори, че едва не са те убили при нападението — замислено произнесе Мишелов.

— Драскотина, Шахид. — Мия сви рамене. Конците й се изпънаха и тя трепна от болка. — Макар че известно време няма да мога да танцувам.

— Та ти едва ходиш, чирак — изръмжа Солис.

— При цялото ми уважение, Почитан Отче — отвърна Мия на път да избухне, — лорд Касий ме помаза с последния си дъх. Аз не съм чирак. Аз съм острие.

Солис се подсмихна.

— Ще видим.

— Вече имам четири убийства срещу името си.

Мишелов наклони глава.

— Искаш да кажеш пет.

— Нали не си забравила убийството на дюимерския крал в собствената му кула без нашето позволение? — попита Паякоубийцата.

Мия преглътна отговора си. Пак погледна към името, което беше изчегъртала в небелязаната гробница на западната стена.

ТРИК.

Те си бяха дали обещание. Той на нея и тя на него. Трик бе дал клетва, ако тя загине, да убие Скайва и Дуомо вместо нея. А тя се бе заклела, че ако той загине, ще убие дядо му, онзи жалък кучи син Мечотрошач. Действително, на нея й се струваше, че й дължаха една смърт, след като беше спасила живота на всеки мъж и всяка жена в тази зала. Но може би това беше причината да я изпратят в такава дупка като Галанте?

Тишината отекваше в залата и Мия се пържеше в нея.

— Може ли да попитам защо съм тук? — осмели се тя най-накрая.

Устната на Солис се изви.

— Имаш си поклонник, малко острие.

Момичето повдигна едната си вежда към Почитания Отец.

— Ако е някой в тази зала, тогава добре го крие.

Аалеа се усмихна с устни, черни като кръв.

— Може би „покровител“ е по-точната дума. Последните три жертвоприношения, които извърши, синът на сенатор Аврелий, магѝстрат Филип Цицерий и метресата на Армандо Тули, бяха пожелани от все същия клиент на Църквата. Човекът специално пожела услугите на „онази, която уби джустикуса на легиона на луминатите и най-способните му центуриони“. И щедро заплати за теб.

— Кой е този покровител, Шахид?

— Няма значение — навъси се Солис. — Не ти трябва да знаеш нищо повече от това, че, чудо на чудесата, човекът е много доволен от резултатите ти. Ще бъдеш изпратена по следите на по-едър дивеч.

Мия изгледа замислено Солис от главата до петите. По бръчката на челото му и напрежението в челюстта му тя беше готова да заложи и последния си петак, че Почитаният Отец се бе противопоставил яростно на възложената й задача. Но въпреки това бяха избрали нея. Което означаваше, че този покровител е могъщ. Или богат. Или и двете.

Е, това стесняваше възможностите до…

— И тъй, в коя нова дупка ме изпраща знатният ми покровител? — попита на глас. — Последна надежда? Амай? Бур…

— Божигроб — отвърна Мишелов.

Езикът на Мия залепна за зъбите й, сърцето й затупка бързо.

Зъбите на Гърлото! Гробът…

Столицата на Айтрия. Само най-способните остриета служеха в града на костите и мостовете. Там живееше върховният кардинал Дуомо, а също и консул Скайва. Ако Мия искаше да отмъсти за семейството си, първата й крачка беше да се приближи към хората, които ги убиха.

Ако по неведоми пътища беше случила да я пратят на мечтаното място…

— Знам какво си мислиш — изръмжа Солис. — Знам защо влезе в Църквата и към какво се стремиш. Затова, при все че те изпращам в столицата въпреки здравия разум, казвам ти това сега и ти го казвам веднъж. — Солис се изправи над нея, слепите му очи я пронизаха. — И косъм не бива да пада от главата на консул Скайва.

Мия се намръщи.

— Как…

— Няма да допусна да преследваш собствените си вендети, докато служиш на това Духовенство — изгърмя гласът на Солис. — Вече уби един бара на дюимерите от някакво неуместно съчувствие към момчето, с което спеше. Няма да позволя ново убийство, дошло от ръката ти. Или от срамните ти части.

— С кого спя е моя работа. А вие няма да решав…

— Аз решавам! — изрева Солис. — Аз съм Почитаният Отец на това паство! И един проклет просяк не давам с кого се въргаляш под завивките, но Мечотрошач беше крал! Какво щеше да стане, ако беше покровител на тази Църква? Щяхме да нарушим Неприкосновеността! Доброто ни име щеше да отиде на вятъра заради една детска прищявка.

— Не беше прищявка, беше обещание!

— Тогава чуй какво ти обещавам аз, момиче — ядно изплю Солис. — Престъпи думата ми и аз ти обещавам край, от който даже самата Богиня ще извърне очи. Нито един косъм да не е паднал от главата на Скайва!

— И защо не? — Мия огледа Духовенството. Гневът й най-сетне взе връх. — Луминатите убиха лорд Касий и едва не изклаха вас до един! Да не мислите, че друг е дал заповедта? Ремус беше скапано кутре! Та той не смеел да пусне една вода, без първо да поиска позволение от консула!

— Чуй ме сега! — Солис вдигна предупредително пръста си. Слепите му очи сипеха огън и жупел. — Ние ще се оправим със Скайва. Но по наш собствен начин. Когато му дойде времето. Ти си слуга на Нашата Господарка на Благословеното Убийство и в името на Майката — това означава, че трябва да служиш!

Мия усети как страните й пламват от ярост. Тя впи кръвнишки поглед в слепите очи на Солис и си представи как изважда от ръкава си камата от гробнакост. Прерязва гърлото му. Разпръсква по пода парещите му вътрешности. Но насред гневния й изблик една-единствена хладна като лед мисъл я стисна за врата и я раздруса, докато се успокои.

… Той има право.

Беше се държала детински.

Беше рискувала доброто име на Църквата с убийството на Мечотрошач.

Беше имала намерение да убие Дуомо и Скайва, ако се завърнеше в Гроба.

Кокалчетата й бяха побелели от стискането на книгата. Но с усилие на волята тя накара пръстите си да се отпуснат. Думите й прозвучаха тежко в притихналия мрак.

— В името на Майката. Ще служа.

Огромното тяло на Солис бавно се отпусна. Мия осъзна, че той всъщност се е надявал тя да не му се подчини. Но след продължително тежко мълчание едрият мъж бръкна в джоба си и извади свитък в кожен калъф, запечатан с черен восък.

— Едно убийство. Жена, която нарича себе си „донята“. Главатар на банда браави, върлуващи по улиците на Малкия Лийс. Ти си отраснала там, нали?

— Да.

Мия протегна ръка да вземе свитъка.

— Едно условие — рече едрият мъж, като вдигна показалец. — Важно нещо за твоя покровител. Карта, написана на древноашкахски и с печат във формата на сърп. Донята посредничи в сделката със сегашния й собственик. Ти трябва да измъкнеш картата и да вземеш живота й.

— Какво има на нея?

— Подробна информация за пътя към Империята на Това Не Ти Влиза в Работата.

— Сделката ще се състои в главната квартира на Контетата — обади се Паякоубийцата. — Преди края на месеца.

— Дотогава има осем дни — отбеляза Мия.

— Слава на Черната Майка — отвърна Солис. — Момичето знае да брои.

— И на двете си ръце, Почитан Отче.

Солис й подаде намръщено калъфа със свитъка. Мия захапа устната си, мислите й запрепускаха. Осем дни не бяха много време, за да се планира такова убийство. Трябваше й човек, на когото можеше да разчита.

— Може ли да взема моята ръка в Гроба? Последната се срещна с една стрела, която не й хареса.

— Боя се, че не — изрече Аалеа, сякаш прочела мислите й. — Нуждаем се от Наев тук. След като разрушиха повечето от кървавите ни басейни, доставките на провизии са от решаващо значение. Построихме нов параклис в некропола под Божигроб. Местният епископ ще ти осигури ръка. Адонай вече изпрати кърваво послание, за да го извести за пристигането ти.

Солис наклони глава. Млечнобелите му очи гледаха някъде над рамото на Мия.

— Имаш осем дни да убиеш тази доня и да вземеш картата. Покровителят ти ще има още жертвоприношения за теб, стига да не умреш в преследване на това.

— Аз съм твърде хубава, за да умра.

Мия отметна перчема от очите си.

Солис се изсмя.

— Мариел ще се погрижи за раните ти. Адонай ще подготви прехвърлянето ти в Божигроб. Сбогувай се и бъди в залата му преди обедната камбана.

Въпросите се завъртяха в главата й. Кой беше този покровител? Защо му беше да убива член на браавите? Защо беше пожелал точно нея? Какво имаше на картата?

Няма значение, осъзна тя.

Не беше в положение да пита. Нейната работа беше да служи. Колкото по-скоро се докажеше, толкова по-скоро щеше да си спечели постоянно място в параклиса на Божигроб. А оттам, каквото и да казваше Солис, щеше да бъде с една крачка по-близо до отмъщението.

Вълкът не жали агнето.

Бурята не моли за прошка удавника.

— Няма да се издъня — обеща тържествено Мия. — Кълна се в името на Черната Майка.

Солис скръсти ръце с неразгадаемо в мрака лице.

— Върви — рече накрая. — Дано Нашата Господарка не бърза да те намери. А когато и това стане, дано те посрещне с целувка.

Мия взе калъфа със свитъка и го затъкна под мишницата си при овехтялата си книга. Поклони се ниско и бавно напусна заднешком залата. Докато крачеше по притъмнелите коридори покрай красивите витражи и гротескните костни скулптури, две сенки излязоха от тъмнината и поеха в крачка с нея.

Котка от сенки. А до нея вълк, пак от сенки.

— Можете ли да повярвате? — изсъска Мия. — Да ми каже „чирак“, кучият му син!

— … държиш се така, сякаш сега откриваш лукавството му… — отвърна Господин Благ.

Ръмженето на Затъмнение се чу нейде изпод пода.

— … КАСИЙ ГО СМЯТАШЕ ЗА БЕЗОЧЛИВ ГЛАВОРЕЗ. ОТ ЦЯЛОТО ДУХОВЕНСТВО СОЛИС НАЙ-МАЛКО МУ СЕ НРАВЕШЕ. НЯКОЙ ДЕН ТРЯБВА ДА МУ ДАДЕМ УРОК ПО ДОБРИ ОБНОСКИ…

— … има и по-малко драматични форми на самоубийство, кутре…

— … НЯМАШ ЛИ НИКАКВА ВЯРА В НАШАТА ГОСПОДАРКА, КОТЕНЦЕ…

— … тя не е твоя, ти…

— Черна Майко, престанете! — сопна им се Мия и разтърка слепоочията си. — Последното нещо, от което имам нужда сега, е да слушам как вие двамата се дърлите като стари моми.

Спътниците й се умълчаха и оставиха само безтелесния хор да оглася мрака. Мия си пое дълбоко дъх и се опита да удържи прословутия си нрав. Тук още се отнасяха с нея като с чирак. Въпреки всичко, което беше направила. Но ако не друго, поне отиваше в Божигроб. Покровителството на този тайнствен благодетел беше неочаквано, но в действителност тя се зарадва, че някой беше забелязал таланта, необходим за убийството на един джустикус и сто от неговите мъже. Ако така щеше да се доближи до Скайва и Дуомо, още по-добре.

И все пак в ума й се въртяха образи от битката в некропола. Онова нещо и мечовете му от гробнакост, ластарите, които се извиваха от краищата на качулката му. Макар че с дебелите сенки в краката си Мия все така не откриваше страх у себе си, тя разбираше, че тук има нещо по-голямо.

Погледна книгата под мишницата си, прокара пръсти по износената от времето корица. Потъмнялата месингова закопчалка.

— Търси короната на луната — измърмори си под носа.

— … имаме време до обедната камбана…

Момичето затъкна палци в колана си.

Осъзна, че умира за едно цигарило.

— Ще стигне да си върна книгите в библиотеката.

 

 

Килията й миришеше на пикоч и преседели несгоди.

Сламеникът беше плесенясал, по кофата в ъгъла се беше образувала коричка от изпражнения и мухи. Мия беше доведена под стража от Ямата. Когато я изведоха през портите, Пиещата сълзи й кимна за сбогом. Четирима набити легионери я бяха изпроводили през разгневения пазар и накрая я заключиха в клетка в голяма административна сграда. Макар че цената й беше уговорена, парите още не бяха платени. Имаше няколко часа на разположение, докато новата домина стане неин собственик. Няколко часа, в които да позакърпи опърпаните конци на плана си.

— … трябва да съобщим на пепелянката…

Мия навъсено изгледа Господин Благ. Той беше само едно по-тъмно очертание в сенките, които хвърляха решетките на пода. Съседните килии бяха празни, но тя заговори шепнешком.

— Предпочитам да не й казваш така.

— … нима имаш друго, не толкова ласкаво прозвище?

— Можеш да я наричаш с проклетото й име!

Не-котката подсмръкна шумно. Нещо впечатляващо за създание без бели дробове.

— … според плана ти, леонид трябваше да ни купи. но вместо това те купи дъщеря му. пепелянката няма как да знае това. двете със затъмнение ще ни чакат в колегиума на леонид в бяла крепост, както се бяхме уговорили…

— Това наистина беше малък гаф — призна Мия.

— … целият ти план е един безразсъден гаф, съшит с глупости на търкалета…

— Знам какво правя.

— … жалко тогава, че пепелянката не знае…

Мия въздъхна.

— Ще трябва да отидеш да й кажеш. Ще можеш ли да стигнеш до Бяла крепост?

— … все ще намеря някой кораб, на който да се кача незабелязано. обаче ти какво ще правиш?

— Какво друго мога да правя? — Мия сви рамене. — Ще тренирам в оборите на Леона. Ще се бия. Ще печеля. Крайната ни цел не се е променила, само изходната точка.

— … къде да те чака пепелянката? къде е колегиумът на новата ти доня?

— Нямам никаква идея.

— … о, да, ти безспорно знаеш какво правиш…

Мия размаха кокалчетата си към котката от сенки, затъкна косата зад ушите си. Още беше покрита със засъхнала кръв, стара пот, прах. Седнала върху сламеника, тя се мъчеше да прогони спомена за лицата на мъжете, които беше убила в Ямата. Беше се наложило да впечатли сангуила и беше успяла… в известен смисъл. И преди беше убивала десетки хора, които бяха се изпречвали на пътя й. И все пак тези борци от Ямата чисто и просто изпълняваха заповеди…

— Чувствам се ужасно — въздъхна тя.

— … и не миришеш особено приятно…

— Не говорех за това…

— … ти не можеш да си позволиш да жалиш онези мъже, мия. плуваш ли в тези дълбоки води, състраданието ще те удави. трябва да бъдеш твърда и хитра точно като хората, които преследваш…

— Ако не бях избрала състраданието в последното ми изпитание в Червената църква, щях да присъствам на ритуалната вечеря за посвещаването на чираците, когато Ашлин и Осрик отровиха Духовенството. Всички щяхме да сме мъртви.

— … няма да спреш да ми го натякваш, нали…

По коридора отекнаха стъпки и не-котката се изпари като дим.

Мия вдигна глава и видя един администратий да отключва килията й. Мъжът беше нисък и набит, с брада, облечен в бели одежди, щамповани с трите слънца на Айтриянската република. До него стоеше юноша в послушническо расо без ръкави, който носеше висок стол и махагоново ковчеже.

Доня Леона влезе безшумно в килията, последвана от един от най-добре сложените мъже, които Мия беше виждала. Той беше айтриянец, навярно в средата на трийсетте си години, чиято гъста брада беше започнала да посивява по краищата, а гъстата му коса беше хваната нагоре на дълга опашка. Кожата му приличаше на пергамент и един ужасно грозен белег разполовяваше челото, бузата и устната му, изкривявайки лицето му във вечна гримаса. Погледът му беше кървясал и той се подпираше тежко на бастун, чиято дръжка беше оформена като лъвска глава. Когато погледна надолу, Мия видя, че левият му крак липсва под коляното, а на негово място е прикрепен железен.

Той изгледа смръщено Мия със стоманеносивите си очи. Гласът му беше като трошащи се камъни.

— Тя е момиче.

Доня Леона повдигна едната си изящно оформена вежда.

— Забелязах.

— ’Паст и кръв, доня, похарчила сте хиляда сребърника за тази мома? Аз не съм вълшебник! Трябва ми добро тесто, за да работя.

— Момичето уби петима мъже за пет минути. Струва си всеки сребърник.

— Отлично, значи, няма що. Не ни е останал и един просяк в джоба.

— Направихме още две покупки през това пътуване. И двете са много добри. А ти нямаш причина да ме виниш, екзекутус. Ако не беше пресушил всички бъчви в Градината вчера, тази сутрин щеше да си с мен, когато купих стоката.

Едрият мъж изсумтя, погледна пак Мия.

— Стани, робиньо!

Мия безмълвно се подчини и застана със сключени ръце. Мъжът се завъртя с куцукане около нея и железният му крак зачука по каменните плочи. Той я смушка в корема, за да провери твърдината му, стисна мускулите на ръцете й с масивната си ръка, прегледа зъбите й. Свела очи, Мия понесе мълчаливо цялата инспекция. Дъхът на мъжа миришеше на златнопиво.

— Много е ниска — обяви той. — Няма да може да стига противника си.

— Бърза е като вятъра — отвърна Леона.

— Твърде млада е. Ще минат години, преди да е готова за пясъка.

— Петима мъже — възрази Леона — за пет минути.

— Тя е момиче — измърмори едрият мъж.

— Точно като мен — отвърна спокойно донята. — Но това никога не е било причина да ме подценяваш.

— Само да я надушат мъжете, ще си изгубят умовете.

— Това не бяха ли бащините ми думи, когато аз идвах в колегиума? И не беше ли ти този, който измолваше от него да остана? Да се уча?

— Това е друга история, мидоня. Вие сте дъщеря на домини. Девойката ще бъде долу в казармите при тях.

— И докато не се докаже в Ситото, ти ще имаш грижата вложението ми да не пострада — заповяда хладно Леона.

— Тя никога няма да оцелее в Ситото.

— Тогава, екзекутус, ти ще имаш специалното удоволствие да ми кажеш „Нали ви казах“.

Едрият мъж отново навъсено изгледа Мия. Тя срещна погледа му само за част от секундата. В катранените й зеници се разгоря ярост, а в главата й прозвуча мълчалива клетва.

Ще те накарам да си върнеш думите назад преди пълна светлина, копеле.

— Как ти е името? — попита мъжът.

— Викат ми Враната, мидон — отвърна тя с отново забити в пода очи.

— Да ти приличам на шибан дон, девойче? Ще ме наричаш екзекутус.

Мия успя да се сдържи да не забие коляно в топките му. Да избие зъбите от устата му и да затанцува на главата му.

— Да, екзекутус — отговори тя.

Мъжът я гледаше кръвнишки с лице, което беше станало още по-мрачно заради белега му. От сабя е, помисли си тя. Сигурно се е сдобил с него някъде на пясъка. Мъжът се движеше като борец. Грациозен и силен въпреки липсващия крак.

— Ще отпътуваме утре с прилива — обяви Леона. — Колкото по-скоро се завърнем във Вранско гнездо и започнем обучението й, толкова по-добре.

Сърцето на Мия прескочи в гърдите й.

— Вранско гнездо ли? — прошепна тя.

Плесницата я запокити назад в стената. Главата й се удари в камъка и тя се свлече на колене, без да може да си поеме въздух. Миг след това беше пак на крака. Очите й искряха от омраза срещу мъжа, който я беше ударил. Но бърз като мълния, юмрукът на екзекутуса се заби в корема й и отново я прати на колене.

Бърз е…

Мия усети една груба ръка да я дърпа назад за косата и изохка от болка.

— Забравяш мястото си, момиче — изсъска едрият мъж. — Ако пак си отвориш устата в присъствието на твоята домина, без да са те питали, ще ти отрежа езика с меча си и ще го дам на проклетото си куче. Чуваш ли ме?

Търпение…

— Да, екзекутус — прошепна тя.

Мъжът изгрухтя и я пусна. Мия погледна нагоре към Леона, видя, че жената я наблюдава с хладен, властен поглед. Каквото и да беше мнението й за бойните умения на Мия, новата й домина явно нямаше проблем с бруталните методи на екзекутуса.

След кратко напрегнато мълчание доня Леона се обърна към администратия, който търпеливо чакаше в коридора.

— Влезте и се заемете с работата си.

Администратият затътри крака в килията с послушника си. Момчето стовари звънко високия стол до Мия, отвори махагоновото ковчеже и го поднесе на администратия. Вътре Мия видя колекция от железни игли. Прахове в стъкленици, затулени с тапи, малки шишенца с мастило. Сянката й се навдигна, страхът се изду под лъжичката й. Тя знаеше какво се задава. Това беше част от играта. И все пак…

— Седни — каза й администратият.

Мия се надигна от пода, погледна закопчалките и ремъците върху страничните облегалки на стола. Явно смятаха да я вържат за предстоящата процедура. Тя знаеше, че ако си отвори устата, ще си спечели нов юмручен удар. Затова впери поглед в малкото прозорче с решетки и синьото небе оттатък. И остана права.

Екзекутусът изръмжа дълбоко, вдигна ръка за нов удар.

— Прави каквото ти се…

— Не — прекъсна го доня Леона, като наблюдаваше Мия с любопитство. — Остави я да стои права.

— При цялото ми уважение, доня Леона — изрече администратият, — татуирането не е проста работа. Процесът е алхимичен. Болката е огромна. Навярно ще й прималее.

Мия си спомни бичуването в ръцете на Тъкачката Мариел и едва не се изсмя. Същият смях грейна в очите на доня Леона.

— Сто сребърника, че няма да се случи нищо подобно.

Екзекутусът тихо изпъшка. Администратият изглеждаше слисан.

— Аз не съм комарджия, мидоня.

— Но сте човек, който настоява да ми каже онова, което аз вече знам! — Тонът на Леона режеше като бръснач. — Аз израснах в най-добрия колегиум за гладиати в цялата Айтриянска република. Знам как става проклетото жигосване на роби. Сега продължете.

Администратият почти успя да сподави въздишката си. Той се обърна към ковчежето и се зае да отпушва стъклениците и да смесва съставките в плитка стъклена паничка. Отровителят в Мия наблюдаваше с интерес как алхимичната смес се пени, шупва и пръска чернилка.^[2]

Администратият потопи иглата си, поднесе я към лицето й. Послушникът застана зад нея и здраво хвана главата й. Момичето направи усилие да стои неподвижно, стисна зъби. Като допря стоманата до бузата на Мия, администратият взе тънко ювелирно чукче. Момичето затаи дъх. И без повече прелюдии мъжът заби иглата в бузата на Мия чак до костта под месото.

Черен огън. Изгаряща агония. Очите на Мия щяха да изхвръкнат, зениците й се разшириха, болката прониза черепа й, остави я без дъх. Коленете й се подкосиха, черни звезди избухнаха в очите й. Администратият отстъпи назад — явно очакваше, че момичето ще падне. Но тя остана на крака, докато сянката й се издуваше и гърдите й се повдигаха.

Мия погледна Леона. Донята я наблюдаваше с широка усмивка.

— Е? — попита жената администратия. — Продължете!

Мъжът сви рамене и без повече драматични прекъсвания започна да набива иглата в бузата на Мия, отново и отново. Кратки серии от по три лекички удара, всеки от които отекваше като гръм в главата й.

чукЧУКЧУК

чукЧУКЧУК

Ноктите й се забиха в дланите.

Бели петна се издуха пред очите й.

Стаята се въртеше под нозете й като кораб в буря.

чукЧУКЧУК

чукЧУКЧУК

Най-непоносимо беше очакването. Мигът между един низ от удари и следващия. Това мимолетно облекчение, което й се струваше като вечност, в очакване болката пак да започне. Бичуването на Адонай, Тъкането на Мариел… нищо, което беше изпитвала дотук в живота си, не можеше да се сравни с това изтезание, допълнително изострено от горчивата мисъл, че от този момент за света извън килията й нейният живот вече не й принадлежеше.

чукЧУКЧУК

Помисли си, че ако не беше Господин Благ, сигурно щеше да се прекърши.

чукЧУКЧУК

Но накрая

след цялата болка

след всичките молитви

с кървяща страна

с разтреперани крака

Мия все още стоеше изправена.

— Добре че не обичате да се обзалагате, сър — обяви доня Леона.

Без да каже и дума, администратият прибра приборите и смесите си. Като хвърли отровен поглед на Мия, той се поклони рязко на донята и с послушника по петите му напусна килията сред шумоленето на черната си мантия. Леона се обърна към екзекутуса с победоносна усмивка.

— Ти ми поиска тесто, за да можеш да работиш, екзекутус? Аз ти давам стомана.

Едрият мъж изгледа Мия с присвити очи.

— Стоманата се чупи, преди да се огъне.

— Четири дъщери, вечно ли ще бъдеш недоволен? — въздъхна Леона. — Ела. Трябва да я оставим да си почине. В предстоящите дни ще има нужда от сили.

Донята обхвана с ръце лицето на Мия, нежно изтри с палец ранената й буза. Сапфиреносините й очи сякаш прогориха нейните.

— Аз и ти, двете, ще облеем пясъците в кръв. Sanguii e Gloria. Кръв и Слава!

И като я дари с една последна усмивка, Леона излезе от килията с развята синя коприна. Екзекутусът закуцука след нея и заключи вратата след себе си. Почукването на железния му крак заглъхна по коридора.

Мия падна на колене. Бузата й се беше подула и пулсираше от болка. Дланите й кървяха от забиваните в тях нокти. Тя прокара пръсти по кожата си, напипа издутите краища на два сплетени кръга, жигосани точно под дясното й око. Но под спомена за агонията умът й се блъскаше, думите на донята кънтяха в главата й с ехото от ударите на чука.

Ще ме отведат във…

— … вранско гнездо?

Тя погледна нагоре към не-котката, която отново си миеше не-лапичката с не-езичето. Мия облиза пресъхналите си устни, помъчи се да си върне гласа.

— Това беше домът на семейство Корвере. Моето семейство. Консул Скайва го подари на джустикус Ремус като награда, задето потуши бунта на баща ми срещу Сената.

— … а сега той е собственост на леона…

Мия сви безмълвно рамене. Не-котката наклони не-главичката си.

— … добре ли си?

Баща й, държеше я за ръка, докато вървяха сред поле от високи слънчевки. Майка й стои на назъбената крепост от златистожълт камък, хладният вятър си играе с дългата й черна коса. Мия беше израснала в Божигроб — службата на баща й го задължаваше никога да не напуска града на костите и мостовете. Но на всеки няколко летни горещини те заминаваха за седмица-две във Вранско гнездо, за да останат сами. Това бяха най-щастливите дни в живота на Мия. Далече от навалицата в Божигроб и отровната му политика. Родителите й изглеждаха по-щастливи там. Някак по-близки. Брат й Йонен се беше родил там. Тя помнеше гостуванията на генерал Антоний, бъдещия крал, който увисна на бесилката редом с баща й. Той и родителите й оставаха до късно нощем, пиеха, смееха се и бяха… о, тъй живи!

Сега всички си бяха отишли.

— … трябва да тръгвам. да намеря кораб до бяла крепост. да кажа на пепелянката да те търси във вранско гнездо…

— Да — кимна тя.

— … ще се оправиш ли, докато ме няма?

Мисълта трябваше да я уплаши. И така щеше да стане, ако Господин Благ го нямаше. Седем години вече, откакто баща й умря, котката от сенки беше неотлъчно до нея. Мия знаеше, че той трябва да замине, че тя нямаше да успее да свърши всичко без помощта им. Но мисълта да остане със страха, който той обикновено изпиваше до дъно…

— Все ще се оправя — отвърна тя. — Само не се бави.

— … ще бъда бърз като стрела. никога не се страхувай…

Тя въздъхна. Опипа с ръка дамгата върху пулсиращата й буза.

— И никога, ама никога не забравяй.