Джей Кристоф
Божигроб (6)

3.
Сенки

Мия лежеше гола на пода, цялата в червени пръски, прегърнала Алена. Музиката продължаваше да приижда слабо от бала на горния етаж и никой от гостите на сенатора дори не подозираше, че единственият му син лежи убит точно под краката им. Господин Благ седеше на горната табла на леглото и се взираше в трупа на младия дон. Затъмнение облиза устните си с прозрачен език и въздишката на сенчестия вълк отекна с боботене по пода.

При вида им момичето в прегръдките на Мия потрепери.

— Сега ще си сваля ръката, любима — прошепна Мия. — Няма да ти причиня болка. Ще те завържа, ще си облека дрехите, а после ще се измъкна на светло и ти повече никога няма да ме видиш. Така е справедливо, нали?

Алена закима като обезумяла, мигаше, за да пропъди сълзите от очите си.

Тихият женски глас на Затъмнение сякаш се чу изпод дъсчения под:

— … ТОВА Е ГЛУПАВО…

— … а ти ще се превърнеш в краля на глупостта, младежо… — надсмя й се Господин Благ.

— … ПО-ДОБРЕ ДА СЕ ОТЪРВЕМ ОТ НЕЯ. НЯМАМЕ ПРИЧИНА ДА Й ПОДАРЯВАМЕ ЖИВОТА…

— Нямаме причина и да го отнемаме — отвърна Мия. — Освен ако някой не ми плати. А сега, не трябваше ли един от вас да наблюдава коридора, в случай че някой от стражите слезе тук долу?

— … аз пазих последния път, когато свети маслото на онзи магѝстрат…

— … ЛЪЖЕЦ, АЗ ПАЗИХ ОТВЪН ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ. ТИ СЕ ТЪПЧЕШЕ КАТО СВИНЯ ОТ КОРИТО…

— … и откъде знаеш тогава, щом си пазила отвън през цялото време…?

— Вие двамата свършихте ли? Пет пари не давам кой ще бъде, но най-добре един от вас да излезе отвън, защото някой може да…

На вратата се чу тихо почукване. От другата страна до тях стигна дълбок глас.

— Мидон?

Мия изруга под носа си, ръката й стисна по-здраво Алена за гърлото.

— Мидон? — рече втори глас. — Баща ви моли да го удостоите с присъствието си.

Стражи, ако се съди по гласовете им. Поне двама…

— … ТВОЙ РЕД БЕШЕ… — прошепна ядно Затъмнение.

— … лъжлива мастия…

Мия им изсъска да мълчат, мислите й препускаха. Със стражите пред вратата на спалнята шансовете й да се измъкне незабелязана пропадаха. Гълъб я чакаше с каретата й горе, но тук долу от него нямаше никаква полза. Тя лесно можеше да ги надвие, ала беше чисто гола, съвсем невъоръжена, а глъчката щеше да привлече още стражи. Сенките тук долу бяха дълбоки, но нали спалните бяха в подземието и нямаше нито един прозорец, през който да изскочи навън…

Лакътят на Алена я блъсна в ребрата и Мия изохка. С черна ругатня момичето я фрасна с глава по носа. Ръката на Мия тутакси се отпусна, Алена си пое дъх и изпищя, само отчасти заглушена от Миините пръсти.

— Убийство! — извика тя. — Помогнете ми!

Мия удари с юмрука си момичето отстрани по главата, веднъж, два пъти, и я зашемети. Чу нечии хули, тежко тупване, когато нещо се удари във вратата.

— Мидон? — извика някой. — Отворете!

— … твой ред беше…

— … ЛЪЖЕЦ…

— Вие двамцата ще млъкнете!

Мия навлече роклята през главата си, а в това време вратата потрепери на пантите. Момичето претърси захвърления си корсаж, измъкна от него камата от гробнакост, а враната на дръжката я изгледа укорително с лъскавите си кехлибарени очи. И като заграби сенките наоколо си, тя се наметна с тях през глава, потапяйки целия свят в мрак, под който изчезна напълно.

Вратата беше разбита и на светлината се очертаха два размазани силуета. Единият от тях извика името на Аврелий и се спусна, както Мия се надяваше, към леглото. Другият видя на пода голата, опръскана с кръв млада лийсийка и приклекна до нея. На вратата вече беше чисто и като захвърли наметалото си от сенки, Мия си плю на петите.

Стражите й викнаха да спре, но тя не им обърна внимание и хукна по коридора към широкото стълбище. Още двама войници се появиха отгоре, мръщейки се объркано на окървавеното момиче, което тичаше по стълбите към тях. Единият вдигна ръка да я спре, ала камата на Мия проблесна и се заби до дръжка в корема му. Мъжът изохка, падна и се затъркаля надолу по стълбите. Другарят му й викна предупредително и вдигна късия си меч. Мия се изви настрани и ахна, когато острието му разсече дълбоко рамото и горната част на ръката й. Светкавичният й ответен удар преряза врата му.

Мъжът се свлече с гъргорещи звуци, а по последните стълби Мия вече беше стигнала партера. Тя влетя в главния салон и реброродените донове и дони се развикаха от уплаха при вида й — окървавена кама в едната ръка, черна коса, летяща около още по-черни очи, разширени от гняв.

— Простете, мидоня — извини се тя, като изблъска някаква млада хубавица настрани и се понесе като хала през залата.

Още стражи нахлуха в салона, но те не бяха наясно нито кого да преследват, нито защо. Двамината от спалнята на Аврелий се появиха на върха на стълбището, огледаха смутеното множество и накрая забелязаха Мия, която си проправяше път през тълпата.

— Момичето в червено! — извика силно единият. — Спрете я!

— Убийца! — викна другият. — Убиха сенаторския син!

В залата настъпи хаос, едни понечиха да заловят Мия, други побягнаха пред нея. Тя разсече бедрото до чатала на някакъв богат администратий, който посегна да я сграбчи, удари с лакът друг благородник по лицето и го просна в безсъзнание. Ножът в ръката й и погледът в очите й обезсърчиха останалите добри души в навалицата и с един обход, блъсване и премятане тя мина през двойните врати и побягна през изящното преддверие. Грабна чаша от подноса с напитките на един изгубил ума и дума слуга, изля златнопивото и хвърли тежкия кристал по стража, който я доближи, чашата отскочи от главата му и той се просна възнак.

Мия изхвърча през вратите навън в двора на сенаторския дворец. Виковете „Убийца!“ отекваха зад нея и трима стражи се втурнаха нагоре по стълбите да я пресрещнат, а слънцата близнаци блеснаха в очите й и почти я заслепиха.

— Дявол да го вземе…

Стражите държаха къси двуостри гладиуси и гледаха убийствено. Рамото й кървеше обилно, роклята й беше подгизнала в кръв. Мия се принуди да се отбранява. Протегна ръка към сянката на предводителя и залепи ботушите му за пода. Превъртя се във въздуха покрай мечовете им, изрита чифт крака, докато падаше, и бързо се изправи. Втурна се към конете и каретите, спрели пред дома на Аврелий, и в навалицата успя да открие тази, която търсеше.

— Гълъб! — изрева тя.

Един юноша в тълпата вдигна глава. Беше издокаран с проста правоъгълна маска волто, ливрея, черна коса, подстригана късо. От единия край на устата му висеше цигарило. Три кървави сълзи се стичаха по дясната буза на маската му. Той не приличаше много на ръка в Църквата на Нашата Господарка на Благословеното Убийство, но при втория вик на Мия се изправи неочаквано на седалката на кочияша.

— Добре ли си? — извика момчето.

— Я ме виж, по дяволите! — изкрещя Мия, тичайки към него.

Той попи гледката — раненото му острие, стражите по петите й. Като изплю цигарилото, момчето бръкна в жакета си и извади два малки арбалета. Прицели се внимателно и с два бързи изстрела свали войниците, които бяха най-близо до Мия.

— Бягай! — извика той и замаха с ръка.

— О, нима?

Свистенето покрай ушите й подсказа, че бяха дошли нови стражи с арбалетите си, и докато търчеше покрай слисаните кочияши, експлозия от огненобяла болка в бута й подсказа, че поне един от тях беше донякъде приличен стрелец.

Тя се препъна, падна с ругатня и си остърга дланите и коленете на плочките. Изсъска от болка, изправи се бързо на нозе и хвана стрелата, която стърчеше от задника й.

— Зъбите на Гърлото! Да не би да те уцелиха в…

— Стреляй по тях, проклет глупако!

Гълъб пак стреля и свали още един страж със стрела в гърлото. Момчето залегна, за да презареди, вихрушка от стрели прелетя над главата на Мия, промушвайки двама от паникьосаните кочияши и един особено разлютен жребец. За жалост, тъкмо когато Гълъб се надигна със заредените си арбалети, една от стрелите го улучи в гърдите, прекатури го назад върху покрива на каретата сред пръски от кръв. Мия видя как ръката_ й се опита да стане с боядисани в кръв устни, но накрая се свлече с клокочещ стон._

— … НАЛИ ТЕ ПРЕДУПРЕДИХ, ЧЕ Е ИДИОТ…

— … веднъж да сме на едно мнение…

Мия беше на крака и търсеше прикритие сред конете, въртящи се в кръг, и изплашените кочияши. Ала с разрязаната си ръка нямаше как да управлява карета и да размахва едновременно с това камшика, пък и войниците на Аврелий бързо затягаха кръга.

Камата й от гробнакост проблесна и разряза кожените каиши и впряга около един едър бял жребец. Сгърчена от болка, тя с мъка се метна на гърба му.

— … забрави ли колко много те мразят конете…?

— Явно да.

— … ПРЕПУСКАЙ…!

Мия срита коня в хълбоците и жребецът хукна. Изпод копитата му се разхвърча чакъл и стражите се развикаха подире й да спре.^[1] Стрели от арбалети профучаха покрай главата й, ожулиха слабините на коня, а една от тях се заби с тъп звук в задницата му. Животното изрева, опита се да хвърли Мия, но тя се вкопчи като сянка в краката му. Жребецът хукна още по-бързо в галоп и през входната порта полетя по широките друмища на град Галанте. Камбаните биеха в далечината, звънът им отекваше от десетки различни катедрали, куполи и минарета. Улиците бяха претъпкани с народ за Огнеслужение и гуляйджиите заругаха гръмогласно Мия, когато премина в галоп наранения си жребец.

Острието хвърли поглед назад и видя, че половин дузина стражи на коне я преследват. Кръвта, която се стичаше от рамото й, се беше сгъстила на гърба й, подгизналата й рокля беше залепнала за кожата й. Започваше да й се вие свят от загубата на кръв. С цветиста ругатня тя издърпа стрелата от бута си и главата й се размъти от болка. Трябваше да избяга от улиците някъде на тъмно, да се скрие, докато шумът стихне.

Дори тук, в квартала на реброродените, улиците на Галанте бяха пълни с народ — прекалено пълни, за да продължава още дълго това стремително преследване. Ужасеният галоп на жребеца й губеше сила и животното вече куцаше от стрелата в собствената му задница. Мия се свлече от осакатената твар сред тълпа от пияни гуляйджии, в ушите й отекваха виковете на преследвачите й. Тя тръгна, накуцвайки, по някаква улица между една от безбройните градски катедрали и надвисваща административна сграда, завъртя се из лабиринта от тесни улички в Галанте. Едва дишаше, пред погледа й всичко се мержелееше, ръцете й трепереха от загубата на кръв. Лявата й ръка беше напълно безчувствена, ала гласът на Господин Благ в ухото й я караше да върви напред. Стигна до една ограда от ковано желязо, а зад нея гъсто море от надгробни камъни и паметници, през които пълзяха черни бурени и ярки цветя.

Некрополът на Галанте.

Мия влезе през портата и се заклатушка надолу по нагъсто сбутани редици мрамор и покрит с мъх гранит, надвиснали костници, натъпкани с поколения реброродени мъртъвци. Най-накрая се скри под стряхата на гробница, принадлежаща на някакъв богат кучи син, отдавна потънал в забрава. И като протегна ръка към сенките, Мия ги събра с умните си пръсти, сплете ги около раменете си.

Както винаги, целият свят потъна в мрак под наметалото й. Но тя продължи да чува войниците на Аврелий, когато влязоха в некропола и ботушите им затрополиха по каменните плочки. Капитанът им изрева заповед, дружинката се пръсна и запровира в претъпкания лабиринт от крипти, подземия и гробници, а от избелелите камъни заотекваха викове „Убийца!“.

Но един от стражите остана.

Мия го виждаше съвсем смътно през воала от сенки, по неясния му силует разбра, че мъжът е огромен. Ботушите му хрущяха по чакъла, докато бавно обикаляше костницата и тихо си мърмореше под нос. Мия затаи дъх, когато онзи се приближи до скривалището й, накланяйки глава ту на едната, ту на другата страна. Тя усети топла струйка по гърба си, ала спътниците й погълнаха пристъпа й на страх, и тя разбра, че въпреки плаща от сенки кръвта й беше оставила следа и се стичаше в локва в краката й.

Стражът се приближи дебнешком към криптата скривалище. Ала вместо да се помоли той да я подмине, момичето захвърли наметалото си и го нападна със стилет в ръка.

Под разкошната си униформа войникът беше сложил броня, но острието от гробнакост проби стоманата, като да беше от масло. Камата на Мия потъна до дръжката, но тъй като го атакува слепешката, тя бе стоварила удара на косъм от сърцето му. Едрият мъж нададе силен вик, тя го наръга повторно и този път разсече югуларната вена. Струя кръв я блъсна в лицето, топла и влажна. Стражът я сграбчи за китката и й нанесе поразяващ кос удар в ченето. Мия се блъсна в стената на гробницата, заудря ръката, която я стискаше, и двамата с войника паднаха на кълбо на земята.

Трахеята му все още беше незасегната и стражът ревеше с пълно гърло, а момичето ръмжеше и отново и отново го намушкваше. Те се въртяха на плочките, а Затъмнение и Господин Благ й шепнеха тревожно, че другите войници се връщат. Но врагът беше огромен и при цялата й подготовка Мия беше в рани и кървеше, а всеки, който смята, че няма полза от двойно по-едрото телосложение, никога не се е борил срещу наполовина по-дребен враг.

Тя чу тропота на ботушите. Войникът сграбчи шепа от косата й и лицето й се изкриви. Камата й най-после намери отново врата му и го прати на паважа в червена пенеста струя. Мия се изправи на крака и видя, че приближават още четирима войници.

— … бягай…!

— Как? — запъхтяно рече тя.

— … СКРИЙ СЕ…!

— Къде?

— Стой!

Стражите я обградиха, и четиримата облечени в официалните униформи на сенатор Аврелий. По някаква далечна улица се чуха свирки и топуркане на легионерски ботуши. Безстрашна даже пред лицето на смъртта, Мия изгледа свирепо най-високия мъж и завъртя стилета през пръстите си. Спомни си консул Скайва и кардинал Дуомо. Неотмъстеното си семейство. Но съжалението в крайна сметка произтичаше от страха, а дори сега в края тя не намери и трохичка у себе си. Само гняв, че всичко може да свърши така.

— Кой ще умре първи? — попита тя и изгледа кръвнишки струпаните мъже.

Най-благоразумният измежду стражите насочи зареден арбалет в гърдите й.

— Ти, кучко! — изплю той.

Полази я хлад, черен и кух. Окървавената й кожа настръхна. Слънцата над главите им горяха, но в некропола сенките бяха тъмни, почти черни. Един силует се надигна зад стражите, с качулка и наметало, и в двете му ръце ножове, които можеха да бъдат само от гробнакост. Той се хвърли върху стража с арбалета и почти отсече главата от раменете му. Останалите войници извикаха, вдигнаха мечове, но фигурата се движеше като светкавица и удари веднъж, два, три пъти. И преди Мия да успее да примигне, четиримата стражи лежаха мъртви в праха.

— Зъбите на Гърлото — прошепна тя.

Сенките в краката й потрепериха, Затъмнение изникна от тях с ръмжене. Господин Благ се наежи на рамото й и изсъска. Мия почувства хлад в костите си и щом спасителят й се обърна с лице към нея, спътниците й погълнаха страха й.

Не беше човек. Само толкова стана ясно. О, да, под наметалото личаха очертания на мъж, висок и широкоплещест. Но ръцете му… ’паст и кръв, ръцете, които стискаха дръжките на мечовете, бяха черни. Сенчести и полупрозрачни, пръстите се увиваха около дръжките като змии. Мия не виждаше физиономията му, но малки черни ластари се извиваха и гърчеха изпод празните места в качулката и я придърпваха над лицето му. И макар че наближаваха летните горещини и две слънца горяха високо в небето, белите облачета на дъха му увиснаха пред устните му, цялото тяло на Мия потрепери от студ.

— … Кой си ти?

— ПОПИТАЙ СЕБЕ СИ — отвърна фигурата. Гласът беше кух, съскащ, примесен с необичаен кънтеж. — МИЯ КОРВЕРЕ.

Момичето примигна.

— Ти знаеш коя съм?

Фигурата се приближи по начин, който Мия можеше да опише единствено като… плъзгане. Скреж полази по надгробните камъни и криптите наоколо.

— ЗНАМ, ЧЕ СИ ПРЕДОПРЕДЕЛЕНА ЗА НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА. ТВОЯТА ИСТИНА ЛЕЖИ ЗАРОВЕНА В ГРОБА. АЛА ТИ ЦАПАШ РЪЦЕТЕ СИ С КРЪВ ЗАРАДИ ТЯХ, КОГАТО БИ ТРЯБВАЛО ДА ПОЧЕРНИШ НЕБЕТО.

— … о, щастие, загадъчен тип…

— ТВОЕТО ОТМЪЩЕНИЕ Е КАТО СЛЪНЦАТА, МИЯ КОРВЕРЕ. ТО СЛУЖИ САМО ДА ТЕ ЗАСЛЕПЯВА.

— За какво, по дяволите, говориш?

Мия чу викове и се обърна към звука от приближаващи ботуши.

— ТЪРСИ КОРОНАТА НА ЛУНАТА.

Когато се завъртя, тя откри, че нещото си е отишло, сякаш никога не го е имало. Дъхът й все още излизаше на бели облачета във въздуха, студът бавно се отдръпваше от костите й, докато гласът отекваше в мрака зад очите й. Тя огледа гробището, видя само трупове и гробници и се зачуди дали не сънува наяве.

— … мия, идват…

— … ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ…

Още свирки. Приближаващи ботуши. Кръв по лицето и кожата й. Мия грабна наметалото на един от войниците — най-малко изцапаното с кръв от всичките. И като придърпа ниско качулката над главата си, забърза куцешком през некропола, колкото й позволяваха силите, преметна се с мъка през желязната ограда и изчезна в лабиринта от улички.

По дирите й само трупове.

 

 

Под слънцата няма гледка, равна на Висящите градини в Ашках.

В Божигроб градините върху просторните покриви в Малкия Лийс преливат от слънчеви невести и медни рози, чийто прелестен аромат задушава вонята от клоаките покрай Розовата река. В Бяла крепост градинските лабиринти, които крал Франциско III построил за забавление на метресите си, се простират на километри и цяла армия от роби се труди, за да ги подкастря, даже век след падането на монархията. Бодливите кули в Елай се издигат на двайсет метра височина и са покрити почти целите от сплетените лози бръсначи. Когато лозите цъфтят точно преди летните горещини, кулите се покриват с цветчета, които се виждат в другия край на града. Но нито една градина в цялата република не може да се мери с Висящите градини на Ашках, благородни ми приятели.

Но не заради величието или ужаса им.

Най-напред я блъсна миризмата. Тя се навдигаше над вонята в клетката на Мия на километри от града. Кръв, пот и най-черното злочестие. Мия се взираше в града, който се издигаше от маранята, и хапеше устната си. Някои от децата в каруцата се разплакаха, а с тях и по-младите жени. Мия гледаше към целта на пътуването им и усещаше как сянката й се раздува.

Никога не се страхувай.

Висящите градини били издигнати от лийсийските пътешественици след падането на Ашкахската империя. В последвалите векове пристанището се бе превърнало в най-големия крайбрежен град и сега служеше като най-могъщото средище в южните морета за горивото, което задвижваше сърцето на Айтриянската република.

Робството.

Пристанището на града беше от червен камък, сгушено в края на естествен залив. Архитектурата представляваше смесица от древните ашкахски останки, изящни кули и кубета в лийсийски стил, построени върху руините на стария град. А навсякъде покрай градските стени висяха хиляди железни бесилки клетки, пълни с хиляди човешки тела.

Едни стояха там от дълги години, само с раздробени кости вътре в тях. Други бяха мъртви отскоро. Но по сърцераздирателните вопли, които се издигаха над оживения град оттатък стените, Мия разбираше, че стотици бяха още живи. Оставени да висят в клетките си, докато свършат.

Висящите градини на Ашках. С цветове от плът и кости.^[2]

И Мия най-сетне беше тук.

Колелата на каруците от кервана се изтърколиха тежко през широките дървени врати и с жегата зловонието се усили. Улиците бяха задръстени от народ, пристанището бе препълнено с кораби от всички краища на републиката — едни стоварваха, а други поемаха на път, натъпкани със стока за препродажба. Беше пазарният сезон, когато екипажите от търговци на роби се завръщаха от курсовете си по ашкахското крайбрежие и още по̀ на изток и трюмовете им бяха натоварени със свежа плът. Айтриянските легионери сключваха сделки с лийсийските търговци и звън на пари и скръбни вопли изпълваха въздуха.

Мия усети, че някой се бута в нея. Обърна се и видя кльощава жена да се взира в улиците с пребледняло лице.

— Всевиждащият да ни е на помощ…

Мия присви очи срещу двете слънца на небето.

— Не ми се вярва да ни чува — измърмори тя.

Каруцата спря в края на гъмжащия от хора пазарски площад. Пиещата сълзи скочи от коларското място, свали платнището и посочи с пръст Мия.

— Хайде, момиче. Да вървим.

Капитанът отключи клетката и отстъпи назад с арбалет в ръка. Търговците вече се бяха струпали около каруцата, мушкаха стоката вътре и преценяваха стойността им. Главорезите, наети на пазара, започнаха да стоварват мъжете от задната каруца и веригите запяха ръждивата си песен, докато пленниците скачаха върху спечената земя.

Тук съм.

Мия скри усмивката си зад сплетените кичури на косата си.

Една крачка по-близо.

Ямата беше изкопана в другия край на пазара и Мия чу врявата й дълго преди да я види. Дрезгави възгласи и мъчителни пъшкания, звънът на пари и хрускането на строшени кости. Докато си проправяха път в блъсканицата на площада, поне дузина пъти Пиещата сълзи беше спряна от търговци, които искаха да купят Мия. Момичето трябваше да вложи цялата си воля да не избухне, докато я опипваха по тялото и проверяваха зъбите й с мръсните си лапи. Но Пиещата сълзи отхвърли всички предложения и им даде да разберат, че скоро ще бъде изложена за продажба в Ямата. Отказите на капитана бяха посрещнати със смут и уплаха, а един търговец заяви, че там „циците щели да отидат на вятъра“. Но Пиещата сълзи не отстъпи и двете жени продължиха пътя си.

Ямата представляваше точно това — изкопана дупка, три метра дълбока, двайсетина широка и оградена със стени от варовикови камъни. До нея беше оставен просторен двор за стоката, чиито ръждясали решетки удържаха множеството плещести роби. Дворът беше опасан от варовикови скамейки, натъпкани с комарджии, които надаваха радостни възгласи, и ревящи букмейкъри. А в най-вътрешния кръг тя видя над дузина сангуила^[3], за които се грижеха секунданти и прислужници.

Мия застана с наведена глава пред железните порти на Ямата. Айтриянските легионери с шлемове с пера оглеждаха стоката на друг търговец, преди да го пуснат да мине. Изпод завесата на сплъстената си коса момичето изрече шепнешком:

— Виждаш ли Леонид?

— Да, там. — Пиещата сълзи кимна към другия край на ограденото място. — Дебела свиня.

— Те всички са дебели свине.

— Тогава този е най-дебелата.

Мия присви очи и най-накрая откри един айтриянец, седнал под широк слънчев чадър. Въпреки пека мъжът беше облечен с дълъг редингот, вратовръзката му беше вързана на стегнат възел, върху който беше забодена игла с формата на лъвска глава. Той имаше смугло лице и тантуресто тяло от дългите години обилно преяждане и наливане с вино. До него седеше още един айтриянец, широкоплещест и як, който следеше Ямата със зорко око.

— Това е Тит — рече Пиещата сълзи. — Той служи като екзекутус и тренира всички роби на Леонид.

— Знам какво прави екзекутусът — измърмори Мия.

— Сигурна ли си? Защото, ако обичах басовете, щях да заложа последния си просяк, че дори не подозираш какво те чака.

— Казах ти — отвърна Мия. — Леонид е тренирал двама от последните първенци на Венатус Магни. Има места за квалификациите на всички арени. Подкупва правилните длъжностни лица, притежава правилните хора. Ако искам да си възвърна свободата, единственият ми шанс е той да ме тренира.

— Но защо, момиче? — попита я Пиещата сълзи. — Ти можеше да си тръгнеш свободно в пустинята! ’Паст, аз и сега ще те пусна да си вървиш! Ти ми спаси задника от онези нападатели, а аз си връщам борчовете. Защо в името на Всевиждащия искаш да станеш гладиат?

— Дала съм обещание. И ще го удържа.

— Що за обещание може да се удържи на подобно място?

— Червено обещание.

Пиещата сълзи въздъхна и поклати глава.

— Това е лудост.

— … тя е по-мъдра, отколкото изглежда…

Шепотът дойде от сянката под сплъстената коса на Мия, но беше твърде тих, за да го чуе капитанът. Пиещата сълзи свали триъгълната си шапка и отри скалпа си с ръка. Изгледа косо Мия и въздъхна.

— Момиче като теб няма място в подобна работа.

— Довери ми се, капитане — отвърна Мия. — Ти никога не си срещала момиче като мен.

Търговката на роби изруга, но вярна на думата си, пое към легионерите пред портата. Двамата мъже кимнаха вместо поздрав и повдигнаха вежди към мършавото девойче, което влачеше крака в оковите.

— Изгубила ли си се, капитане? — попита едрият.

— Вертепите са натам — и по-едрият кимна към залива.

Пиещата сълзи подсмръкна остро и плю в праха.

— Отдръпнете се, смрадливи кучи синове! Водя истински боец за залаганията и нямам време да дрънкам празни приказки, освен ако не сложите пари.

По-едрият примигна срещу Мия.

— Ти смяташ да продадеш това момиче на някой сангуила?

Легионерите избухнаха в гръмогласен смях и се хванаха за коремите като лоши актьори в пантомима. Когато Пиещата сълзи направи решителна крачка към първия страж, Мия остана с наведена глава. Колкото и грамаден да беше мъжът, жената го погледна право в очите.

— Някога да съм водила долнопробна стока за продан, Паоло? — Тя изгледа другия мъж. — Не ми казвай как да си върша делата, надут козел! Аз си разбирам от работата и тя ме води в проклетата Яма.

Войниците се спогледаха малко засрамени. Свиха леко рамене, отстъпиха встрани и пуснаха двете жени да влязат в двора за робите. Тлъст мъж с восъчна плоча записа името на Пиещата сълзи, а един юноша с кривогледо око беляза ръката на Мия и задницата на туниката й с номер в синя боя. През цялото време тя го наблюдаваше и се чудеше откъде и как ли се е взел тука. Вгледа се в едничкия алхимичен кръг, татуиран на бузата му.^[4]

Момчето хвана оковите на Мия и понечи да я повлече към другите роби. За миг тя се запъна и погледна Пиещата сълзи в очите.

— Още едно нещо, капитане — рече тя тихо.

— О, нима? — Капитанът повдигна вежди. — Толкова много услуги ти дължа, а?

— Дължиш ми живота си. А аз казвам, че това е Най-Голямата Услуга. Един ден сигурно ще се отбия на пазара. И би било чудесно, ако не се налага да те моля два пъти.

Пиещата сълзи си пое дълбоко дъх.

— Както казах, девойче, аз си плащам борчовете.

Удовлетворена, Мия се остави да я отведат под знойната жега при останалите човешки говеда. Тя се огледа наоколо и разбра, че беше едната от двете единствени жени. Другата беше дюимерка с ръце колкото тепсии. Момичето заби поглед право напред и загледа процедурите в Ямата, като така избегна любопитните очи на другарите си в обора.

Методът беше съвсем простичък. Търговците на плът като Пиещата сълзи обикаляха скамейките и хвалеха стоката си на всички сангуила. Едно по едно предложенията им получаваха дървен меч и биваха запращани в битка на живот и смърт.

В средата на Ямата работеха половин дузина професионални бойци, всеки от които представляваше грамада от мускули и белези. Когато в кръга изтикваха някоя нова надежда, един от бойците незабавно грабваше дървен меч и се заемаше да му спука главата. Зрителите правеха залагания, тълпата ревеше и виеше и ако след няколко минути състезателят още стоеше изправен, сангуила получаваха възможност да наддават, за да го купят. Тези, които се биеха обещаващо, бяха разграбвани като топъл хляб. А провалилите се ги отвеждаха, за да ги препродадат на друго място във Висящата градина.

Мия хвърли поглед към сангуила Леонид. Мъжът гледаше мачовете така, както паяците преценяват мухите, но така и не предложи цена. Лъвовете на Леонид бяха най-изкусните гладиати в републиката и шест месеца в годината той обикаляше с мрежите си крайбрежните пазари и грижливо подбираше най-добрите. Ако Мия искаше да нарича него „домини“, трябваше да го впечатли.

Писарят извика номера й от тефтера си. Вратата на клетката се отвори. Кривоокото момче отключи прангите й, връчи й един нащърбен дървен гладиус, който при нормални обстоятелства не би използвала и за подпалки. И без никакви церемонии Мия се озова избутана насред Ямата.

По трибуните отекнаха насмешки, сподавен кикот и реки от ругатни. Кльощавото черновласо момиче, което стоеше с допрени колене в средата на ринга, явно не впечатли плебеите в тълпата, пък камо ли кървавите господари.

— Пламналата патка на Аа, това шега ли е? — провикна се един.

В Ямата заваляха пръски и ругателства, а мнозина сангуила извърнаха безразличните си очи към книгите си. Каквато и да беше тази шега, явно ни един от тях не я намираше за забавна. Един от борците в Ямата повдигна вежди към писаря, който само кимна. Мъжът сви рамене, взе дървения си меч и тръгна към Мия. Беше дюимер, широк колкото мост в раменете, мургавата му кожа лъщеше от пот.

— Стой мирно, девойко — изръмжа той. — Няма да боли дълго.

Мия изпълни заръката му и остана неподвижна. Едрият мъжага се приближи. Но щом великанът вдигна меча си, за да смаже черепа й, момичето се раздвижи. Бърза като сенките.

Стъпка встрани, мечът изсвистя покрай главата й. Мия фрасна с дървения си гладиус мъжа по китката и му строши костта. Борецът изкрещя и неколцина сангуила се обърнаха да гледат. Мия го изрита яростно в коляното и бе възнаградена от противното хрускане, с което ставата се огъна изцяло в грешната посока. Едрият здравеняк изрева, а Мия с преднамерена жестокост го удари право в гърлото с дървения си меч и направи гръкляна му на пихтия.

Червена пяна изпръска устните на мъжа и той обърна изумените си очи към Мия. Тя преметна косата си през рамо и занарежда шепнешком:

— Чуй ме, Ния. Чуй ме, майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

И с гъргорене боецът от Ямата рухна мъртъв в прахоляка.

Озадачен шепот премина през тълпата. Мия направи реверанс на сангуила като нова доня на своя първи бал. После се обърна към следващия борец в редицата и насочи дървения си меч към главата му.

— Ти си следващият, хубавецо.

Борецът (който действително беше доста хубавичък) погледна събратята си, трупа на земята и накрая писаря. Тлъстият човек вдигна очи към сангуила, който съсредоточено наблюдаваше Мия. Мазният се обърна към боеца и кимна.

Мъжът излезе напред, Мия скочи да го посрещне. Битката им продължи по-малко от десет секунди и завърши, като Мия остави отпечатък от ботуша си върху чатала му и заби дървения си меч чак до дръжката в красивото му гърло. Момичето се обърна към тълпата и пак направи реверанс.

— Сто свещеника! — чу се призив за търг.

— Сто и десет!

Сангуила започнаха да наддават и Мия се усмихна зад косата си. За кратко цената й стигна двеста сребърника — прилична сума според чия да е мярка. Но когато погледна към трибуните, тя видя, че Леонид и Тит мълчат. Макар че сангуила я гледаше съсредоточено, макар че Пиещата сълзи шепнеше в ухото на Тит, а той кимаше бавно, гласът на Леонид не се чу в наддаването.

Време е да сипем масло в огъня.

Мия измъкна дървения си меч от гърлото на мъртвия борец, обърна се към третия и заговори достатъчно силно, за да я чуят на трибуните.

— Ти си. Следващият.

Едрият мъж погледна двата трупа в краката на Мия.

— Как ли пък не! — присмя й се той.

— Доведи и другарчетата си. — Мия се усмихна на борците до него. — Винаги съм искала да опитам с трима наведнъж.

Момичето захвърли дървения меч в праха.

— Или всички сте страхливци?

Тълпата задюдюка и заподмята подигравки и борците се обидиха. Едно беше да ги победят на собствената им територия, но да изядат паница с говна от едно невъоръжено момиче, което им стигаше до пъпа, беше друга работа. С пламнали гневни очи и вдигнати мечове мъжете излязоха на арената в Ямата.

С мрачна усмивка момичето направи крачка да ги посрещне.