Джей Кристоф
Божигроб (20)

17.
Ураганова кула

Мия крачеше напред-назад в клетката, заковала очи в пясъка.

Тя, Сидоний, Пеещата сабя, Пробуждащия вълните и Касапина бяха заключени в килии по края на арената в Ураганова кула, вкопани под земното равнище. През малки решетъчни прозорчета можеха да наблюдават игрите, докато чакаха реда си пред тълпата. Мия се въртеше из клетката и размишляваше върху събитията, които я бяха довели тук.

Точно както беше казала на Ашлин, гладиатите в колегиум „Ремус“ тренираха още седмица под жарките слънца, преди да потеглят за Ураганова кула. Ръката на Мия се оправи дотолкова, че след два-три дни тя се върна към тренировките, макар че при цялото внимание, с което я удостои Аркад, можеше изобщо да не си прави труда — ясно беше, че всички надежди за място във Венатус Магни бяха възложени на Фуриян, Брин и Биерн. След като подслушал доня Леона и нейната магѝстра, Господин Благ научил, че вече са почнали да разпитват за продажбата на Мия. Двама-трима купувачи проявили интерес — един бордей в Бяла крепост, местен магѝстрат, който се нуждаел от телохранител, в когото от време на време да намърдва патката си, и естествено, Варо Кайто и неговият Пандемониум. Нито един истински сангуила.

Целият план на Мия зависеше от победата й в Ураганова кула.

До града бяха пътували със „Славната хрътка“ и пристигнаха няколко дни преди определеното начало. Пристанището гъмжеше от оживление, а хората бяха пътували отдалеч за игрите — всяка странноприемница, стая под наем и плевня се пукаше по шевовете^[1]. Ашлин беше пратила Затъмнение при Мия в килията й и сенчестата вълчица й беше разказала всичко, което двете с Аш бяха научили за предстоящите игри. През следващите няколко нивганощи Мия и Ашлин си разменяха послания по демона и така сглобиха плана си.

Сега оставаше само да го изпълнят.

Мия наблюдаваше еквилаите, които профучаваха по пистата, а ударите от копитата на конете им отекваха през каменните стени. Брин и Бриен се справяха добре и заемаха второ място на пет обиколки от финала. Но ако Мия си мислеше, че ваанийците са изкусни, тя остана поразена да види отбора на Леонид в действие. Бащата на Леона извеждаше на арената само най-добрите и неговите еквилаи не правеха изключение — сагма беше дюимер, чийто щит с лъвски герб изглеждаше непробиваем, а красивата флагела беше лийсийка, чието умение с лъка беше равно на това на Брин, ако не и по-добро.

— Каменоубиец и Армандо — измърмори Пеещата сабя, като застана пред решетките до Мия. — Н-най-добрите еквилаи в републиката. Тълпата ги… обожава.

Въпреки зашеметяващия изстрел на Брин, с който уби сагма от друг отбор, Лъвовете на Леонид доказаха, че са по-добри, и след девет обиколки станаха победители. Каменоубиец и Армандо слязоха заедно от колесницата си, сплели пръстите си, вдигнали победно ръце, докато тълпата наоколо ревеше гръмовно. Добре известно беше, че двамата бяха любовници и изумителните им способности ведно с любовта, която демонстрираха един към друг, ги превръщаха в любимците на тълпата. Фактът, че бяха непобедими, също не пречеше.

На Мия й дожаля за Брин и Биерн, а още повече за колегиум „Ремус“, който все още не се беше сдобил с третия си лавров венец. Но в действителност умът й беше другаде. Тя погледна косо Пеещата сабя и отвратително зеленикавия оттенък на кожата й под татуировките.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Т-така ми се струва — кимна жената. — Най-л-лошото май…

Очите на Пеещата сабя се разшириха, тя падна на колене и отново повърна на пода. Сидоний лежеше на мястото си и едва събра сили да изпъшка, когато повръщаното опръска сандалите му. Касапина се претърколи настрани от отплесналите се пръски и собствените му бузи се издуха като балони.

— Поне си повръщай ч-червата извън… килията, сестро — простена той.

— Байната ти… — простена Пеещата сабя. От устата й висеше дълъг конец слюнка и повръщано. — Да не те ф-фрасна по грозното…

Нов фонтан бликна от устата й и този път уцели Пробуждащия вълните, който на свой ред скочи на колене и повърна през решетките. Вонята заля Мия на топли противни вълни и тя се изправи на пръсти, допря устни в решетките и задиша с пълни гърди сравнително приятния аромат на кръв и конски лайна отвън.

— Четири проклети дъщери! — изруга тя.

— Моли се колкото искаш — чу се нечий дълбок глас. — Но се боя, че те не чуват.

Мия се обърна и видя екзекутус Аркад да стои с ръце на кръста пред килията. Той огледа оповръщаната слама и най-добрите си гладиати, които се бяха натръшкали като ранени след война. До него Магот стискаше носа си заради смрадта и разглеждаше натъркалялите се гладиати. Най-отзад беше доня Леона с рокля от красива алена коприна и крайно погнусено изражение.

— Благословени Аа! — рече тя. — Всичките ли?

— Без Брин и Биерн — отвърна Аркад и погледна към Мия. — И Враната. Даже Фуриян се пръска и от двата края. Всевиждащият само знае какво е станало.

Мия запази каменното изражение на лицето си и срещна погледа на Аркад с толкова невинен поглед, че можеше да засрами сестра от Сестринството на Пламъка^[2]. Естествено, тя знаеше отлично какво беше предизвикало пристъпа на коремното бедствие сред братята и сестрите й в колегиума. Ашлин скришом бе изсипала повече Злополука във вечерята им, отколкото Мия би желала — честно казано, нямаше нужда от толкова експлозивни резултати. Но Аш никога не е била най-добрата ученичка на Паякоубийцата.

— Хранително отравяне — обяви Магот, като коленичи до локвата с повърнатото. Протегна ръка през решетките и допря длан до потното чело на Касапина. — Не е фатално, струва ми се. Но ще им се иска да са мъртви преди края.

— И б-без теб се сетих… миличка — изпъшка Пробуждащия вълни и се сдържа да не избълва нова порция.

— Как така на теб ти няма нищо? — попита доня Леона Мия.

— Снощи не вечерях, домина — отвърна тя. — Притеснявах се за игрите.

— ’Паст и кръв! — изплю Леона. — Трябва да наредя да бичуват онзи готвач. Три венеца ни делят от Магни, това е първият Венатус, в който аз и баща ми изправяме гладиатите си един срещу друг, а най-острите ми мечове са се поболели като моряци от морска болест! — Тя присви очи при внезапно хрумналата й мисъл и се обърна към Аркад. — Нали не мислиш, че той е нагласил това?

Екзекутусът замислено потърка брадичката си.

— Възможно е, но…

Сидоний се облегна на стената и от червата му изригна струя бълвоч. Магот и Леона отскочиха с отвращение назад. Донята извади напарфюмирана кърпичка от роклята си и я допря до устата си, докато едрият айтриянец изпъшка почти неразгадаемо извинение и тутакси насра покривалото на чатала си.

— Не могат да се бият в това състояние, домина — тихо рече Магот.

— Да — кимна Аркад. — Това ще бъде касапница. Нито един от тях няма да издържи.

— Аз мога да издържа — отвърна Мия.

Тримата я погледнаха мълчаливо. Очите на Леона се присвиха.

— Мога да спечеля — обеща Мия.

Аркад поклати глава.

— Погледни през решетките, момиче. Да ти прави впечатление нещо на тази арена?

Мия надникна навън и очите й огледаха стените, тълпата. Прибираха останките от битката на еквилаите, убитите мишени, сваляха колците. Тълпата тропаше с нозе — нетърпелива да започне следващата битка.

— Натрошено стъкло — Мия се обърна към екзекутуса. — И гърнета с огньове. По стената, която обгражда арената.

— И това какво ти говори?

— Че или едиториите не искат тълпата да слезе на пясъка, или не искат онова, което се канят да пуснат там, да се качи при тълпата — отвърна Мия.

— Менажерия — изрече Аркад. — Темата на този Венатус. Зверове от всички краища на републиката ще се борят един с друг и с гладиатите за развлечение на тълпата. — Едрият мъж скръсти огромните си ръце, а белегът на лицето му се вряза още по-навътре, когато се намръщи. — Имаш ли някаква представа срещу какво ще се изправиш навън?

Мия сви рамене и се престори, че не знае.

— ’Паст, каквото и да е, надали ще смърди по-зле от това тук. — Тя погледна Леона със стиснати зъби. — Вашите еквилаи току-що изгубиха от хората на баща ви, домина. А само един от гладиатите ви може да държи меч. Ако жадувате да грабнете лавровия венец или да докажете нещо, тогава имате само един избор.

На думите „да докажете нещо“ очите на Леона се присвиха. Но Мия казваше истината — имаше само един начин Леона да види паричната награда. Само един начин да възстанови част от разходите си, да спечели малко слава, да вземе още един венец за колегиума си на Магни.

В края на краищата Мия и Ашлин бяха нагласили работата точно така.

С една част от себе си Мия все още не вярваше на съучастничката си. И още чакаше чукът да се стовари отгоре й. Но Аш беше казала истината; Затъмнение го потвърди. Тя беше натровила леко другите гладиати, беше оставила здрачина на крака, за да се убеди по-лесно Леона, че Мия е единствената й надежда да спечели победата, от която толкова отчаяно се нуждаеше. И все пак.

И все пак…

— Екзекутус — рече Леона, като очите й за миг не изпускаха тези на Мия. — Кажи на едиториите, че нашата Врана ще се бие за колегиум „Ремус“ в Ултима. Днес няма да пускаме друг гладиат.

— Мидоня, за Ултима бяхме записали Фуриян. Една промяна в такъв късен час…

— Аз си платих за участието тук — изръмжа Леона. — Проклета да съм, ако оставя хладните ръце на съдбата да ми откраднат победата. Ако едиториите оспорят разпорежданията ми, кажи им, че могат да отправят възраженията си лично към мен. Но по волята на Всевиждащия и всичките му четири свещени проклети дъщери, най-добре ги предупреди да си носят резервен чифт топки, защото ще им откъсна първите и ще си ги закача като обици на ушите. — Тя посочи с широк жест облеклото си. — Червеното ще стои чудесно на роклята ми.

Магот се ухили, а Аркад се опита да прикрие усмивката в брадата си.

— Вашият шепот е мое желание — измърмори той.

И като се поклони с ръка на сърцето, екзекутусът се отдалечи куцешката, за да намери едиториите, а Магот тръгна да търси малко вода, за да почисти мръсотията. Леона остана в мократа смрад, като се взираше втренчено през решетките в Мия с искрящите си сини очи.

— Рискувам много с теб, Гардже.

— Рискувате само ако не спечеля, домина — отвърна Мия. — А и голата истина е, че нямате какво да изгубите.

— Няма да ти простя — предупреди Леона, — ако не оправдаеш доверието ми.

Мия допря ръка до гърдите си и ниско се поклони.

— А аз се надявам, че няма да ме забравите — отговори тя, — когато това не се случи.

 

 

Битките бяха жестоки, кървави, красиви. Тълпата беше опиянена — от виното, от сечта и виковете й кънтяха в камъните над главата на Мия. Стражите вече обявяваха, че този Венатус бил най-добрият, който Ураганова кула била виждала някога, че едиториите отново били надминали себе си.

Зрителите бяха изтръпнали възбудено, когато банда гладиати подгони тритонен саблевълк през море от висока трева, която по команда изникна от пясъците. Бяха вили от удоволствие, когато гладиатите от колегиумите на Леонид, Траян и Филипи кръстосаха мечове върху мрежа от подвижни въжета, опънати над арената, докато глутница ваанийски бели мечки дебнеше отдолу и разкъсваше на кървави късове всеки паднал воин. Политически затворници бяха вързани за стълбове и екзекутирани от ято изгладнели ашкахски кървави ястреби, а гладиати с тризъбци и мрежи се бяха борили срещу истински жив пясъчен кракен пред ревящата тълпа.^[3] А сега, когато вятърът на нивганощ повя от океана и денят наближаваше своя край, те бяха готови за Ултима.

Никой не знаеше какво би могло да задмине пясъчния кракен, но всички преглъщаха жадно в очакване. Те тропаха ритмично с крака и ритъмът отекваше долу в ямите с мекверка под пясъците. И тогава, сякаш в отговор, от глъбините се чу грохотен, треперещ, страховит рев.

— Граждани на Айтрия! — чу се от роговете на арената. — Почитаеми администратии! Сенатори и реброродени! Отправяме благодарности към нашия почитан консул Юлий Скайва за средствата, които осигури за Ултима, за да закрием този божествен Венатус!

Тълпата зарева одобрително, а Мия скръцна със зъби, щом ги чу да скандират името на консула. Тя отпъди мисълта за Скайва и се съсредоточи върху предстоящата задача. Никой от бойците в килията до арената ни най-малко не подозираше, но Мия знаеше точно какво ги очаква под земята. Ала дори с това предимство тя пак съзнаваше, че това ще бъде битка за живота й.

Носеше ръкав от плетена ризница на дясната си ръка, железни раменници и пищялки, кожена пола и нагръдник. Бронята не струваше нищо срещу врага, когото щеше да срещне, но все пак беше по-добре, отколкото да се бие по гол задник и с усмивка на лицето. Шлемът й беше с червено перо — цветът на знамената на нейната домина. Знамената на Ремус. Мисълта я ядеше отвътре, но тя отново я изтика. Тук нямаше място за гордост. Нямаше място за болка. Само стомана. И кръв. И слава.

Мечовете легнаха в ръцете й — хубава лийсийска стомана, остра като бръснач. Щеше да има нужда от тях и от цялата си сила, ако искаше да оцелее в онова, което предстоеше.

— Граждани! — чу се викът. — Посрещнете вашите гладиати! Избрани от най-добрите колегиуми в републиката, дошли тук, за да се бият и умрат за славата на техните домини! От колегиума на Тацит ви представяме Апий, проклятието на Някогашната гора!

Назъбената врата пред тях се разтресе и с металически стон се вдигна нагоре. Огромен мъж мина край Мия, излезе на арената и вдигна копието и щита си срещу глъчката на ревящата тълпа. Шлемът му беше изработен във формата на вълча глава, слънчевата светлина се отразяваше по стоманените ръкави и нагръдника му.

— От колегиума на Ливиан — Носещия пепел, ужасът на Морето на тишината!

На пясъка излезе един дюимер и вдигна двуръчна мотика, по-дълга от Мия. Той взе да обикаля по края на арената, като набиваше крак върху пясъка, и тълпата пое ритъма, докато целият свят заприлича на създаден от грохот.

И така продължиха. От всеки колегиум страховити гладиати със също толкова страховити прозвища излизаха да заемат местата си и възбуждаха тълпата с театралното си поведение. Мия с интерес забеляза, че Леонид не изкара свой воин в Ултима — нещо необичайно за колегиум от такъв калибър. Тя се зачуди дали мъжът не подозира що за враг ги очаква…

Повече от две дузини воини излязоха на пясъците преди Мия да чуе как едиторият се провикна:

— От Колегиум „Ремус“…

— Фуриян! — чу се вик.

— Нееееееееепадналия! — последва втори.

— … Враната! — изрева едиторият.

Мия излезе на слънчевата светлина и вдигна двата меча над главата си. Посрещнаха я с изумление, откъслечни ръкопляскания, две-три насмешки от хора, които бяха очаквали шампиона на колегиума, а не някакво мършаво момиче на половината на неговия ръст. Никой не беше чувал за нея.

Скоро.

Мия скръцна със зъби и мълчешком се закле.

Скоро и небето ще научи името ми.

В голяма ложа в края на арената Мия видя губернатора на Ураганова кула и градския елит, събран около стола му. В отделна ложа стоеше едиторий, облечен в традиционната кървавочервена роба, украсена със златни ками. Сива като дим котка се беше свила на рамото му и наблюдаваше случващото се с ясно изразено отегчение. Мъжът говореше в голям рог и гласът му ехтеше усилен над широкото пространство.

— А сега! — изкрещя той. — Благородни ми приятели, укротете сърцата си. Деца, затворете очи! Довлечено от дълбините на Ашкахската Шепотна пустош по заповед на нашия славен консул — чудовище, покварено от заразата, довела до краха на старата империя. За вас, граждани на Ураганова кула, вашата Ултима!

Мия усети как земята се разтресе, чу как големият мекверк под пясъка се задвижи. Каменисти оголени скали щръкнаха от него като високи и дяволски остри зъби. Сърцето на арената се разполови, пясъкът се изля като водопад в дълбините на зейналата широко яма. И сякаш от самата пропаст се навдигна страшилище, каквото Мия никога не беше виждала.

— ’Паст и кръв!… — изуми се някой до нея.

Мия погледна към дюимера, мъжа на име Носещия пепел. Очите му се бяха оцъклили. Голямата мотика трепереше в ръцете му.

Чудовището нададе рев и разтресе самата земя. В отговор тълпата скочи на крака, завика и зарева зашеметена. Нито един измежду тях не беше виждал нещо подобно, но всички бяха слушали историите. Кошмарът на най-дълбоката пустиня. По-ужасяващ и от пясъчния кракен. По-страховит от сто пясъчни привидения. Дума, която вселяваше паника у всеки керванджия и търговец, който пътуваше през ашкахската пустош.

— Речвирм… — прошепна Носещия пепел.^[4]

Звярът пак изрева и надигна този край на тялото си, където Мия предполагаше, че се намира главата му. Обвивката му беше покрита с дупки, напукана и почерняла като стара кожа. Животното се движеше като някаква гнусна гъсеница. То се нахвърли срещу тълпата и хората се разпищяха. Но железен нашийник и дълги вериги държаха чудовището вързано за арената и не му позволяваха да се приближи до публиката. Щом разбра, че не е в опасност, множеството избухна в аплодисменти, нададе радостни възгласи и запя.

След като всички очи бяха заковани върху звяра, Мия се завъртя и направи трийсет крачки през пясъка, докато застана под статуята на Тсана на вътрешната стена. Тя заби мечовете си в земята, коленичи и сведе глава пред богинята като за молитва. Но с дясната си ръка започна да тършува под пясъка в края на арената.

Отначало не напипа нищо. Стомахът й се вледени, сянката й се набразди и мисълта, че Ашлин я е предала, се надигна като пясъчно привидение в закътаните краища на…

Не!

Пръстите й напипаха нещо меко. Кожа.

Ето я!

Тя измъкна предмета от пясъка — кожена кесия, пълна със сферични предмети — и я мушна под раменника си.

Едиторият вдигна ръце, призовавайки за тишина.

Тълпата утихна като повърхността на огледално езеро.

Мъжът си пое въздух, което се чу навред по арената. Котката му само се прозя.

— Ултима! — изкрещя той. — Да започне!

Тълпата зарева и изпадна в екстаз. Окованият в сърцето на арената звяр се загърчи в отговор, сляпата му глава се залюля ту насам, ту натам, стомахът загъргори в гърлото му в отчаяно желание да погълне плячката, която усещаше, но не можеше да достигне. И в резултат той нададе още един вой, който разтърси небето.

Ала ни един от гладиатите
                 не помръдна
                           и с
                   един-единствен
                             мускул.

— … не можеш да ги виниш наистина… — чу се шепот в ухото на Мия, щом зае мястото си до своите събратя.

Тълпата взе да става неспокойна, неколцина започнаха да освиркват гладиатите, които стояха до един парализирани и само двама-трима се въртяха около мятащия се и ръмжащ речвирм.

— Убийте го! — изрева някой.

— Бийте се, страхливци!

Застанал до Мия, Носещия пепел се наежи при думата „страхливец“. Той огледа трибуните, откри своя домини в ложите на сангуила. Размаха мотиката си, изрева с цяло гърло „След мен!“ и се хвърли в атака срещу звяра с вдигнато оръжие. Още няколко гладиати се отзоваха на вика, сред тях и Мия, и се втурнаха напред с жестоки крясъци. Нападнаха вирма от четирите страни, сечаха го и го пробождаха с копия и мечове. Като предпочете слабините отстрани, Мия излезе тичешком иззад един от каменните зъбери и заби мечовете си до дръжка. Носещия пепел се хвърли фронтално, замахна с мотиката и направи огромна кашеста дупка в кожата на звяра. С противно влажно оригване речвирмът се изправи назад и избълва стомаха си върху човека пред него.

Плътта — разложено розова, почти течна — се плисна на земята и протегна пръстоподобните си ластари. Потопът от черва потопи напълно Апий, а погълнат до кръста, Носещия пепел запищя, когато плътта му започна да изгаря в киселинната лигавица върху вътрешностите на вирма. Той пак удари тежко по пихтиестата маса. Стомахът продължи да пълзи по земята, почти като същество със собствен разум, което протягаше лепкавите си жилки и ловеше с тях гладиатите. А накрая със стремително глухо сърбане звярът глътна червата си обратно и повлече с тях половин дузина крещящи мъже. Тълпата зарева от удоволствие и отвращение.

Отстрани на звяра Мия пак заби меча си до дръжката и почувства как чудовището потрепери. Кръвта му беше тъмночервена, почти черна, и я омаза до лактите. Докато мастодонтът се въртеше и мяташе, тя бръкна под раменника си за кесията, която Ашлин беше скрила в пясъка. Опипом извади на дланта си три кълба от яркочервено стъкло.

Подарък на раздяла от Меркурио.

Орисно стъкло.^[5]

Тя измъкна меча си от туловището, мушна юмрука си в раната и натика топчетата в плътта на звяра. Речвирмът изрева от болка, претърколи се настрани, за да смаже Мия. Момичето се хвърли и на косъм се отърва да не стане на пихтия, когато вирмът махна с опашката си, за да я запрати в един от каменните зъбери. Орисното стъкло се активираше при удар, обикновено като се хвърли по стена или на земята, но Мия се надяваше, че натискът на собствените му мускули и тежестта на чудовището ще бъдат достатъчни, за да се разчупят алхимичните връзки, които държаха стъклото в твърдо състояние. Тя скочи на крака и побягна, а в същото време чу глух гърмеж, който почти се изгуби под проточения вой на тълпата и рева на звяра. Орисните й стъкла избухнаха и от речвирма изригнаха шупнала съсирена кръв и месо.

Тълпата нададе възторжен вик. Хората не знаеха какво беше направило момичето, освен че беше ранило звяра. Речвирмът зави, хранопроводът загъргори в гърлото му и воня на кръв, пепел и киселина заля Мия на вълни.

— … МИСЛЯ, ЧЕ ГО РАЗГНЕВИ…

— … винаги си била наблюдателна, мила мастийо…

— … ВИНАГИ СИ БИЛ ОСТРОУМЕН, ПИСАНЧО…

— … с ласкателства няма да стигнеш доникъде…

Речвирмът извърна сляпата си глава към Мия и нададе страховит вой. Момичето хукна към групичката гладиати, като търсеше прикритие между скалите и се мъчеше да се добере оттатък, където веригата спираше речвирма. Чудовището запълзя като змия след нея и току тръшваше масивното си тяло в прахоляка в опит да я смачка. Земята затрепери, Мия се препъна. Другите гладиати кълцаха и сечаха звяра, но той беше погълнат основно от момичето, което го бе ранило най-зле. В отчаянието си Мия се обърна, вдигна ръка и като се препъваше назад, се помъчи да улови чудовището в капана на собствената му масивна сянка, докато се измъкне в безопасност.

Реакцията беше мигновена. Ужасяваща. Колосът застина, сякаш всичките му мускули внезапно се бяха изопнали. Със страховит рев той се хвърли право към Мия, замята се в оковите си и от раззиналата му паст захвърчаха съскащи разяждащи слюнки. И с писъка на измъчен метал, с кристалния звук на строшена стомана, веригата, която държеше чудовището вързано за земята, се скъса на две.

— … о, по дяволите…

— … О, ПО ДЯВОЛИТЕ…

— О, по дяволите!

Звярът се мяташе насам-натам — прекалено грамаден, за да може Мия да го удържи със своята магия. Момичето се хвърли настрани, а в същото време опашката на вирма помете арената като откос на огромна коса, натроши камъните и направи гладиатите край себе си на пихтия. Мия се измъкна, но тъкмо тогава беше запратена силно в една скала и в очите й избухнаха черни звезди. Тя изпусна сенките при падането си и речвирмът изрева в буйна ярост.

— Той… — Тя примигна усилено, като плюеше пясък от устата си. — … Той ме чу?

— … КОГАТО ПОВИКА МРАКА…

— … интересно…

Звярът пак нададе, както по всичко личеше, гневен рев и кожата му се набразди, докато вътрешностите му вряха и клокочеха на гърлото му. Ала сега, когато вече нямаше сенки, които да го примамват, и осъзнал ненадейно, че се е освободил от оковите си, речвирмът обърна сляпата си глава към вибрациите от скандиращата ревяща тълпа. А щом публиката също осъзна, че веригата на гиганта се е скъсала, избухна в писъци и дива паника.

Мия бръкна под раменника си и кръвта й се вледени, когато разбра, че торбичката с орисни стъкла вече я няма. Тя огледа пясъка край себе си, докато речвирмът като змия пълзеше към стената на арената. Начупените стъкла и гърнетата с огън, които опасваха ограденото място, сега изглеждаха жалки пред огромното туловище и гнева на чудовището. Половин дузина легионери се спуснаха в нападение към арената с извадени мечове от слънчева стомана и викове „За републиката!“ и „Luminus Invicta!“ — „Светлината е непобедима!“. Но като явно не даваше пет пари нито за републиката, нито за Светлината, нито изобщо за нещо друго, звярът отново повърна хранопровода си и потопи целия отряд в заплетен хаос от загнило розово и изгаряща киселина.

Потта изгаряше очите на Мия, от оглушителните писъци на тълпата не се чуваше нищо друго. Истински хаос цареше сега на арената наоколо, хората тичаха към изходите, други седяха парализирани на местата си и ревяха от ужас.

Речвирмът се вдигна и изрева, счупеният нашийник увисна свободно на врата му. От една от железните врати изскочиха двайсетина легионери със свежи сили, с мечове и щитове, но с едно замахване на масивната си опашка чудовището ги помля на каша в стената на арената. Дебелата му кожа беше пронизана на множество места от копия и мечове и от раните капеше черна кръв.

— … всичко върви чудесно…

— Знаеш ли, много е лесно да се настаниш удобно и да критикуваш — изпъшка Мия и се претърколи по корем. Главата й още бучеше.

— … а също и много приятно…

— … КАЖИ ТОВА НА ХОРАТА, КОИТО ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕ БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ…

— … и какъв е смисълът да го правя?

Речвирмът беше стигнал до стената на арената, чиято двайсетметрова дължина се гънеше като някоя гротескна гъсеница на пеперуда. Той с лекота се извиси над триметровата барикада и безформената му глава се залюля над група ужасени зрители, а хранопроводът му заклокочи, когато пое дъх. Мия се навдигна от пясъка с пулсиращ череп, заобиколена от разкъсаните и смазани тела на мъртвите гладиати. Тя огледа труповете и откри едно дълго копие, чиято дръжка още беше непокътната. Проклетият шлем само й пречеше да вижда, но тя не смееше да го свали, за да не би случайно някой слуга на Църквата да разпознае лицето й. И тъй, с безмълвна молитва към Черната майка, тя издаде назад ръката си и хвърли копието с цялата си сила.

То се понесе във въздуха в съвършена дъга и стоманената му глава проблесна на слънчевата светлина миг преди да прониже гърлото на речвирма. Чудовището изрева, разтърси глава, за да се отърве от клечката за зъби, и черната кръв шурна. А Мия още веднъж се протегна към гъстия мрак под него и сграбчи здраво сянката му.

— Ой! — извика тя. — Кучи син!

Речвирмът потрепери, дълбок, грохотен стон разтърси туловището му от край до край. Забравил хората по трибуните, звярът обърна сляпата си глава към Мия и раздра въздуха с глух оглушителен рев.

— … сега имаш цялото му внимание…

— Отлично.

Мия грабна два меча от окървавения пясък до нея.

— Но какво, по дяволите, да го правя?