Джей Кристоф
Божигроб (26)

23.
Бяла крепост

Прибоят върху каменния бряг.

Писъците на чайките в прегорялото небе.

Ревът на седемдесет хиляди гласа, отекнали като един.

Самотен гладиат стоеше в сърцето на арената, окъпан в грохот. Двете слънца блестяха по дължината на двете вериги от остри бръсначи, които той въртеше около тялото си. Беше облечен в лъщяща стомана, на ръката му имаше люспеста броня, на краката пищялки. Лицето му беше скрито зад полиран щит, оформен като пастта на ревящ дракон.

Затворниците около него не носеха подобни предпазители — няколко съшити парчета от кожа, ръждясали мечове в ръце. Екзекуциите бяха предназначени да развличат тълпата между по-големите двубои, но на арената имаше дузина осъдени мъже и жени, които се бореха срещу един гладиат. Нямаше как да дадат на престъпниците шанс да оцелеят. Те все пак бяха изкарани тук да умрат.

Един осъден изнасилвач се хвърли в атака с вик, гладиатът замахна с веригата от шипове през корема му и върху аления вече пясък се изляха навити лилави черва. Тълпата изрева одобрително. Подпалвач и убиец удариха гладиата в гръб, но и двамата бяха посрещнати от свистяща стена от стомана, която преряза десните им ръце през лактите и гърлата им до кост.

Виковете на тълпата гръмнаха още по-силно, стените на арената в Бяла крепост се разтресоха от тропащите нозе и гладиатът сериозно се хвърли в действие. Той пореше гръкляни и стомаси, режеше ръце и крака, а на вълнуващия финал с един замах отсече главата от раменете на последния затворник.

— Граждани на Айтрия! — чу се призив по роговете на арената. — Почитаеми администратии! Сенатори и реброродени! Вашият победител, Джовани от Лийс!

Гладиатът изрева и вдигна кървавите си вериги. Докато той обикаляше по пясъка и разпалваше обезумялата тълпа, обезобразените трупове на затворниците бяха изнесени, за да ги изхвърлят. Чакаше ги небелязан гроб и пастта.

Мия стоеше в килията си и гледаше към пясъка през решетките. Игрите бяха към края си — между този ден и Ултима оставаха само състезанието на еквилаите и техният мач — гвоздеят в програмата — срещу коприненката. Касапина беше участвал в борбите по-рано през деня, но беше солидно набит от един мечоносец от колегиума на Тацит — само молбата за милост на едитория спаси живота му. Пробуждащия вълните и Сидоний се бяха били в животински мач с дузина други гладиати и стадо ваанийски острозъби мечки. Двамата с общи усилия заклаха три звяра, но в крайното събиране на точките ги изпревариха двойка ловджии от колегиума на Траян. Само две точки не им достигнаха за победата.

Тъй близко до лавровия венец и все пак толкова далече.

Сега двамата седяха в килията с Мия и ближеха раните и ужилената си гордост. Касапина беше при Магот, която му зашиваше главата и ребрата. Пеещата сабя седеше с гръб към пясъците и слушаше как фурорът отвън стихва. Беше се хванала да връзва наръч извити ножове в краищата на солните си кичури и си тананикаше. Остриетата бяха дълги по осем сантиметра и остри като бръснач. Тя беше облечена с нагръдник от изварена кожа, раменници и пищялки от черно желязо. На пейката до нея лежеше шлем с отрязан гребен.

— Скоро ще излязат Брин и Биерн — обади се Мия.

Пеещата сабя кимна, но не отговори.

— Напрегната ли си? — попита Мия.

— Винаги — отвърна жената.

— Кураж, сестрици — усмихна се Пробуждащия вълните. — Този мач е ваш.

Пеещата сабя кимна бавно. В седмиците преди отпътуването от Вранско гнездо тренировките им с Фуриян се бяха подобрили извънредно много и в дългите часове под жулещите слънца тримата бяха постигнали синхрон. Движеха се като един и бяха започнали редовно да надвиват Аркад. Бързината на Мия. Силата на Фуриян. Пеещата сабя — мостът между тях. Макар че държаха Непадналия отделно от тях в шампионската килия, каквато беше традицията преди мача, те бяха истински отбор.

— Имаме шанс — призна Пеещата сабя.

Честно казано, имаха повече от един. Ашлин беше пристигнала в Бяла крепост седмица преди гладиатите от колегиум „Ремус“ и оттогава дебнеше из арената. Чрез съобщенията по Затъмнение тя беше известила Мия как точно едиториите планират да подправят зрелището на сблъска между шампионите на колегиумите на Леонид и Ремус. Но освен това Аш беше уредила специален подарък, който да наклони везните още повече в тяхна полза.

Мия затвори очи и се заслуша в звука на далечния океан^[1]. Божигроб беше оттатък водата — ако се покатереше на градските стени, щеше да го види. Беше на една крачка от Магни.

На един мач от отмъщението.

Изсвириха фанфари, тълпата изрева в отговор. Камъкът под нозете й потрепери — устройството на големия мекверк под настилката на арената се задвижи. Мия погледна през решетките, видя, че центърът се раздели на две и в сърцето на арената се издигна издължен остров. Четирийсетина разпятия бяха наредени в стройна редица покрай дължината му, за напречните греди бяха вързани здраво затворници.

— Започва — рече Мия.

Пеещата сабя отиде при нея до решетките, с нея и Пробуждащия вълните. Мия погледна към Сидоний, който като скала стоеше до нея. Не бяха говорили за откритието от кой род произхождаше, откакто се бяха сбили в килията — Сид, изглежда, беше от хората, които можеха да чакат — докато Мия сама повдигне въпроса, когато е готова. Но тя забеляза, че вече той буквално не се отделяше от нея. В столовата сядаше на съседното място, тренираше близо до нея, на не повече от няколко крачки разстояние. Сякаш чувстваше, че трябва да я закриля. Сякаш новината, че е дъщерята на Дарий Корвере…

— Граждани на Айтрия! — прогърмя призивът на едитория. — Представяме ви надбягването на еквилаите!

Тълпата ревна в отговор и през публиката преминаха вълни. Арената в Бяла крепост беше значително по-малка от посестримата й в Божигроб, но според Мия на скамейките имаше поне седемдесет хиляди души. Глъчката им, жегата, пулсиращият ритъм на песните им я отнесе обратно на пясъка в Ураганова кула, когато крачеше нагоре-надолу по трупа на речвирма.

— Как се казвам? — изкрещя тя.

— ВранатаВранатаВранатаВранатаВраната!

— КАК СЕ КАЗВАМ?

Сега вече знаеха името й, нямаше никакво съмнение. Мълвата за победата й се беше разнесла из републиката. Ашлин беше чула познавачи да разказват за нея в една таверна само преди две нивганощи. Били я нарекли Кървавата красавица. Спасителката на Ураганова кула.

Тя погледна към Божигроб. Заслуша се в шума на океана над врявата.

Скоро всички ще узнаят името ми.

Стисна юмруци.

Моето истинско име…

— А сегааааа! — провикна се едиторият. — От Вълците на Тацит Колосите от замъка Леш — Алфар и Балдур!

Двама огромни ваанийци излязоха от навдигащата се назъбена врата в южния край на арената. Стояха разкрачени в колесницата, украсена с изображения на ръмжащи вълци, крилцата на шлемовете и русите им бради блестяха на слънчевата светлина и те вдигнаха ръце да поздравят крещящата публика.

— От Мечовете на Филипи! Победители в Талия, Деветото чудо на Айтрия — Максус и Агрипина!^[2]

След първата излезе втора колесница, теглена от дорести жребци. Еквилаите бяха момче и момиче също като Брин и Биерн, но по лъка в неговата ръка личеше, че момчето е флагела в двойката. С внушителна акробатична проява той застана разкрачен върху конете, разпери ръце и тълпата изпадна в опиянение.

— От Соколите на колегиум „Ремус“…

— Наш ред е — шепнешком промълви Сидоний.

— … страховитите близнаци от Ваан Брин и Биерн!

Братът и сестрата излетяха напред с колесницата си, копитата загърмяха по отъпкания прахоляк. Без да се дава да я надмине флагелата на Филипи, Брин яздеше на ръце върху гърбовете на Роза и Шипка, а лъка държеше с пръстите на краката си. Тя изстреля стрелата си във въздуха, острието падна на земята и се заби в пистата точно на финалната черта.

Когато колесницата мина покрай килията им, Мия и събратята й нададоха ентусиазирани викове. Биерн им се усмихна с подкупващата си усмивка, Брин им изпрати целувка и Пробуждащия вълните протегна ръка да я улови във въздуха.

— Трелена да язди с вас, приятели мои! — извика той. — Напред!

— А сега от Лъвовете на Леонид, победителите в Ураганова кула и Чермост, Титаните на хиподрума, вашите любимци… Каменоубиеца и Армандо!

С широки усмивки еквилаите препуснаха в галоп по пистата под оглушителни аплодисменти. Бяха вдигнали високо сключените си ръце. Носеха златни доспехи, а от раменете им се спускаха кожите на огромни лъвове. Армандо бръкна в колчана на бедрото си и започна да праща стрели във въздуха. Чрез някаква алхимия стрелите избухваха и се превръщаха в конфети и панделки, които се изсипваха в разноцветен дъжд върху възхитената публика.

Ритмични песни огласиха трибуните, еквилаите заеха позиции, всеки в противоположен край на овалното трасе. Мия наблюдаваше Брин и Биерн без страх в сърцето, но знаеше, че изгледите са неблагоприятни за тях. В Ултима Леона нямаше да изведе на арената никой от своя обор и дори близнаците да спечелеха, на Соколите пак не им стигаше един лавров венец за участие в Магни — сега единствено мачът с коприненката, гвоздеят в програмата, щеше да им гарантира мястото. Брин и Биерн се състезаваха единствено за паричната награда и може би за собствената си слава. Но рискът беше доста голям за шепа сребърници и някаква си гордост.

Не само на Мия й беше ясно, че силите не са равни. До нея Пеещата сабя стоеше изпъната като желязо. Пробуждащия вълните стискаше здраво решетките, Сидоний беше затаил дъх. Мия си спомни думите, които й казаха Брин и Биерн в Гнездото. Онази поговорка от родното им място:

Във всеки дъх е стаена надежда.

Тя стисна ръката на Сидоний и му прошепна:

— Дишай.

— Еквилаи… — чу се викът на едитория. — Започнете!

Плющене на юзди. Барабанен тропот на копита. Мия скръцна със зъби, състезанието започна, всеки от отборите се хвърли в яростен галоп. Докато колесниците се търкаляха с грохот по хиподрума и набираха скорост, стрелците започнаха да сипят стрела след стрела по безпомощните затворници. Мъчеха се убият колкото може повече, за да съберат точки. Тълпата ревеше, обречените пищяха, алена кръв оцвети пясъка.

В тълпата стояха едитории с телескопи, преброяваха перата в различните цветове на всеки отбор и отбелязваха кой е спечелил точка с изстрелите. В западния и източния край на трибуните бяха разположени две табла и пъргави дечурлига отбелязваха общия брой точки, като мушкаха камъни в процепите им. Сидоний посочи резултата.

— Ние водим.

Тълпата зарева и откъсна вниманието на Мия от точките. От самото начало отборът на Филипи беше предприел настъпателни действия и без да обръща внимание на затворниците, бързо влезе в бой. Стрелецът им опъваше лъка срещу Брин и Биерн, черноперести стрели просвирваха във въздуха. Биерн покри сестра си с щита, докато тя прониза един от последните затворници, после се завъртя на пети и принуди стрелеца на Филипи да се покрие. Междувременно Лъвовете на Леонид си разменяха изстрели с Вълците на Тацит и тълпата изтръпна възбудено, когато Армандо хитро прониза стрелеца на Вълците в бедрото.

— Първата пролята кръв за Лъвовете на Леонид! — провикна се едиторият.

Изсвириха фанфари.

Осем обиколки до финала.

Четири корони бяха пръснати произволно по хиподрума, сребърните венци проблясваха в праха. От тях се печелеше само по една точка, но с няколко точки разлика между първото и последното място всяка беше от значение. Брин изпрати три снаряда по стрелеца на Филипи, а в това време брат й се наведе от колесницата и грабна една корона. Мечовете взеха втората, Лъвовете третата. Ездачите препускаха с грохот по пистата, стрелите прорязваха въздуха, а Мия и събратята й продължаваха да гледат и да викат с останалата тълпа.

Шест обиколки до финала.

Паднаха нови корони. Тромпетите изсвириха, земята потрепери и пясъците се разделиха на две. От тях покрай трасето изникнаха дървени барикади, покрити с гъсти лози бръсначи. Сякаш рискът ездачите да се блъснат в тях не стигаше, барикадите едновременно избухнаха в пламъци. Сагма сега бяха принудени да внимават повече накъде карат колесниците и по-малко как да защитават партньорите си, а след като скоростта понамаля, стана по-лесно да се скъсява дистанцията. Стрелите валяха нагъсто и Мия изруга, когато една ожули Брин, защото Биерн не съумя да я отклони навреме. И докато развълнуваната тълпа беснееше, Вълците на Тацит успяха да уцелят Каменоубиеца и една белопереста стрела потъна надълбоко в пищялката му.

Каменоубиеца се олюля, падна на колене и пусна щита си. Колесницата им яростно поднесе. Стрелецът на Вълците пак опъна лъка, Армандо беше уцелен в рамото и тълпата зави. С ловкостта, която ги беше направила шампиони, Каменоубиеца овладя управлението на колесницата, а Армандо изтръгна стрелите от ръката си и от крака на своя сагма. Но кръвта шуртеше обилно, а Вълците, без да се мотаят, вдигнаха нови три корони и така поеха водачеството.

Мия поклати глава, като гледаше как Брин и Биерн изостават.

Четири обиколки до финала.

Нови венци заваляха на пистата — този път половин дузина. Вълците държаха първото място, Соколите и Лъвовете се бореха за второто. Като обладана от демони жена, Брин изопваше тетивата на лъка срещу враговете си без отдих. Мечовете бяха на последно място и положението им беше трагично. В бързината си да вдигне една корона сагма на Мечовете мина с колесницата прекалено близо до една от барикадите и с град от искри колелото им се закачи в горящите лози бръсначи. Загубил равновесие, сагма падна на колене, Брин изстреля зашеметяващ изстрел и червеноперестата й стрела промуши със свистене кочияша право в гърлото.

Мъжът изгъргори, втора стрела се заби глухо в гърдите му. Конете се закачиха в нова барикада, скъсаха траверса и колесницата се превъртя и се разби на купчина руини.

— Първо убийство за Соколите! — тържествуващо извряка едиторият. — Sanguii e Gloria!

Брин вирна триумфално юмрук, а Биерн грабна от земята поредната корона. Мия и събратята й ревяха от радост. С тези пет точки колегиум „Ремус“ се връщаше на челното място. Победата се задаваше на хоризонта.

— Остават две обиколки! — обяви гласът.

От горящите барикади над пистата се понесоха кълбета дим, пясъците почервеняха от кръв. След като враговете, които през целия двубой ги преследваха, сега бяха мъртви, Биерн шибна кобилите в силен галоп, приближавайки Лъвовете откъм гърба. Армандо се беше свил ниско зад щита на Каменоубиеца, от двамата обилно шуртеше кръв. Тълпата ревеше и се питаше дали нямаше заговор срещу любимите им Лъвове. Мия беше присвила очи. Армандо и Каменоубиеца съвсем не бяха глупаци, а и една голяма котка е най-опасна, когато е ранена.

— Внимавайте! — изкрещя тя, когато Соколите прелетяха с колесницата покрай прозореца на тяхната килия.

Брин вдигна лъка си и се прицели, а стрелецът на Вълците стори същото отпред. Тълпата беше на крака и всички мислеха, че Каменоубиеца и Армандо ще загинат в кръстосания огън. Но с изненадваща ловкост Каменоубиеца хвана с голи ръце едното колело и здраво стисна. Спирачката завъртя колесницата настрани и изстрелите на враговете им пропуснаха целта си. Армандо се надигна от прикритието си и отправи изстрел към Вълците. Стрелата изсвистя с шепот покрай щита на изненадания сагма и се заби във врата на стрелеца. Тълпата нададе вой, стрелецът се залюля и падна в прахоляка.

— Трето убийство, Лъвове! — прозвуча викът.

Колесницата на Вълците се закачи в една барикада, разклати я странично. Три от стрелите на Брин се забиха с тъп звук в щита на Каменоубиеца и тогава Армандо пак стреля, уцелвайки кочияша на Вълците в коляното и гърдите. Тя се свлече, в падането кракът й се закачи и колесницата я влачи стотици крачки, докато тялото й се разкъса и освободи.

— Лъвове, четвърто убийство! Sanguii e Gloria!

Опиянена от касапницата, тълпата изпадна в бурен възторг. Биерн вдигна още една корона, Шипка и Роза бяха плувнали в пот. Каменоубиеца шибна жребците си, като се мъчеше да държи Соколите на разстояние. С двете убийства срещу Вълците Лъвовете излязоха начело и сега само трябваше да поддържат разстоянието и да не изостават от Соколите в събирането на венците и победата им беше в кърпа вързана.

— Последна обиколка!

Цялата арена беше на крака, глъчката пъплеше по кожата и по гърба на Мия. Сидоний мърмореше под нос, окуражаваше близнаците, Пеещата сабя се молеше тихо, Пробуждащия вълните немееше като камък. По муцуните на конете беше избила пяна, тълпата ревеше, огньовете припукваха, Господин Благ се издуваше в сянката на Мия от страха, който се мъчеше да пусне корени в корема й, а тя стискаше здраво челюст. Видя как Биерн шибна безмилостно конете, за да скъси дистанцията и сестра му да успее да отбележи точка за убийство. Лицата им бяха застинали в отчаяние. Телата им облети в кръв. Във въздуха витаеше смърт.

Мия погледна към тълпата и усети отвращение. Еуфорията, червения блясък в очите им. Четирима души се бореха за живота си на пясъка. Но тълпата не виждаше мъже и жени с надеждите, мечтите и страховете им.

Мия искаше Брин и Биерн да спечелят. Макар да беше достатъчно умна, за да не мисли за тях като за свои приятели, тя ги опозна. Хареса ги. Не искаше те да умират. Но с почуда разбра, че също така не желае Каменоубиеца и Армандо да умират с всичките техни надежди, мечти и страхове. Само заради един венец, който и бездруго нямаше значение?

Лъвовете се приближаваха към финалната линия. Тълпата беше раззинала усти в животински рев. На завоя към финалната отсечка Каменоубиеца се наведе и вдигна от земята още една корона. Соколите прелетяха зад тях и взеха така бурно завоя, че колесницата им се изправи на едно колело. Брин стреля през прахоляка, пушека и огъня — невероятен изстрел, който мина покрай щита на мъжа и се заби в ръката му. Каменоубиеца се подхлъзна в кръвта и дръпна поводите. Колесницата се преобърна странишком и тълпата зарева, когато купето се удари в барикадата и премаза еквилаите като стъкло. Мостът се разтресе, едното колело се откъсна от руините и заподскача надолу по пистата.

Право към Соколите на Ремус.

Биерн дръпна юздите, опита се да насочи конете наляво, но инерцията им беше прекалено голяма. Подскачащото колело преряза краката на Шипка, кобилата изпищя и падна. Напречната ос на колесницата се заби в пясъка и тъкмо когато Мия и другарите й ахнаха

             О, не…

целият екипаж се натроши като сух пергамент и хвръкна високо във въздуха.

Брин и Биерн излетяха като парцалени кукли, тълпата изохка, близнаците се сгромолясаха на земята. Брин падна върху рамото си в пясъка, но брат й нямаше този късмет. Той полетя с главата напред право към една от горящите барикади и Мия се сви, щом чу мокрото хрущене от строшените кости. Вааниецът премина през преградата и се изсипа на купчина двайсет крачки надолу по пистата, близо до прозореца на тяхната килия.

— Майко на океаните! — промълви Пеещата сабя.

Тълпата беше слисана — и двата отбора се бяха разбили преди финалната линия. Каменоубиеца и Армандо лежаха безжизнено сред останките от колесницата им, гърбът на младия стрелец беше изкривен под страшен ъгъл, до него партньорът му беше проснат неподвижно. Но в отекващата тишина тълпата скоро започна да надава радостни възгласи.

— Всемогъщи Аа, вижте! — провикна се Сидоний.

Мия присви очи през дима и осъзна, че Брин мърда. Отначало бавно момичето се раздвижи, изправи се на колене, захвърли шлема си с перата. Тълпата започна отново да реве, стрелецът на Соколите се изправи колебливо.

Брин се намираше може би на петнайсет метра от финалната линия. От нея се искаше само да я прекоси и Соколите щяха да получат победата си. Тя закуца натам, като се придържаше през тялото, клатушкаше се, препъваше се. Тълпата запя „Брин! Брин! Брин!“. Младото момиче изплю кръв на пясъка с изкривено лице, без да изпуска от очи линията.

Докато не видя брат си.

Мия затаи дъх, щом момичето спря, и цялата арена се усмири. По лицето на Брин пробяга объркване. А миг след това тя се запрепъва, закуцука задъхана към Биерн. Той лежеше по очи, на един хвърлей от клетката на Мия и останалите. Брин падна на колене до него и нежно го преобърна.

— Биерн? — с треперещ гласец го повика тя.

Мия видя кръвта по устните му. Сините очи гледаха широко отворени горящото небе над тях. Брин го разтърси с окървавени ръце.

— Б-братко?

— О, Дъщери… — отрони Сидоний.

— Моля те, дишай — промълви Мия.

Брин се наведе, допря ухо в устните на брат си. Не чу нищо и пак го разтърси с изкривено в писък лице.

— Биерн? — тръскаше го тя и крещеше. — Биерн!

На арената излезе отряд стражи, облечени всичките в черно. Докато те проверяваха телата на падналите Лъвове, Брин гушна своя близнак в обятията си и заплака с отчаяни вопли. Мия усети как сърцето й се свива, по бузите й се търкулнаха сълзи. Сидоний стоеше неподвижен като статуя. Пробуждащия вълните отпусна глава, когато Брин изпищя:

— БИЕРН!

Стражите отидоха при коленичилото в праха момиче и я вдигнаха за ръцете. Брин дойде на себе си, започна да рита и да пищи.

— Не! НЕ!

Наложи се четирима мъже да я изведат от пясъка, докато тя се мяташе и крещеше името на брат си.

— Граждани на Айтрия! — разнесе се гласът от роговете на арената. — Със съжаление трябва да обявим, че… няма победител!

Мия затвори очи. Накрая цялата работа беше за нищо. Няма венец. Няма слава. Само едно нищо. И тогава, докато коремът й гореше, а по гърба й лазеше хлад, тя чу освиркванията на тълпата. Погледна през решетките и видя, че множеството беше на крака, хвърляше храна и плюеше по пясъка. Пясъка, който беше обагрен с петната от кръв на осем мъже и жени, седмина от които току-що бяха намерили смъртта си за тяхно развлечение. Седем човека с надежди, страхове и мечти сега не бяха нищо повече от трупове.

Ами тълпата? Тя не даваше пукната пара̀.

Хората по трибуните искаха само победа.

Мия си пое дълбоко дъх. Стисна челюст. Сидоний и другите останаха на решетките, но тя се обърна гърбом и се отдалечи навътре. Вперила поглед в камъните в краката си. В пътя пред себе си. В чийто край я чакаше отмъщението.

— … мия, съжалявам…

— Ти? — прошепна тя. — За какво?

— … той беше твой приятел…

— Те не са част от семейството ми, не помниш ли? — отвърна тя. — Те не са ми приятели.

Тя погледна ръцете си. Размазани, почти безформени заради сълзите й.

— Всички те са само средство към целта.