Джей Кристоф
Божигроб (22)

19.
Предай се

Повикаха Мия преди десерта.

Доня Леона й беше заповядала да чака в малко преддверие в крилото на прислугата в двореца на губернатора. Пред вратата й беше сложен постови, дадоха й проста вечеря и малко разредено вино, докато гостите в банкетната зала се радваха на предястия от пълнени пъдпъдъчи сърца, полети със сос от масло и коняк, следвани от основното ястие — печена медна риба и кралски раци, задушени в златнопиво.

Мия знаеше, че Квинтий Месала е бил губернатор на Ураганова кула в продължение на шест години — получил назначението си малко след Бунта на Кралесъздателите. Приятел от детинство с консул Скайва и потомък на един от дванайсетте големи родове в републиката, неговото състояние и власт бяха причина за завист у всеки, с когото се срещаше, и Месала като че живееше, за да подклажда тази завист. Мия не можеше да си спомни по-разкошно празненство или по-богата къща. Преддверието, в което седеше, беше декорирано със заплетени гипсови релефи, варак и полилеи от дюимерски кристал. Прислужникът, поднесъл ястието, беше облечен в дрехи, на които повечето реброродени биха завидели.

Тя остана в стаята, мислейки за спора си с Ашлин, докато Аркад дойде да я вземе. Беше издокаран в най-хубавата си премяна — със соколи и лъвове на жакета. Мия носеше бронята от предишния ден, която едва не бяха пробили от лъскане. Шлема обаче не й бяха върнали. Шансовете на празненството да присъства слуга на Червената църква бяха нищожни, но при все това, докато вървеше към банкетната зала, предвождана от екзекутуса и с по един страж от всяка страна, Мия се почувства сякаш беше чисто гола и на път за бърлогата на негодници.

— Стой — рече Аркад и я спря пред вратата на трапезарията.

Здравенякът се обърна да я погледне, вдигна предупредително пръст.

— Няма да говориш, ако не те питат. Помни, че всички теб ще гледат. Досега сигурно не си виждала такива хора като тези тук, но те са змии, момиче. Убиват с шепот. С една дума даряват богатство и пращат в забвение. Ако посрамиш името на домината си, кълна се във Всевиждащия, че ще си изпатиш за това.

Черна майко, любовта му към тази жена може да освети пъленмрак…

Истината беше, че Мия твърде добре познаваше машинациите на реброродените — години наред беше гледала как майка й играе техните игри за власт. Наумеше ли си го, доня Корвере можеше да превърне мъжете в кухи обвивки, а жените да докара до сълзи. Но Мия скри това от Аркад. Тя само се поклони с глава.

— Да, екзекутус.

Останал доволен, мъжът отвори вратата на трапезарията и влезе куцешком. Мия зачака със сключени ръце. В залата се чуваха гласове и струнна музика.

— Хубав мач вчера — измърмори единият от стражите до нея.

— Да — потвърди и другият. — Поразително, девойче.

Мия кимна за благодарност, признателна, че хората продължаваха да разнасят мълвата за победата й. Ако преди тези игри имаше някакъв шанс Леона да я продаде, сега той беше мъртъв като речвирма. Домината й трябваше да измисли друг начин да плати на кредиторите си, макар че ако всичко минеше добре тази вечер, това не би трябвало да бъде проблем. Богатите реброродени често предлагаха покровителство на предпочитаните колегиуми и тъй като навсякъде в града се вдигаха наздравици за Соколите на Ремус, Леона едва ли щеше да има проблем да си осигури капитал.

Бъдещето на колегиума беше спасено.

Оставаше само да си осигури място на Магни.

Скоро Мия чу звън на пръстен по кристална чаша и разговорите постихнаха. Нечий глас заговори в залата зад вратите — коприненогладък баритон, за който Мия предположи, че принадлежи на губернатор Месала.

— Уважаеми гости, почитаеми приятели, благодаря ви, че дойдохте в скромния ми дом в тази нивганощ. С жена ми сме безкрайно горди да видим толкова много от вас тук. Нека Всевиждащия ви закриля, а Четирите дъщери ви дарят с благословията си.

Месала почака учтивите аплодисменти да стихнат, преди да продължи.

— Ние даваме този прием на всеки Венатус, за да благодарим на приятелите, които твърде рядко удостояват с честта си града ни и все пак оставят неизлечими следи в сърцата и мислите на жителите ни. Без да преувеличавам, обявявам вчерашния Венатус за най-великия, който прекрасният ни град е виждал някога, и благодаря на всички присъстващи сангуила, които се трудиха, за да го направят такъв!

Месала пак изчака аплодисментите. Рядкост беше да поканят сангуила в губернаторски дом — кървавите господари не можеха никога да достигнат положението на истинските реброродени. Но Мия прозря находчивостта на Месала, който беше уредил да ги поканят. Сангуила бяха популярни сред обикновените хора, а чрез любовта на гражданите Юлий Скайва можеше да се подиграе с всички установени обичаи и три мандата да седи на консулския стол. Логично беше Месала да ухажва хората, които държаха любовта на тълпата.

Този е истинска змия, не ще и дума.

— И така — продължи Месала. — Всеки сангуила е довел своя шампион, за да му се възхитим. Но за вас, скъпи приятели, аз уредих един още по-чудесен подарък. Благодарение на щедростта на доня Леона от колегиум „Ремус“ — Мия чу как през гостите премина вълна от шепот — с удоволствие ви представям победителката от вчерашната Ултима, един от най-добрите воини, стъпвали на пясъците… Враната, Спасителката на Ураганова кула!

Вратите се разтвориха широко и Мия се огледа в морето от любопитни лица. Присъстваха стотици хора, каймакът на обществото, събрани на големи групички или полегнали на диваните из просторното помещение. Залата беше от мрамор, с фрески и високи прозорци, които бяха оставени отворени, за да влиза хладният нивганощен бриз. Подносите бяха отрупани с храна, чашите преливаха от вино, богатството сякаш се стичаше по стените.

Мия позна този свят. Та тя беше отраснала в него! Дъщеря от ребророден род, отгледана в същото изобилие. Толкова голямо богатство в толкова малко ръце! Царство на слепците, издигнато върху гърбовете на бедните и покорните.

А никой от родените в него така и нищо не поставяше под съмнение.

В центъра на залата седеше губернатор Месала — красив айтриянец с черни пронизващи очи. Диваните бяха наредени около неговия собствен, а гостите бяха настанени според положението им. Мия видя доня Леона на почетното място от дясната страна на Месала, а до нея Аркад. Отзад се изправяше Фуриян, облечен в железни нагръдник, ръкави и наколенници, изработени като соколови крила. Шампионът направо кипеше отвътре и стрелкаше Мия с омраза в очите.

Ала когато тя го погледна, пак… онзи глад…

Онзи копнеж.

Из помещението Мия забеляза и други сангуила, разпозна знаците им. Набит мъж носеше меча и щита на колегиума на Траян. Едноръкият можеше да бъде само Филипи — някогашен гладиат, който беше основал свой собствен обор. И там сред тях Мия видя затлъстял мъж в редингот с избродирани златни лъвове. Тя тутакси го разпозна — човекът, който беше предложил да я купи за хиляда сребърни свещеника, но беше победен с една-единствена монета.

Леонид.

Мия забеляза, че и той е настанен близо до Месала, независимо че не беше изкарал свой боец в Ултима. Тя пак се зачуди защо ли, а също и на откровението на Леона, че губернаторът отдавна покровителствал Лъвовете на Леонид. Ако друг се озърнеше из залата, навярно щеше да види обикновено тържество. Но Мия видя паяжина, лепкави нишки, които омотаваха гостите и чиято вибрация туптеше към центъра на мрежата. А в сърцето й доня Леона с чаша на устните седеше безгрижно до дясната ръка на паяка.

Самият Леонид изглеждаше в много отношения незабележителен. Може би обичаше да си хапва и пийва повечко, но не беше някакво чудовище. Той отпи от виното си, прозина се престорено и си даде вид, че не забелязва влизащата Мия. Но тя бе сигурна, че нищо не убягва на блестящите му сини очи, които беше предал на дъщеря си.

Ето как най-големите чудовища получават всичко, което поискат, осъзна Мия.

Като изглеждат точно като нас, останалите.

До Леонид стоеше едрият му олисял екзекутус Тит, чиито дебели ръце изпъваха копринената му риза. А зад Тит Мия видя зловеща фигура, над два метра на ръст, с наметало и качулка въпреки жегата.

… Шампионът му?

— Добра ми Врано!

Гласът на губернатора я изтръгна от унеса й.

— Ела насам — повика я той с ръка. — Нека Ураганова кула види своята спасителка.

Мия влезе в залата, както й бе заповядано, в крак с нея влязоха и стражите.

Гостите не бяха така невежи, че да аплодират появяването й — Мия беше стока в крайна сметка, а аристокрацията не ръкопляскаше, когато домашният любимец извърши успешно номера си. Но въпреки всичко тя почувства алхимично електричество във въздуха — любопитство, възхищение, дори желание. Само преди ден беше вдигнала на крака десетки хиляди души, които крещяха името й. Това й придаваше някаква притегателност, осъзна тя. Същия магнетизъм, който Аркад носеше като броня и за който другите гладиати в залата се бореха. Първичен навярно. Потопен в кръв.

Но все пак власт.

— Поздравявам те, добра Врано — рече Месала, — и ти благодаря от името на жителите на нашия град. Ти не само ни дари със зрелище като никое друго, но чрез ловкостта и смелостта ти немалко от нашите граждани бяха избавени от гибел. — Губернаторът вдигна чашата си и мнозина от гостите из помещението се присъединиха. — Аа да те благослови и пази и Тсана винаги да насочва ръката ти.

Мия се поклони:

— Оказвате ми чест, губернаторе.

— Ти оказваш чест на нас, точно както и твоята домина. — Губернаторът се обърна с усмивка към жената от дясната му страна и вдигна чашата си. — Моите благодарности, любезна доня, затова че ни дадохте възможност да видим отблизо нашата спасителка.

Леона наклони глава.

— Аз съм ваш покорен слуга, губернаторе.

— Тя е великолепна, нали? — рече Месала на гостите си, докато обикаляше около Мия и се възхищаваше на гледката от всеки ъгъл. — Богинята Тсана от плът. Едно е да наблюдаваш от ложите, съвсем друго да я видиш тук, а?

Леона се усмихна.

— Кой би си помислил, че такава хубавица може да бъде толкова свирепа?

— Бих се обзаложил, че може да надвие кои да е трима от моите стражи.

Леона се усмихна широко, като се разтапяше от вниманието. Тя стрелна отровен поглед на баща си и Мия забеляза, че лицето на Леонид се е зачервило от яд. В този миг на донята явно й хрумна идея и Мия я видя да поглежда към своя екзекутус с устни, извити в дяволита усмивка.

— Може би вие и гостите ви желаете една демонстрация, губернатор Квинтий?

Мъжът наклони закачливо глава.

— Ще удовлетворите ли желанието ни, мидоня?

— За мен ще бъде чест да изправя моята Врана срещу най-добрия ви гладиат — рече Леона. — E navium, естествено.^[1]

Месала повдигна вежди, огледа гостите си.

— Какво ще кажете, приятели?

Аркад се намуси на предложението — то явно не му хареса. На самата Мия също не й се нравеше мисълта да се бие за развлечение на елита — цялата беше в синини от вчерашната битка срещу речвирма. Но реброродените бяха доста очаровани от предложението на донята, а и ефектът от един прост двубой изглеждаше разумен начин Леона да си осигури покровителството, от което толкова се нуждаеше.

И все пак…

Мия погледна към Леонид. Обратно към Месала. Опита се да се отърси от лошото предчувствие, което пропълзя по кожата й.

Губернаторът се обърна към един от стражите си — плещеста скала с ръце колкото врата му.

— Барий, ще бъдеш ли така добър да ни направиш тази услуга?

Здравенякът кимна, взе един гладиус от стража до него и го хвърли на Мия. Тя го улови във въздуха и погледна към доня Леона, която само кимна окуражително, докато Фуриян, явно вбесен, че е засенчен, хвърляше отзад огън и жупел с очи. Слугите на губернатора разчистиха средата на салона и Мия зае мястото си с вдигнат гладиус, като се мъчеше да се отърси от лошото предчувствие. Стражът извади своя меч, поклони се на губернатора и впи очи в Мия.

— Моля да ме извините, почитаеми губернаторе — чу се глас. — Мога ли да се намеся?

Всички погледи се извърнаха към сангуила Леонид, който се изправи до дивана си и ниско се поклони.

— Добри ми Леонид? — попита Месала.

— Любезни домакине, не бих искал да обидя вашия човек — изрече Леонид. — Но ако искаме да видим Спасителката на Ураганова кула в най-добрата й светлина, тогава бих предложил да кръстоса меча си с някого, който е обучен в изкуството на арената. — Леонид обърна блесналите си очи към дъщеря си. — Освен ако сангуила на Враната не смята, че тя не е достойна за задачата.

Леона погледна между гостите към баща си с лице, което представляваше маска на пълно спокойствие. Но космите по врата на Мия настръхнаха. Сега вече тя видя капана. С няколко ласкателства Месала ловко беше подлъгал Леона да сложи меч в ръката на Мия, а Леонид щеше да накара дъщеря си да изглежда като страхливка, ако откажеше хвърлената ръкавица. И Мия съзнаваше, че мъжът не е глупак да предложи мач, ако няма някакво предимство.

Накрая донята сама почувства опасността, очите й се прехвърлиха от домакина обратно към баща й и известно време тя остана безмълвна.

— Тя се двоуми? — усмихна се Леонид на другите гости. — Разбираемо, естествено. Колегиум „Ремус“ има само три лаврови венеца до името си, а нашата Врана тук едва прохожда на пясъка. Навярно спасителката ни се нуждае от два-три дни, за да си отпочинат крилата й, преди отново да може да лети, а?

Мия видя, че Аркад прошепна нещо в ухото на донята. Но Леона махна с досада и мъжът замълча. Тя огледа още веднъж салона, лицата на насъбралите се реброродени — хора, между които и тя щеше да седи като равна, ако продължаваше да е жена на джустикус. Ала сега се нуждаеше от покровители, за да не затъне колегиумът й в блато. Мия съзря в очите й отчаяната нужда да впечатли присъстващите. Същото желание, което я бе подтикнало в Градините да наддава, без да се замисля, да изхарчи повече от онова, с което разполага, да се облича така, сякаш всеки ден отива на празненство. Стиснала зад зъбите си предупреждението, Мия със свито сърце разбра колко лесно подмамиха Леона, която наклони глава и се усмихна.

— Надявах се единствено да ви спестя затруднението, сангуила Леонид. Но с признание приемам предложението ви. Моята кървава хубавица ще се бие с кой да е мъж от вашия обор, меч в меч.

— Мъж ли? О, не, скъпа, разбрахте ме погрешно. — Леонид посочи с ръка фигурата с наметало и качулка, която се изправяше до него. — Бях намислил да пазя моята Ишках тук до следващия Венатус, тъй като едва-що осигурих покупката й. Но в чест на добрия губернатор Месала, а и след като битката ще е e navium, не виждам никакъв риск в едно малко предварително представление, за да изострим апетита.

Той се обърна към силуета и заговори тихо:

— Бъди внимателна с нея, лъвице моя.

През салона като вълна премина възбуден шепот, когато боецът на Леонид излезе в кръга за двубоя. Това беше радост, която никой не беше очаквал — да видят как шампионите кръстосват мечове за лично развлечение на реброродените. Гостите се усмихнаха широко с тъмни петна от вино по зъбите и сърцата забиха учестено при мисълта за мириса на кръв. Мия вдигна меча си и слънчевата светлина от прозорците се отрази по ръба му.

— Дами и господа, почитаеми гости — произнесе Леонид с драматичен жест. — Позволете ми да ви представя последната придобивка в моето стадо. Неприятел, по-свиреп от самата Черна майка, страшилище сред нейния народ, чието име означава „смърт“ на езика на Царството. Дълго време ми отне да се сдобия с такъв трофей, но през всичките ми години край пясъка не съм виждал някой, който да й е равен. Представям ви моя следващ шампион, следващия победител във Венатус Магни… Ишках Изгнаницата!

Леонид свали ръката си. Тълпата ахна учудено и в този миг неговият претендент за шампионската титла смъкна наметалото си, за да разкрие тялото под него.

— Четири дъщери… — измърмори някой.

— Всемогъщи Аа… — шепнешком изрече друг.

Зъбите на Гърлото…

Мия преглътна мъчително и сянката в краката й се набразди.

Коприненка.

Като дете Мия беше чела за обитателите на Коприненото царство в книгите на Меркурио, но никога не си беше помисляла, че ще срещне някого от тях от плът. Огледа боеца на Леонид и видя, че тя почти със сигурност беше жена — бедрата й се заобляха под декоративните метални капсули на кожената й пола, а шестте й ръце бяха скръстени върху фината извивка на гърдите. Беше висока над два метра, с хитинова кожа — толкова тъмнозелено, че почти черно. Устните й бяха боядисани в бяло, върху гладкото овално лице бяха разположени две големи неизразителни орбити, а шест по-малки очи бяха пръснати като лунички по бузите й. Клепачи, с които да примигва, нямаше. От онова, което беше чела, Мия предположи, че коприненката е млада, но в действителност нямаше как да разбере.^[2]

Жената вдигна ръце към гърба си и измъкна шест лъскави саби, всяка леко закривена и остра като бръснач, гравирана с необичайни символични знаци. Поканените реброродени зашепнаха с учудване, а в това време тя размаха оръжията във виещ се танц и стоманата засвистя, докато пореше въздуха. Когато завърши демонстрацията, Ишках разпери ръцете си като ветрило и остриетата застинаха право срещу Мия.

Момичето погледна Леона, Аркад, Фуриян. Лицето на донята беше като издялано от камък, но очите й бяха потъмнели от страх, когато виждаше колко лесно я бяха изиграли. И все пак при обзелото реброродените вълнение тя не посмя да поиска да се отхвърли двубоят. Леонид погледна дъщеря си и се усмихна като котка, която беше откраднала каймака, ведрото, а в добавка и слугинята.

Той я разиграва като глупачка. Ако изгубя тук, хората в града ще продължат да пеят името ми. Но хората с власт и влияние ще величаят само Лъвовете на Леонид. И шансовете на Леона за покровителство изгарят.

Мия видя оголения капан. За миг да се възхити на простотата му. Видя нишките от мрежата между губернатора и Леонид, поканата, която беше довела Леона със свален гард тук. Наливат я с чаша-две вино и порой комплименти от хора над нейното положение, подлъгват я да влезе в битка, която не може да си позволи да изгуби, ала и никога, както те предполагат, не може да спечели.

Ще видим тази работа, негодници…

— … сигурна ли си за това? — чу се шепот от косата й.

— А ти сигурен ли си, че можеш да си затвориш устата в следващите минути, за да не ме очистят?

— … ах… може би не съм…

— Именно.

Истината беше, че самата Мия никога не е била толкова несигурна в нещо през живота си, но нямаше избор — да изгуби тук щеше да означава, че колегиумът ще продължи да тъне до гуша в дългове и целият й труд ще продължи да бъде застрашен. И тъй, тя се обърна към един от стражите, който беше похвалил победата й, преди да влязат в салона, и погледна към меча на кръста му.

— Ще бъдете ли така любезен да ми услужите, добри ми господине?

Стражът извади меча си и покорно го подаде.

— Тсана пред теб, девойче, ти след нея.

Мия взе оръжието и кимна за благодарност. И като размаха остриетата във въздуха, докато Господин Благ правеше всичко, което зависеше от него, да замълчи за няколко минути, Мия зае мястото си в кръга за двубоя, втренчила очи в тези на коприненката.

— Тази битка ще се води e navium — напомни им губернатор Месала. — Вдигната ръка ще означава, че се предавате, и ще сложи край на борбата. Аа да ви богослови и пази и Тсана да направлява ръцете ви.

Множеството притихна, музиката спря и всичко, което Мия чуваше, беше оглушителното биене на собственото й сърце.

— Започвайте! — извика Месала.

Мия замахна бърза като светкавица с двата меча и стоманата зазвъня, когато коприненката парира с четири от нейните. Момичето затанцува напред, замахна към главата и гърдите, но противничката й пак блокира с лекота. В отговор този път коприненката пусна в ход вихрушка от удари срещу Мия и въздухът се превърна в свистяща мъгла. Мия беше отблъсната назад и отчаяно блокираше връхлитащите мечове, докато се видя принудена да излезе извън очертанията на кръга. Реброродените наоколо се разбягаха. Но коприненката не я притисна, а се върна в центъра на ринга и я зачака с оръжия, разположени в блестящо ветрило.

Мия изви глава, усети как вратът й изпуква. Отметна косата от очите си. И като се придвижи напред към врага си, хвърли се в нова бурна атака.

Тя винаги се беше гордяла с ловкостта си с меча — беше тренирала здраво при Меркурио и още по-здраво в Червената църква, а природната й бързина се съчетаваше с абсолютната й неустрашимост и свръхестествена точност. Но даже най-добрите й противници се бяха били с нея само с две саби — никога с шест. Където и да удареше, острие на коприненката я очакваше. Където оставеше пролука, Ишках я принуждаваше да отстъпи. Коприненката имаше ръст, дълги ръце, бързина. И още по-лошото — Мия знаеше, че тя не влага цялата си сила. Точно както Аркад я беше предупредил първия ден, когато стъпи на пясъка във Вранско гнездо, Ишках изучаваше стила й и се подготвяше за решаващото нападение.

И тъй, в стремежа си да изравни везните (шест остриета срещу две не е честно, разсъждаваше тя), Мия захвана сенките в нозете на противника.

Никой в салона нямаше да забележи — мракът потръпна едва забележимо. Но когато коприненката направи крачка напред, за да нападне, тя откри, че ботушите й са залепнали здраво за мозаечните плочки. Мигът колебание у врага й беше достатъчен и Мия се хвърли яростно в ослепителна върволица от удари, които пробиха гарда на Ишках и отвориха дълга назъбена рана на рамото й, само на косъм от гърлото й. Множеството ахна с удивление, от раната шурна зелена като тополови листа кръв. Мия изби още един от мечовете на коприненката, който полетя, и насочи ниско удара си, за да събори по гръб противничката.

И тогава, точно както в първия ден, в който стъпи на пясъка във Вранско гнездо,

тя изгуби власт над сенките
                  и врагът й отстъпи встрани.

Ударът на Мия подмина жената, мечовете на Ишках проблеснаха и отвориха плитка рана върху кокалчетата на момичето, избиха сабята от ръката й и тя изхвърча с въртене.

Мия се опита да си върне с другия меч, но беше посрещната от стена от стомана, Ишках я удари с празен юмрук и изкара въздуха от дробовете й. Момичето залитна, коприненката се завъртя зад нея и я удари по главата с плоската част на меча си. Катедрални камбани забиха в черепа на Мия, целият свят стана размазано двойно петно, нозете й омекнаха и тя се строполи безжизнена на пода.

Коприненката се надвеси отгоре й, готова да нанесе удар с мечовете.

— Предай се — поиска тя със сух като крилете на цикада глас.

Челото на Мия се беше цепнало на плочките, главата й още звънеше. Тя заби нокти в земята, примигна, за да прогони кръвта от очите си, и замахна назад с крака, като се мъчеше да събори коприненката. Ишках отстъпи встрани като танцьорка и опря мечовете си в гърлото на Мия.

— Предай се — повтори тя.

Мия погледна към унилото лице на Леона. Към Аркад, който клатеше презрително глава. И накрая към Фуриян. Вгледа се в черните му очи и разбра със същата сигурност, както беше разбрала в деня, когато излезе срещу Аркад — кучият му син й беше изтръгнал със сила сенките от ръцете и беше позволил на противничката й да се изплъзне невредима.

Тя оголи зъби.

Ярост кипна в корема й.

— Даже едно куче разбира, когато е изяло боя — чу се глас измежду сангуила.

— Може би вината не е в кучето — отвърна Леонид, — а в господарката му.

По бузите на Леона избиха червени петна, тя погледна баща си и тръгна към него със свити юмруци. Аркад й прошепна нещо, което Мия не можа да чуе, и жената застина с почервеняло лице и горящи очи.

— Предай се — заповяда тя.

— … мия, предай се…

Само преди ден тя се бе изправила триумфално между десетки хиляди хора, всеки от които припяваше името й. Сега лежеше по корем като наритано куче, а развеселените реброродени наоколо й се смееха сподавено. Мия погледна Фуриян, в гърдите й кипна омраза, краищата на сянката й се набраздиха на вълнички. Тя усети мрака в себе си, чернотата, която жадуваше да се протегне към Непадналия и да го разкъса парче по парче. Но мечовете на гърлото, споменът за семейството й, мисълта, че никой в този салон не биваше да научи коя е в действителност — всичко това й помогна да сподави яростта си, да я скъта в гърдите си, където да изстине. Не да бъде забравена, не. Нито простена. Никога.

Бавно повдигна треперещата си окървавена ръка към губернатора.

— … Предавам се — изрече шепнешком.

Удовлетворена, коприненката свали мечовете си от гърлото на Мия и ги прибра в ножниците на гърба си. Губернатор Месала огледа гостите си — настроението се беше сменило, обагрено в червено. Въздухът се бе сгъстил от напрежение — не само заради пролятата кръв в кръга, но и заради явната вражда между доня Леона и баща й. Ако имаше нещо, което развличаше богаташите и безделниците повече от кръвопролитието, това беше скандалът. Да го видят как се разиграва пред очите им, беше по-хубав спорт от всякакви игри под слънцата.

— Ти ме измами — изрече с треперещ глас Леона.

— Ти сама се измами — присмя се баща й. — Когато основа този провинциален колегиум. Аз те предупредих, Леона. Пясъците не са място за жена, а ложата на сангуила не е място за теб.

Леона хвърли око към коприненката.

— Не поглеждай сега, татко, но както по всичко личи, твоята шампионка има гърди.

Тълпата се разсмя и Леона отбеляза точка. Окуражена, тя продължи:

— А може би ти изобщо не смяташ да я изкараш на пясъка? Забелязах вчера отсъствието на колегиума ти в Ултима, когато моят предявяваше претенциите си за венеца на победителя. За да я покажеш като евтина актриса на представление за два просяка на ъгъла и да ми отмъкнеш славата зад затворени врати?

Лицето на Леонид потъмня.

— Ако мислиш, че си била измамена — обяви той, — нека Аа и Тсана решат. Следващият Венатус е след пет седмици в Бяла крепост. Аз ще пусна моята Ишках срещу твоята Врана. И след като тъй отчаяно се нуждаеш от това, скъпа дъще, ще заложа едно от моите места на Магни срещу победителя. Но този път борба до смърт, нали?

Леона завъртя очи около реброродените, отвори уста да…

— Боя се, че битката е неравностойна — изрече ръмжащ глас. — И тълпата ще закрещи същото.

Всички очи се обърнаха при ръмженето. Аркад, Червения лъв на Айтрия, стоеше до господарката си и изпепеляваше с поглед някогашния си собственик. Намръщената му физиономия изкривяваше лицето му, белегът прорязваше дълбока сянка в чертите му. Мия видя студената враждебност в очите му, докато той се взираше в мъжа, за когото някога се бе борил и проливал кръвта си.

— Поздравявам ви за находката, сангуила Леонид — продължи екзекутусът, като хвърли поглед на коприненката. — Аз също не съм виждал равен на нея. Не и за всичките ми години на пясъка. Но шест меча срещу два? Каква чест има в такава битка?

Аркад погледна към Мия, която още лежеше просната на пода, после към Фуриян зад себе си.

— Особено когато най-добрият боец на нашия колегиум не участва в мача.

Леонид огледа стария си шампион с пресметлива усмивка.

— Справедлив довод. Нека никой да не се осмели да каже, че Леонид не познава волята на тълпата. — Той хвърли поглед на насъбралите се реброродени и артистът в него взе връх. — Доведете тогава тримата си най-добри шампиони в Бяла крепост. Ишках ще се бие срещу всички тях. Шест меча за шест. Без пощада, без отстъпление. Мач за поколенията, нали?

Аркад поклати глава.

— Аз бих…

— Съгласна съм.

Реброродените погледнаха Леона. Тя стоеше неподвижна като камък, вперила пламтящ поглед в баща си. Мия виждаше в тях омразата — чиста и заслепяваща. Добре познаваше тази омраза. Огъня й. Той те сгрява, когато всичко друго на света тъне в мрак и студ. Той те кара да се движиш, когато всичко друго на света те повлича надолу.

Чудно й стана какво ли точно беше направил Леонид, за да я заслужи.

— Съгласна съм — повтори Леона. Тя огледа усмихнатите реброродени, зъбите с петната от вино, блесналите очи. — Ще се видим в Бяла крепост, татко.

И тя напусна салона, последвана от Фуриян. Аркад и Леонид продължиха да се взират един в друг още известно време — бившият господар и бившият шампион, сега непримирими съперници. Екзекутусът отиде куцешком до Мия и се надвеси над нея очакващо. Момичето се изправи с мъка и тихо изпъшка, клепачите й се бяха слепнали от кръвта, главата й туптеше болезнено. Едрият мъж излезе с широки крачки от салона и тя се затътри след него.

— Аркад! — извика Леонид.

Мъжът спря, обърна се към усмихващия се сангуила.

— Когато пак говорите с нея, благодарете на вашата домина, че ми спести грешката да купя Гарджето. Ако господарката ти иска да възстанови част от загубите си, аз имам публичен дом в Бяла крепост, който постоянно набира нови проститутки.

Леонид огледа насмешливо Мия от главата до петите.

— Може би ще се справи по-добре с друг вид меч в ръката.

През множеството премина вълна от весел смях. Аркад се обърна и излезе от салона, без да продума. Мия го последва, провесила ниско глава, черната коса скриваше окървавеното й лице. Тя знаеше, че е глупаво, че не бива да позволява на този надут гъсок да я засегне. Че за да спечели Магни, ще трябва да победи най-добрите борци на Леонид и тъй или инак да го види как вкусва от срама на поражението. И все пак…

И все пак…

Да натрие мутрата на този глупец в собствените му говна сега вече беше нетърпяща отлагане задача.

Стана лично, мерзавецо!