Джей Кристоф
Божигроб (19)

16.
Мел

Фффиууу-туп!

Стрелата се заби в сламеното чучело близо до мястото на сърцето.

Фффиууу-туп!

Втората се заби още по-близо.

Фффиууу-туп!

Третата порази целта право в безформеното й лице.

Мия свали лъка си. Пръстите на дясната й ръка туптяха.

— Отлична стрелба — каза Брин до нея. — Къде се научи да стреляш така?

— От една книга, която четох — изръмжа Мия. — Когато свърших да чукам баща ти.

Ваанийката се изкиска, вдигна своя лък и опъна тетивата.

— Тежка нощ, а, Гардже?

Мия остави лъка си и примижа от болка.

— Имала съм и по-добри.

— Не и с горкичкия ми стар баща, обзалагам се — ухили се Брин.

Русокосата изстреля бързо половин дузина стрели една след друга. Три пронизаха сърцето на сламеното плашило, две — гърлото му, а последната — главата му.

— Зъбите на Гърлото… — отрони Мия.

— Трябва да я видиш как стреля със силната си ръка — обади се Биерн, който минаваше покрай двете, преметнал през рамо цяла стиска кожени такъми.

— Ах, но това значи само да се фукам! — отвърна Брин.

Близнаците тръгнаха рано тази сутрин от Вранско гнездо, точно както правеха на всеки два дни. По заповед на екзекутуса Мия ги беше придружила, вървейки по петите им като куче без кокал. Аркад ги беше изпратил куцешком до портите на крепостта, докато Мия се мъчеше да не се мръщи, спомняйки си как се беше изказал за нея мъжът предишната нивганощ. Той не спомена нищо за предстоящата й продажба, която висеше като меч над главата й. Не й предложи шанс да се докаже, не. Явно беше, че екзекутусът просто иска да се отърве от нея.

Честно казано, това засегна гордостта й. Повече отколкото беше допустимо. Мия не разбираше защо търси одобрението му. Но в часовете след нощта ранената й гордост се бе превърнала в изгаряща ярост. Тя нямаше повече време за губене — не можеше да поеме риска да я продадат на друг господар. Трябваше да се докаже. Не пред Аркад, а пред доня Леона.

Като оставеше факта, че тя спеше с Фуриян, Мия подозираше, че донята все още виждаше известна стойност у нея. Мия беше въодушевила публиката в Чермост и реакцията на тълпата беше запалила някакъв малък въглен в душата на Леона. Момичето трябваше да намери начин да превърне тази искрица в огън.

В Ураганова кула щеше да се реши бъдещето й — в този колегиум и на тази арена. Планът й да убие Дуомо и Скайва висеше на косъм.

Ала тя нямаше представа как да наклони везните в своя полза.

Четирима от крепостните стражи на доня Леона придружаваха Мия, Брин и Биерн в суровата, обрасла с шубраци местност зад Вранско гнездо. След около километър те бяха стигнали овална пътека, може би към километър и половина дълга, заградена в червеникавокафявия пясък с плоски камъни. От едната й страна се издигаше конюшня и Биерн влезе вътре с хамута и кожените такъми, докато Брин изстрелваше колчан след колчан стрели по трите сламени плашила.

Стражите стояха на сянка и не им обръщаха внимание. Мия си даде сметка колко лесно би било за Брин и Биерн да избягат — стрели в гърдите на всеки от стражите, два коня и двамата щяха да се превърнат в прах на хоризонта. Но дори да успееха да стигнат някак си до републиката с дамгите на бузите си, близнаците щяха да осъдят на смърт чрез екзекуция всички други гладиати в оборите на Леона.

Трябваше да им се признае на администратиите — безсърдечните кучи синове си разбираха от работата.

Пръстите на Мия тръпнеха жестоко и я боляха от продължителното държане на лъка, затова тя се задоволи да наблюдава през повечето време стила на Брин. Момичето можеше да стреля със затворени очи, с лявата, а също и с дясната си ръка. След като изпразни още един колчан, тя свали ботушите си и стисна лъка между пръстите на краката си. И навярно в най-изумителната демонстрация на сръчност, която Мия беше виждала някога, тя бавно застана на ръце, изви гръбнака си и стреля с ходилата си, промушвайки сърцето на сламеното плашило.

— Като заговорихме за фукане… — обади се Мия.

Брин се преметна плавно и стана, изтупвайки прахоляка от дланите си.

— Детска игра е, когато ти и мишените ти сте неподвижни — сви рамене тя. Обърна се към конюшнята и извика на брат си: — ’Паст и кръв, Бриен, ти впрягаш ли ги тези коне, или ги молиш да се омъжат за теб?

— Вече съм ги питал, и двата казаха не — беше отговорът.

— Значи имат чудесен вкус.

Близнакът на Брин излезе от конюшнята с един голям щит, като водеше двойка коне, впрегнати в дълга лъскава колесница. Животните бяха бели като облаци с изваяни от мрамор мускули. Въпреки желанието си Мия усети остра болка, когато ги видя, и си спомни за своя жребец Кучисин. След като я беше спасил от сигурна смърт в Ашкахската пустиня, Мия го беше пуснала на свобода, вместо да го затвори в конюшните на Червената църква. И се надяваше, че сега той броди из някое хубаво място и пръска щедро семето на своите кучи синове.

Той й липсваше.

Честно казано, онова време доста й липсваше…

— Вранче сестрице — Биерн махна към конете с широка ръка, — запознай се с Шипка и Роза.

Мия огледа двойката, която теглеше колесницата на Биерн. Като всички коне, с които се беше запознавала, и тези четириноги се плашеха от нея, затова тя остана на почтително разстояние. Фактът, че беше кръстила единствения кон, който я бе търпял, Кучисин, говореше за чувствата й към добичетата изобщо, и все пак тя познаваше расовото животно, когато го видеше.

— Това са кобили — отбеляза Мия. — Повечето еквилаи, които съм виждала, се състезават с жребци.

— Повечето еквилаи, които си виждала, са кретени — отвърна Биерн.

Сестра му кимна.

— Жребците мислят с патките си. Кобилите знаят как да запазят самообладание в труден момент. Както с конете, така и с хората, а, братко мой?

Биерн вдигна предупредително пръст.

— Почитай по-старите от теб, пале.

— Ти си по-голям от мен с две минути, Биерн.

— Две минути и четиринайсет секунди. Хайде, идваш ли, или не?

— Застани в центъра. — Като кимна с глава, Брин посочи на Мия прашния хиподрум. — Когато ти кажа, опъваш лъка колкото можеш по-добре.

— Искаш да ви застрелям? — попита Мия с вдигнати вежди.

Брин се изсмя силно.

— Искам да се опиташ. И не забравяй да дишаш.

С това ваанийката скочи в колесницата до брат си. Като изплющя с поводите и намигна на Мия (за което сестра му го сръга по ръката), Биерн поведе конете по пистата.

Колесницата беше с две колела, широка и достатъчно дълбока, за да могат братът и сестрата да си сменят местата. Беше червена, украсена със златиста боя и издялан сокол на колегиум „Ремус“. Върху големия щит на Биерн също беше нарисуван червен сокол, а краищата му бяха назъбени като стените на укрепление.

Мия отиде на острова от червеникавокафява пепел, обграден от овалната пътека. В средата му в една редица бяха наредени сламени мишени отляво и отдясно на Мия. На истинския Венатус тези сламени плашила щяха да бъдат истински мъже — убийци и изнасилвачи, наредени, за да бъдат екзекутирани от еквилаите пред възторжената тълпа.^[1]

Мия гледаше как близнаците препускат по пистата все по-бързо и по-бързо. Опашката на Брин се развяваше на вятъра зад нея, бронзовата кожа на Биерн блестеше на слънчевата светлина.

— Готова ли си? — извика й Брин.

— Да — отвърна момичето.

— Стреляй, Гардже!

Мия въздъхна, прицели се в гърдите на Биерн. Проследи колесницата, като дишаше бавно, както Брин й беше казала, въпреки болката в изкълчените пръсти. И тъкмо когато двойката взе завоя, тя изпрати стрела право в гърдите на красивия вааниец.

Биерн вдигна щита си и без затруднение парира изстрела. През назъбените процепи на вдигнатия щит той изстреля четири стрели, две от които се забиха до сандалите на Мия, а другите две уцелиха плашилото до нея.

— Казах ти да стреляш по нас, а не да ни каниш на танц! — извика Брин.

— Мога да танцувам с теб по-късно, ако искаш — провикна се Бриен.

Брин прониза друго плашило, а брат й се наведе под опасен ъгъл от колесницата и със свободната си ръка вдигна малък камък от пистата. Мия се намръщи и се опита да се отърси от чувството, че я правят на глупачка.

— Добре, така да бъде… — измърмори тя.

И започна да праща изстрел след изстрел, докато двойката галопираше около пистата. И макар че изстрелите й бяха точни, тя скоро осъзна, че Брин и Биерн бяха майстори. Щитът на Биерн беше непробиваем и умението му да управлява конете беше равно почти на умението на сестра му с лъка. В най-унизителния момент Биерн спря една стрела, която свистеше право към гръкляна на Брин, а в същото време се наведе от колесницата, за да вдигне камък, държейки поводите между проклетите си зъби. Междувременно Брин обсипа плашилата с дузина изстрели, като спираше от време на време колкото да стреля в краката на Мия и да я накара да потанцува.

След девет обиколки двамата спряха пред нея. Биерн скочи от колесницата и се поклони до земята:

— Валс или балина предпочитате, мидоня?

Брин пак го удари през ръката и се усмихна на Мия.

— Добра стрелба. На един-два път за малко да ме свалиш.

— Лъжкиня — възрази Мия. — Нито един път не бях близо.

Брин трепна и кимна унило:

— Опитвах се да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Къде се научихте на това?

— Баща ни отглеждаше коне — обясни Биерн. — А Брин е дявол с лъка, откакто проходи.

Мия поклати глава. Знаеше, че не бива да пита. Не бива да се сприятелява с тях. Но истината беше, че ги харесваше. Приятната усмивка на Биерн и наперената походка на Брин.

— Как се случи, че попаднахте тук? — попита тя и огледа пистата, която ги заобикаляше, и силуета на Вранско гнездо в далечината. — На това място?

Брин изсумтя.

— Слаба реколта. Преди три години. В селото не се събра зърно, за да платим десятъка на айтриянските администратии. Те оковаха нашия земевладелец във вериги и бичуваха него и цялото му семейство публично.

— Това не ни хареса — обясни Биерн. — С Брин бяхме твърде малки, за да ни пусне баща ни, но всеки, който беше дорасъл да върти меч, отиде до портите на магѝстрата. Завлякоха го на площада и го бичуваха, за да си върнат.

— На него това не му се хареса — продължи Брин. — Можеш да си представиш какво последва.

— Легионерите — каза Мия.

— Да — кимна Биерн. — Пет стотни бяха кучите им синове. Убиха до крак всички бунтовници. Изгориха всяка къща. Продадоха всеки, който не беше загинал. В това число нас двамата.

— Но вие дори не сте били замесени. Баща ви не е позволил да се вдигнете.

— Да не мислиш, че на айтриянците им пукаше? — усмихна се накриво Биерн. — Цялата тази република, че и кралството преди нея даже… Построена е на гърба на безплатната работна ръка. Но сега Лийс, Ашках, Ваан са все под айтриянска власт. Откъде тогава да дойдат новите роби? Когато не останаха земи за завоюване?

— Строят република, която е несправедлива и в костите — рече Брин. — За облага на шепа хора, не на мнозинството. Но тези шепа хора имат оръжие. И хора, на които плаща, за да го размахват, без да мислят. Затова, когато някой от множеството се надигне срещу несправедливостта и жестокостта, системата го оковава във вериги. За назидание на другите и със същия удар праща още едно тяло за жигосване. Още един чифт ръце, които ще строят пътищата им, ще издигат стените им, ще работят в ковачниците им и всичко това за оскъдна надница и страх от камшика.

Мия поклати глава.

— Това е…

— Страхотия?

— Да.

— Това е животът в републиката — сви рамене Брин.

Мия въздъхна. Гарвановочерни кичури бяха полепнали към потното й лице.

През целия си живот тя не беше поставяла под съмнение правотата на реда. Никога не се бе спирала да се огледа и да види хората под нея. Онези, които се бяха придвижвали като неми духове из дома и апартаментите им в Ребрата. Мъжете и жените, които я бяха обличали, бяха й готвили, бяха я учили да смята и чете. Майка й и баща й се грижеха за тях, не ще и дума. Възнаграждаваха онези, които им служеха добре. И все пак те служеха. Не защото са искали. А защото другата възможност беше камшикът или смъртта.

Тя имаше чувството, че от очите й пада някаква пелена. Истинският ужас на републиката, в която беше отгледана, й беше разкрит в цялата му противна величественост.

И все пак…

Скайва.

Дуомо.

Имената горяха като пламък в мислите й. Като морски фар, който неизменно й показваше пътя, все едно в колко черна тъма тънеше светът. Несправедливостта, жестокостта на тази система, да, тя ги виждаше ясно. Но какво можеше да направи в действителност, за да я промени? Без да изложи на риск всичко, за което беше работила? Като затвореше очи, тя още виждаше баща си, който се люлееше на примката на площада. Майка й във Философския камък, светлината избледнява в очите й, докато бута окървавените ръце на Мия и с умиращия си дъх шепне:

„Не дъщеря ми… Само… сянката й.“

Спомените върнаха яростта, а яростта беше приятна на вкус. Напомни й коя е, защо е тук. За да надвие най-добрия гладиат в републиката. За да се изправи ликуваща пред убийците на семейството си и да разпори гърлата им, едно по едно. И доста тежка работа я чакаше, за да стигне дотам, след като я продаваха като говежди бут на пазара.

Да изпъкне в Ураганова кула. Това беше грижата й.

Първата й, единствената й грижа.

И тъй, въпреки болката в ранената ръка, тя сложи нова стрела на лъка и кимна на Брин.

— Добре. Кажи ми къде бъркам. А след това пак ще опитаме.

 

 

— Изглежда е затънала до гуша в дългове — Мия дръпна от цигарилото си. — А Аркад я убеди да ме продаде, за да я оставят на мира кредиторите й.

Ашлин се облегна на дивана и мушна едно зърно грозде в устата си:

— Кучият му син.

— След като убих дузина гладиати в Чермост. Той не се сеща за друг на пясъка, освен за Фуриян. „Той е шампионът на този колегиум… Той ще те отведе до победата, мидоня.“ О, да, ще я отведе и още как, мързелив глупако. Но първо ще я доведе до оргазъм. Трябваше да ги чуеш онази вечер…

Мия изпусна сивия дим, сякаш беше огън.

— Вчера Аркад ме върза с въже на ринга. Едва не ми счупи ръката с тези глупави щитове. Нарича ме „момиче“, сякаш думата е сродна с „кучешко лайно“.

— Проклет кучи син — рече Аш и налапа още едно зърно грозде.

Мия изгледа с присвити очи момичето насреща й.

— Ама ти на подбив ли ме взимаш, като се съгласяваш с мен?

— Кажи-речи — подсмихна се Аш. — Но не е лошо да излееш мъката от циците си, Корвере.

— … надявам се, че вече се чувстваш по-добре…

Мия погледна не-котката, която се беше свила на рамото й.

— И ти ли започваш?

— … вайкането или мисленето. кое е по-продуктивно?

— Явно с господин Весел поне веднъж сме на едно мнение — отбеляза Ашлин.

— … ако имах истински нокти, щях да ти откъсна езика от…

— Със Затъмнение се ослушвахме наоколо — продължи Аш все едно котката сянка не се беше обадила. — Със сигурност само малцина знаят за дълговете на твоята домина. Тя купува само най-доброто на пазара. Облича се като кралица. Подозирам, че това е половината от проблема й.

Затъмнение вдигна главата си от скута на Мия и гласът й отекна по пода.

— … ПРЕКАЛЕНО МНОГО СЕ ВЪЛНУВА КАКВО МИСЛЯТ ХОРАТА ЗА НЕЯ…

— Може би не иска слуховете да стигат до баща й — отговори Мия и смачка угарката си. — Не иска да му достави удоволствие, като я види как се бори да оцелее.

Аш хвърли една чепка грозде на Мия и заговори с пълна уста.

— Така, както аз виждам нещата, имаме няколко възможности — рече тя.

— … НАЙ-ПРОСТАТА Е ДА ПРАТИМ В ГРОБА КРЕДИТОРИТЕ Й…

— Да — кимна Ашлин. — Ще се наложи да поразпитаме из градчето, но знам със сигурност, че единственото място, откъдето купува жито, е търговец на име Анатолио. Оказва се, че той е много привързан към леките жени, а аз знам къде точно си пъха…

— Няма да затрием някакъв беден кучи син, чието единствено прегрешение е, че е дал на кредит зърно на домината ми — намуси се Мия.

— … МАЙ ЩЕ ТРЯБВА ДА ВИДИМ СМЕТКАТА НА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН…

Аш пак кимна.

— Почти сигурно е заборчняла към началника на пристанището. Може би към строителите, които са работили в Гнездото. И шивачката й…

— Да, да, разбрах — прекъсна я Мия. — Ще се наложи да избием половината Отдих. Нещо, което няма да направим. Ако колегиумът се представи добре, Леона ще си подсигури покровителството на някой богат ребророден мерзавец, като мине следващият Венатус. Засега ще бъде най-умно да обърнем погледите си към…

— Ураганова кула — кимна Аш. — Да. Единственият начин да си осигуриш място в колегиума „Ремус“ е да победиш там. И то със замах.

— Та ние дори не знаем какво ще включват игрите.

— … ЗАСЕГА…

Ашлин кимна.

— Нали затова сме тук с вълчо. Утре един кораб ще отплава за Кулата. Ще пристигнем там след седмица, ще разучим какво става зад кулисите на арената и ще разберем какво точно те очаква. Тогава ще скроим плана и ще ти дадем победа, която ще засенчи даже младия козел на Леона.

— Никога нямаше да надуша това, ако не я бях видяла — въздъхна Мия. — Тя се държи прекалено благопристойно.

Аш сви рамене.

— Няма да е първата богата жена, която плаща на добър жребец да почесва сърбежите й. Половината от тръпката е тайната, в която се налага да го пази.

Мия задъвка гроздето, набръчкала замислено челото си. Плодовете бяха превъзходни и желана промяна след безкрайната върволица от яхния и каша, които сервираха на гладиатите за вечеря и на закуска всеки ден.^[2]

— Хубаво грозде — измърмори тя.

— Нека никога да не се разчува, че не те обичам, Корвере.

Мия рязко вдигна глава, но Аш се беше изтегнала на кушетката и мушкаше зрънца грозде в устата си. Беше вирнала ботушите си на страничната облегалка, кръстосала обутите си в кожа крака. Косата й беше пораснала и се спускаше по гърба й на червени вълни.

Червена. Като кръвта по ръцете й.

Ала ето че Мия беше тук. И й вярваше. Тя знаеше, че Ашлин иска смъртта на Духовенството. А Мия и Меркурио бяха най-добрата й възможност да се върне в Планината и да се погрижи за това. Но дали общата им омраза към Червената църква беше достатъчна? Дали Аш не играеше по-далечна игра? Защото нямаше да й е за първи път.

Ашлин Ярнхайм я беше лъгала.

Ашлин Ярнхайм беше отрова.

Защо тогава устните й имаха вкус на мед?

Мия потри с ръка очите си, кимна бавно.

— Тръгни към Ураганова кула със Затъмнение — рече тя. — Колкото повече научим, толкова повече шансове ще имам за победа, която Леона няма как да не възнагради. Предполагам, че ще пристигнем ден-два преди началото. Дотогава трябва да знам всичко.

Аш кимна, преглътна хапката си и обърса устни в ръкава си.

— Така. Жребецът на Леона. Фуриян, Непадналия.

— … ЗДРАЧИНЪТ…

— Ще бъде ли пречка?

Мия поклати глава.

— Не се притеснявай за него.

— Но аз се притеснявам!

— Защото без мен няма да се докопаш до Църквата, а?

Черните очи се впиха в искрящосините. Търсейки лъжите зад тях.

— Виж, знам, че ни дели кръв в миналото — поде Ашлин. — Но между нас има повече от кръв. Аз не съм тук само заради Църквата. И не съм се свила в тая миризлива дупка заради обаянието й. А и на теб трябва да е ясно това, иначе нямаше да бъдеш тук с мен все едно колко сенчести вълчици ще пратиш да ме следят на всяка крачка.

Мия гледаше втренчено. Очите на Ашлин. Ръцете на Ашлин. Устните на Ашлин. Момичето също я гледаше втренчено и остави тишината да зададе въпросите й вместо нея.

Мия ги подмина.

— На добра слука в Ураганова кула — рече накрая. — Дръж под око пристанището. Прати Затъмнение, когато пристигнем, и ме извести какви ще бъдат игрите.

Тя бързо се изправи и преметна косата през рамото си, избягвайки да погледне Ашлин в очите.

— Тръгваш ли вече?

Мия кимна.

— По-добре да вървя, преди да са открили, че ме няма. Сидоний е разбран човек, но нямам желание и друг да научи каква съм.

Ашлин мълчешком проследи как Мия отиде до прозореца, прехвърли се през перваза и изчезна от поглед. Без да каже нищо. Без да погледне назад на раздяла.

Аш поклати глава и мушна още едно зърно в устата си.

— Вижда се с просто око, Корвере — въздъхна тя.