Джей Кристоф
Божигроб (10)

7.
Глад

Глух удар на сърцето. Море от кръв. Внезапен световъртеж, от който главата й се замая.

Мия изскочи от кървавия басейн, стъпи на нозете си. Раните в рамото и задника й бяха поправени, но тя пак загуби равновесие и само двамата ръце до нея я спасиха. Те й помогнаха да се изправи, като я придържаха от двете страни, докато се увериха, че може да стои стабилно. Мия изплю кръвта от устата си и с въздишка изчисти кървищата от очите си.

Огледа се и откри, че се намира в триъгълен басейн, преливащ от кръв — досущ като онзи, който току-що беше напуснала в Тихата планина. Стените бяха нашарени с магически знаци, имаше и карта на Божигроб, нарисувана с кръв. Разстланият върху камъка архипелаг с раздробените острови, които поръсваха плетеницата от канали, приличаше изцяло на легнал по гръб безглав великан.

Мия си пое дълбоко дъх, стъпи здраво на крака, преметна окървавената си коса през рамо.

— Зъбите на Гърлото! Никога няма да свикна с това — изграчи тя.

— Спри да хленчиш, Корвере. По-бързо е, отколкото с кораб.

Стомахът на Мия се преобърна, щом разпозна гласа. Тя се завъртя към другата част на басейна и откри, че оттам я гледа стройна червенокоска. Беше на нейна възраст, но по-висока и по-непочтена. Зелените й очи проблясваха с дивата хитрост на ловец. Лицето й беше леко луничаво, а ръцете бяха скръстени под широките ръкави на дълга черна мантия.

Мантия на ръка.

Мия би я разпознала навсякъде — момичето, което беше трън в задника й през цялото й обучение в Тихата планина. Момичето, което обвиняваше Мииния баща за смъртта на нейния собствен. Момичето, което беше дало клетва да я убие.

— Джесъмин! — промълви Мия, докато излизаше със залитане от басейна.

Червенокоската наклони глава.

— Добре дошла в града на костите и мостовете!

— Пратили са те на служба в Божигроб? — попита Мия. — След обреда по посвещаването?

— Забележителна наблюдателност, Корвере — отвърна тя. — Какво ме издаде?

Мия я изгледа лошо, сенките под нея кипнаха от недоволство. Джесъмин я измери с поглед от главата до петите и й хвърли вързоп дрехи в ръцете.

— Баните са насам.

Навитият вързоп се оказа мантия. Мия я наметна върху подгизналото си от кръв тяло и последва Джесъмин по извития коридор, оставяйки лепкави червени следи. Въздухът беше тежък, вонята на желязо и кръв бе почти нетърпима.

Мия забеляза, че стените и таванът са направени от хиляди и хиляди човешки кости. Бедра и ребра, гръбначни стълбове и черепи оформяха мрачен лабиринт, в който се спотайваха гъсти сенки. Онзи, който беше решил да построи новия параклис на Нашата Господарка на Благословеното Убийство в просторния некропол на Божигроб, явно ценеше дълбоко значението на обстановката. Мъждива светлина идваше от алхимични глобуси, окачени на кости от ръце по стените. Но макар да беше обградена от останките на безчетен брой мъртъвци, очите на Мия се бяха залепили върху момичето пред нея. Докато плюеше мазната кръв от устата си, тя наблюдаваше Джесъмин така, сякаш очакваше всеки момент да й поникне втора глава.

Мия знаеше, че след ритуалната церемония Джесъмин беше помазана за ръка, но работата й в Галанте така я беше завъртяла, че изобщо не научи къде. Явно от всички градове в републиката старият й заклет враг беше изпратена на работа в Божигроб.

Колко типично…

Коридорът свърши пред една врата, направена изцяло от гръбначни стълбове, която Джесъмин отвори с леко побутване. Зад нея Мия видя три вани, а във въздуха се усещаше слабо димът от ясеново дърво и благоуханието на орлови нокти. Мия застърга засъхващата кръв по лицето си, без да изпуска от очи червенокосата. В главата й отекваше тайнственото предупреждение на Адонай. Едно завъртане на китката само и кинжалът от гробнакост, който винаги носеше вързан за предмишницата си, щеше да бъде в ръката й.

— Аз те оставям. — Джесъмин кимна към ваните. — Не се бави. Епископът те чака и днес е в по-мрачно настроение от обикновено.

Мия не се помръдна, впила поглед в очите на червенокосата.

— Питаш се дали няма да опитам да те удавя, нали? — Устните на Джесъмин се извиха в усмивка. — Да забия нож в гърба ти веднага щом се обърнеш?

— Какво те кара да мислиш, че ще се обърна, червенокоске?

Джесъмин поклати глава. Гласът й беше груб и леден.

— Между нас все още има кръв. Но в деня, в който дойда да те убия, ти няма да лежиш гола във ваната със сапун на очите. Ще бъдеш с широко отворени очи и кинжал в ръката. Имаш думата ми. — Джесъмин се усмихна от ухо до ухо. — Затова никога не се страхувай, Корвере.

Мия погледна към парата над ваните. Надолу към сенките в краката си. И тогава на свой ред се усмихна.

— Аз никога не се страхувам.

 

 

Час след това Мия стоеше пред покоите на епископа на божигробския параклис. Беше с ботуши до коленете и черни кожени панталони, с жакет от черно кадифе и с прилежно вчесана коса. На кръста й висеше бащината й сабя от гробнакост, майчиният й кинжал беше пъхнат в калъфа под надипления й ръкав.

Стаите на епископа бяха скрити зад усукани тунели от кости. Вътрешността на параклиса представляваше лабиринт и Мия бързо изгуби представа къде се намира. Ако не беше Джесъмин, тя едва ли щеше сама да намери пътя обратно до кървавия басейн, което още повече я накара да бъде нащрек в присъствието на момичето.

Вратата на стаята се отвори безшумно и слаб млад мъж пристъпи в сенките на коридора, облечен в тъмно кадифе. Лицето му беше Тъкано, откакто Мия го беше виждала за последно, но той беше все така мършав, а тя навсякъде би разпознала тези пронизващи сини очи. Тъмна коса, призрачнобледи устни, леко присвити към беззъбите му венци.

— Тих — усмихна се Мия.

Момчето спря, изгледа я от глава до пети, сякаш се учудваше, че я вижда. Лека усмивка изви устните му, когато й каза на Безсловесния:

— здравей

Тя му отвърна със знаци. Ръцете й се движеха бързо.

— тук ли служиш? в божигроб?

Тих кимна.

— осем месеца

— радвам се да те видя

— така ли

— трябва да пийнем по едно

Момчето погледна Джесъмин, после сви уклончиво рамене.

— Чуйте, не ми е приятно да прекъсна тази затрогваща среща — намеси се Джес. — Но честно, на път съм да се разплача от вълнение, а и епископът чака.

Тих кимна, погледна Мия.

— майката да бди над теб

С лек поклон момчето допря пръстите си и се отдалечи по коридора, безшумен като сянка. Мия го проследи леко натъжена. Двамата с Тих бяха чираци заедно. Той й беше помогнал да издържи последния изпит, а на свой ред тя спаси живота му при нападението на луминатите. Но както винаги, странното момче се държа хладно.

Убиец един път, убиец завинаги.

Джес почука три пъти на вратата.

— По дяволите, какво има? — попита измъчен глас отвътре.

Тя отвори вратата и подкани Мия с ръка. Момичето влезе в стаята на епископа и се озърна. Покрай стените от кости бяха наредени етажерки, натъпкани как да е с книжа. Рула пергамент и свитъци ръкописи в кутии или просто накамарени едни върху други, стотици книги, натрупани безредно или пръснати по пода. Стаята изглеждаше така, сякаш топче орисно стъкло беше гръмнало в библиотеката на някой пияндурник. Покрай едната стена бяха наредени оръжия от всички краища на републиката — меч на луминат от слънчева стомана, ваанийски топор, двуостър гладиус от някоя гладиатска арена, рапира от лийсийска стомана. Всичките лъщяха на слабата алхимична светлина.

Седнал зад широко дървено писалище, почти скрит зад олюляваща се книжна купчина, Мия видя епископа на Божигроб с перо в зацапаните му с червеникавокафяво пръсти.

— Зъбите на Гърлото! — пророни тя. — … Меркурио?

Старецът вдигна глава от ръкописа си, побутна очилата нагоре по носа си. Сплъстената му гъста сива коса като че ли беше станала още по-непокорна от последната им среща. Леденосините му очи бяха опасани от вечно намръщеното му изражение. Явно от месеци не беше спал добре.

— Виж ти, виж ти! — подсмихна се Меркурио. — А аз си помислих, че онзи Тихият се е върнал пак да се оплаква. Как си, Гардже?

Мия изгледа удивено стария си учител.

— Какво, ’паст те взела, правиш тук?

— На теб на какво, по дяволите, ти прилича?

— Направили са те епископ на Божигроб?

Меркурио сви рамене.

— Епископ Талес беше разкрит, когато луминатите прочистваха града. По някаква причина тъпаците така и не удариха Антикварницата, но аз не можех да рискувам да се върна там. И тъй, щом построиха наново параклиса, лейди Друсила ме подмами да се откажа от пенсията. Без магазина нямаше какво друго да правя.

— Защо не ми каза?

— Ти беше в Галанте. И в случай, че проклетите ти очи са ослепели, аз съм малко зает. Затова без повече предисловия, Адонай изпрати съобщение, че пристигаш. Носиш ли подробните данни?

Мия остана леко озадачена. Меркурио така и не успя да преживее факта, че тя пропадна на последния си изпит. Макар че винаги я беше обичал, той като че ли още изпитваше… известно огорчение. Като всички останали в Духовенството старият й учител можеше да таи злоба в себе си. Това несъмнено я натъжи. Старецът я беше прибрал от улицата и в продължение на шест дълги години се беше грижил за нея. Макар че не би го признала пред никого, обичаше стария кучи син.

Но все пак тя беше острие, а той сега беше нейният епископ и тонът му рязко й напомни къде се намира. Мия извади калъфа, който Солис й даде. Той беше от кожа, затова успя да мине по кървавия път — нищо, което не беше познало пулса на живота, не можеше да пътува чрез магията на Адонай. Мия проследи как Меркурио разви пергамента и се зачете в него с присвити очи.

— Донята — измърмори той.

— Главатарката на Контетата — отвърна Мия. — Те действат долу при Залива на касапите.

Епископът кимна и взе скицирания портрет на мишената на Мия. На него беше нарисувана жена с мрачно изражение и още по-мрачни очи. Тя беше облечена с палто с изящна кройка, а косата й беше фризирана на стилни букли по модата сред реброродените дами през последните сезони. На дясното й око беше закрепен (доста нелепо, помисли си Мия) монокъл.

Меркурио хвърли пергамента на писалището си.

— Срамота да погребем такъв остър кинжал. — Старецът сръбна дълга глътка от чая си. От толкова близо Мия успя да надуши златнопивото в него. — Така. Задачата е описана подробно, знаеш къде да започнеш търсенето. Имаш осем дни да я убиеш и да задигнеш тази карта. Пясъкът в часовника тече. Какво искаш от мен?

— Място за спане. Орисно стъкло. Оръжия. Ръка, която познава Гроба толкова добре, колкото мен, и може да се движи толкова бързо, колкото мен.

— Ръката я имаш, стои точно зад теб.

Мия се обърна назад да погледне Джесъмин. После напред към стария Меркурио. Епископът явно не знаеше за враждата, която лежеше между двете момичета, и на нея й се стори, че повдигането на въпроса би било опасно дребнаво. Но тя вярваше на Джесъмин толкова, колкото вярваше, че слънцата няма да изгреят, а нейната компания й беше толкова приятна, колкото на един евнух му е приятно да разглежда неприлични литографии.

Как най-добре да зачекне темата…

— Може би има някой с повече… опит?

Меркурио погледна Мия кисело над очилата си.

— Острие Мия! Божигробският параклис е единственият, който Червената църква успя да построи в осемте месеца след атаката на луминатите. Благодарение на върховния кардинал Дуомо и неговите фанатизирани тъпаци аз всъщност съм единият от двамата епископи, които обслужват цялата скапана република! А сега, когато Скайва се кандидатира за четвърти мандат като консул и политическото положение в Божигроб е крайно нестабилно, списъкът на копелдаците, които трябва да бъдат убити, няма край! Затова, при условие че съм по-зает от бордей, който е пуснал специално намаление „две за едно“, направи ми честта да ми благодариш и да приемеш това, което ти се дава, по дяволите!

Мия погледна стария си учител в очите. Тя разпозна тона му — същия, който използваше, когато беше малко момиченце и я хващаше да му краде цигарилосите. Хвърли поглед през рамо към Джесъмин и тихо въздъхна.

— Благодаря, епископ.

— Удоволствието е мое, по дяволите!

— Нека Май…

— Да, да, черни целувки навсякъде. А сега се омитай, става ли?

Мия се поклони и излезе заднешком от стаята, като се мъчеше да не взима присърце настроението на Меркурио. Той винаги си е бил кисел дърт простак, а ръководенето на Божигробския параклис в тези времена едва ли беше в услуга на разположението на духа му.

Джесъмин я поведе надолу по виещия се коридор. Острието я следваше по петите. Щом веднъж се отдалечиха на сигурно разстояние от ушите на епископа, Мия улови Джесъмин за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Ще имаме ли проблеми ние двете, аз и ти?

— Какво искаш да кажеш, Корвере?

— Ами изобщо не е тайна, че с теб се мразим и в червата. Но сега ти си ми ръка. Трябва да мога да ти се доверя, Джес.

Червенокосата заговори и зелените й очи засвяткаха:

— Не те харесвам, Корвере. Мислиш си, че си умна. Мислиш си, че си специална. Ти отрови Диамо и ми измъкна с подлост първото място в Песните. Но точно като теб и аз служа на Майката, на Духовенството. Никога повече не подлагай на съмнение предаността ми.

После се обърна и закрачи горделиво в мрака.

Сенките в краката на Мия се раздвижиха — хладен шепот в ухото й.

— … винаги ти се е отдавало да си намираш приятели…

— … Е, АЗ СЪМ ДОСТА ПРИВЪРЗАНА КЪМ ТЕБ, АКО ТОВА ПРОМЕНЯ НЕЩАТА…

— … да благодарим на майката, че не мога да повърна…

— … ЗАТВАРЯЙ СИ ПЛЮВАЛНИКА…

— … какъв остроумен отговор…

— … С ГЛУПЦИТЕ ОСТРОУМИЕТО ОТИВА НА ВЯТЪРА…

— Вие двамата свършихте ли? — попита Мия.

— … мастия… — чу се тих шепот.

— … ПРОСТАК… — чу се тихият отговор.

Мия скръсти ръце и затупка с крак по камъка. В коридора се възцари тишина, прекъсвана единствено от отдалечаващите се стъпки на Джесъмин.

— Побързай, Корвере — провикна се ръката. — Пясъкът в часовника изтича.

Мия затъкна палци в колана си и като не й остана друг избор, последва Джесъмин по коридора.

 

 

Здрачин…

Мия се взираше в отсрещния край на двора към гладиата, на когото казваха Фуриян. Мъжът срещна погледа й. Топъл бриз развя дългата тъмна коса край лицето му. Изгарящите му очи я пронизаха с такава сила, че…

Честно казано, без Господин Благ тя се уплаши.

Но, Черна майко, какво означава това? Досега Мия беше срещала само един от своите, а лорд Касий беше издъхнал, преди да й даде отговор на въпроса коя е или какво е. Може би Фуриян знаеше нещо повече? Може би знаеше вси…

Екзекутусът изплющя с камшика си.

— Гладиати! Връщайте се към тренировките! — Той се обърна към Мия, Сидоний и Матео. — Вие тримата, след мен.

Гладиатите се престроиха в съвършен ред и с отмерена крачка поеха през двора към другата страна на зданието. Екзекутусът закуцука след тях, като се подпираше на бастуна с лъвската глава. Когато го последва, Мия забеляза, че той отпи една глътка от плоската метална бутилка на колана му.

В задния двор, където баща й някога беше държал конюшня с горди коне, тя видя, че пространството е напълно преобразено. Върху златистожълтия пясък бяха разположени тренировъчни чучела, поставки с щитове и дървени оръжия. Земята беше разделена на различни нива от скелета и трапове — от три метра на височина до три метра на дълбочина. Бели камъни ограждаха просторен кръг и гербовете на рода Ремус гордо се развяваха на назъбения парапет на бойната кула.

Гладиатите се разделиха по двойки. Мия видя различно съчетание на оръжия, различни бойни стилове. Ваанийката вдигна лък от желязно дърво и се зае да подготви мишените в другия край на двора. Фуриян взе два еднакви меча и започна да налага едно от тренировъчните чучела така, сякаш беше обидило майка му.

Екзекутусът стигна куцешком до верандата и подвикна на едно огромно куче, което седеше на сянка. Беше едър мъжки мастиф с тъмна козина и нашийник с глави от гвоздеи. Кучето явно беше вън от себе си от радост и големият мъж коленичи с болезнена гримаса, за да може животното да му олигави лицето.

— Радвам се пак да те видя, стари приятелю — измърмори той, докато потупваше кучето. — Брани ли колегиума, докато ме нямаше?

Мия и събратята й се потяха под жарките слънца, докато екзекутусът се нарадва на кучето. За първи път от месец насам тя виждаше как кучият син се усмихва, макар че с този белег на лицето му беше малко трудно това да се нарече усмивка. Когато приключи, екзекутусът отиде в каменния кръг и щракна с пръсти.

— Магот — излая той. — Сабя и броня!

С крайчеца на окото си Мия улови някакво движение и видя едно момиче, което изхвърча от сянката на ниска постройка в ъгъла на двора. Беше лийсийка. Мършава и загоряла, с тъмна буйна коса. Надали имаше повече от дванайсет години, но трите алхимични кръга, дамгосани на бузата й, я поставяха на най-високото ниво сред робите.

За какво ли умение са оценили така високо момиче на тази възраст?

То изтича до поставките с оръжията, взе дървен тренировъчен меч и широк дъбов щит и ги отнесе на екзекутуса. Едрият мъж посочи с меча Матео.

— Ела. Покажи ми от какво тесто си замесен, момче. Магот, донеси на юначагата една сопа и нещо, зад което да се прикрива.

Момичето кимна, изтича обратно до стойките и се върна с още един дървен меч и щит. Матео зае що-годе сносна поза и се приготви за бой.

— Нападай! — изрева екзекутусът.

Матео замахна с вик, но екзекутусът с лекота блокира нападението му.

— Не съм искал да ме целуваш, проклетнико! Казах нападай!

Момчето се намуси и се нахвърли с поредица от удари по главата, гърдите, корема. Екзекутусът беше як като бик, но се местеше мудно на своя железен крак, докато Матео показа учудващо добра подвижност. Той изтика по-възрастния мъж назад. Мечовете тракаха при ударите един в друг, от щитовете им се вдигаше прах, когато се сблъскваха. Мия забеляза, че гладиатите се биеха доста вяло и наблюдаваха схватката с интерес.

Матео стана по-настъпателен. Като Мия и той явно беше очаквал, че екзекутусът владее меча майсторски. Но под яростната атака на момъка другият мъж мина изцяло в отбрана. Матео нанасяше удар след удар с пълно надмощие, докато екзекутусът беше изтласкан в края на кръга.

И тогава, подобно на мечка, изтръгната преждевременно от съня й, мъжът се разбуди.

За части от секундата той се прехвърли от задното на предното ходило и започна да се движи бързо и грациозно въпреки железния си крак. И само за миг-два изби меча от ръката на Матео, счупи своя в корема му и го остави проснат в праха.

После се надвеси над задъханото момче. На челото му се виждаше съвсем лек слой пот.

— Какво научи?

Матео се хвана за ожуления корем. Беше толкова запъхтян, че не можа да отговори.

— Арената не е място за кавгаджии — рече екзекутусът и когато се намръщи, белегът му се нагъна. — Тя е шахматна дъска. И върху нея ние играем най-великата от всички игри. Един лукав противник ще се престори на слабак. Ще те остави да се измориш и ще научи стила ти, без да пролее и капчица пот. Самонадеяността е убила хиляди глупци, които са наричали себе си гладиати. Запомни този урок или това ще бъде краят ти. А сега се махай от пясъка ми!

Екзекутусът се обърна към Мия и я посочи с дървения си меч.

— Момиче, ти си следващата. Покажи ми колко от онези хиляда свещеника заслужаваш.

Със свенлива усмивка девойчето на име Магот подаде на Мия тренировъчен меч и щит. Но Сидоний грабна оръжието от ръката на малкото момиче и изблъска Мия встрани.

— По дяволите! — изръмжа той. — Няма да дам на една кучка да стъпи на пясъка преди мен!

Може би виновна беше жегата или трите седмици, в които беше търпяла грубостите на този мъж в морето. А може би легендарният й нрав надигна глава в отсъствието на господин Благ, който я озаптяваше, или пък причината бяха черните очи на Фуриян, които я следяха от отсрещната страна на двора. Но каквото и да я беше подтикнало, ръцете на Мия се озоваха върху раменете на едрия мъж, а коляното й се заби в топките му.

— Кучка, значи, а? — прошепна тя.

Сидоний се преви и очите му се издуха. Мия заключи пръстите си зад главата му и заби лицето му в коляното си. Миг след това беше отгоре му и юмруците й валяха върху челюстта му, зъбите й стиснати, кръвта й…

Пляс!

Камшикът гравира бразда от агония върху раменете й. Нов удар я накара да се претърколи с вик извън обсега му. Сред насъбралите се гладиати избухна смях. Екзекутусът я изгледа кръвнишки с разпънат камшик в ръка.

— Току-що повреди собственост на твоята домина, псе. Ако сега мъжът отпадне от Ситото, ти ще заплатиш ли живота му?

Мия потърка раната на рамото си и изръмжа.

— Няма да търпя нито един мъж да ми говори така.

— Той не е мъж! — изплю екзекутусът. — Той е роб. Точно като теб. И двамата забравяте къде ви е мястото. Преди да оцелеете в Ситото на следващия Венатус, вие сте по-малко от едно нищо! А сега грабвай оръжията и ми покажи поне частица от надеждите, които домината вижда в теб, преди чашата на търпението ми да е преляла!

Момичето, наречено Магот, помогна на Сидоний да се изправи и с грижливи движения го изведе от кръга. Екзекутусът нави камшика на колана си и отпи още една глътка от плоското си шише, докато Мия събираше меча и щита с мрачно лице. Яростта гореше в душата й, зъбите й скърцаха. Тя усещаше, че Фуриян я наблюдава с черните си искрящи очи и онзи глад и слабост се навиха като змия под лъжичката й.

И безмълвно нападна.

Атаките й бяха ожесточени, заслепяващи. Тя танцуваше по златистожълтия пясък, плъзгаше се между ударите на екзекутуса. Но докато се обучаваше в планината, през повечето време Мия се беше учила да се бие с меч във всяка ръка в стила Караваджо. Малко вероятно беше едно острие на Майката да се шляе насам-натам с някакъв огромен щит, вързан за ръката, и затова през всичките тези години Мия така и не се бе научила как да го използва.

Той тежеше като воденичен камък. Всеки удар разтърсваше лакътя, рамото й. Но колкото и отчаяно да искаше да се представи добре, тя все пак внимаваше достатъчно, за да разбере, че екзекутусът си играе с нея. Оставяше я да му се изплъзне, да се извие, да се умори все повече с всеки миг, като през цялото време изучаваше стила й и се подготвяше за съкрушителния удар.

Но Мия не беше безполезна боксова круша или бойно чучело. Проклета да бъде, ако го остави да се държи с нея като с такава. И тъй, в желанието си да покаже на този мъж на какво действително е способна, тя присви очи и захвана сенките в краката му.

Никой никога нямаше да разбере — сянката на екзекутуса едва се накъдри. Мия не можа да прихване добре железния крак — слънцата в откритото небе бяха твърде ярки, а тя беше стиснала сенките твърде немощно. Но подметката на ботуша му задържа достатъчно добре, точно както беше правила в Ямата, в Планината и хиляди пъти досега. Очите на екзекутуса се разшириха, когато стойката му изневери. Мия стисна по-здраво сенките и замахна към гърлото му, погълната изцяло от целта да даде урок на този мъж, който смяташе, че тя не струва нищо, от какво точно тесто е замесена.

И тогава изтърва сенките.

Те се изплъзнаха от ръцете й като пясък през пръстите й и освободиха ботуша на едрия мъж. Екзекутусът я удари с щита си през лицето и я блъсна назад. Мия се опита да се извие, но извика от болка, щом мечът му я халоса в гърба и я прати на земята. Дървеният меч се стовари до главата й, тя се превъртя и захвърли шепа пясък. Но екзекутусът вдигна щита с непринудена лекота и с железния си крак отвърна с яростен ритник право в слабините й.

Мия се преви и повърна, заслепена от болката. Екзекутусът заби тренировъчния си меч в пясъка до главата й, погледна я и изръмжа.

— Хиляда сребърника ли? Аз не бих платил и един.

Мия задрапа с нокти, докато се изправи на колене. Прашната й коса беше залепнала за повърнатото на брадичката й. Другите гладиати й обърнаха гръб и се върнаха към тренировката си с насмешливо свити устни. Мия свали щита от ръката си и плю кръв върху пясъка.

— Пак — пожела тя.

— Не — отказа екзекутусът. — Исках да те видя колко струваш. Сега съм наясно. Върви да се измиеш от поражението. Става късно. Обучението ти започва от утре.

Матео бавно се приближи и й помогна да стане. Тя се изправи с гримаса и погледна към другия край на прашния двор. Яростта кипеше в душата й. Беше хванала здраво краката на екзекутуса, не ще и дума. Беше правила този номер безброй пъти. Трябваше да го надвие с лекота. Но нещо… не, някой й беше измъкнал сенките от ръцете и се беше погрижил да я надвият.

Фуриян спря да буха пълнежа на безпомощното чучело и вдигна глава. Потта блестеше по красивото му лице. Дългата черна коса се развяваше на топлия бриз. Сребърната торква проблясваше. Черните му очи се впиха в нейните.

— Копеле! — прошепна тя.

Непадналия се върна към тренировката си, без да я погледне втори път.