Джей Кристоф
Божигроб (27)

24.
Обсидиан

Празна.

Ето как се чувстваше Мия. Тя слушаше тълпата, която тропаше нетърпеливо по трибуните, докато изнасяха трупа на Биерн. Дългата коса скри очите й и тя се зае да си върже кожения нагръдник и железните пищялки на краката. Всяко движение беше изпълнено хладнокръвно.

Методично.

Механично.

— … ДОБРЕ ЛИ СИ…?

Шепот в ухото й, под сянката на косата й.

— … мия?

На вратата на килията им се появиха облечени изцяло в черно стражи, които трябваше да ги отведат. Зад тях в лъскавата си броня стоеше Фуриян, на главата му шлем на Соколите, на врата му проблясваше сребърната му торква на шампион. До Непадналия куцукаше Аркад, лицето му излято като маска. Накрая вървеше доня Леона, сияйна в дълга небесносиня рокля и размазано от сълзите около очите й чернило. Стражите отключиха вратата на килията и Мия срещна погледа на домината си, като се мъчеше да прецени тъгата й.

Беше ли искрена? Или куха отвътре като нейните гърди в момента?

— Домина? — попита тихо Пеещата сабя. — Брин…?

— Тя е при Магот — отвърна шепнешком донята. — И… не е добре.

— Брат й умря на арената, домина — обади се Сидоний. — Как иначе да бъде?

— Аз…

— Достатъчно — изръмжа Аркад. — Биерн умря с чест като гладиат. Съсредоточете се върху мача и прогонете мрачните мисли. Те няма да възпрат врага ви.

Мия продължаваше да се взира в Леона. Размишляваше върху всичко, което знаеше за нея. Донята беше отраснала край жестокостта на арената. Но макар че държеше обор от мъже и жени, които се биеха и умираха за развлечение на тълпата, някаква човечност беше се запазила в душата й. Тя беше видяла признаци за това в банята с магѝстрата, може би дори в колебливото й увлечение по Фуриян. У нея имаше нещо повече от обикновена жажда да надвие баща си. Дали донята щеше да покаже истинска скръб сега, или щеше да ги подкани да „отмъстят за убития си брат“ и между другото да спечели мястото си на Магни?

Леона хвана ръцете на Мия и на Пеещата сабя.

— Аз…

Тя поклати глава, като се опитваше да говори. Очите й се наляха със сълзи.

— Пазете се — прошепна накрая.

Пеещата сълзи примигна изненадано. Погледна Аркад.

— … Да, домина.

— Мачът ви чака, мидоня — предупреди я капитанът на стражата.

Леона кимна, изтри лицето си.

— Много добре.

Поведоха ги през недрата на арената, барабанната глъчка на тълпата отекваше в гредите над тях. Стигнаха до огромна площадка от черен камък и назъбена желязна врата. Четири стъпала водеха надолу до арената. Виковете и крясъците на тълпата ги заляха и Мия стисна зъби с очи, вперени в пясъка.

— Удари часът — изрече Аркад. — Безсмъртието е съвсем близко. Имате шанс да издълбаете имената си в земята, да прославите домината си и да си спечелите свободата. Само един враг стои между вас и Магни. Враг, който може да кърви. Враг, който може да умре. — Той погледна всеки от тях с леденосините си очи. — Вие сте гладиати от колегиум „Ремус“. Бийте се като един или умрете сами.

Фуриян кимна.

— Екзекутус!

— Да, екзекутус — измърмори Пеещата сабя.

Мия само гледаше. Спомни си какво й беше предал господин Благ за думите на Аркад в стаята на Непадналия. Тя знаеше, че беше само пречка за този мъж, камък, върху който да стъпи по пътя към Магни. Той само я използваше, за да види издигането на Фуриян, постигането на целите му.

Добре тогава, мерзавецо. Дай да се употребим един друг.

Мия проговори с глас, леден като зимния мраз.

— Екзекутус!

Леона не каза нищо повече и двамата напуснаха площадката, вратата зад тях се заключи. Фуриян хвърли кос поглед към Мия, но лицето му се криеше под соколовия шлем. Очите на Пеещата сабя бяха вперени в арената. Тя промуши солните си кичури през короната на шлема и го намести на главата си. Взе един тежък железен щит, украсен с червен сокол, размаха глава и острите като бръсначи ножове на върховете на кичурите й проблеснаха на слънчевата светлина.

Мия стискаше и отпускаше празните си ръце, сянката й потръпваше, целият глад, копнеж и бездиханна енергия, които чувстваше, когато беше в близост до Фуриян, изплуваха на повърхността. Тя не си даде труд да вземе щит — и бездруго не умееше да се отбранява с него. Господин Благ и Затъмнение се издуха в сянката й, скачаха върху пеперудите, които се опитваха да литнат в корема й, и ги убиваха една по една.

Тя знаеше, че предстои най-трудната битка в живота й.

Изсвириха фанфари, тълпата утихна, от стените потече очакване.

— Стойте… — Фуриян погледна капитана на стражата. — Къде са ни мечовете?

— Чакат ни — отвърна тихо Мия. — Отвън.

— Граждани на Айтрия! — прозвучаха в тишината думите на едитория. — Почитаеми администратии! Сенатори и реброродени! Представяме на вниманието ви гвоздея на програмата — битката между Лъвовете на Леонид и Соколите на Ремус!

Развълнуван шепот премина през тълпата.

— Този двубой ще се води e mortium, без отстъпление, без пощада! Сангуила Леонид заложи предварително място във Венатус Магни! Ако Соколите на Ремус станат победители, дъщеря му, сангуила Леона от колегиум „Ремус“, ще получи правото да пусне свой гладиат в големите игри в Божигроб след шест седмици.

Шепотът се надигна като вълна.

— От крайбрежната порта излизат Соколите на Ремус. Представяме ви Пеещата сабя, Изкормвачката от Дюим! Кървавата красавица и Спасителка на Ураганова кула, Враната! И шампиона от Талия, самия Непаднал, Фурияааан!

Тълпата скочи на нозе и зарева одобрително. Назъбената решетка се вдигна и като си размениха един последен поглед, тримата Соколи излязоха на пясъка, съпроводени от стражите. Пеещата сабя и Фуриян вдигнаха ръце за поздрав, безчисленото множество на тълпата нададе рев в отговор. Мия само се намръщи. Спомни си как неотдавна тези аплодисменти бяха изпълнили с радостна тръпка душата й. Но сега знаеше, че многолюдието не вика за нея, а за кървавото зрелище, което им беше устроила. Никой не се интересуваше кой размахва меча. Важното беше нечий врат да го пресрещне.

Мия искаше да приключи, искаше на това кърваво угощение да се сложи край, Дуомо и Скайва да изчезнат и да прекара хиляда години в минерален извор, който да отмие кръвта и вонята на всичко…

Големият остров, който очертаваше хиподрума на еквилаите, беше потънал в мекверка под арената. Пясъкът пред тях беше гладък, мръснобял, нашарен с прясно червено.

— Чакайте тук — нареди капитанът на стражите. — Не мърдайте, докато не чуете заповедта на едитория, или ще ви дисквалифицират.

Стражите се върнаха под строй при решетката и ги заключиха на арената.

— ’Паст, какво става тук? — измърмори Пеещата сабя.

— Стой мирна — отвърна Мия. — И се дръж здраво.

— Врано, да знаеш нещо, което ние не знаем? — изръмжа Непадналия.

— Фуриян — въздъхна тя, — нещата, които аз знам, а ти не, могат да напълнят проклетата Голяма сол.

— От портата на кулата излизат Лъвовете на Леонид. Представяме ви страшилището от планината Патешки гръб! Отвъргнатата от собствения си народ, чието име носи смърт на устата, която го произнесе! На вашето внимание, Ишках Изгнаницатааааа!

Възхитен шепот премина като вълна през навалицата, решетъчната врата в северната стена на арената се отвори със скърцане. От сянката излезе коприненката на Леонид, обградена от половин дузина стражи. Беше облечена в прелестна златна броня, чийто цвят се подчертаваше от изумруденозелено. Раменете й бяха наметнати с лъвска кожа, а главата и огромната грива на лъва пристягаха шлема й. Коприненката излезе на арената и тълпата нададе бурни възгласи. Стражите се върнаха обратно в строй и назъбената решетка рязко се спусна след тях.

Мия погледна към врага. Излезе вятър и вдигна облак прах. Ишках се извисяваше над два метра на ръст, цялата лъскав хитин и мускули, устните й боядисани в бяло като облаците. Тя свали лъвската кожа и шестте й ръце се разгънаха като цъфтящо цвете. Тъмнозелената й кожа лъщеше под слънчевите лъчи, безизразните й очи се взираха надолу към враговете й.

— Майко на океаните! — измърмори Пеещата сабя. — Бива си я.

— Дръж се — рече Мия.

— Граждани, затаете дъх! — провикна се едиторият. — Вашето бойно поле!

Дълбок тътен отекна под пясъците, застъргаха гигантски механизми. Земята потрепери, но другарите на Мия се задържаха на крака, когато един огромен клиновиден отрязък от земята, на която стояха, започна да се издига. Пясъкът се изсипа като водопад надолу, Мия надникна над ръба към масивния мекверк под тях. Надуши грес, сяра, сол.

Други участъци от пясъка също се движеха, цялата настилка на арената се разкъсваше на серия от клиновидни платформи. Различни по височина и мащаб, те започнаха бавно да се въртят около централния плинт, обръщаха се, извиваха се, минаваха една над друга и една под друга като съединяващи се части на някакъв огромен циферблат. Тримата Соколи се спогледаха, Пеещата сабя зашепна молитва към Трелена.

— Не ще и дума, знаят как да направят зрелище — измърмори Мия.

Прехласнатата тълпа с всички сили надаваше радостни викове. Мия и другарите й сега се намираха на шест метра над земното равнище. Тя отново надзърна към мекверка във вътрешностите на арената — подхлъзнеше ли се от ръба, щеше да падне между тези огромни механични колела, които щяха да я направят на кайма с мазните си метални зъби.

— Оръжия! — провикна се едиторият.

Голямата кръгла платформа в центъра на арената простена и Мия видя как от пясъка с дръжките нагоре се издигат дузина мечове с различна дължина. Имаше къси и дълги мечове и безпощадни извити ятагани, които Изгнаницата предпочиташе. Всичките бяха черни, остри като бръснач и лъщяха на слънчевата светлина.

— Трябва да тичаме за мечовете си? — попита под носа си Пеещата сабя.

— Да — кимна Мия. — Но внимавайте, всичките са изработени от обсидиан, не от стомана. Остри са като стъкло, но са чупливи. Стигат да направиш няколко удара с тях и след това не стават за нищо. Отбранявайте се с щитовете, не с оръжията си.

— Откъде знаеш това? — попита Фуриян.

— Какво значение има, по дяволите? — изръмжа тя. — Да свършваме с това.

— Без магьосничество, Врано — предупреди я той. — Ще заслужим този венец или ще умрем славно.

Пеещата сабя погледна и двамата.

— Бийте се като един, или умрете сами, забравихте ли?

— Гладиати! — провикна се едиторият. — Пригответе се!

Мия се сгъна като спринтьор с очи, вперени в двата меча в средата на кръга.

— Успех, сестрице — рече Пеещата сабя. — Братко. Нека Господарката на океаните да те закриля.

— Да — кимна Фуриян. — Аа да те благослови и пази, Тсана да направлява ръката ти.

Мия примигна срещу потта в очите си. Шумът гърмеше в ушите й. Тя погледна към кипналата тълпа, потърси едно момиче с боядисана в червено коса и сини очи като прегорялото небе. Сянката й затрепери по краищата, плисна се като вода към сянката на Фуриян.

— Закриляй ни, майко — прошепна тя.

— Гладиати! — изрева едиторият. — Започвайте!

Мия се впусна в силен бяг, колкото я държаха краката, без да изпуска от поглед мечовете. Въздухът изгаряше дробовете, от отсрещния край на арената насреща им спринтираше коприненката, тълпата ревеше като побесняла. Пеещата сабя летеше на няколко крачки зад нея, дългите й крака тупкаха гладко, най-отзад се носеше Фуриян.

Мия стигна ръба на платформата, прескочи пропастта и се приземи върху следващата платформа. Клинът под краката й се завъртя по посока на часовниковата стрелка, гигантските колела застъргаха отдолу. Пясъкът хрущеше под ботушите й и с един скок тя се прехвърли на следващия низ от по-малки клинове, които бяха в близост до сърцето на арената. Без да отделя очи от коприненката, която тичаше с всички сили и все повече се приближаваше до лъскавите черни мечове. Сърцето й се сви, когато осъзна…

… тя ще ме изпревари.

Мия се пресегна през подвижните платформи, пясъчната вихрушка, мощните зъбчати колела. Сянката й потрепери, когато сграбчи сянката на коприненката и я заплете в ботушите й. Ишках изсъска, препъна се за миг и Мия хукна към централния плинт. Ала изруга, щом усети, че сенките й се изплъзнаха и нозете на Ишках се освободиха.

Проклетият Фуриян…

— Без магьосничество! — изкрещя той зад нея.

Ишках стигна централната платформа, шестте й ръце се развиха като змии и грабнаха дръжките на шест безпощадно завити ятагана. Тълпата нададе вой, слънчевата светлина се отрази в обсидиана. Мия скочи на плинта, но коприненката се извъртя, три от мечовете й проблеснаха, извиха се като коси във въздуха право към гърлото й. Момичето ахна, хвърли се наляво, падна на рамото си и се превъртя под свистящите ятагани зад Ишках. После още със зяпнала уста грабна два меча и ги издърпа.

Обърна се тъкмо когато Ишках замахна, мечовете й се размазваха пред погледа. Мия не посмя да отблъсне ударите меч в меч. Обсидианът щеше да се натроши, ако удареше под лош ъгъл, а Ишках имаше излишни. Вместо това направи стъпки встрани, вдигна облак прах, извъртя се наляво, надясно, преви гърба си назад, ала единият от ударите мина точно над брадичката й. Падна заднешком, превъртя се и клекна точно на ръба на платформата, където се олюля заплашително над подвижното море от стържещи метални зъбци.

Пеещата сабя нададе рев и нападна Ишках в тил, щитът й изскриптя в гърба на коприненката и я тласна напред. Жената полетя от платформата и падна върху друг отрязък, минаващ отдолу, превъртя се и скочи на крака. Бледните й безизразни очи светнаха, когато видя, че Мия се надигна, а Пеещата сабя отскубна един дълъг обсидианов меч. Ишках пристъпи към Фуриян, но той беше твърде далеч — Непадналия най-накрая се прехвърли върху централния плинт и взе друг обсидианов меч. Размаха го във въздуха и тълпата зарева възторжено. Надбягването беше свършило, всички състезатели се бяха снабдили с оръжие. Сега можеше да започне истинската битка.

Ишках разпери ръце, ятаганите застинаха в лъскаво ветрило, и без звук тя скочи обратно на централния плинт. Тримата Соколи я посрещнаха, Мия първа се спусна напред бърза като светкавица и замахна ниско, а Фуриян завъртя меча си към главата на коприненката. Ишках се движеше със смайваща грация. Тя се измъкна встрани от ударите на Пеещата сабя и Мия, но когато вдигна единия от ятаганите си, за да отвърне на Фуриян, дръжката му се пръсна като тънък лед.

Коприненката се окопити, ятаганите разсякоха въздуха. Тя изрита яростно щита на Пеещата сабя и тя загуби равновесие. Мечовете на Ишках отвориха плитка рана на Фурияновата ръка. Един от тях изсвири покрай гърлото на Мия, одраска нагръдника й и направи широк процеп в кожата. И като си пое дълбоко дъх, шесторъката разтвори с ръмжене белите си като облаци устни и изплю яркозелена отрова право в лицето на Мия.

— … пази се!

Мия извика, изви се отчаяно, извъртя глава. Гъстата течност опръска шлема й отстрани. Щом се допря в метала, отровата засъска и прояде желязото като нажежено острие сняг. Мия се претърколи по-надалеч, изхлузи шлема си и примигна напрегнато. Отровата не беше пръснала в очите й, нито по кожата й, но, богиньо, беше на косъм…

Непадналия нададе яростен вик и размаха меч в безмилостна атака. Ишках го посрещна с два кръстосани ятагана, но те се строшиха в меча на Непадналия. Обсидианът се пръсна на малки парченца, Мия покри очите си, а коприненката изсъска гневно. Пеещата сабя замахна, но мечът й отскочи от бронята на Ишках. Докато Мия стане на крака, Фуриян заблъска Ишках с щита си и я принуди да отстъпи до ръба на платформата, а в това време още един от ятаганите й се разби на парчета в бронята на Пеещата сабя. Мия се хвърли в атака, направи висок финт и удари ниско, тълпата зарева, когато разсече бедрото на коприненката. Зелена кръв шурна по пясъка и късчета обсидиан се разлетяха, когато Ишках парира атаката на Мия, запрати единия от мечовете й на земята и го стъпка с ботуша си. Понечи да посече Мия с ятагана си, но момичето се превъртя и четвъртият меч на коприненката се пръсна в пясъка.

Мечът на Фуриян беше напълно здрав, от двата на Мия беше останал единият, а този на Пеещата сабя беше само малко поочукан. Ишках беше останала само с два меча и трима врагове. Тя удари едновременно и принуди Соколите да отстъпят, въздухът свистеше там, където замахваше. Фуриян мина в отбрана, като удряше с щита си където свареше. Пеещата сабя и Мия се биеха рамо до рамо, жената посрещна единия от ударите на Ишках с щита си, насочи меча й към земята и го пречупи на две. Ишках продължи да размахва последния си меч и счупената дръжка на предишния, а ударите свистяха към гърлото и корема на Пеещата сабя. Фуриян блокира високия удар с щита си, Мия отблъсна ниския и счупи последния меч на Ишках от дръжката. С яростен вик Пеещата сабя се хвърли напред, удари коприненката в корема с щита си и я изблъска заднешком от платформата. Ишках отчаяно изцъка с уста, но успя да се улови за ръба на минаваща платформа и издрапа отгоре й.

Тримата Соколи се изправиха един до друг, като едва дишаха. Коприненката обикаляше около централния плинт на платформата, безизразните й очи впити в тях. Тя все още стискаше дръжките на счупените си мечове, а светлите й очи се бяха залепили върху оръжията на враговете й. Обсидианът беше чуплив, ама не чак толкова. Макар че оръжията на Соколите бяха нащърбени и издраскани, ятаганите на Ишках се бяха оказали крехки като есенни листа. Ще рече човек, че…

Че…

Бавна усмивка разтегли устните на Мия.

— Изглежда разстроена.

— … значи усойницата е успяла…

— Предпочитам да не я наричаш така.

Мия се осмели да погледне към публиката, сърцето се разду в гърдите й и тя отново потърси в тълпата кървавочервената коса и красивите сини очи. Не знаеше със сигурност дали сместа, която беше измислила — една част калцитна киселина, две части боров оксид, — щеше да подейства на оръжията на коприненката така, както се беше случило на арената. Не знаеше дали Ашлин ще прояви достатъчно бързина и хитрост да се промъкне в недрата на арената и да намаже ятаганите с разтвора преди началото на мача. Но като гледаше строшените остриета в ръцете на коприненката и сравнително здравите в техните собствени, тя разбра, че Ашлин някак беше успяла. Коприненката беше изцяло обезоръжена и сега, даже с отровата и плашещата й бързина, везните между тях се бяха изравнили.

Тълпата крещеше, подканяше Соколите да й видят сметката.

Фуриян изгледа намръщено Мия.

— Мачът се оказва по-лесен, отколкото някой предполагаше.

— Представи си ти — отвърна момичето.

— Врано… — изръмжа Фуриян.

Мия го изгледа косо и му смигна.

— Стига сте говорили — изплю гневно Пеещата сабя. — Дайте да изкормим тая грозна кучка!

Соколите вдигнаха оръжия и се приготвиха за атака.

— Мечове! — извика едиторият.

Мия чу тътен, обърна се към една платформа в края на арената. Сърцето й се сви, когато пясъкът потрепери и десет нови обсидианови меча се издигнаха от прахоляка.

— По дяволите… — измърмори тя.

— … да разбирам ли, че с усойницата не сте знаели за тези…

— По дяволите, мамка му, по дяволите!

— … о, това е чудеееесно…

Тълпата ревна, щом Ишках хукна към здравите мечове, като скачаше от една въртяща се платформа на друга. Мия се стрелна след нея, а другарите й се затичаха подире й. Платформите се въртяха и обръщаха — един голям танц на мекверка, който беше невъзможно да предугадиш. Потта щипеше в очите на Мия.

Ашлин е трябвало да се досети, че ще има резервен план, в случай че всички участници си строшат оръжията, но сега нямаше време да хленчи — новите ятагани не бяха намазани с нейната смес. Ако Ишках ги докопаше, битката щеше да излезе честна, а това не можеше да се случи. Но докато тичаше, Мия осъзна с примряло сърце, че коприненката пак ще стигне до мечовете преди нея.

— Фуриян? — задъхано изрече тя.

— Не! — изрече злобно Непадналия и прескочи тътнеща пропаст.

Тя изплю пясъка от устата си, поклати глава и въпреки изгарящия пек на двете слънца отгоре се протегна към сянката на Ишках. Усети я хладна и мрачна в ръцете си как се повдигна нагоре като змии, за да се увие в краката на коприненката. Жената се препъна, падна на колене, шлемът се катурна от главата й и полетя към колелата на мекверка отдолу. Но рязко изтръгнат, откъснат от ръцете й, мракът се изплъзна между пръстите й.

— Проклет глупак, проклет да си! — изкрещя Мия със сгърчено лице.

— Победата трябва да се спечели! — отвърна разярено Фуриян. — Не да се краде!

Ишках стигна при оръжията, хвърли треските от своите в пропастта и издърпа шест нови — този път дълги мечове, не ятагани. Докато тримата се препъваха и скачаха от платформа на платформа към нея, тя се обърна към тях. Беше величествена гледка със сабите, които свистяха във въздуха в почти хипнотичен танц. Мия първа стигна до платформата, приведе се и хвърли шепа пясък в лицето на Ишках. Беше й останал само един меч, затова щом коприненката залитна назад и започна да търка очи, Мия се хвърли към останалите мечове, грабна още един и замени първия си. Превъртя се, когато остриетата на коприненката се забиха в пясъка, а тълпата ахна, щом ботушът й срита Мия в ребрата. Ударът беше унищожителен, Мия усети да се пукат ребра, в гърдите й избухна огън. От устните й се разхвърчаха пръски, лицето й се изкриви, тогава Ишках вдигна меча си и…

Тряс! — чу се звук, когато Пеещата сабя запрати щита си в лицето на коприненката. Ишках изпищя, залитна и публиката нададе вой, когато видя, че ъгълът му се беше забил в едно от очите й и го беше сплескал като яйчена черупка. От раната потече зелена течност, с пъшкане от болка Мия се навдигна на крака, изтръгна от пясъка два нови меча. Пеещата сабя прескочи пропастта, Ишках изпищяааааааааааа пронизително, дюимерката вдигна нащърбения си меч и посрещна атаката й.

Мечът на Пеещата сабя се строши с първия удар, разярената коприненка остави дълбоки рани по рамото й и разби един от своите мечове отстрани в шлема й. Жената падна на колене, в черепа й отекна метален звън. Но тъкмо когато Ишках вдигна мечовете си, за да нанесе смъртоносен удар, Фуриян с вой прескочи бездната и блъсна врага с щита си. Двамата паднаха на земята, счепкаха се, а щитът му се плъзна по пясъка.

Непадналия възседна коприненката, заби пръсти в кървящата й очна кухина и заудря с юмруци в лицето, и пак, и пак.

— Мръсна кучка! — Фрас! — Знаеш ли кой съм аз? — Фрас! — Аз съм Не…

Ишках изписка и изплю отровна храчка. Жлъчната зелена течност опръска нагръдника на Фуриян и незащитеното му гърло и мъжът изкрещя, когато отровата започна да го гори. Той падна назад, задращи с нокти шията си и се затъркаля по пясъка под рева на тълпата. Ишках се изправи с гъргорещо ръмжене, грабна мечовете си и ги вдигна над главата си да го довърши.

Мечът на Мия проблесна и отклони удара на Ишках, но тя пак удари, счупи меча на Мия при дръжката и замахна към главата й. Момичето се отдръпна назад и извика, когато острието проряза челото й, отвори бузата й и очите й се напълниха с кръв. Тя се олюля назад, падна на едно коляно и Ишках пак я изрита яростно в гърдите, а огънят в счупените ребра на Мия избухна в бяло. Останала без въздух, тя се строполи назад в пясъка и едва се задържа да не падне от ръба на платформата.

С дивашки вик Пеещата сабя развъртя врата си и дългите й солни кичури засвистяха като метални коси във въздуха. Остриетата бръсначи, които жената беше сплела в краищата на плитките си, разкъсаха лицето на Ишках и долната част на ръцете й. С по един меч във всяка ръка Пеещата сабя се хвърли в атака и влезе лице в лице в бой с коприненката над простряното тяло на Фуриян. Сабите й пореха въздуха, свистяха, фучаха, пееха, направиха на сол едно от оръжията на Ишках и се забиха надълбоко в кръста й. Сабята усука китката си, натроши обсидиановия меч в раната и от нея рукна зелена кръв. Ишках нададе зловещ писък и разсече до кокал предмишницата на Пеещата сабя, която се опита да отблъсне удара. Празен юмрук фрасна жената в лицето, меч изсвистя към гърлото й, Пеещата сабя залегна и коприненката ритна врага си в лицето с коляно.

Изхруска кост, гърбът на Пеещата сабя се изви като лък и тя полетя назад, шлемът изхвръкна от главата й, носът й стана на пихтия. Като придържаше с една ръка разкъсаните си черва, Ишках последва жената, изрита я зверски в слънчевия сплит и тя се претърколи по платформата. Мия стана на крака, от разрязаната й буза капеше лигава кръв, и ахна, когато видя, че Пеещата сабя всеки миг ще се изтърколи през ръба.

— … МИЯ, НЕДЕЙ!

Беше безразсъдно. Направо глупаво. Нейната цел тук беше победата, не геройствата, а и Пеещата сабя не й беше приятелка. Но Мия се хвърли с отчаян вик през платформата, заби останалия си меч дълбоко в пясъка и сграбчи Сабята за ръката. Тя нададе вик, когато изхвърча от ръба, и повлече Мия със себе си. Момичето изпищя, но спря падането им, като с едната ръка стискаше здраво Пеещата сабя, а с другата се държеше за дръжката на меча. Но огънят в счупените й ребра избухна отново. Тълпата зарева в почуда, кървящото лице на Мия се сгърчи в агония. Ребрата й се притискаха отстрани на платформата, гигантските зъбци скърцаха на три метра под тях, докато парчето земя продължаваше да се върти около сърцето на арената. Ръката й се хлъзгаше от кръвта, тялото й плуваше в пот.

— Дръж се! — извика тя.

Пеещата сабя изохка силно от раздиращата болка с кървавото си кашесто лице. Погледна към движещия се мекверк под тях, нагоре към Мия и поклати глава.

— Пусни ме!

— Ти полудя ли? Катери се!

— Твърде тежка съм, а ти, глупачке, си кожа и кости! Пусни ме!

— Бийте се като един или умрете сами!

Ишках беше коленичила и с две ръце притискаше страшната рана, която Пеещата сабя беше издълбала в корема й, зелен ихор капеше от сплесканото й око, лицето й беше насечено. С разкривени черти тя затърси опипом в пясъка, сграбчи един паднал меч. И под шепота на възторжената тълпа се надигна със силата на планина.

— Убий ги! — зарева тълпата. — Убий ги!

— О, по дяволите… — изпъшка Мия. — Катери се, жено!

Ишках започна да се приближава като котка, слънчевата светлина проблясваше по меча й. Мия сгърчи лице, постара се да не изпуска Пеещата сабя, докато тя се катереше нагоре. Ребрата й надаваха писъци, лицето й пулсираше, зъбите й скърцаха от болка. Ръцете й бяха заети и тя не можеше да улови сенките, както беше правила хиляди пъти преди…

— … мия, погледни!

Зад коприненката, която се приближаваше дебнешком, се размърда Фуриян. Той изсули шлема си, месата на брадичката, челюстта и гърлото му шуплеха на мехури в сълзяща плът, гърдите му хъркаха. Виковете на тълпата се превърнаха в песен, ритъм, пулсиращ с всеки удар на сърцето й.

— Убий ги! Убий ги! Убий ги!

— Фуриян! — изкрещя Мия.

Непадналия вдигна глава, видя, че Пеещата сабя се мъчи да се издърпа за рамото на Мия, а лицето на момичето беше омазано с кръв. Само няколко крачки оставаха на коприненката да довърши и двете.

— Фуриян! — изрева с пълно гърло Мия. — Мрака!

Ишках изръмжа, приближи се, оголила острите си като игли зъби.

— Убий ги! Убий ги! Убий ги!

— Действай! — изкряска Мия.

Пеещата сълзи се прехвърли над ръба, като се катереше по Мия. Само на две крачки от тях Ишках вдигна меча си. Със сгърчени пръсти и оголени зъби Непадналия протегна ръце към сенките под нея и омота краката й в тях.

Коприненката се препъна, изсъска смутено. Тълпата спря да напява, затаи дъх. Мия се изправи от ръба, лицето й беше свито в агония. Фуриян изохка, падна по корем и пусна мрака, Ишках направи крачка напред, разсече гърба на Пеещата сабя, сряза кожата, плисна кръв. Пеещата сабя се свлече с вик, а Мия с отчаян крясък измъкна обсидиановия си меч от земята, извъртя се, за да избегне удара на Ишках, и отсече ръката й от лакътя.

Коприненката изпищя, зелената кръв плисна като фонтан. Тълпата гореше, виеше яростно. Мия се извъртя, сведе ниско глава и като нанесе удар в крака на коприненката, я принуди да падне на колене. Арената изригна в оглушителен рев, седемдесет хиляди гласа се издигнаха в кресчендо — Убий я! Убий я! Убий я!, — слънцата палеха над главите им, кръвта барабанеше във вените й, сърцето удряше грохотно в гърдите й, Мия изкрещя, замахна с две ръце и с цялата си сила, с целия си гняв, с цялата си болка отсече главата на Ишках от раменете й.

Плисналата кръв опръска Мия в топло лепкавозелено. Тялото на Ишках потрепери, шестте ръце се сгърчиха конвулсивно и тя се прекатури от края на платформата във въртящите се зъбчати колела под тях. Мия сбръчка лице при звука на клокочещото хрущене, извърна очи, като продължаваше да стиска в ръката си окървавения обсидиан.

И все пак…

… Аз успях.

Мощно изсвириха фанфари, платформите изскърцаха и като се разтресоха, спряха да се въртят. Гласът на едитория се издигна над дивия кръвожаден рев на тълпата и отскочи от стените на арената.

— Граждани на Айтрия! Вашите победители! Соколите на Ремус!

Тълпата обезумя, аплодисментите гръмнаха оглушително. Пеещата сабя се изправи на крака, лицето й пламтеше от болка и тържество, кръвта се лееше обилно от раните й. Но независимо от всичко, тя се усмихна широко, прегърна със здравата си ръка Мия през рамото и я целуна по окървавената буза.

Ние успяхме…

Пеещата сабя се завъртя, стисна ръката на Мия, вдигна я високо към небето и силно извика:

— Как й е името?

— Враната! — изреваха те.

— Как й е името?

Нозете тропаха, ръцете пляскаха, думата гърмеше над пясъците.

— Враната! Враната! Враната! Враната!

Мия погледна към кървавия меч в ръката си, после към Фуриян, който се беше свил на топка в праха и стискаше с ръце люто разраненото си гърло. Вдигна поглед към ложата на сангуила, видя изправената Леона да се взира с ужас към Фуриян. До нея стоеше Аркад и мрачно пляскаше с вдигнати ръце.

Помисли си за Божигроб, за Венатус Магни, за мястото, което нейната победа им даваше сега. Помисли си за Брин, която прегръщаше мъртвия си брат и ридаеше. Помисли си за баща си, който я държеше за ръце, докато я въртеше във вихрен танц из някаква пищна бална зала, нейните ходила стъпили върху неговите. Майка й, която я караше да гледа как той увисна на въжето, а през това време й шепнеше думите, които щяха завинаги да окажат въздействие върху Мия, докато надеждата, която децата дишаха, а старците оплакваха, отслабваше и се разпръсваше като пепел на вятъра.

„Никога не трепвай. Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.“

Как ми е името?

— Враната! Враната! Враната! Враната!

Как ми е името?

— ВРАНАТАВРАНАТАВРАНАТАВРАНАТА!

Мрачно доволство в душата й.

Топла кръв по ръцете й.

Мия затвори очи.

Вдигна меча си.

О, майко, най-черна майко, в какво съм се превърнала?