Джей Кристоф
Божигроб (39)

36.
Божигроб

Ашлин се прокрадваше през Града на костите и мостовете като кинжал през консулско сърце. Виковете на страх се усилваха на арената зад гърба й, ала сърцето на момичето запя, когато катедралите из целия град забиха погребално камбаните си.

— Черна майко, успяла е!

Захапа устна и потисна ожесточената си усмивка.

— Успяла е!

Забърза още повече над каналите и по кривите широки пътища в квартала на реброродените. Трите слънца печаха отгоре, жегата беше неумолима, цялата беше плувнала в пот. Би спряла за глътка въздух, но нямаше време. Ако съдеше по виковете и хаоса, които се вдигаха в далечината от арената, мълвата за смъртта на Скайва се носеше през града като горски пожар. Скоро Червената църква щеше да научи, че техните обичани покровители са мъртви, и цялата ярост на чираците на Нашата Господарка на Благословеното Убийство щеше да се стовари на главите им.

Трябваше да се срещне с Меркурио в некропола, а после с Мия на пристанището. Оттам щяха да се плъзнат по морето, където нито едно острие или член на Духовенството не можеше да им хване дирите. Тогава щеше да си почине. Да си отдъхне. Да потъне в обятията на Мия и никога, никога повече да не се откъсне от тях.

Ашлин бързаше в сянката на Ребрата, мина по широк мраморен мост към Ръката с меча. Въздухът бавно се изпълни с песента на камбанните удари, в града звънтяха уплашени викове. Едно момче с ококорени очи притича, като махаше с шапката си и викаше с писклив глас:

— Убиха консула и кардинала!

— Убийци! — чу се далечен крясък. — Убийци!

Ето я оградата от ковано желязо, която опасваше домовете на божигробските мъртъвци. Мушна се през високите порти, стигна до една врата с издялан върху нея човешки череп и слезе във влажните сенки на некропола. Бързо и безшумно се промъкна крадешком през криволичещите тунели от бедрени кости и ребра и стигна до гробницата на някакъв сенатор, отдавна потънал в забвение. Дръпна малък лост, който отвори тайна врата към купчина прашни кости, и накрая се вмъкна в коридорите на параклиса на Червената църква.

Мрак.

Тишина.

Най-сетне в безопасност.

Тя хукна към разпиляната стая на Мия, взе един малък кожен вързоп и безценния й меч от гробнакост. Вранските очи на дръжката светнаха в червено на мъждивата светлина, а Аш хвърли поглед на празното легло, празните стени, празната тъмнина. И като се врътна на пети, хукна обратно по коридора към кабинета на Меркурио.

— Готов ли си да…

Сърцето й спря. Зад писалището на Меркурио седеше възстара жена с къдрава посивяла коса, подпряла брадичка на върховете на пръстите си. Изглеждаше мила и добра, а очите й светнаха, когато огледа Ашлин от глава до пети. Тя седеше в епископското кресло, но повече щеше да й прилича да седи край весело огнище с внуци в скута и чаша чай до лакътя.

— Почитана майко Друсила! — промълви Ашлин.

— О, не, млада ми доня Ярнхайм — възрази старицата. — След твоето предателство, което доведе до убийството на лорд Касий, аз вече не съм Почитаната майка. Сега съм Господарка на остриетата.

Ашлин се огледа. Обгърнати в мрака я чакаха още четири фигури — цялото Духовенство на Червената църква. Аалеа с нейния черен смъртоносен поглед и кървавочервените й устни. Паякоубийцата гледаше заплашително в изумруденозелена рокля. Мишелов с неговите старчески очи и младежка усмивка. И накрая слепият, обърнат към тавана взор на Солис, който въпреки всичко я наблюдаваше смръщено.

Ашлин стисна Мииния меч от гробнакост.

— Къде е Меркурио? — попита тя.

— Божигробският епископ вече се прибра в Тихата планина — рече Солис.

— Оказа малко съпротива — додаде Мишелов. — Боя се, че трябваше да го натупаме.

Паякоубийцата я погледна с черните си искрящи очи.

— Някои от нас горещо се надяват, че същото ще може да се каже и за теб, дете.

— Моля! — Друсила посочи стола пред нея. — Седни.

— Или какво? — попита Ашлин с нарастващ гняв. — Не можеш да ме убиеш, както уби татко ми, стара краво! Картата е жигосана върху мен. Ако аз умра, тя ще се изгуби завинаги.

— Моля, седни, доня Ярнхайм — чу се глас.

От стаята на Меркурио излезе мъж и вътрешностите на Ашлин се вледениха. Беше висок, болезнено красив, сребърни нишки осейваха тук-там черната му коса. Носеше дълга тъмнолилава тога, на челото му златен венец.

— Не… — прошепна Ашлин.

— Ако искахме да те убием, отдавна щеше да си мъртва — рече консул Скайва. — Затова, моля те, седни, преди да се принудим да прибегнем до… неприлични сцени.

— Ти си мъртъв — прошепна Ашлин. — Аз видях как умря…

— Не си — отрече Скайва. — Но признавам, че приликата беше свръхестествена.

Очите на Ашлин се ококориха, когато взе да проумява…

— Тъкачката — изпъшка тя. — Мариел е дала на друг твоето лице…

— Винаги си била умница, Ашлин — усмихна се Аалеа.

— Дано ни простиш съпътстващата драма — рече консул Скайва. — Но такава хитрост е необходима за човек с толкова много врагове като мен.

Ашлин огледа внимателно лицата им, мозъкът й щракаше.

Те са знаели.

Те са знаели през цялото време…

Но защо не са ни спрели…

… Освен ако не са искали ние…

Като кутия пъзел, от която не липсва нито едно парченце.

Всички заеха местата си.

— Ти си искал кардинал Дуомо мъртъв — шепнешком изрече тя. — Но не си могъл да платиш на Църквата да го убие. Той е бил защитен от Червеното обещание. Само едно острие би било достатъчно способно, за да го очисти… Но е било необходимо острието да е готово да предаде Духовенството. Така репутацията на Църквата остава непокътната, а ти получаваш врага си мъртъв.

— А щом се покажа чудодейно жив на обичащите ме божигробски жители…

— Те ще те заобичат още повече.

— И няма да остане сянка на съмнение за трайните беди, които заплашват републиката ни.

— А ти ще си купиш четвърти мандат като консул…

— О, не — усмихна се широко Скайва. — Този венец вече е купен. Но след това жестоко убийство на върховния кардинал пред очите на цялата столица на най-светия празник на Аа! Повтаряй след мен, млада ми доня Ярнхайм. Постоянни. Извънредни. Пълномощия.

Устните на Ашлин се свиха презрително.

Ама че его има този глупак…

Момичето хвърли вързопа си настрани с почти нехайно презрение, тръшна се на предложения стол и вдигна крака на писалището на Меркурио, току пред носа на Друсила. Старицата я изгледа застрашително, но Мииният меч от гробнакост още беше в ръката на Аш и пръстите й барабаняха по дръжката.

— Всичко си предвидил, а? — попита тя консула.

— Предвидих достатъчно.

— Освен онази част, където Мия задигна сина ти?

Усмивката бавно угасна на устните на Скайва.

— Това… беше жалко — призна консулът и един мускул заигра на лицето му. — Не трябваше да пускам момчето на игрите с двойника. Жена ми… нали разбираш, тя не може да има деца. Затова го глези, може би твърде много. — Устните на Скайва пак се извиха в усмивка, тънка и смъртоносна. — Но все едно. Аз държа в ръцете си любимия учител. А сега пипнах и любимата. И колкото и студено да е сърцето й, мисля си, че дъщеря ми няма да причини зло на собствения си брат.

Подът се срина под нозете на Ашлин.

— Дъщеря ти?

Тя усети движение зад себе си. Бърз поглед към вратата й разкри мършаво момче с пронизващи сини очи, облечено в черен кадифен жакет. Ням, както винаги, но ножът в ръцете му изглеждаше достатъчно остър, за да нареже светлината на шест. Последния път, когато го беше видяла, той беше вързан в оковите на луминатите благодарение на нейното предателство. Беше готова да се обзаложи, че той е от онези хора, които са злопаметни.

— Добре ли си, Тих? — попита тихо.

Зад него видя другите, намръщени, ядосани — всичките остриета без съмнение.

— Време е да тръгваш, Ашлин — обади се Друсила.

— О, не — изхленчи Ашлин. — Може ли да остана още малко и да послушам злорадствата на консула? Толкова ми харесва да слушам как този негодник обяснява, че бил помислил за всичко.

— Не си ли съгласна, доня Ярнхайм? — усмихна се Скайва.

— Боя се, че съм принудена да не се съглася, консул Скайва — усмихна се в отговор Ашлин. — Защото човек, който мисли за всичко, би трябвало да се сети да надникне във вързопа ми, преди да го захвърля. Човек, който обича по-малко собствения си глас, можеше и да чуе фитила на смъртоносната бомба в него.

Очите на Друсила се разшириха. Ашлин се хвърли встрани и в същия миг вързопът избухна с оглушителен гръм. Солис прелетя през стаята и се заби в стената. Алхимичният огън подпали Духовенството. Тих излетя през вратата, жакетът му пламна, а останалите остриета се разхвърчаха като сламки.

Ашлин скочи и побягна, ушите й кървяха, дрехите й пушеха, главата й се въртеше от взрива. С Мииния меч в ръката тя търчеше през некропола, поне три остриета бяха по петите й. Като препускаше през засукания лабиринт, тя се изкачи на по-горните нива и излезе в гробището, слънцата зажулиха гърба й. Трябваше да стигне до пристанището, трябваше да…

Кама се заби в задната част на бедрото й и одраска костта. Тя изпищя и се препъна, падна на плочките и си ожули ръцете и коленете. Стисна зъби, превъртя се и измъкна камата. Изправи се и видя четири остриета да я настигат. Тихи и мрачни, черните им очи притежаваха твърдостта на кремък. Изпечени убийци. Всеки от тях беше буря без капка милост към онзи, когото щеше да удави.

Ашлин вдигна Мииния меч от гробнакост.

Изгледа убийците и се усмихна мрачно.

— Предполагам, че искате да ме отведете жива — ухили се тя. — Предварително се извинявам…

— Да — отвърна водачката им. — Ние също.

Ашлин примигна. Погледът й се размаза. Светът се завъртя. Погледна кръвта по разтрепераните си пръсти, която течеше от раната на бедрото й, надолу към камата, която я беше уцелила, и най-накрая забеляза потъмняването на стоманата.

Отрова.

— Май трябваше да го оч-чаквам… — изпелтечи тя.

Мрачен хлад пробяга по тялото й. Окървавената й кожа настръхна. Слънцата отгоре печаха силно, но в некропола сенките бяха тъмни, почти черни. Някаква фигура с качулка и наметало се изправи зад остриетата, в ръцете й мечове от нещо, което можеше да бъде само гробнакост. Тя нападна най-близкия убиец, отсече главата почти от раменете му. Другите се обърнаха бързо като мухи, вдигнаха оръжията си, но фигурата се движеше като светкавица и удари с гробнакост веднъж, два, три пъти. И преди Ашлин да успее да примигне, четирите остриета лежаха мъртви и окървавени на каменните плочи.

— Зъбите на Гърлото — прошепна тя.

Не беше човек. Това беше ясно. О, под наметалото имаше форма на мъж — висок и широкоплещест. Но ръцете й… ’паст и кръв, ръцете, които стискаха дръжките на мечовете, бяха черни. Сенчести и полупрозрачни, пръстите се увиваха около тях като змии. Ашлин не виждаше физиономията, но малки черни ластари се извиваха и гърчеха изпод празните места в качулката и я придърпваха над лицето. И макар че беше пълна светлина и трите слънца горяха високо в небето, белите облачета на дъха увиснаха пред устните му, цялото тяло на Аш потрепери от студ.

— Кой си ти?

Нещото свали назад качулката си. Мъртвешкибяла кожа. Солни кичури, които се гънеха като живи. Катраненочерни и кухи очи. Но дори с отровата, която се разнасяше във вените й, докато целият свят потъваше бавно в небитието, Ашлин навсякъде щеше да разпознае лицето му.

— ЗДРАВЕЙ, АШЛИН — поздрави я той.

— ’Паст и кръв! — изрече тя шепнешком.

Мракът я поглъщаше.

— Трик?…