Джей Кристоф
Божигроб (12)

9.
Прекрачване

Мия вървеше бавно с подноса върху обърнатите си нагоре длани. В коридора се размина с други момичета, които носеха чаши със златнопиво, дълбоки съдове с лилав съненцвят или стъкленици с мастило. Беше си оставила ризата в стаята, но под корсета и роклята не беше свалила бричовете си, а мечът, кинжалът и торбичката с орисно стъкло бяха вързани за бедрата й. Тя продължи предпазливо по коридора, като се надяваше, че е самият образ на спокойствието, а не момиче, под чиято фуста се поклаща малък оръжеен склад.

В края на коридора стигна до стълбището и понечи да мине като бриз покрай двете скали от мускули, без да каже и дума. Но единият заговори и тя замръзна насред крачката си.

— Добър вечер, Бел.

Тя беше вързала златната куртизанска маска над своята, а на главата си беше сложила напудрената перука на Бел. Беше по-висока с цели две педи от слугинчето и доста по-яка, но формите й бяха почти същите и точно върху тях се бяха залепили очите на наглеца.

— Ласло — тихо каза тя и направи лек реверанс.

— Глупак — беше й казала Бел. — Само му се усмихни кокетно и ще те пусне да минеш.

— Изглеждаш елегантен както винаги — усмихна се Мия.

— Къде отиваш с това? — попита вторият мъж и огледа подноса.

— Дарио — беше предупредила Бел. — Подлец. Но още по-тъп и от Ласло.

Мия кимна към горния етаж.

— Толивър и Веспа поръчаха бутилка за Донята.

Дарио погледна Ласло и измърмори:

— Не бива да пускаме никого, докато…

— Пламналата патка на Аа, човече, остави я — рече Ласло. Той погали с пръст Мия от горе до долу по ръката и тя трябваше да се озапти да не му отреже дланта от рамото. — Продължавай нагоре, гълъбче.

С настръхнал гръб от мисълта, че зрял мъж нарича едно четиринайсетгодишно момиче своето „гълъбче“, Мия внимателно се заизкачва по стълбището. Според казаното от Дарио картата още я нямаше, но продавачът трябваше скоро да пристигне. Докато вървеше по излъскан коридор, украсен с картини на голи мъже и жени, чу ромона на дъжда по покрива. В края я чакаше двойна врата, пазена от двама души, и благодарение на разузнаваческите сведения на Затъмнение Мия знаеше, че зад тях е кабинетът на Донята.

— … ВЪТРЕ ИМА ПЕТИМА МЪЖЕ И МИШЕНАТА ТИ… — чу се тихо ръмжене в краката й.

— … макар че единият няма да бъде проблем…

Четирима мъже, плюс Донята, плюс хората, които щеше да води продавачът на картата.

Черна майко, защо все трябва да е трудно?

Мия беше решила да изчака в някоя странична стая, докато чуе, че продавачът е пристигнал, но пазачите пред вратата на кабинета зяпаха право в нея.

— Затъмнение — прошепна тя, — слез долу и се огледай за нашия продавач.

Щом усети, че сянката й се размърда, тя намести перуката си, отиде весело до кабинета и поздрави двамата мъже с усмивка.

— Максис, Донато, хубава вечер — рече тя и направи реверанс.

— Бел, не бива да…

Още преди Донато да довърши възражението си, тя беше потропала по вратата с крак. След миг вратата се отвори широко и Мия се озова лице в лице с висок дюимер, чиито страни бяха изрисувани с изящни татуировки, а широките му гърди бяха загърнати в елегантна жилетка със златни копчета.

— Не ви ли казах никакви гости, докато тя пристигне.

— Опитах се да я спра, тъпият Ласло е вино…

— Кой е? — чу се нисък звънтящ глас отвътре.

С един последен мрачен поглед към пазачите дюимерът отвърна през рамо:

— Бел. И пиячка.

— Четири дъщери, пуснете я да влезе. Мога да изпия Морето на звездите.

Браави позяпа Мия още малко, после се отмести от вратата.

Мия мина леко като бриз^[1], отбелязвайки мислено калъфите с рапирата и кинжала на колана на разбойника. Стаята представляваше огромен будоар и по периферията чакаха още трима браави. Макар че до един бяха облечени като реброродени франтове, всеки от тях беше въоръжен до зъби. По стените висяха изящни картини, а мебелите бяха тапицирани с червена коприна. Огромно легло заемаше голяма част от сцената, а върху него спеше красив млад мъж.

— Остави го там, Бел. И бъди така добра — не се бави.

Една фигура от тъмното заговори с нисък дрезгав глас, който Мия най-накрая определи като женски. Когато говорещата излезе на светло, Мия видя черна коса и остри като кинжал скули. Тя носеше монокъл на сребърна верижка около врата си и тъкмо си провираше главата през копринена риза с изящна кройка. Мия тутакси я разпозна от скицата в кожения калъф на Солис — Донята, главатарката на Контетата.

— Не му обръщай внимание, той ще поспи малко. — Донята се усмихна и кимна към похъркващата фигура на леглото. — Днешните младежи… никак не са издръжливи.

Мия отвърна с учтив, както се надяваше, смях, и остави подноса точно където й бе показано. Пазачите не й обръщаха никакво внимание — двама бяха достатъчно близо, че да бъдат пометени от взрива на орисното стъкло, а сянката й можеше да задържи поне още един на място. Момчето за любов на леглото нямаше да бъде пречка. Пет малки крачки и щеше да разпори гърлото на Донята. Всичко зависеше от това кого щеше да доведе продавачът на кар…

— … ТЯ ИДВА… — чу се шепот в ухото й.

— Доня — извика един от пазачите пред вратата, — имаме компания.

Главатарката на браави кимна на Мия да отиде в ъгъла.

— Посади се там и гледай загадъчно, съкровище. Само че растенията не говорят, нали?

Мия кимна и се скри в сянката. Чу кратък шепот пред вратата на будоара. Навън протътна гръмотевица. Един силует мина покрай пазачите — нисък, безспорно женски, — облечен в свободна, сива като хоросан роба, леко подгизнала от бурята навън. Лицето на жената беше покрито с качулка, измежду гънките се виждаха искрящи сини очи. Най-различни оръжия бяха привързани към тялото й и сърцето на Мия се разтупка, когато зърна дървен калъф за карти, преметнат през рамото й.

— Виж ти, виж ти — рече жената. — Колко хубаво и драматично, нали.

— Дошла си сама — някак замислено произнесе Донята.

— Такъв ми е стилът на работа — отвърна новодошлата и влезе в стаята.

Думите й бяха заглушени от качулката й, но имаше нещо…

Тези очи.

Този глас.

Не може да бъде!

Новодошлата хвърли поглед на голия млад мъж на леглото и Мия с крайно стегнатия й корсет.

— Хубава гледка. Но е малко пренаселено, не мислиш ли?

— Това е моят стил на работа — отвърна Донята. — И аз си имам две златни правила в този живот, дребничката. Никога не се доверявай на мъж, който говори за майка си без благодушие, и никога не се доверявай на жена, която носи маска без повод.

Новодошлата извъртя очи към тавана, свали качулката си и от нея се изплъзна дълга бойна плитка от златоруса коса. И докато коремът на Мия се преобърна целият първо на една страна, после на другата, новодошлата свали платнената маска и разкри лице, което Мия познаваше почти толкова добре, колкото своето.

Тресна светкавица. Ноктите на Мия захапаха дланта й.

Мътните ме взели, Черна майко…

Беше Ашлин Ярнхайм.

Когато за последно се бяха видели, те се гледаха от двете страни на прашния път в Последна надежда. Нападението на луминатите се беше провалило, джустикусът беше убит. Но Троицата на врата на Ашлин беше държала Мия надалече достатъчно време, за да може Аш да избяга.

А ето я сега тук в Божигроб.

Носи точно тази карта, която Мия беше пратена да открадне…

’Паст, какво става тук?

— Картата у теб ли е? — попита Донята.

— Парите у теб ли са? — отвърна Ашлин.

Донята кимна на един от пазачите, който подхвърли на момичето дрънчаща кесия. Ашлин я улови във въздуха, развърза я и извади една монета. Не беше меден просяк, нито свещеник, а…

Злато.

Мия поклати глава.

Богиньо, цяло състояние…

— А сега твоята част от сделката, ако обичаш — обади се Донята.

Ашлин свали калъфа с картата от рамото си и го подметна на Донята. Жената отвори единия му край с тихо щракване и извади от крайчеца навит пергамент. Мия зърна необичайно писмо и сърповиден символ в ъгъла.

— Е — въздъхна Ашлин, — колкото и да ми е приятно, долу мярнах една красива червенокоска, затова ще…

Тя не довърши изречението си, защото пазачите на входа хлопнаха вратата с целия полагащ се драматизъм. Мия поклати глава и се замисли дали трябва да извади първо орисното стъкло, или меча си. Спря се на алхимичните бомбички, наруга Ашлин, която като първа глупачка беше влязла в леговище на браави и говореше така самоуверено, сякаш мястото беше на баща й. Тя наистина ли си мислеше, че това ще свърши другояче?

Глупачката погледна през рамо, сините й очи се присвиха.

— Би ли помолила напетите си момци да ми направят път, доня?

— Боя се, че не — отвърна главатарката на браави. — Върховният кардинал беше недвусмислено категоричен по въпроса какво да те правим, след като златото премине в твои ръце.

Сърцето на Мия се разтуптя лудо.

Кардинал Дуомо ли? Как беше замесен той в цялата тази работа?

Нова гръмотевица отекна навън, светлината проблесна между процепите в завесата. Донята се подпря на писалището си и се усмихна.

— Изненадана съм, че толкова ме улесни, дребничката, признавам си. А Дуомо ме предупреди, че с баща ти сте имали остър като бръснач ум.

— Аз чух същото за теб — рече Ашлин, докато с едно око следеше браавите, които бавно оформяха ветрило край нея. — Представи си разочарованието ми.

— Не се бой, няма да трае дълго — усмихна се Донята.

Ашлин кимна към калъфа с картата в ръцете й.

— Знаеш ли поне накъде води?

— Не. Не си вра носа в неща, които не ме засягат.

— Ще трябва да поработиш върху това — усмихна се Ашлин. — Защото един любопитен нос щеше да забележи фалшивото дъно на калъфа, който са му дали. И жена, не толкова запленена от собствения си глас, щеше да чуе кремъка, който запали фитила на смъртоносната бомба в него.

Очите на Донята се ококориха. Ашлин се хвърли настрани, а Мия едва успя да запази самообладание и да се претърколи зад леглото преди калъфът с картата да се взриви с оглушителен гръм. Донята политна към другия край на стаята и беше мъртва още преди да се стовари на пода. Трима пазачи бяха поразени от алхимичния снаряд — дюимерът разби вратите с подпалена жилетка, останалите главорези бяха пометени като горящи сламени клечки.

Стаята се изпълни със задушлив дим. Главата на Мия бумтеше тежко от експлозията.

— Зъбите на Гърлото! — изплю тя и се помъчи да стане.

— … МИЯ!

— … добре ли си?

Ашлин отпуши ушите си и се изправи. Грабна кесията със злато и като измъкна къс меч от колана си, го заби в стенещия браави на пода до нея. Увери се, че Донята е мъртва и набързо довърши пазачите, които все още мърдаха, после се обърна към слугинчето в димящия шифон, което лежеше до кревата.

— Извинете, мидоня, но аз…

Мия се превъртя по гръб. Маската й беше изхвръкнала при взрива, ушите й пищяха, пред погледа й се мержелееше. Господин Благ се появи на рамото й, Затъмнение в краката й и с оголени прозрачни зъби изръмжа така, че звукът отекна по пода.

— ’Паст и кръв! — пророни Ашлин.

Сините й като чисто небе очи се бяха вторачили в котката сянка на рамото на Мия. А сега се фокусираха върху господарката му.

— … Мия?

— Четири проклети дъщери… — чу се друг глас.

Мия присви очи през мъглата и видя Ласло, Дарио и още три Контета на вратата да се взират с ужас в касапницата в кабинета. Дарио затвори очите на трупа на главатарката, а Ласло — на фигурата, увита в сиво.

— Убийте я! — изрева един от главорезите.

Ашлин хукна безмълвно към прозореца, хвърли кинжала си и разби стъклото. Контетата се втурнаха вкупом след нея и повече по инстинкт, отколкото от предвидливост, Мия бръкна под роклята си и метна едно от белите орисни топчета в краката им. Алхимичното кълбо гръмна силно и гъст облак бял Несвяст обгърна разбойниците.

Ашлин се прехвърли на външния перваз и хвана копринено въже, вързано за каменния гаргойл отгоре. Без да погледне назад, тя се изкатери по стената и изчезна.

Мия се изправи колебливо на крака с още звънтящи уши и като се олюляваше, стигна до перваза на прозореца. Беше със стегнат корсет и дълга рокля — не най-подходящото облекло за катерене на бордейски стени даже и без мозъчно сътресение. Но безстрашна както винаги, тя хвана здраво въжето, увисна над пететажната пропаст и се изкатери на покрива тъкмо навреме, за да види как Ашлин скача на покрива на съседния публичен дом.

— Затъмнение, викай Джесъмин! — изрева тя. — Господин Благ, идваш с мен!

Сенчестият вълк изчезна, а Господин Благ прелетя над покрива след жертвата им. Мия тръсна глава, за да спре звънтенето, и хукна с все сили. Ботушите й не ставаха за гонитба, а от дъжда керемидите на покрива бяха толкова коварни, колкото и змията, която преследваше. Мия се подхлъзна, спря с ругатня и започна да разрязва полите си с кинжала, за да може да тича по-бързо.

Главата й се въртеше. Осем месеца бяха минали, откакто не беше виждала Ашлин Ярнхайм, и почти не й се вярваше, че сега момичето е тук. Двамата с баща й бяха влезли в съюз с джустикус Ремус, който целеше да срине Червената църква. Нима сега се беше съюзила с върховния кардинал?

Мия прогони въпроса от съзнанието си, доряза прогизналите поли и се впусна в бяг. Когато надникна над покрива на публичния дом, видя как Ашлин скача долу на калдъръма, но беше прекалено далече, за да стигне сянката й. Без да се страхува, че ще падне, тя се прехвърли през ръба и започна да се спуска от прозорец на прозорец с побелели пръсти върху хлъзгавия от дъжда камък. Когато стъпи на настилката, хукна през божигробските улици и мина по Моста на сълзите^[2].

Алшин бягаше сякаш самата Майка беше по петите й и като дим ту се скриваше, ту изскачаше от тълпата. Мия хвърчеше след нея, на два пъти я изгуби от поглед и се заблуди в лабиринта от канали и остри чупки на уличките. Но Господин Благ прелиташе като вятъра от покрив на покрив, над навеси и фронтони, и се провикваше над рева на лятната буря.

— … наляво, наляво…

— … уличката покрай бакалиите…

— … не, другото ти ляво…

Мия излезе на главен път и се мушна под оста на галопиращи кон и каруца, избягвайки шепата куцоскоци^[3], които Ашлин хвърляше зад себе си. Върволица след върволица — къщи, храмове с прозорци като празни очи, тесни мостове и криволичещи канали. Насочиха се към квартала на реброродените и Ребрата се издигнаха в окъпаното от бурята небе. Ашлин се затича по една сляпа улица, отскочи наляво, после надясно по зидарията, издрапа догоре и се прехвърли над счупените стъкла на върха.

Мия я последва, порязвайки собствените си длани до кръв. Ашлин пак тичаше по коварномокрите от дъжда глинени керемиди. Мия прескочи разстоянието между два покрива и за малко да се подхлъзне, когато една керемида се счупи под измокрените й ботуши. Ако паднеше, в най-добрия случай щеше да се размине със счупен крак, а в най-лошия — с натрошен гръбнак.

Къде, по дяволите, се губят Затъмнение и Джесъмин?

Мия видя напред Базилика Гранде — готически шедьовър с мраморни шпилове и стъклописи. Троицата с трите слънца лъщеше на всеки прозорец, блещукаше на върха на всяка камбанария. Мия си спомни онзи пъленмрак, когато беше на четиринайсет — десетките мъже, които изкла тук при опита й да убие консул Скайва, който се беше провалил. Аш знаеше за слабостта й, когато видеше свещените символи на Всевиждащия, и явно се надяваше, че базиликата е достатъчно осветена, за да отблъсне здрачина по петите й.

Хитруша. Но не става така тази работа…

Аш измъкна от колана си ново тънко въже с кука. Преметна го над канавката пред базиликата, полетя над пространството и се изкатери на покрива. Мия се затича с все сила с надеждата да прескочи разстоянието, но даже с Господин Благ, който ядеше страха й, тя разбра, че пропастта е прекалено широка. Спря на ръба и загледа Ашлин, която се катереше пълзешком по керемидите. Едва си поемаше дъх. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне.

Мия извади един нож от ботуша си и се прицели. Беше потопила камите си в Несвяст и даже най-леката драскотина щеше да повали момичето като чувал с тухли. Но колкото и да й се искаше, Мия осъзна…

Трябва ми жива.

Тя свали кинжала, погледна облите камъни на десет метра под нея. Един скитащ се из парка на катедралата послушник вдигна глава, видя я и ченето му увисна от изненада.

— Дявол го взел… — измърмори тя.

— … такова разстояние не трябва да те смущава…

Мия погледна котката сянка в краката си. Пак надолу към пропастта.

— Не мога да скоча чак дотам, невъзможно е.

— … неотдавна ти слезе от върха на Философския камък чак до острова на божигроб точно в тази катедрала. премина през града като дете, което прескача локви…

— Това беше по пъленмрак, Господин Благ.

— … после стори същото в тихата планина…

— Да, обаче слънцата никога не са надзъртали на онова място.

— … сега вали. очите на аа са скрити зад облаците…

— Не виждаш ли, че тук отвън не съм толкова силна?

Не-котката въздъхна и поклати глава.

Ашлин беше стигнала върха на катедралния покрив и се обърна да погледне Мия. Русата й коса беше израснала и намокрена от дъжда, беше полепнала за почернялата й кожа. Красивите й очи бяха сини като пламнало от слънцата небе. Мия си спомни какво беше направила Аш с Трик и усети как пръстите й се свиват в юмрук.

Момичето отсреща се усмихна. Вдигна два пръста до очите си и посочи Мия през бездната, използвайки знаците на Безсловесния.

Виждам те.

И с тънка усмивчица ваанийката й прати целувка.

Тогава Мия кипна. Видя как Ашлин офейка към камбанарията на базиликата. Господин Благ можеше да я последва. Мия можеше да слезе на улицата и да започне гонитба. Но преднината на Аш вече беше голяма, а и, честно казано, всички цигарилоси, които беше изпушила напоследък, сега й натежаха.

Беше й дошло до гуша да тича.

Добре, да става каквото ще…

Мия протегна ръце през пропастта, под калносивото небе. Смътни бяха сенките под забулената слънчева светлина, но тя пак усещаше двете очи на Аа, които горяха в небето. Тънкият слой облаци и дъжд не можеше да удържи гнева на бога и Мия чувстваше как той пърли тила й. И все пак…

И все пак…

Тя познаваше мрака. Познаваше песента му. Спомни си как го беше почувствала по пъленмрак. Проникнал в пукнатините, в порите на града, запълнил катакомбите под кожата му. Мрака, който тя хвърляше в краката си, мрака, който живееше в гърдите, в утробата й, на всички места, които светлината никога не огряваше. И като стисна зъби и потрепери, тя проникна в тези топли и кухи места, протегна ръката си до сянката на камбанарията

    и прекрачи
               през
                      празнината
                                   под нея.

Главата й се замая, повдигна й се, стомахът й се качи в гърлото. Тя залитна назад, олюля се, целият свят се раздвижи под краката й и Мия едва не падна върху желязната ограда долу. Плочките се хлъзгаха от дъжда под краката й. Тя разбра, че се намира на покрива на базиликата и се помъчи да възстанови равновесието си. В същото време Ашлин изплува от ослепителната светлина с кама в ръка.

— … мия!

Камата проряза въздуха, Мия се огъна назад и се отърва на косъм. Вдигна меча си от гробнакост и се опита да се задържи на крака. В устата й горчеше. В очите й се стичаше пот.

— … мия!

Аш пак замахна и я притисна гърбом в стената на камбанарията. Мия вдигна меча за отбрана, дишаше тежко, мигаше, мъчеше се да накара земята да спре да се върти.

— Научила си два-три нови трика, а, съкровище? — Ашлин се ухили с кинжал в ръката.

Спусна ръка по крака си, потърси нещо в ботуша си. Отне й малко време, но накрая напипа каквото търсеше и извади дълга златна верига, в чийто край се въртеше ярка светлина, която подейства като ритник в корема на Мия.

Троицата на Аа.

Мия изсъска, сякаш я бяха попарили с вряла вода. Господин Благ изпищя и се плъзна по покривите по-надалеч. Камбаните на базиликата отброиха часа и към тях се присъединиха другите неизброими катедрали, пръснати из Града на костите и мостовете. Мия падна на колене и повърна. Агонията можеше да я принуди да закрещи. Гледката на тези три слънца — бяло злато, розово злато, жълто злато — я заслепяваше. Тя заотстъпва заднешком покрай камбанарията, вдигнала ръце, за да предпази очите си от ужасната изгаряща светлина.

— Значи старият трик още работи — отбеляза Ашлин.

Камбаните замряха, дъждът продължаваше да се изсипва отгоре. Аш се огледа наоколо, надзърна над водосточната тръба на базиликата надолу към пропастта. В двора сега се беше появил още един послушник на Аа и двамата заедно сочеха момичетата на покрива.

— Радвам се да те видя, Мия — тихо произнесе Аш.

— М-майната… ти…

— Чудех се дали Друсила ще прати теб да ме убиеш. Мисля, че от всички тях ти ме познаваше най-добре. — Аш врътна свещения символ на пръста си. — Запазих това за всеки случай. Но кажи на онази свадлива стара кучка да дойде сама, ако ме иска мъртва. Защото аз със сигурност отивам при нея. При нея и цялата й весела шайка.

Аш сложи медальона на врата си и се превърна в силует на фона на ужасната палеща омраза. Гневът на бога, който изгаряше, ослепяваше Мия.

— Съжалявам, че са пратили теб, Мия — въздъхна Аш. — Винаги съм те харесвала. Ти не си за онова място. Онези убий…

Камата се заби в рамото й. Кръвта рукна — яркочервена сред дъждовните капки. Аш се завъртя настрани, друг нож изсвистя покрай бузата й и отряза кичур от косата й.

— Предателка!

И докато русата къдрица падаше, премятайки се към плочите, Джесъмин се покатери над улуците и се нахвърли на Ашлин с извадена рапира.

 

 

Миризмата на топла храна ги посрещна още щом излязоха от подземието.

Магѝстрата беше дошла да ги вземе от къпалнята точно след двайсет минути с вързоп нови дрехи. Даже Сидоний не беше чак такъв глупак, че да я накара да чака.

Щом облече всичко, което й дадоха, Мия се изкуши да попита къде е остатъкът от премяната й. Носеше парче подплатен сив плат около бедрата и кожен колан, който го придържаше да не падне. Гърдите й бяха пристегнати с друго парче подплатена сива басма, връзките на кожените сандали стигаха до средата на прасците й. Другарите й бяха облечени още по-оскъдно — само парчета плат около бедрата с тежки кожени чашки, които предпазваха висулките им от най-лошото по време на тренировките, и сандали. Времето преди пълна светлина беше толкова горещо, че липсата на дрехи нямаше да пречи на никого. Но за въображението не оставаше нищо…

Сидоний размърда насам-натам покривалото си.

— Чувам, че тази година всички реброродени благородници от Гроба носят същото.

В миг един от стражите измъкна палката си и го удари отзад по краката. Якият мъж падна с вик по колене.

— За последен път — в мое присъствие ще говориш само когато те питат — рече магѝстрата. — Ако пак си забравиш мястото, ще те накарам добре да го запомниш. Спокойно може да умреш на пясъка и без език в устата.

Сидоний изсумтя нещо за извинение и Мия с въздишка му помогна да стане. Якият айтриянец не беше най-острият меч, който беше срещала, но когато живееш като куче, не си избираш сам бълхите.

Стражите отведоха триото горе на верандата. Гладиатите бяха накацали по дългите пейки и нагъваха кашата от паниците с апетита на хора, които цял ден са се потили под палещите слънца. Магѝстрата кимна на един тънък като клечка мъж с кожена престилка, който разсипваше храната. Той имаше едно кривогледо око, един кръг на бузата си и два-три зъба в устата. Майката на Мия я беше предупредила никога да не се доверява на готвачи, дето са кожа и кости. Но от друга страна, когато живееш като куче…

— Нахранете се — заповяда магѝстрата и преметна през рамо дългата си сива плитка. — Утре ще ви е нужна много сила.

Сидоний се запъти към готвача като човек с цел, другите двама го последваха. Мия осъзна, че от предната вечер не е слагала троха в устата си, но под глада все още изпитваше онова студено гадене от по-ранния следобед. Когато огледа лицата на гладиатите, начело на първата пейка откри Фуриян. Мъжът беше стегнал дългата си черна коса в плитка и между залците разговаряше с дюимера.

Щом тя влезе, той вдигна глава и също толкова бързо изви поглед встрани. Въпросите горяха в главата на Мия, напираха зад зъбите й.

Търпение.

Тя последва Сидоний до гърнето с овесената каша и грабна една дървена паница. Лигите само дето не потекоха от устата й. Джезвето с кокали сипа един голям кашест черпак на Матео.

— Ой, аз бях първи, хърбо! — изръмжа Сидоний.

Една месеста лапа отмести готвача встрани и грабна черпака. Мия разпозна едрия лийсиец с лице като изтърван пай. Главата му беше обръсната, само един тънък кичур черна коса беше оставена като гребен на петел. Лицето му беше сипаничаво, усмивката закривена, но не като на дяволит мошеник. По-скоро като на човек, който като бебе често е падал на главата си.

— Добър ви ден, благородни ми приятели — поклони се той. — Добре дошли в колегиум „Ремус“.

Сидоний го поздрави с кимане.

— Моите благодарности, братко.

Мия забеляза, че всички останали гладиати гледат. Косъмчетата по врата й настръхнаха.

— О, не си струва да ми благодариш — отвърна Пая. — Касапина, така ми викат. Касапина от Амай. — Лийсиецът ги огледа с усмивка. — Дълго пътуване от Градините, а? Сигурно сте прегладнели повече от проститутка в мензис на опашка за безплатна храна.

— Точно така — кимна Сидоний. — Не сме яли от снощи.

— О, след малко ще напълните търбусите. В цялата република няма по-добра помия от тази, която ни поднася нашата домина. — Той потри замислено брадичката си. — Кашата обаче може да е малко безвкусна. Но не се бой, аз знам с какво да я подправя.

С широка усмивка едрият лийсиец бръкна в парчето плат на чатала си. И без повече да се церемони, си извади пишката и пусна една звучна и дълга струя в гърнето с овесената каша.

Гладиатите избухнаха във виещ смях, заудряха по масите и започнаха да крещят гръмко в такт името на Касапина. Якият лийсиец погледна Мия право в очите и изцеди последните капчици от мехура си, сетне се обърна пак към Сидоний. Усмивката му се беше изпарила.

— Ако пак ме наречеш „братко“, ще се изпикая във вечерята ти и ще те удавя в нея. Братята и сестрите ми под този покрив са гладиатите. — Касапина се удари в гърдите. — Докато не оживееш в Ситото, ти си нищо.

Касапина се върна при кашата си, а неколцина от другите го тупнаха по гърба. Мия стоеше с паницата в ръка, прясната воня на урина изпълваше ноздрите й.

— Вече не съм толкова гладна — призна тя.

— Да — обади се Сидоний. — На едно мнение сме, Гардже.

Триото си намери една празна пейка. Мия и Сидоний гледаха, докато другите гладиати нагъваха порциите си. След като хвърли поглед на скръбните им физиономии, Матео загреба една лъжица от своята каша и я сипа в паницата на Сидоний, после още една на Мия. Едрият айтриянец не можа да повярва. Мия погледна Матео в очите.

— Сигурен ли си?

— Яж, мидоня — усмихна се той. — Ти би сторила същото за мен.

Мия сви рамене и двамата със Сидоний изгълтаха храната наведнъж. Едрият мастиф се завъртя в столовата, душейки по пода за остатъци. Дойде при Матео, огледа празната му вече паница и замаха с късата си дебела опашка.

— Съжалявам, приятел — въздъхна Матео. — Ако ми беше останал един залък, щях да ти го дам.

Мия изгледа косо момчето, което потупа едрото псе, почеса го зад ушите и се ухили, когато задният му крак взе да тупка по пода.

— Казва се Зъб — чу се един глас.

Мия погледна нагоре и видя малкото момиче на име Магот да седи на една греда над главите им. Спомни си как като малка се катереше по същите тези подпори, а майка й я хокаше, докато баща й се радваше. Така ставаше винаги с тях — джустикус Корвере угаждаше на момчешките й импулси, а донята се мъчеше да направи от нея трофей, който един ден да омъжи добре. Мия се запита как ли щеше да се стече животът й, ако нещата се бяха развили иначе. Къде щеше да бъде сега, ако генерал Антоний беше станал крал с помощта на баща й. Навярно някъде, където нямаше да има дамга на бузата и в носа да й вони на пикня…

— Зъб — усмихна се Матео и потупа кучето по гърба. — Хубаво име.

— Той те харесва — рече момиченцето.

— У дома имах хрътки. Умея да се грижа за тях.

Той се усмихна по-широко, черните му очи засияха. Несъмнено, твърде добър за това място. Но Магот явно одобри, сведе глава, за да скрие руменината си, и се отдалечи лазешком.

Когато вечерята свърши, гладиатите бяха отведени долу в избата. Мия, Сидоний и Матео тътреха крака най-отзад. Не им отправяха дума, освен за да им заповядат, не им обръщаха внимание, освен за да ги смушкат или да им се присмеят. Едва след няколко часа живот на дъното на варела на Мия взе да й писва. Тя се зачуди къде ли е сега Господин Благ, дали е стигнал вече до Бяла крепост и се е срещнал…

— Май нашият шампион е прекалено добър, за да спи с нас, останалите плебеи — измърмори Сидоний. — Тъп женчо.

Мия проследи погледа на айтриянеца и видя как отвеждат Фуриян навътре в крепостта вместо долу в казармите.

Ваанийката се обърна към Сид, смръщена като облак.

— Дълъг език имаш, айтриянецо. Няма да те изпускам от очи.

— Жените обикновено първо ме черпят — ухили се Сидоний. — Но, добре, щом така ти харесва, доня. Къде искаш да го туря?

Мия завъртя очи и въздъхна. Ваанийката тикна ръката си под покривалото на Сидоний и стисна силно. Той изцвърча.

— Натикай си го в задника, глупав идиот! — изплю тя. — Фуриян Непадналия е шампион на колегиума. Той спи отделно от нас, както му се полага. Можеш да говориш гадости за него, когато го победиш в игрите. Дотогава си дръж устата затворена, за да не ти я затворя аз!

— Мърдай! — изрева стражът зад тях.

Момичето пусна скъпоценностите на Сидоний и заслиза гневно по стълбите. Едрият айтриянец се отпусна върху Мия и тъй като тя вече го беше изритала по висулките днес, беше достатъчно великодушна да го придържа по пътя.

— Имаш подход с жените, не ще и дума, Сид — въздъхна Матео и го подхвана под другото рамо.

— И м-майка ти каза същото — сгърчи лице едрият мъж.

Гладиатите се събраха в преддверието и с едно завъртане на онзи странен ключ в мекверка на стената тежката врата се вдигна към казармите зад нея. Мия беше въведена в просторна клетка, поръсена с прясна слама. След нея влязоха Сидоний и Матео. Щом всички гладиати заеха полагащите им се клетки, стражът в преддверието дръпна един лост. Вратите се затвориха с трясък, мекверк ключалките щракнаха с глух звук и след миг всеки боец беше заключен зад желязна решетка, дебела над три сантиметра.

Сега Мия разбра защо донята оставяше собствеността си да спи на тъмно и хладно тук долу. При цялата й любов към нейните скъпи Соколи, Леона не искаше някой от тях да излети от кафеза си.

Алхимичните лампи светеха слабо и гладиатите си говореха в мрака. Мия се заслуша в говора на бойците, забеляза смесицата от диалекти и тембри. Дюимерката с многото татуировки имаше собствена килия отсреща с истински каменни стени, които предлагаха известно уединение. Под вратата Мия чу тихо пеене.

Без предупреждение разговорите замряха и тишината се спусна като мъгла. Мия чу познатото дрън-туп, дрън-туп по каменния под. Видя внушителната фигура на екзекутуса да накуцва между килиите с омразния камшик в ръка. Дългата му прошарена коса беше нагласена като грива около раменете му, брадата му явно току-що бе вчесана. Грозният белег разсичаше лицето му и хвърляше дълга сянка върху чертите му.

— Както по всичко личи, отдавна не съм влизал между тези стени — изръмжа той. — Ако имате сила да седите и да си приказвате като жени край стана, явно не са ви изцедили добре.

Екзекутусът мина покрай килията на Мия, ала не благоволи дори да я погледне. Върна се куцешком до тежката назъбена врата и се обърна, сините му очи присветнаха в мрака.

— Отпочинете си, Соколи — провикна се той. — Утре ви чака дълъг ден. Имате думата ми.

Вратата се затвори с воя на мекверка. Мия поклати глава, изруга под нос. Сидоний също измрънка, ала едва доловиха какво казва — заради счупения нос.

— Дано утре да получа шанс срещу този кучи син в кръга. Ще му избия щита и ще изчукам трупа му, преди да е изстинал.

— За тази работа ти трябва пишка, бъзльо.

Язвителната бележка се чу отсреща. Мия вдигна очи и видя Касапина, Осквернителя на кашата, който ги наблюдаваше между решетките на кафеза си. Лицето му беше само крив нос и сипаничава кожа, а тялото му бе като на кръпки от белези.

Сидоний изгледа навъсено гладиатите.

— Ако пак ми кажеш бъзльо, ще убия теб и цялото ти скапано семейство.

— Говори си, не ми пречиш, дребосък. — Устните на Касапина се извиха в грозна усмивка. — Ще видиш колко полза ще ти донесе това, когато излезеш на кръга с екзекутуса.

— Пфу, да не мислиш, че не мога да танцувам с това старо куче?

Касапина поклати глава.

— Говориш за един от най-великите гладиати, стъпвали на пясъка, тъпако! Той ще те сдъвче и ще си почисти зъбите с костите ти.

Сидоний примигна:

— Ъ?

— Никога ли не си чувал за Червения лъв от Айтрия?

— ’Паст и кръв! — Мия погледна към вратата, през която беше излязъл екзекутусът. — Това е Аркад?

Матео потърка очи и се понавдигна.

— Кой е Аркад?

Касапина му се присмя.

— Кръгли невежи, цялата ви компания…

— Наричаха го Червения лъв — обади се Мия.

— Екзекутусът е бил роб като нас? — попита Матео.

— Не като тебе, жалък мухльо! — изръмжа Касапина. — Той беше гладиат!

— Победител във Венатус Магни преди десет години — поясни Мия с притихнал от благоговение глас. — Ултима представляваше масов бой. Всички гладиати, записани за игрите, бяха пуснати на пясъка за последната битка. На всеки двайсет минути изпращаха по един воин, докато накрая клането не свърши. Сигурно бяха почти двеста.

— Двеста четирийсет и трима — уточни Касапина.

— И екзекутусът е убил всичките? — пророни Матео.

— Не сам — обясни Мия. — Но когато касапницата приключи, беше единственият, който стоеше на крака. Хората казват, че оттогава пясъците в Божигроб променили цвета си.

— И го кръстиха Червения лъв — додаде Касапина. — Спечели свободата си под знамената на Леонид, разбираш ли? Стоеше изправен, а кракът му беше така натрошен, че след това трябваше да го отрежат. — Той се присмя на Сид. — Още ли искаш да танцуваш с него, дребосък?

Сидоний се намръщи, но си замълча.

— Заповядах ви да заспивате! — чу се вик откъм тежката врата.

Касапина подсмръкна и се превъртя на сламеника си. Матео последва примера му, а след няколко ругатни Сид се сви на кълбо с гръб към тях. Мия седеше умислена в мрака.

Алхимичните глобуси избледняха и светлината им постепенно угасна. В казармите се спусна мрак и само през цепнатините на стълбите отгоре се процеждаше едва-едва слънчевата светлина. Мия усети как мракът полази по скалпа й и кожата й настръхна. Въздухът тук долу беше задушен, тежък от вонята на слама и пот. Но поне беше тъмно.

Тя се почувства почти като у дома си.

Почака час, докато гърдите на всички започнат да се повдигат и спускат равномерно в съня. Матео говореше нещо насън. Сидоний похъркваше тихо. Мия се огледа в тъмното и се увери, че събратята й спят дълбоко. Затвори очи. Затаи дъх

и прекрачи
        от сенките
               в своята килия
                         в сенките отвън
                                  в преддверието.

Стаята се завъртя пред очите й и тя се подпря на стената за опора. Усещаше жегата от двете горящи слънца в небето. Приведе се ниско и надникна през тежката врата навътре към килиите. И доволна, че отсъствието й не е било забелязано, се запромъква нагоре към кулата като бриз.

Без Господин Благ или Затъмнение в сянката й сърцето й туптеше лудо и дланите й се потяха от страх. Познаваше крепостта така добре, както знаеше името си, но без втори чифт очи се чувстваше сам-сама. Можеше да почака, докато котката сянка се завърне с вести от Бяла крепост, но въпросите й не можеха. От деня на бащината й смърт Мия не бе спряла да се пита каква е. Сега от всички отговори я деляха минути…

Движеше се бързо, в главата й отекваха всички уроци на Шахид Мишелов. Ослуша се за стъпките на стражите, които обикаляха на долните етажи. Вътре патрулираха само двама и не беше трудно да им се изплъзне — промъкваше се през копринените завеси и се криеше по пътя за кухнята.

Тя беше празна и от недохранения готвач нямаше и помен. Но в килера беше пълно с провизии и Мия навря главата си там, докато преяде. Ако искаше да оцелее в Ситото, тя се нуждаеше от всяка троха сила, която можеше да събере. Открадна две стоманени вилици и безшумно се изниза от кухнята.

Пак се изплъзна на патрула, като през цялото време се вслушваше в ужасното усещане под лъжичката и вървеше пипнешком. Подмина дълъг гоблен, който изобразяваше Венатус — гладиатите се бореха срещу фантастични зверове. По коридора бяха наредени брони на гладиати, в чиито качулати шлемове и нагръдници от полирана стомана се отразяваше слънцето. Стигна до една стая с решетъчен отвор и железен кофар и страхът се навдигна у нея като кипнала вълна.

А зад нея…

Тя извади двете вилици от парчето плат, което покриваше слабините й, и изви зъбците им в стената. Ослуша се за стражите, коленичи пред ключалката и се зае да я отключи. Не след дълго катинарът щракна, след него се отвори и вратата и след бегъл поглед през рамо за стражите тя се вмъкна вътре.

Две ръце я стегнаха за врата, извиха се, преметнаха я през едно широко рамо и я хвърлиха с трясък на пода. Главата й се удари в каменните плочи, а един лакът се заби в гърлото и пред очите й заиграха звезди. Тя примигна нагоре и видя чифт искрящи кадифени очи, красиво лице, опасано от развети гарвановочерни кичури.

Фуриян, Непадналия.

Седеше отгоре й и я задушаваше с тежестта си. Гризящото я отвътре усещане я обзе изцяло, но то все по-малко приличаше на прилошаване и все повече на неудържим глад. Но още по-належаща беше нуждата й от въздух.

Мия мушна една от вилиците в ямата под мишницата на шампиона. Един хубав напън и щеше да пробие ребрата му и сърцето зад тях. Хубаво я затъкна в празнината и се опита да не зацвърчи, когато Фуриян притисна още повече гърлото й.

Момичето натисна още по-силно стоманата. И накрая Фуриян отпусна хватката си и се отдръпна толкова, колкото да й позволи да диша.

Гласът му беше дълбок и мелодичен. Очите му имаха кафявия цвят на тъмен шоколад — прекрасни, но с горчив привкус. Мия се опита да не обръща внимание на това, че тялото, с което я притискаше, беше изцяло голо.

— Какво правиш тук, робиньо?

Със свободната си ръка Мия хвана лакътя му и бавно го отмести.

— Трябва да поговорим — отвърна тя. — Братко.