Джей Кристоф
Божигроб (33)

30.
Антракт

Двама пътници се срещнаха на една мръсна уличка в малко градче край морето.

Първият беше дребен, слабоват като шепот, наподобяващ формата на котка. Повече от седем години вече носеше тая външност. Вече не помнеше какво е бил преди това. Късче от по-тъмен мрак с толкова съзнание, колкото да може да изпълзи от тъмнината под кожата на Божигроб и да потърси друг като себе си.

Мия.

Тя беше изгубила баща си в деня, в който се срещнаха. Обесиха го и той танцува пред простолюдието. Тя беше изпищяла така, че сенките потрепериха, а той беше последвал вика й, докато я откри с майка й. Образът на баща й гореше ярко в съзнанието й, когато той се пресегна и я погали. Но тя беше изгубила също и котенцето си. Вратът му прекършен в ръцете на джустикуса, който беше откраднал титлата на баща й заедно с живота му. По-ситна рана. Накрая му се стори, че е много по-разумно да си присвои формата на котенцето. Много по-добре, отколкото тази на бащата. Много по-лесно е да се обича нещо простичко.

Беше го кръстила Господин Благ. Отиваше му. Но някъде дълбоко в себе си котето, което не беше коте, знаеше, че това не е неговото име.

Вторият спътник беше по-едър и носеше облика си по-отдавна. Беше открила своя Касий, когато той беше само момче. Бито. Изгладняло. Ругано до забрава. Дете на айтриянската пустош, довлечено в окови в Града на костите и мостовете, където мизерията едва не го удави. Роднините на момчето ловяха вълци — това помнеше то даже когато беше в калта. И помнеше още, че вълците са силни и безпощадни. И тъй, тя се превърна във вълк и двамата преследваха всички, които се изпречваха на пътя им.

Беше я кръстил Затъмнение. Името беше близко до истината. Но някъде дълбоко в себе си, вълчицата, която не беше вълчица, знаеше, че това не беше нейното име.

Той й бе липсвал.

— … ЗДРАВЕЙ, ПИСАНЧО… — изрече не-вълчицата, която се беше излегнала на стената на една пристройка до странноприемницата.

— … здравей, мастийо… — отвърна не-котето от върха на купчина бурета.

— … СВЪРШЕНО Е, ЗНАЧИ?

— … свършено е…

Сенчестата вълчица извърна не-очите си към океана, кимна веднъж.

— … В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ЩЕ ПРЕДАМ НА АШЛИН, ЧЕ МОЖЕ ДА ХВЪРЛИ ОНЕЗИ ПАЛЯЧОВСКИ ДРИПИ…

— … ако успееш да я убедиш и тя да се хвърли заедно с тях в океана, ще ти бъда най-искрено признателен…

— … РЕВНОСТТА ТИ МЕ ОЧАРОВА, ПИСАНЧО…

— … пази се, скъпа, струва ми се, че току-що използва страшно дълги думи…

— … КАК ТАКА ХЕМ СЕ ХРАНИШ СЪС СТРАХ, ХЕМ ТОЛКОВА ТЕ Е СТРАХ?

— … от нищо не ме е страх…

— … ВОНИШ НА СТРАХ…

— … бъди добра душа и си обирай крушите, моля те…

— … НИЩО НЕ БИ МИ ДОСТАВИЛО ПО-ГОЛЯМО УДОВОЛСТВИЕ…

Вълчицата, която не беше вълчица, започна да избледнява като шепот, носен от вятъра. Но молбата на не-котето я задържа.

— … почакай…

— … КАКВО?

Господин Благ замълча за миг, търсейки думите.

— … ами теб… не те ли е страх? — попита накрая.

— … ОТ КАКВО?

— … не от. за…

— … ГАТАНКИТЕ ТИ МЕ ОТЕГЧАВАТ, КОТЕНЦЕ…

— … не се ли страхуваш за нея?

Сенчестата вълчица наклони глава.

— … ЗАЩО ДА СЕ СТРАХУВАМ?

Не-котката въздъхна и се взря в хоризонта.

— … понякога се питам какво правим с нея?

— … ПРАВИМ Я СИЛНА. КАТО СТОМАНА. БЕЗМИЛОСТНА КАТО БУРЯТА И МОРЕТО…

— … онова, което й взимаме… чудя се дали тя не се нуждае от него…

— … ЗА СТРАХА ЛИ ГОВОРИШ?

— … не, говоря за модния й вкус…

— … ЗА КАКВО Й Е НУЖЕН СТРАХЪТ, ПИСАНЧО?

— … онези, които не се боят от огъня, изгарят. онези, които не се боят от меча, ги посичат. а онези, които не се боят от гроба…

— … СА СВОБОДНИ ДА БЪДАТ И ДА ПРАВЯТ КАКВОТО ИМ ДУША ИСКА…

— … тя не е същата вече. никога не е била толкова невъзмутима. толкова безразсъдна…

— … И ТИ ХВЪРЛЯШ ВИНАТА ВЪРХУ МЕН…

— … двама се храним там, където по-рано беше един. може би взимаме твърде много. може би ние я направихме такава. коравосърдечна. коварна. жестока…

— … СИГУРНА СЪМ, ЧЕ СКОРОШНИТЕ РАЗКРИТИЯ ЗА ЧЕРВЕНАТА ЦЪРКВА И СЕМЕЙСТВОТО Й НЯМАТ НИЩО ОБЩО С ПРОМЯНАТА В ПОВЕДЕНИЕТО Й…

— … пак дълги думи…

— … ТОВА ЛИ БЕШЕ, ПИСАНЧО?

Не-котката погледна към небето — огненочервено, яркозлатисто и ослепителносиньо.

— … предстои разплата, затъмнение. очаква ни в града на костите и мостовете. усещам я. като това проклето слънце на хоризонта. приближава се все повече с всяка глътка въздух…

— … ТОГАВА ДОБРЕ, ЧЕ НЕ ДИШАМЕ…

Господин Благ въздъхна.

— … мразя те…

Затъмнение се засмя.

— … ХУБАВО…

И без нито звук повече изчезна.

Самотен пътник седеше на една мръсна уличка в малко градче край морето. Късче от по-тъмен мрак. Зачатък на съзнание, мечтаещо за увенчани с прозрачни криле рамене.

И тази, която щеше да му ги даде.

Мия.