Джей Кристоф
Божигроб (32)

29.
Въстание

Много беше заложил на едно момиче.

Стомахът на Сидоний се беше свил на топка от нерви, вече не помнеше кога за последно беше ял с апетит. Пет дни бяха минали, откакто Мия му предложи плана си в тъмнината на килията им, но оттогава Сид почти не беше мигнал. Вместо това нивганощем крачеше напред-назад в клетката си, гледаше втренчено мекверка на вратата и броеше часовете до началото.

Преди три дни Мия беше преместена в стаята на шампиона и за първи път, откакто беше пристигнал във Вранско гнездо, Сид беше останал сам. Сам със страховете си от предстоящото, от риска, на който всички се излагаха, от съдбата, която ги очакваше, ако се провалят. Той възлагаше толкова много надежди на Мия и толкова много тежеше на нейните рамене. Беше служил вярно на Дарий Корвере и виждаше как чертите, на които се възхищаваше у него, се надигаха със застрашителна прилика у дъщеря му. Храброст. Прозорливост. Свирепост. Ала Мия беше изгубила баща си още като дете и оттогава беше попадала в компанията на сенки и убийци.

Сидоний я харесваше. Но можеше ли да каже спокойно, че я познава?

Можеше ли да й се довери?

Преди три нивганощи доня Леона се беше срещнала с Варо Кайто и докато те пиеха и се гощаваха, под масата демонът на Мия беше подслушал всяка тяхна дума. Леона явно беше отрупала търговеца на плът с медени думи и медено вино, уговаряйки продажбата на Брин, Касапина, Феликс, Албанус, Пеещата сабя и самия Сидоний. Сумата беше тлъста и Леона щеше да успее да посрещне първото плащане към баща си, но това щеше да й излезе солено. Колегиумът щеше да се опразни, щяха да останат само Мия, Пробуждащия вълните и Фуриян. Леона щеше да рискува всичко с едно последно хвърляне на Магни. Но и през ум не й минаваше, че Соколите й се канят да хвърлят свой собствен зар.

Вечерята мина мълчаливо, гладиатите бяха потиснати. В къпалнята и край тренировъчните кукли шепнешком обсъждаха плана. Всички бяха съгласни, че шансовете за успех са толкова нищожни, че може да се проврат в цепнатина в калдъръма, и Сид надушваше миризма на страх във въздуха. Едно беше да рискуваш живота си на арената, съвсем друго да се изправиш срещу републиката. Администратиите. Самия Сенат. Всеки от тях разбираше, че това е крачка, след която нищо не може да се върне назад. Печатът от жигосването щеше да се изтрие едва няколко минути след смъртта им, така че нямаше как да скрият кои и какви са, ако искаха да продължат да дишат. Избягалият роб в републиката оставаше завинаги беглец.

И все пак беше по-добре да бягат, отколкото да умрат на колене.

Даже след няколкодневна допълнителна почивка Пеещата сабя продължаваше да носи дебела превръзка на гърба и ръката си. Ребрата на Мия още я боляха, но поне отново можеше да използва и двете си очи. Пробуждащия вълните и Сидоний още не се бяха възстановили напълно от последното състезание на арената, а Касапина все така куцаше — от само себе си се разбираше, че това не беше най-страховитият боен отряд, събиран някога. Но ако всичко минеше добре, те имаха на своя страна изненадата, а и всички до един бяха обучени гладиати.

Според уговорката продажбата им трябваше да се състои на следващия ден.

Кайто вече беше платил предварителната вноска.

Сега беше моментът — или никога.

Нивганощ се беше спуснала, хладни ветрове целуваха стените с цвят на охра, дяволи от прах танцуваха в градината. След предателството на Аркад доня Леона беше удвоила постовете около къщата и стражите бяха навсякъде. Но при все това гладиатите си разменяха шепнешком думи и тайни кимвания и всичко изглеждаше готово.

Но, дъщери, това чакане…

Седяха в мрака, без да продумват, никой не помръдваше. Гледаха как алхимичните кълба бавно потъмняха, а звуците в крепостта постепенно стихнаха. Сид чуваше Пеещата сабя да напява в килията си — без съмнение някаква последна молитва за късмет към майка Трелена. В килията от другата страна на коридора Касапина беше клекнал, поклащаше се напред-назад, готов да скочи.

Сид си спомни времената в легиона. В нощта преди битка винаги беше най-зле. В ония дни го крепеше вярата му в Аа. Предаността му към джустикуса. Утехата на събратята му луминати и увереността, че делата им са справедливи. Всичко това сега беше минало и само чистата съвест и дамгата на гърдите му го показваха. Вместо братя луминати, той имаше братя и сестри гладиати. Вместо вярата във Всевиждащия и заповедите на джустикуса, той възлагаше всичките си надежди на седемнайсетгодишната му дъщеря.

Много беше заложил на едно момиче.

Сидоний чу глух звук, слабия звън на метал в камък. Касапина също го чу, стана, уви ръце около решетките на килията си. Мия имаше два начина да ги освободи, щом веднъж се измъкнеше крадешком от стаята си. Или с груба сила да счупи мекверка и да вдигне вътрешните врати на килиите им, или да открадне главния ключ от постовите. Сид нямаше представа кой ще избере. Но сърцето му заби, когато видя по стълбите към подземното преддверие да пълзи силует, стиснал дървена палка в едната ръка и както личеше, железен ключ в другата.

— ’Паст и кръв, успяла е! — ухили се Касапина.

Мия превъртя ключа в мекверка, отключи вратите на килиите, вдигна назъбената врата, а Сидоний направи гримаса, щом чу стърженето на камък върху желязо. Гладиатите се измъкнаха тихомълком от казармата, събраха се в преддверието с изопнати нерви и свирепи усмивки. Сидоний прегърна набързо Мия и зашепна:

— Някакви затруднения?

Тя поклати глава.

— Четирима от стражите са вън от играта. Другите двама са в предния двор.

— Да запретваме ръкави тогава — прошепна Пробуждащия вълните.

— Да — кимна момичето. — И тихо, дявол ви взел.

Мия поведе групата нагоре по стълбите, където на плочите бяха проснати телата на четирима от стражите на Леона. Мъжете, между които беше и капитан Ганик, бяха облечени в черни кожени брони, соколови пера красяха шлемовете им. Всеки от тях беше получил удар с тояга и беше загубил съзнание. Гладиатите набързо им свалиха броните и Сидоний, Пробуждащия вълните, Касапина и Феликс ги навлякоха. Варената кожа не само щеше да ги пази, ако нещата загрубееха, но високите предпазители на бузите скриваха отлично дамгите им.

Разпределиха помежду си оръжията — дървени топори и къси мечове. В далечината Сид чу камбаните във Врански отдих да удрят четвъртия час. Чуваха и шума на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг. Ослепителната светлина на двете слънца струеше през отворените прозорци, копринените завеси се къдреха като вълни и гладиатите тайно се запромъкваха през крепостта.

Вървяха по коридора колкото се може по-тихо към залостените входни врати. Касапина и Пробуждащия вълните вдигнаха дебелия прът и гладиатите се струпаха на малка групичка на прага.

— Готови ли сме? — попита Сидоний.

— Да. — Пеещата сабя вдигна меча си в лявата си ръка.

Мия отвори вратата и гладиатите се спуснаха безшумно към външната решетъчна порта. Няколко мига отне на стражите да проумеят какво виждат, ала дотогава вече беше твърде късно. Сидоний фрасна единия право в гърлото и той се просна назад. Пробуждащия вълните блъсна другия страж и го затисна в стената на караулното помещение. Мъжът вдигна палката си, понечи да извика, но викът му се превърна в приглушен хленч, когато Мия затисна устата му с ръка и заби коляно в топките му. Той се преви като отрязано дърво, момичето сграбчи палката му още във въздуха, счупи я в главата му и го тръшна възнак.

Касапина вдигна решетъчната порта, а в това време Пеещата сабя и Албанус свалиха броните на двамата стражи и си сложиха нагръдниците. Мия беше твърде дребничка, за да носи мъжка ризница, а освен това нямаше достатъчно паднали в безсъзнание стражи. Вместо това тя се загърна в наметало, което само Аа знаеше откъде бе взела, и нахлупи ниско над очите си качулката.

— Добре — изрече шепнешком. — Тръгваме към „Славната хрътка“ на пристанището.

— Вървете изправени, гледайте хората в очите — напомни им Пеещата сабя. — Ще спечелим играта, ако си дадем вид, че сме от местните.

Гладиатите кимнаха и събрали цялото спокойствие, на което бяха способни, забиха тежко крака под строй от портата надолу по пътя. Най-отзад вървеше Мия, нахлупила ниско качулката си. Бронята на Пробуждащия вълните стоеше накриво на широките му рамене, ръката на Пеещата сабя още беше увита с превръзки, изцапана с петна от кръв тук-там — премяната им нямаше да издържи един по-внимателен поглед. Но беше късен час и пристанището под Гнездото беше притихнало. Те се надяваха, че хитростта им няма да бъде разкрита, преди да се качат на борда.

Най-отпред маршируваше Сидоний и се мъчеше да не издава нервността си. Зарът беше хвърлен и сега всичко беше в ръцете на съдбата, но, дъщери, колко усилия му костваше да не хукне да бяга колкото и докъдето му издържат краката. Групата вървеше надолу по прашния път, който опасваше Вранско гнездо. Сид се взираше далече към сините води на Морето на мечовете. Когато навлязоха в града, подминаха неколцина стопани по пътя към пазара, един пратеник, който търчеше по работите на господаря си, няколко момчетии, струпани около самун откраднат хляб. Нито един от тях не им обърна внимание.

Високите мачти на корабите вече се виждаха, издигнали се нависоко в пристанището, и сърцето на Сид се разтуптя, когато си помисли за безбрежния син океан, за местата, към които можеха да отплават — все едно накъде, само по-далече оттук. Той погледна другите гладиати, рискува да се усмихне, Брин му върна още по-широка усмивка, Пробуждащия вълните прошепна „Не се отпускайте“. Приближиха в строй, във въздуха миризма на сол, писъкът на чайките като музика в ушите им, всяка крачка ги отвеждаше по-близо…

— По-живо — измърмори Пеещата сабя. — Войници напред!

Сид стисна зъби, но не забави крачка. Забеляза четиримата легионери от гарнизона във Врански отдих, които се спускаха от другата страна на улицата. Не знаеше дали местните войници се срещаха със стражите на Леона, но мъжете на оръжието бяха склонни да се събират и да се оплакват един другиму все едно за кого работеха. Ала отдалече маскировката им трябваше да мине, а им оставаха само стотина метра до пристани…

— Аз те познавам — рече някой.

Сидоний се закова, погледна назад. Млада червенокоса жена, която носеше шапка с перо и вързоп на пътуващ търговец, се беше спряла на улицата и сочеше Мия.

— Четири дъщери, познавам те! — повтори тя. — Ти си Спасителката на Ураганова кула!

Мия стрелна другите предупредително с очи, а на жената се усмихна леко.

— Да, доня.

— Видях те как уби речвирма! — извика жената със светнали очи. — Милостиви Аа, каква битка! Никога не съм виждала такова нещо!

— Благодарности, мидоня — измърмори Мия. — Но аз…

— Я, гледайте тук! — провикна се търговката на всеослушание. — Спасителката на Ураганова кула!

— Онези идват — измърмори тихо Пробуждащия вълните.

Стомахът на Сид се преобърна, защото осъзна, че легионерите са дочули амбулантната търговка и четиримата вече пресичаха улицата. Центурионът видя гъстите кичури пера на шлема на Сидоний и го поздрави високо:

— Ехо, Ганик, проклет ленивецо! Какво те води насам в този…

Центурионът спря и с присвити очи изгледа лицето на Сидоний през отвора в шлема му.

— Ганик?

— Атака! — извика Мия.

Гладиатите нападнаха с извадени мечове. Центурионът и хората му се засуетиха с техните, лицата им пребледняха от страх. Стражите на Леона получиха топори и юмруци, но тук нямаше място за милост — това бяха въоръжени до зъби айтриянски легионери, с брони, обучени да убиват. Пробуждащия вълните заби острието си в гърдите на центуриона, набоде го като прасе на шиш. Касапина отблъсна меча на друг, завъртя се, преряза му гърлото и във въздуха заедно със солта плисна алена кръв. Пътуващата продавачка се разпищя и хукна надолу по улицата с викове „Убийство! Убийство!“, а с едно замахване на меча си Сидоний довърши друг легионер. Албанус видя сметката на последния. Той подкоси краката на мъжа, после заби острието си в свивката между рамото и врата му.

— Към пристанището! — извика Мия. — По-скоро! По-скоро!

Хукнаха да бягат, захвърляйки всяка престореност за приличие. Сандалите на Сид тупкаха тежко по каменните павета, хората се извръщаха да ги зяпат, а виковете „Убийство!“ от горната страна на улицата се усилваха. Стигнаха доковете, профучаха бързо покрай моряци, търговци, които разтоварваха стоката си, и рибари на кея. До Сид тичаше Пробуждащия вълните, пред тях Брин, на опашката — Мия. Всичките бяха изпръскани с кръв. Видяха „Славната хрътка“, която стоеше на котва на стотина метра навътре в залива.

Сид се хвърли от кея в лодката на „Хрътката“. Останалите гладиати също наскачаха, Касапина и Пробуждащия вълните уловиха веслата и загребаха, сякаш животът им зависеше от това. Сид чу, че камбаните във Врански отдих вече бият тревога и будят жителите, а страшният вик отекваше нагоре и надолу по заспалите улици.

— Въстание!

— Соколите се вдигнаха на бунт!

Касапина и Пробуждащия вълните залегнаха здраво за греблата — всеки удар ги приближаваше към „Хрътката“. Пеещата сабя заслони очите си срещу блясъка на водата и кимна към празните мачти.

— Платната са прибрани.

— Бързо ще ги вдигнем — изсумтя Пробуждащия вълните.

— Сигурен ли си? — запъхтяно попита Касапина.

— Бъди спокоен, братко — кимна другият мъж. — Аз се учех да плавам, когато ти си сукал още от цицките на майка ти.

— Научил си се да плаваш едва миналата година? — ухили се Брин.

— Да оставим на спокойствие цицките на майка ми, а? — изръмжа Касапина.

— Говорете по-кротко, гребете по-здраво — обади се Сид.

Стигнаха до „Хрътката“, покачиха се по въжената стълба на палубата. Корабът се люшкаше с вълнението, слънчевата светлина гореше на безбрежното синьо небе. Самотен наблюдател се появи от предната част на кораба и поиска да знае какво правят тук, но с опакото на ръката си Пробуждащия вълните го просна с разбит нос на дъските, където той застена. От палубата Сид забеляза раздвижване край доковете, шепа легионери и моряци сочеха към тях.

— Пробуждащия, веднага трябва да вдигнем платната.

— Да — кимна мъжът. — Сигурно са долу в трюма. Елате с мен всички.

Пробуждащия вълните отвори големия дъбов капак към трюма на „Хрътката“ и пъргаво слезе по стълбата във вътрешността на кораба. Втора долу се спусна Пеещата сабя, а Сидоний и другите гладиати я последваха, само Мия и Брин останаха на пост на палубата. Слънчевата светлина се процеждаше през мрежата от греди и осветяваше вътрешността на кораба и гладиатите, които се пръснаха да търсят големите корабни платна, за да отплават с тях. Кошове и бурета, намотани въжета със засъхнала сол по тях и тежки, обковани с желязо сандъци. Но…

— Не ги виждам — обади се Пеещата сабя.

— Трябва да са тук някъде — изръмжа Пробуждащия вълните. — Търсете.

— ’Паст, защо изобщо са решили да прибират платната?

Сид чу боричкане, стъпки и някой изруга тихо над главите им. Като примижа през плетеницата, той видя очертани на слънчевата светлина два силуета, които се бореха. Едната беше Брин — позна я по кока на главата. Но фигурата зад нея, която я стискаше през врата, приличаше на…

— Мия?! — прошепна той.

Чу охкане, мокро тупване, Брин се изтърколи в трюма и се приземи с пъшкане върху едно дебело намотано въже. Сид отвори уста да извика предупредително, ала в същия миг капакът над тях се затръшна и те останаха затворени в трюма на „Хрътката“.

— ’Паст, какво става? — изсъска Пробуждащия вълните.

Сидоний беше коленичил до загубилата съзнание Брин, по чиято шия имаше червени отпечатъци. Той погледна напрегнато през решетъчния отвор, устата му изведнъж пресъхна.

— Врано! — извика той. — Каква игра играеш?

— Съжалявам, Сидоний — чу се в отговор глухият от печал глас на момичето. — Но веднъж вече ти казах. Последното нещо, за което съм тук, е да играя игри.

Касапина се изкатери по стълбата и заблъска по капака с меча си в опит да го строши.

— Какво става тук, по дяволите?

Гладиатите се спогледаха смутени и уплашени. Бяха затворени в трюма на „Хрътката“ като риба в каца, без да има с кого да се бият, без да могат да се измъкнат.

— Така ли ми се отплащате? — чу се глас.

Сидоний погледна нагоре и накъсано пое въздух, когато видя доня Леона да крачи по палубата над главата му. Вместо нивганощната си дреха, тя беше облечена в черно, с изрисувани с чернило очи и коса, сплетена като за война.

— След всичко, което сторих за вас! — Леона се вгледа отгоре в затворените в трюма гладиати. — Аз ви извадих от калта. Дадох ви храна и подслон под моя покрив. Окъпах ви в слава и с честта на моя колегиум. Така ли ми се отплащате?

— Врано! — изсъска злобно Пробуждащия вълните, докато обикаляше в кръг като див звяр и гледаше нагоре към палубата. — Какво си направила, Врано?

— Направила е това, което на никого от вас не му е стискало да направи — отвърна Леона. — Тя остана предана на своята домина.

— Ти, проклета кучко! — изрева Касапина и удари с ръка по капака. — Ще те убия, безсрамнице!

— Нищо подобно няма да направиш — каза Леона. — Ще гниеш в трюма, докато реша съдбата ти. И се боя, че тя няма да ти хареса, предателю.

— Нас ли наричаш предатели? — изкрещя Пеещата сабя. — Аз ти донесох честта в Бяла крепост. Ако не бях аз, Враната никога нямаше да стане победител! А ти ми се отблагодаряваш, като ме продаваш на онзи негодник Варо Кайто още преди да ми зараснат раните? — Жената се изплю на дъските. — Ти, подла пачавро!

Леона се подсмихна, поклати глава.

— Чувам само цвърченето на долни плъхове от дупката, която сами са си направили.

Касапина блъскаше с меча си по капака. Пробуждащия вълните буташе гредите над главите им. От главната каюта на „Хрътката“ се изсипаха половин дузина стражи и наобиколиха донята — втората смяна, която в този момент трябваше да спи в креватите си. Вече нямаше съмнение, че Леона е знаела предварително за бунта, че надеждата, която бяха възложили на дъщерята на Дарий Корвере…

Със стиснати юмруци Сидоний погледна нагоре през решетката. Мия срещна погледа му със замъглени черни очи и мрачно безчувствено изражение. Белегът, който прорязваше бузата й, й придаваше зъл вид, жестокост и коравосърдечие, каквито досега не беше забелязвал. Но му се стори, че вижда сълзи в черните й мигли, докато нивганощните ветрове развяваха дългата й черна коса и си играеха с нея около лицето й като някакъв черен ореол.

— Врано?

— За мен това означава много, Сид — прошепна тя.

После поклати глава и ръцете й безпомощно се повдигнаха.

— Съжалявам…

Много беше заложил на едно момиче.

Но и за миг не му беше хрумнало, че наистина ще загубят.

— Да, Гардже.

Сидоний провеси глава и потърка гърдите си.

— Аз също съжалявам…