Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нивганощ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Godsgrave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Джей Кристоф

Заглавие: Божигроб

Преводач: Кристина Георгиева

Година на превод: 2018 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указана)

Печатница: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Излязла от печат: 28.04.2018 г.

Редактор: Радка Бояджиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2150-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7440

История

  1. — Добавяне

Книга 1
Червеното обещание

Вълкът не жали агнето

и бурята не моли за прошка

удавника.

мантра на Червената църква

1.
Парфюм

Нищо не смърди така, както труповете.

Наистина трябва да мине малко време, преди да почнат да изпускат воня. О, много е възможно, ако не сте си изцапали бричовете, преди да умрете, да ги изцапате скоро след това — боя се, че просто човешкото тяло така е устроено. Не говоря за делничната смрад на изпражненията, благородни ми приятели. Аз говоря за парфюма на обикновената смъртност, от която очите плувват в сълзи. Трябва да изминат един-два дни, но щом „празненството“ стигне разгара си, човек не го забравя скоро.

Преди кожата да почернее, очите да побелеят, а коремът да се издуе като някакъв страшен балон, се разнася парфюмът. В него има сладост, която изпълзява надолу по гърлото и преобръща корема като маслобойна. В действителност според мен той проговаря на нещо първично у вас. Същата страна у вас, смъртни, която се бои от мрака. И знае, без сянка на съмнение, че все едно кои сте и с какво се занимавате, червеите ще получат своето угощение — един ден вие и всичко, което обичате, ще умрете.

Но все пак трябва да мине известно време, преди телата да се разложат дотолкова, че да ги надушите от километри. И тъй, когато Пиещата сълзи долови в Ашкахския шепотен вятър дъх на застоялата сладка воня на разложението, тя разбра, че телата са мъртви поне от два дни.

И че са ужасно много.

Жената дръпна поводите, камилата й спря и тя даде сигнал на хората си. Водачът на кервана зад нея видя вдигнатия й юмрук и дългата виеща се върволица от коли и животни спря постепенно с храчки, ръмжене и тропот на крака. Жегата жулеше безмилостно, две слънца горяха и небето синееше ослепително, а пустинята около тях се къдреше като червено море. Пиещата сълзи взе кожения мях от седлото си, отпи голяма хладка глътка, а в това време помощникът й спря до нея.

— Проблеми? — попита Чезаре.

Пиещата сълзи кимна на юг по пътя.

— На това ми мирише.

Като всички дюимери жената беше висока — два метра и ни сантиметър по-малко, от които всяка педя беше мускули. Кожата й беше тъмнокафява на цвят, а лицето й бе украсено със заплетени татуировки, каквито носеха всички хора от островите Дюим. Дълъг белег разполовяваше челото й, минаваше през млечнобялото й ляво око и се спускаше надолу по бузата. Беше облечена като моряк — триъгълна шапка и някакъв овехтял капитански редингот. Но океаните, през които плаваше сега, бяха от пясък, а единствените палуби, по които крачеше, бяха дюшеметата на каруците в кервана. След едно корабокрушение преди много години, което погуби целия й екипаж и всичките й стоки, Пиещата сълзи бе решила, че Майката на океаните я мрази в червата, в задника и в кораба, на който плаваше.

И тъй, тя избра пустинята.

Капитанът заслони очите си срещу ярката светлина и впи присвит поглед в далечината. Шепотният вятър риеше и дращеше наоколо, космите по врата й настръхнаха. Все още бяха на седем дни път от Висящите градини, а не беше рядкост търговците на роби да минават оттук даже през летните горещини. Все пак две от трите слънца стояха високо в небето и тъй като пълна светлина наближаваше, тя се надяваше, че жегата ще ги спаси от драми.

Но зловонието не можеше да се сбърка.

— Догър! — провикна се тя. — Гракус, Лука, вземете си оръжията и елате с мен! Дъстуокър[1], ти продължавай с желязнапесен! Ако някой пясъчен кракен ме захапе за сливата, аз ще се върна от ’пастта, за да нахапя тебе.

— Тъй вярно, капитане! — извика едрият дюимер Дъстуокър.

Той се обърна към приспособлението от железни тръби, пристегнати с болтове за най-задната каруца в кервана, вдигна една голяма тръба и започна да го налага с нея като непослушно куче. Нестройната мелодия на желязнапесен се присъедини към влудяващия шепот на повеите, които идваха от северната пустош.

— Ами аз? — попита Чезаре.

Пиещата сълзи се усмихна доволно на мъжа, нейната дясна ръка.

— Ти си прекалено красив, за да рискувам живота ти. Остани тук. Дръж под око стоката.

— Жегата не им понася добре.

Жената кимна.

— Дай им да пият вода, докато чакате. Пусни ги да се поразтъпчат малко. Не много надалеч обаче. Този край е лош.

— Тъй вярно, капитане.

Чезаре сне шапката си и в това време Догър, Гракус и Лука се приближиха на камилите си в началото на колоната, за да тръгнат с Пиещата сълзи. Всеки от мъжете беше облечен в дебел кожен жакет въпреки пека, а Догър и Гракус носеха тежки арбалети. Както винаги, Лука беше взел сърповете си, а от устата му висеше цигарило. Според лийсиецът стрелите бяха за страхливци и капитанът никога не му възразяваше, защото Лука беше достатъчно сръчен със своите оръжия. Но как можеше да му идва наум да пуши в тази жега, тя така и не можеше да разбере.

— Очите на четири и нито гък! — нареди Пиещата сълзи. — На работа.

Четиримата тръгнаха през каменистата пустош и с всяка минута вонята се усилваше. Под слънцата трудно можеше да се намери по-закоравяла глутница кучета от хората на Пиещата сълзи, но даже и най-закоравелите мъже се раждат с обоняние. Догър затисна с пръст носа си, изхвърли струя сопол от всяка ноздра и изруга Аа и всичките му четири дъщери. Лука запали още едно цигарило, а Пиещата сълзи се изкуши да му поиска едно дръпване въпреки дяволския пек, за да се отърве от вкуса в устата си.

Откриха останките на около два километра надолу по пътя.

Беше малък керван — две коли и четири камили, всичките подули се от слънцето. Пиещата сълзи кимна на мъжете. Те слязоха и тръгнаха между останките със заредени оръжия. Въздухът жужеше от химна на миниатюрни крилца.

Касапница, както се виждаше. По пясъка се търкаляха стрели, други стърчаха забити в корпусите на каруците. Пиещата сълзи видя един паднал меч. Счупен щит. Дълго петно засъхнала кръв, подобно на драсканиците на някой дивашки танц от стъпки около изстиналото огнище в земята.

— Търговци на роби — измърмори тя. — Преди два-три дена.

— Да — кимна Лука и всмукна от цигарилото си. — Така изглежда.

— Капитане, имам нужда от малко помощ тук — викна Догър.

Пиещата сълзи заобиколи нападалите животни. Лука вървеше до нея и пъдеше бръмчащите мухи. Тя видя Догър с готов, но отпуснат надолу арбалет, а другата му ръка вдигната молитвено във въздуха. И макар да беше от онези мъже, чиято най-голяма тревога, докато прерязват нечие гърло, е да не си изцапат ботушите с кръв, той говореше нежно като на изплашена кобилка.

— Хей, стой — гукаше Догър. — Спокойно, момиче…

Още пръски кръв по пясъка, тъмнокафяво върху тъмночервено. Пиещата сълзи забеляза издайническите могили на дузина прясно изкопани гробове наблизо. И като погледна покрай Догър, видя на кого говореше тъй внимателно.

— Пламналата патка на Аа — измърмори тя. — Ето това се казва гледка!

Момиче. Най-много на осемнайсет. Бледа кожа, изгоряла малко от слънцето. Дълга черна коса с контешки перчем над черни очи, по лицето й петна от прах и засъхнала кръв. Но Пиещата сълзи виждаше, че под мръсотията момичето е красавица, с високи скули и сочни устни. То държеше двуостър гладиус, белязан от скорошна употреба. Единият й крак и ребрата й бяха увити в дрипи, оцветени в по-различно червено от кръвта по туниката й.

— Хубаво цвете си — обади се Пиещата сълзи.

— Н-не се приближавайте — предупреди момичето.

— Спокойно — измърмори Пиещата сълзи. — Ножът няма да ти трябва повече, девойче.

— Това ще преценя аз, с ваше позволение — с треперещ глас рече девойката.

Лука се примъкна от едната й страна и ловко посегна да я хване. Но бърза като стрела, тя се извърна, изрита го в коляното и го прати на пясъка. Лийсиецът с ахване откри, че девойката е зад него, а гладиусът й е застинал току над мястото, където се съединяваха рамото и вратът му. Цигарилото висеше от внезапно пресъхналите му като пергамент устни.

„Бърза е.“

Очите на момичето присветнаха и то изръмжа на Пиещата сълзи:

— Не се приближавайте или, кълна се в Четирите дъщери, ще го довърша.

— Догър, отдръпни се, момче, хайде — заповяда Пиещата сълзи. — Гракус, вдигни арбалета. Дай малко простор на младата доня.

Мъжете се подчиниха под погледа й и се отдръпнаха, за да може момичето да си отдъхне от паниката. Капитанът бавно пристъпи, вдигнала празните си ръце напред.

— Не искаме да ти причиним болка, цвете. Аз съм само една търговка, а това са хората ми. Пътуваме към Висящите градини, надушихме телата, дойдохме да хвърлим едно око. И това е самата истина. Кълна се в Майка Трелена.

Момичето я наблюдаваше с предпазливи очи. Лука трепна, когато острието на ножа й поряза врата му и капчици кръв украсиха стоманата.

— Какво е станало тук? — попита Пиещата сълзи, макар че вече знаеше отговора.

Момичето поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Търговци на роби? — попита Пиещата сълзи. — Заради тях този край е опасен.

Устната на момичето затрепери, тя стисна по-здраво ножа си.

— Със семейството си ли пътуваше?

— С б-баща ми — отвърна девойката.

Пиещата сълзи я огледа преценяващо. Тя беше нисичка, слаба, но яка и здрава. Беше си направила убежище под колите. Срязала беше платнището и го беше захлупила надолу, за да се защити от шепотния вятър. Въпреки вонята беше останала при счупените коли, където имаше изобилие от храна и по-лесно щяха да я открият, което означаваше, че е умна. И макар че ръката й трепереше, държеше ножа умело, знаеше как да замахва с него. Лука беше паднал по-бързо от кюлотите на булка през първата й брачна нощ.

— Ти не си дъщеря на търговец — заяви капитанът.

— Баща ми беше наемен меч. Работеше с керваните от Нууваш.

— Къде е баща ти сега, цвете?

— Ей там — каза момичето с дрезгав глас. — При д-д-другите.

Пиещата сълзи погледна към прясно изкопаните гробове.

Към три стъпки дълбоки. Сух пясък. Пустинен пек. Нищо чудно, че мястото вонеше така противно.

— Ами търговците на роби?

— И тях зарових.

— И какво чакаш сега тук?

Момичето хвърли поглед по посока на желязнапесен на Дъстуокър. Толкова далече на юг нямаше голяма опасност от пясъчни кракени. Но желязнапесен означаваше каруци, каруците означаваха помощ, а тя нямаше намерение да стои тук при умрелите, все едно дали баща й беше заровен, или не.

— Мога да ти предложа храна — каза Пиещата сълзи. — Превоз до Висящите градини. И никакви нежелани заигравки от мъжете ми. Но ще трябва да свалиш ножа, цвете. Младият Лука ни е готвач, а също и пазач. — Пиещата сълзи рискува да се поусмихне. — А както щеше да ти каже мъжът ми, ако още беше между нас, едва ли ще искаш аз да ти приготвя вечерята.

Момичето пак хвърли поглед към гробовете и очите му се напълниха със сълзи.

— Ще му издяламе камък, преди да потеглим — обеща съчувствено Пиещата сълзи.

Тогава сълзите потекоха и лицето на девойката се сгърчи, сякаш някой я беше изритал. Тя пусна ножа, Лука се отскубна и скочи на крака от прахоляка. Момичето остана там като прегърбен портрет със завеси от сплъстени кървави коси около лицето.

На капитана почти й дожаля за нея.

Тя пристъпи бавно по напоената с кървища земя, обгърната от ореол мухи. И като свали ръкавицата си, подаде мазолестата си ръка.

— Викат ми Пиещата сълзи — представи се тя. — От клана на Морското копие.

Момичето протегна разтрепераните си пръсти.

— М…

Пиещата сълзи я улови за китката, завъртя се на място и я преметна през рамо. Девойката изпищя и падна в праха. Пиещата сълзи я ритна, но не много силно, колкото да изкара и малкото останало желание за борба от дробовете й.

— Догър, сложи й веригите, хайде, момче — подкани го капитанът. — На ръцете и краката.

Айтриянецът свали оковите от кръста си и докато затягаше болтовете им около момичето, тя дойде на себе си, зави и се замята, ала Пиещата сълзи я изрита толкова силно с ботуш в корема, че тя повърна върху пясъка. Капитанът я ритна още един път за всеки случай, като този път за малко не й счупи ребрата. Момичето се сви на топка и простена дълго и глухо.

— Вдигнете я на крака — заповяда капитанът.

Догър и Гракус я изправиха. Пиещата сълзи я сграбчи за косата и дръпна главата й назад, за да надникне в очите й.

— Обещах ти мъжете да не те закачат и си държа на думата. Но ако продължаваш да вдигаш шум, ще ти причиня такава болка, че ще съжаляваш. Чу ли ме, цвете?

Момичето успя само да кимне. Дългата черна коса се сплете по крайчетата на устните й. Пиещата сълзи кимна на Гракус и едрият мъж повлече момичето покрай счупената каруца, метна я на гърба на ръмжащата си камила. Догър вече претърсваше колите и задигаше каквото намери в буретата и сандъците. Лука оглеждаше резката, която получи, като хвърляше поглед към гладиуса на момичето в прахоляка.

— Ако още веднъж се издъниш и ти опрат ножа в гушата — предупреди го Пиещата сълзи, — ще те оставя тук на скапаните пясъчни привидения, чу ли ме?

— Да, капитане — измънка той засрамен.

— Помогни на Догър тук. Донесете колкото вода намерите при кервана. Вземете всичко, което можете да носите и си струва да се задигне. Останалото изгорете.

Пиещата сълзи се изплю в праха, отпъди мухите от здравото си око, после мина по напоения с кръв пясък и отиде при Гракус. Метна се на камилата си, смушка я остро и двамата поеха обратно към кервана.

Чезаре ги чакаше на седалката на кочияша. Красивото му лице изглеждаше кисело. Той се разведри малко, когато видя полуживото момиче да стене върху гърбицата на камилата.

— За мен? — попита той. — Не биваше, капитане.

— Търговци на роби са нападнали керван с дребни стоки, но хапката им е преседнала. — Пиещата сълзи кимна към момичето. — Само тя се е спасила. Лука и Догър ще донесат водата от каруците. Погрижи се да я разпределят между стоката.

— Още един умря от удар. — Чезаре посочи назад към кервана. — Открихме го, когато пуснахме другите да се поразтъпчат. Вече четвърт от стоката ни за този курс.

Пиещата сълзи свали триъгълната си шапка и прокара ръка през подгизналия си от пот скалп. Тя видя как стоката се олюлява в клетките, мъже, жени и няколко деца, които примигваха нагоре към безпощадните слънца. Само неколцина бяха в окови. Повечето бяха толкова грохнали от жегата, че нямаха сили да избягат, даже и да имаше накъде. А тук, насред ашкахската Шепотна пустош, нямаше къде да стигнат, освен до смъртта си.

— Не се бой — рече капитанът и кимна към момичето. — Погледни я. С печалба като тази ще си покрием загубите, че ще изкараме и нещо отгоре. Една от Дъщерите ни се усмихна. — Тя се обърна към Гракус. — Заключи я при жените. Погрижи се да й носят двойна дажба, докато стигнем Градините. Искам да изглежда охранена на тумрука. Пипнеш ли я, ще ти отрежа скапаните пръсти и ще те накарам да ги изядеш, разбра ли?

Гракус кимна:

— Да, капитане.

— Приберете останалите в клетките им. Оставете мъртвия на скитниците.

Чезаре и Гракус се заловиха за работа и Пиещата сълзи остана сама и умислена.

Тя въздъхна. Третото слънце щеше да изгрее след няколко месеца. Това навярно беше последният курс, който щеше да направи до пълна светлина, а боговете се бяха наговорили да го провалят напълно. Избухналата дизентерия беше убила цяла каруца със стока едва седмица след като потеглиха от Рамад. Младият Сиско беше посечен, когато излязъл да пусне една вода. Ако се съдеше по онова, което беше останало от него, навярно беше убит от някое пясъчно привидение. А жегата заплашваше да погуби и останалата стока още преди да са стигнали на пазара. Трябваше й само хладен ветрец за още два-три дена. Може би кратък дъжд. Преди да поеме на път, беше принесла в жертва едно яко младо теле на Олтара на бурите в Нууваш. Но дали я е чула богинята Налипс?

След някогашното корабокрушение, което едва не я погуби, Пиещата сълзи се бе зарекла да стои далеч от водата. Прекарването на живо месо по морето беше по-рисковано, отколкото по суша. Но тя можеше да се закълне, че Майката на океаните и сега се опитва да вгорчи живота й, даже ако това означаваше да включи в мъченията и сестра си, Майката на бурите.

Ни полъх на вятъра.

Ни капка дъжд.

И все пак онова хубаво цвете беше свежо, за такава фигура щеше да получи добра цена на пазара. Какъв късмет да я намерят тук, недокосната насред цялата тази помия! Между крадците, търговците на роби и пясъчните кракени ашкахската Шепотна пустош не беше място, където едно момиче да се скита само. За да я открие Пиещата сълзи преди някой друг или нещо друго, една от Дъщерите й се бе усмихвала отгоре.

Ще рече човек, че някой е пожелал това да се случи…

 

 

Хвърлиха момичето в най-предната каруца при другите девойки и дечурлига. Клетката беше висока метър и осемдесет, желязото ръждясало. Подът беше изцапан с нечистотии, смрадта на потящи се тела и развален дъх беше почти толкова непоносима, колкото и тази на камилските трупове. Едрият мъж на име Гракус беше груб, но спази думата на капитана и ръцете му не я докоснаха, само я хвърлиха на пода, затръшнаха вратата на клетката и превъртяха ключа.

Момичето се сви на пода. Усети погледите на жените край себе си, любопитните очи на момчетата и момичетата. Ребрата я боляха от ритниците, които получи, а изплаканите сълзи бяха оставили следи върху кръвта и мръсотията по бузите й. Мъчеше се да се успокои. Очите затворени. Само дишаше.

Най-накрая усети как нечии нежни ръце й помагат да се изправи. Клетката беше претъпкана с народ, но имаше достатъчно място да седне в ъгъла с опрян в решетките гръб. Тя отвори очи, видя едно младо миловидно лице с мръсни петна, зелени очи.

— Говориш ли лийсийски? — попита жената.

Момичето кимна безмълвно.

— Как ти е името?

Момичето прошепна през подутите си устни:

— … Мия.

— Четири дъщери! — цъкна с език жената и посегна да приглади косата й. — Как така красиво девойче като теб се е озовало на това място?

Момичето погледна надолу към сянката под себе си.

Нагоре към искрящите зелени очи.

— Ех… — въздъхна тя. — Това е въпросът, нали?

Бележки

[1] Ходещия по пясъка (от англ.). — Б.пр.