Джей Кристоф
Божигроб (30)

27.
Разлъка

Мия не помнеше кога за последно беше плакала истински.

Беше проляла една-две сълзи по пътя, но никога не се бе отдавала на онази, първобитната скръб. Онази, която откъсва риданията от душата ти, разтърсва те до мозъка на костите и те оставя кух отвътре. Тя не беше плакала, когато се провали на изпита за посвещението си. Не беше плакала, когато Ашлин уби Трик. Не беше плакала, когато Духовенството изнесе скромна литургия и затвори момчето в празна гробница в Залата за поклонение.

Нали разбирате — тя не умееше много да изразява скръбта си.

Вместо нея Мия предпочиташе гнева.

Тя стоеше над безжизненото телце на Магот в лазарета с корем, свит на топка от ярост. Бяха сресали косите на момиченцето и бяха почистили кръвта от лицето му. То приличаше на заспало. До него лежеше също толкова спокойният Ото. Очите на едрия айтриянец бяха затворени, а угрижените линии, които браздяха лицето му в битките на пясъка, се бяха загладили.

Цяло чудо беше, че имаше само двама мъртъвци — като че ли „само“ имаше някакво място в тази мисъл. Просто Магот беше твърде малка и беше погълнала прекалено много от отровата. Ото беше зрял мъж, як като бик. Ала той беше излапал вечерята си на един дъх и нагъвал лакомо втората порция, когато отровата подействала, а дотогава беше станало твърде късно. И други Соколи щяха да намерят смъртта си — всъщност всички, — ако не беше Мия. Тя предполагаше, че който и да е отровил храната им, не е очаквал наблизо да се намира обучена убийца, която ще приготви противоотровата. И тъй, гладиатите страдаха от вътрешен кръвоизлив — кой в по-голяма, кой в по-малка степен, но лекарството, което тя беше забъркала, ги беше отървало от смъртта.

Почти всички…

Склопил очи завинаги, Зъб лежеше на одеяло с петна от кръв по него. Екзекутусът едва не заплака, когато откри свития на кравай мастиф в локва кръв на пода в лазарета. Сега седеше до Зъб и милваше с мазолестата си ръка хълбоците на кучето. Пръстите му трепереха. Мия не можеше да прецени дали от гняв, или от мъка.

— Как стана това, в името на Всевиждащия? — възкликна Леона, като огледа телата.

— Много просто — измърмори Мия, без да отделя очи от телцето на Магот. — Някой е напоил лука в килера с Елегия, а Пръста го е нарязал в яхнията. Лукът е порест и попива като гъба. А миризмата и лютивият му вкус прикриват идеално тези на отровата. Отличен метод за отравяне. Убиецът е знаел какво прави.

Леона се обърна към Пръста. Готвачът трепереше между двама стражи, които го стискаха с железните си пръсти за ръцете. Рядката коса му влизаше в очите, тялото му се тресеше.

— Ти какво знаеш? — попита донята.

— Н-нищо, домина — отвърна готвачът. — Аз съм ваш верен слуга!

— Коя ли змия не би изсъскала същото — изръмжа Леона.

Пръста поклати глава и продължи с разтреперан глас:

— Домина, аз… Вие винаги сте се отнасяли към мен честно и почтено. Аз нямам причина да натровя стадото ви. А и не бих посегнал никога на девойчето. То ми беше като дъщеря. Аз със собствените си ръце й поднесох вечерята. — Очите му се напълниха със сълзи, на устните му се разтегли лига и той погледна към безжизнения труп на Магот. — Мислите, че съм толкова безсърдечен, че да я гледам с усмивка в очите, докато й п-подавам ножа, който ще я убие?

Мъжът дишаше тежко, лицето му се изкриви и по бузите му потекоха сълзи.

— Никога. Кълна се във Всевиждащия и всичките му дъщери, никога!

Леона присви очи, но и тя като Мия ясно видя, че всичко е изписано на лицето му. Мършавото му тяло трепереше. В очите му плуваше скръб. Пръста или беше актьор, достоен да играе в най-добрия театър в републиката, или най-искрено страдаше за загубата на Магот.

— Кой е могъл да се вмъкне в килера? — попита Леона.

Пръста потърка очите си, подсмръкна силно.

— Всеки в крепостта би могъл да влезе в килера с провизиите, домина. Той не се заключва нивганощем… Щ-щях да ги пазя по-зорко, но не съм подозирал ни най-малко, че между нас живее змия.

— Нито пък аз — отвърна Леона. — Но няма никакво съмнение, че съм отгледала влечуго в пазвата си.

— Елегията не се приготвя лесно — обади се Мия. — Опасна е. Всичко може да се обърка. Но в градче колкото Врански отдих все ще се намери откъде да си купиш, стига да имаш парите.

— А ти откъде знаеш? — изръмжа Аркад.

— Не съм крила познанията си по билкарство — отвърна Мия. — Разликата между цяра и погребалната песен понякога е половин драм. И ако теглим чертата, в моята яхния също имаше отрова.

— Тогава как така не си се тръшнала с останалите ти събратя?

— Не си изядох вечерята — изплю ядно Мия.

— За втори път в разстояние на два месеца се отърваваш от съмнителна храна.

— Ти поглеждал ли си под превръзката на Фуриян? — попита Мия. — На човек му се повдига. Миризмата ще отблъсне и краставо куче, пък да не говорим за гледката.

— Значи ти случайно даде порцията си на моето куче и го видя как умира? А после случайно се оказа, че имаш съставките, с които да спасиш живота на другарите ти?

Мия се обърна с лице към Аркад и стисна зъби.

— Ти ме обвиняваш, че съм отровила единайсетгодишно момиченце?

Аркад не й отговори, а се обърна към Леона.

— Ако ще търсим змия между нас, аз казвам да започнем от оная, която знае всичко за отровите.

Ярка и ослепяваща ярост обзе Мия и тя пристъпи към Аркад със стиснати юмруци. Едрият мъж се изправи с изненадваща бързина, изпъна рамене и приведе брадичката си. Тя усети ръмженето в гърдите му.

— Опитай, само опитай…

— Достатъчно, екзекутус! — рязко отсече Леона. — Враната е шампионка на този колегиум. Тя вече е стъпила на върха на планината. Какво, в името на Всевиждащия, би спечелила от убийството на всичките ми Соколи, че и на Магот наедно с тях?

— Какво би спечелил друг на нейно място? — попита магѝстрата и огледа помещението. — Ако търсим убиеца, първо трябва да намерим мотива. Каква изобщо е ползата тук?

— Баща ви има полза, домина — обади се Мия.

Леона поклати глава.

— Той не би посмял…

— Помислете — прекъсна я Мия. — Той държи всичките ви борчове. Вие сте му длъжница, но нямате пари да му се изплатите. Как сте покривали дълговете си към кредиторите досега?

— Все още пресмятам цифрите — отвърна Леона.

— Да — кимна Мия. — Но даже с парите от Бяла крепост, нима измислихте друг начин да извадите три хиляди сребърника, без да се налага да продадете поне двама-трима от вашите гладиати на Пандемониума?

Леона погледна Аркад, после и дойката.

— Не — призна тя.

— Тогава какво става, ако всичките ви гладиати влязат в гроба и вие няма кого да продадете?

— Тогава губя всичко. Магни. Този колегиум. Всичко.

— А нима баща ви не е от онези хора, които убиват, за да получат своето? И толкова ли ще е трудно за човек с неговото богатство да подкупи някой от стражите ви? А може би някой, който стои още по-близо до вас?

— Безочлива отрепка! — изрече злобно Аркад. — Какво точно намекваш?

— Че има два вида вярност — отвърна Мия. — Онази, за която се плаща с любов, и онази, която се купува със сребро.

— Домина, това…

С един жест Леона пресече възраженията на магѝстрата и я постави на мястото й. Тя се обърна към капитана на стражата и с хладен глас му заповяда:

— Ганик, искам да претърсите всяка стая в крепостта. Всеки сандък, всеки шкаф, всяка пукнатина. Ти и момчетата ти ще правите обиска по трима, ала няма да претърсвате собствените си вещи, ясна ли съм?

Капитанът удари юмрук в гърдите си.

— Слушам, домина!

Ганик се завъртя на пети, събра останалите стражи и тръгна с тях през двора. Като се мръщеше мрачно, Аркад хвърли последен поглед на убитото си куче, на убитото момиче и закуца след тях.

— Къде отиваш, екзекутус? — попита Леона.

— Да помогна в претърсването, домина.

— Ганик ще се оправи и сам. Вземи Пръста и съберете дърва за кладата. — Тя хвърли око на телцето на Магот. — По-добре да не ги държим дълго в тази жега. Трябва да ги пратим край Огнището, където господарката Кеф ще се погрижи за тях.

Мия огледа Аркад от глава до пети и видя, че зениците му са се разширили и диша на пресекулки. Инстинктът му за самосъхранение се беше задействал.

— … той се страхува… — чу се шепот в ухото й.

Но накрая, както винаги, екзекутусът се поклони.

— Вашият шепот е мое желание.

 

 

Мия никога преди не беше помирисвала горящо тяло.

Разбира се, беше помирисвала смъртта. Пагубната воня на изкормени вътрешности. Сладникавата остра смрад на разложението. Но докато не застана насред двора на Вранско гнездо, заслушана в пукането и пращенето на сухите дърва над песента на морето, тя никога не беше помирисвала погребална клада. Като дете беше чела приказки, в които скърбящи влюбени или осиротели деца изпращаха любимите си върху огнен стълб на онзи свят. Тогава й се струваше, че в това има някаква романтика. Нещо пламенно, сияйно, извечно. Но в книгите не се разказваше за миризмата. За горящите коси, кипящата кръв, чернеещата плът.

Беше отвратително.

Най-отгоре върху дървата, които Аркад и Пръста бяха събрали, бяха положили тялото на Магот, а до нея Ото. Не беше най-великото ложе, правено някога, но бяха използвали всичките дървета от кухнята и ги бяха наредили в добре оформени редици над метър на височина. Двамата бяха загърнати в прости памучни плащаници с открити към небето лица. Дона Леона произнесе кратки молитви към Всевиждащия над телата им. Поставиха венец от цветя на гърдите им. По една дребна махагонова монета под езиците им.^[1]

А след това ги запалиха.

Повечето гладиати сдържаха скръбта си, но Брин ридаеше открито — това беше второто погребение, на което присъстваше за една седмица, и всичките й рани от загубата на брат й бяха раздрани и кървяха наново. Сидоний беше единственият друг гладиат, чиито сълзи се стичаха свободно и яките му рамене се свиваха конвулсивно. Той беше загадка за Мия, дамгата на бузата му и развратните му клоунади се разминаваха с мъжа, който беше говорил с такова преклонение за баща й и който се беше опитал да я утешава в мрака.

Огънят се разгоря по-ярко, към ослепяващото небе се издигна дим. Далечният прибой се чу. Писъкът на виещите се чайки. Нажалената молитва на доня Леона към Аа.

Когато свърши, тя сведе глава и тържествено се отдалечи от кладата. Мия наблюдаваше бавните й стъпки през двора, а димът щипеше здравото й око. Сега знаеше, че Леона е рожба на насилието, с което е отраснала, че дълбоко в душите си двете с нея си приличат. При друго стечение на събитията в детството й Мия съвсем лесно можеше да стане господарката на тази крепост. Ала въпреки волята й част от нея обвиняваше за случилото се донята. Ако този колегиум го нямаше, ако не бяха продали Магот тук…

Не! Нямаш време за никакво „ако“…

Леона стъпи на верандата и в същия миг от крепостта излезе стражът, на когото беше заповядала да направи претърсването. Мия ги наблюдаваше косо. Ганик заговори шепнешком, като хвърляше по едно око на Аркад. Той подаде на господарката си нещо, което приличаше на сгънато парче плат, и коремът на Мия се преобърна.

— Аркад? — обърна се Леона към екзекутуса.

Мъжът вдигна глава от горящата клада. В очите му се спотайваше същият страх, който Мия беше видяла в лазарета.

— Мидоня?

— Обясни ми това — рече донята и вдигна ръка.

Пръстите й стискаха копринена риза, поръбена с фина дантела.

Гладиатите се обърнаха да зяпат на фона на кладата, която продължаваше да гори. Аркад погледна с още по-мрачно лице воините, които беше обучил. Той не можеше да срещне очите на Леона, в гласа му се промъкнаха нотки на срам.

— Мидоня, може ли да поговорим насаме…

— Намерили са това в стаята ти. Под сламеника. Сега разбирам желанието ти да помогнеш на Ганик и стражите му в претърсването. Но кажи ми, благородни ми Аркад, как така долната ми риза се намира между вещите ти?

— Мидоня, аз…

— И какво е това?

Леона вдигна нагоре малко шишенце с бистра течност, която заблестя на слънчевата светлина.

Аркад примигна.

— За първи път го виждам.

— Намерили са го увито в ризата ми. Скрито между малките ти съкровища. Може би е парфюм? Или няколко глътки спиртна напитка, за да минават по-бързо нивганощите? — Леона се обърна към Мия и й подаде шишенцето. — Врано?

Мия хвърли поглед към Аркад, видя как страхът се надига у него, взе шишето от ръцете на донята. Отвори го, помириса го, намокри пръста си и го вкуси, тозчас плю веднъж, два пъти. Устните й се извиха, когато погледна Леона.

— Това е Елегия, домина. Няма никакво съмнение.

В очите на Леона бликнаха сълзи, тя погледна Аркад с треперещи устни, цялото й тяло се разтресе от гняв.

— Ти!

В очите на Аркад бликна ужас.

— Мидоня, аз никога не бих…

— Тогава как така това се е оказало в стаята ти? — попита Леона. — Увито в ризата, която си откраднал от мен? Или ще отречеш, че и нея си държал там?

— Не го отричам, намер…

— Аркад, ти ме познаваш от дете! Смятах, че си човек на честта, който е видял справедливостта на каузата ми. Смятах, че увлечението ти е безобидно, но сега разбирам, че то се е превърнало в отрова пред очите ми. — Тя раздруса коприненото парче плат пред лицето му. — Сега виждам до дъното на душата ти! Сега виждам причината да вървиш с мен през всичките тези години!

— Увлечение ли? — Аркад беше пребледнял, гласът му трепереше.

— Колко ти плаща баща ми?

— Какво?

— Колко? — изкрещя тя. — Винаги съм се чудела на лъвовете, които носиш на жакета си, на лъвската глава на бастуна ти. Мислех си, че това е обикновена почит към мястото, от което идваш, и мъжа, който си бил, но сега разбирам истината! Ти винаги си бил негов човек! Винаги!

Магѝстрата хвана леко господарката си за рамото.

— Домина, моля те.

Леона изръмжа и отблъсна ръката й.

— Може би ме е обещал на тебе? Като някакъв счупен трофей, който да скриеш под сламеника си заедно с другите си жалки мръсни тайни? Готов си, значи, да натровиш хората ми, да убиеш едно единайсетгодишно момиченце, за да получиш каквото желаеш? След това, което той направи с майка ми? Ти ми се усмихваш като змия и ми предлагаш утехата си?

В очите на Аркад светеха сълзи.

— Мислите, че съм способен…

— Мисля, че си лъжец! — кресна Леона. — Мисля, че си убиец! Мисля, че си един окаян старец, роб на сладострастието, проклетото пиене и спомените за отминала слава, залязла и прогнила. — Леона запухтя през стиснати зъби. — Мисля, че си точно същият подлец като баща ми. Искам да изчезнеш от колегиума ми!

— Леона, аз…

— Махай се! — изкрещя тя. — Или се кълна във Всевиждащия и всичките му четири дъщери, че ще ти покажа милостта, която ти си показал към детето на кладата!

Донята трепереше, по бузите й се търкаляха сълзи. Ала стискаше челюст и ръмжеше с оголени зъби. Аркад висеше като счупено огледало, гърдите му се повдигаха, лицето му прежълтя. Погледна гладиатите, но срещна само презрение и гняв. Обърна се пак към Леона с измъчен поглед и една последна отчаяна молба на устните.

— Моля те…

— МАХАЙ СЕ! — изпищя Леона и като се нахвърли отгоре му, заналага го с юмруци. Задращи по лицето му, опита се да му избоде очите. — МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ!

Аркад залитна назад, магѝстрата издърпа разбеснялата се Леона, която вършееше с ръце и пищеше. Стражите с ръце на мечовете пристъпиха да ги разтърват, изгледаха намръщено екзекутуса. Ганик сложи ръка на гърдите му, избута го още назад. Лицето му изразяваше недвусмислено предупреждение. Капитанът явно не желаеше да вади оръжие, но желанията на господарката му бяха ясни, а миризмата на изгарящото дете висеше тежко във въздуха.

Аркад се озърна наоколо и не намери приятели. Очите му бяха пълни със сълзи. Той отвори уста да заговори, но не намери спасителни думи. Огледа лицата на доскорошните си питомци и не откри нито един, който да го подкрепи. Мия видя как думите напираха зад зъбите му, но като погледна в очите на Леона, той срещна само омраза и ярост. И като не му остана друг избор, обърна се и закуца към портата.

— Вземи това! — изкрещя Леона и хвърли камизолата в гърба му. — Дано те топли нивганощем!

Екзекутусът спря и погледна назад през рамото си. Ала мълчаливо провеси глава и продължи да върви. Мия го проследи как си отива и не знаеше какво да си мисли. Ревността може да накара човека да стигне до крайности, а и Аркад наистина все още носеше на гърдите си лъвовете на предишния си господар. Било е страшен удар да открие, че жената, която толкова очевидно обичаше, спи с Фуриян, а любовта се превръща в рак, когато я поливаш с предателство. Но част от Мия не можеше да повярва, че той би предал Леона така безпощадно…

Като се подпираше на магѝстрата, донята напусна двора, ридаейки. Мия погледна отново към кладата, видя как пламъците се издигат по-нависоко. Горещината погали кожата й. Пушекът целуна езика й. Толкова малко оставаше. Толкова близо беше до края. Толкова много трябваше да рискува, докато стигне дотам, и толкова силно го желаеше.

Нямаше търпение всичко това да приключи.

— Сбогом, Магот! — прошепна. — Ще ми липсваш.

И пак не можа да си спомни кога за последно беше плакала.

 

 

Парата се издигаше на кълбета в къпалнята, горещината опари кожата й. Мия се потопи във водата с въздишка, топлината успокои болката в ребрата й. Плъзна се под повърхността и се опита да заглуши мислите си, да усмири съмненията и яростта си и да се наслади на кратката тишина. Само за миг. За една секундичка.

Брин влезе в банята с походката на спяща. Очите й бяха кървясали, бузите ожулени до червено. Без да поглежда към Мия, тя свали дрехите си и се потопи във водата, отмивайки сълзите от кожата си. Остана под повърхността едно примигване по-дълго и Мия тъкмо се канеше да я издърпа, когато тя най-накрая се показа и мократа й руса коса опаса лицето й. Понесе се бавно към ъгъла, седна неподвижно като камък, като статуя, като труп и се загледа във вълничките по повърхността, без да каже нищо.

— Тежък ден — обади се Мия.

— Да — измърмори Брин.

— Домината произнесе хубаво слово.

— Да.

— Как се чувстваш?

Брин вдигна глава за момент, погледът й се съсредоточи.

— Ти как мислиш? — шепнешком изрече тя.

Мия отпусна глава и се загледа в издигащата се пара.

— Да…

В къпалнята с тежки стъпки влезе Пробуждащия вълните, размота препаската от кръста си. Мия не помнеше и един ден, в който да са се къпали заедно и едрият мъж да не й бе изпял песен за подарък, но този път той не затананика и една нота. Нехарактерното му мълчание тежеше във въздуха, печал се надигна в гърдите на Мия. Спомни си водната битка преди няколко седмици тук с Биерн. Помисли си за изгорялото на кладата момиченце и за всичко, което се изгуби заедно с него.

Тези хора не са твое семейство и не са твои…

— Четири проклети дъщери…

Мия погледна нагоре и видя Сидоний да влиза покрай стражите, които стояха на пост на входа за къпалнята. Той затвори вратата след себе си, съблече се и се потопи във водата, ококорил очи, запъхтян.

— Май не си в настроение — отбеляза Пробуждащия вълните.

— Без „май“, братко.

— Какво те тормози?

— Нашата проклета домина — изръмжа здравият айтирянец. — Току-що говорих с Милейни, една от прислужничките. Леона е пратила писмо на Варо гадния Кайто, поканила го е на вечеря утре.

— Защо ще вечеря с търговец на плът? — попита Пробуждащия вълните.

— Ти защо мислиш? Планира да ни продаде на Пандемониума — изрече ядно Сидоний. — Изглежда, вече е направила списък. Милейни го е видяла на бюрото й.

— Кой е в него? — попита Мия.

— Брин за начало. — Сид кимна към ваанийката.

Брин примигна, сякаш за първи път дочу разговора.

— Домината ще ме продаде на Варо Кайто?

— Тя се нуждае от пари — измърмори недоволно Сидоний. — Не може да си позволи нов колесничар за нов отбор еквилаи. Но след представянето ти в Бяла крепост ти ще й докараш цяло състояние.

— Кой друг? — изръмжа Пробуждащия вълните.

— Пеещата сабя — изплю гневно Сидоний. — Феликс. Албанус. Касапина. И аз.

— Тя се кани да продаде Сабята? — отрони Мия.

— Тя ще продаде всеки, който диша — отвърна Сид. — Нуждае се от три хиляди сребърни свещеника и залага изцяло на теб да спечелиш Магни, Врано. Останалите сме само кесии с пари за нея.

Брин поклати глава и прошепна:

— По дяволите!

— Само това ли имаш да кажеш? — възмутено прошепна Сидоний.

— А ти какво друго искаш да кажа? — изръмжа момичето.

— Кажи, че няма да се оставиш да те продадат като плява, за да умреш в Пандемониума — възропта Сидоний. — Защото, кълна се в четирите проклети дъщери, аз няма да се дам!

— И какъв избор имаме?

Сид хвърли око към затворената врата и снижи още гласа си.

— Винаги има един друг избор — подхвърли той.

Мия погледна Сид в очите и по кожата й полази хлад.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че екзекутусът си замина, а с него и камшикът му — отвърна Сидоний. — Искам да кажа, че тези стражи са по-меки от бебешки бузки, а ние сме истински гладиати. Ще ги пребием до смърт с дървените мечове, ако поискаме. Особено когато изненадата е на наша страна.

Пробуждащия вълните се намръщи, потърка брадичката си.

— Да — измърмори той. — Бихме могли.

Очите на Брин се разшириха, гласът й се снижи до гневен шепот:

— Говорите за бунт? Да не сте полудели? Искате да умрете, като ви екзекутират на Магни?

— А ти предпочиташ да умреш в Пандемониума? — попита Сидоний. — В случай че си ослепяла, сестро, този дом се разпада на пух и прах. Аз искам да се махна оттук, преди небето да рухне отгоре ми.

— Това не е правилно — съгласи се Пробуждащия вълните. — Пеещата сабя се би с чест. Враната първа ще признае, че нямаше да спечели победата срещу Изгнаницата, ако не беше Сабята, нали?

Мия кимна бавно:

— Да.

— А сега ще я продадат като парче месо? Защото ръката, с която върти меча, не става? — Здравенякът погледна към Брин. — Брат ти даде живота си за този колегиум. Така ли Леона почита саможертвата му? Като харизва сестра му на мерзавеца Варо Кайто? Аз няма да гледам безучастно това — изсъска Сид. — Не мога. И няма.

Пробуждащия вълните погледна Сидоний, поклати глава.

— Нито пък аз.

Мия облиза устните си, заговори тихо:

— Чакайте.

Тримата гладиати я погледнаха и зачакаха да заговори. След представянето й на арената сред тях нямаше нито един, който да не я уважава. И макар че тя виждаше несправедливостта на положението, макар че й беше ясно, че на тяхно място тя съвсем сигурно щеше да защитава същата страна…

Ако гладиатите в колегиум „Ремус“ се вдигнеха на бунт, Мия нямаше и да помирише Магни. Никога нямаше да си отмъсти. Помогнеше ли им, в най-добрия случай я очакваше съдбата на беглец в една република, в която такива бунтове се наказваха със свирепа жестокост. В най-лошия — щеше да бъде убита. Ако останеше със скръстени ръце да гледа отстрани, но допуснеше въстанието да избухне, навярно администратиите пак щяха да я разпънат на кръст за това, че е била собственост на разбунтувал се дом.

Ала да седи настрана и да бездейства, докато продават Брин, Сабята и Сид…

— Да чакаме ли? — обади се Сидоний. — Какво?

— Да не говорим прибързано — отвърна Мия. — Раните от погребението на Магот са пресни. Помислете ден-два, преди да се хвърлите с главата напред.

— С главата напред? — навъсен попита Сидоний. — Тук става дума за живота ни!

— Някои от нас може и да са добре — обади се Пробуждащия вълните. — Но не всички сме шампиони, спечелили благоразположението на донята.

— А то се мени като вятъра, Врано — предупреди я Брин, която явно се увлече по идеята. — Виж я колко бързо изхвърли Аркад.

— Само ви съветвам да потърпите — не отстъпи Мия от своето. — Леона и Кайто ще вечерят утре, но сделка няма да се сключи поне още ден-два. Кръвта на донята е кипнала, както на всички нас. Може би с времето тя ще разбере глупостта си и ще потърси друг начин. Може би ще измисли някаква хитрина с тефтерите си, така че да не се наложи да продава. Сигурна съм, че тя не желае да се разделя с никого от нас.

— Ако си мислиш, че тази жена притежава и капчица вярност — отвърна Пробуждащия вълните, — значи си глупачка, за каквато никога не съм те взимал. Леона мисли за собствената си слава и за ничия друга.

— Потърпете — с умолителен глас повтори Мия. — Моля ви.

Тримата гладиати се спогледаха и се намръщиха. Но засега като че ли спорът приключи и всеки потъна в мрачно, потиснато мълчание. А Мия, като нямаше какво повече да им каже и как да ги утеши, най-накрая излезе от басейна, изтри се с кърпата, намота препаската си и с тихи стъпки напусна помещението.

Докато вървеше по коридора към килията си, мислите се блъскаха объркано в главата й. Наясно беше, че не може да позволи да вдигнат бунт срещу Леона — в противен случай целият й план отиваше на вятъра. Но ако оставеше донята да постъпи според желанията си, ако не успееше да й повлияе, Сид, Сабята и Брин бяха направо мъртъвци. Никой не оцеляваше в Пандемониума. Даже и най-великите воини издържаха най-много по месец-два.

Гладиатите си легнаха за нивганощта и над казармите се спусна тежък покой. Сидоний се върна от къпалнята и седна срещу Мия в килията им. Нея още не я бяха преместили горе — тя предполагаше, че с цялата трагедия от последните няколко дни Леона имаше по-неотложни грижи от това да намери стая на новата си шампионка. И тъй Мия продължаваше да кисне в клетката си. И да усеща погледа на Сид върху себе си, докато алхимичните лампи угаснат, а разговорите между другите гладиати заглъхнат и постепенно спрат, докато най-накрая ги заменят звуците на съня.

Както винаги щом останеха насаме, мъжът не обелваше дума. Не я притискаше.

Само я гледаше.

Минутите течаха като дни. Сините му очи насочени в нея.

Без да мига.

Безмълвен.

— Черна майко, какво? — изсъска тя накрая.

— Нищо не съм казал — прошепна Сидоний.

— Значи смяташ да седиш там и да ме гледаш втренчено цяла нивганощ?

— Предпочиташ да говоря ли?

— Да, мътните те взели, издекламирай си речта. В проклетата къпалня не се свенеше толкова. Оставаме сами и изведнъж си гълташ езика?

— И за какво да говорим? Ти съвсем ясно изрази чувствата си.

— Откакто научи коя съм, ходиш подире ми като проклет кървав ястреб. Не ме попита нищо нито веднъж. Но при първия шепот за… — Мия се озърна и сниши глас. — … за въстание, езикът ти се развързва.

— Действията, които ще предприемем относно предстоящата продажба, ме засягат пряко, Врано. Но що се касае до семейството ти, не съм в правото си да говоря. Ако ти си имала въпроси, трябвало е само да попиташ. Ходя по теб от уважение към баща ти. Той щеше да поиска да се грижа за теб.

— Какво знаеш ти за това какво щеше да поиска баща ми?

Сидоний тихо се разсмя.

— Повече, отколкото си мислиш, Врано.

— Ти си бил войник. Дамгосали са те за страхливостта ти и са те изритали от легиона. Не си участвал в съвета. Не си го познавал.

Сидоний поклати глава, в очите му блесна обида.

— Знам, че той щеше да се срамува от това, в което се е превърнал този дом.

Тя замълча. Пое си дълбоко, развълнувано въздух и огледа стените наоколо. Железните решетки и човешката злочестина. Беше се търкала здраво в банята, но още надушваше в косата си миризмата на пушека от погребалната клада на Магот.

— Казваш се Мия, нали?

Тя вдигна рязко глава, присви очи.

— Не можах да си го спомня веднага — каза Сид. — Понякога джустикусът разказваше за вас, но в повечето случаи не обелваше дума за семейството си. Мисля, че така се чувстваше по-близко до всички вас. Не ви делеше с други хора. Не петнеше мислите си за вас с кървищата и тинята, които виждахме по изборите.

— Да — промълви тя накрая. — Мия.

— Братчето ти беше Йонен.

— Да.

Сид кимна и засмука устната си, без да каже нищо.

— Дъщери, изплюй камъчето — въздъхна Мия.

— Какво камъче?

— Укорът, който толкова очебийно се пени зад проклетите ти зъби. Можеш да напуснеш тези стени по всяко време, Врано, нямаш право да ни спираш да опитаме същото. Даже и да се провалим, администратиите теб никога няма да те заловят. Няма килия, от която да не можеш да избягаш.

— Това ли си мислех аз? — попита Сид. — Или ти си го мислеше?

— Майната ти, Сид!

— Трябваше ми малко време — каза здравенякът. — Да разбера. Защо си тук, защо ти е да се биеш на Магни. И тогава си спомних кой ще застане на пясъка с теб, когато те обявят за победител. Същите хора, които го осъдиха, нали? Същите хора, които се усмихваха, когато той увисна на въжето.

Мия замълча. Само гледаше.

— Аз не присъствах на обесването му. По това време вече бях във вериги. Но ми разказаха всичко след това. Разказаха ми, че доня Корвере стояла на стените на площада, над виещата тълпа. Прегръщала малко момиченце. Била си ти, нали? Ама че работа, да накараш дъщеря си да гледа!

— Тя искаше да видя. Искаше да запомня.

— Майка ти?

— Да — изсъска Мия. — Как я нарече? Проклетата празноглава курва?

— Да, беше грубо от моя страна — въздъхна Сид. — Но ми е трудно да намеря мили думи за майка ти, Мия. Като знам онова, което знам за нея.

— И какво си мислиш, че знаеш?

— Само това, че Алин Корвере беше по-амбициозна от джустикус Дарий и генерал Антоний, взети заедно. Половината от бащините ти центуриони бяха влюбени в нея. Тя въртеше една трета от Сената на малкия си пръст. — Сид допря върховете на пръстите си под брадичката си. — Как мислиш, че майка ти постигаше това? Тя не беше и наполовина мечоноската, в която дъщеря й се е превърнала. Тя беше политик. Мислиш ли, че такава жена ще може да постави на колене републиката, без самата тя да коленичи веднъж-дваж?

Мия изгледа кръвнишки Сидоний.

— Да не си посмял!

— Знам, че се опитваш да отмъстиш за тях — отвърна Сидоний. — Знам, че според теб това е справедливо. Просто се питам дали щеше да мислиш така, ако знаеше що за жена беше майка ти. Или що за мъж беше баща ти.

— Аз знам що за мъж беше той. Той беше герой.

— Всички мислим това за родителите си. В края на краищата те са ни дали живот. Лесно е да ги сбъркаме с богове.

— Кажеш ли и една лоша дума за баща ми — прошепна Мия, — кълна се в Черната майка, че ще ти видя сметката тук в тази килия. Той правеше това, което смяташе, че е най-добре за републиката и народа й. Той беше човек, който следваше сърцето си.

— Аз обичах баща ти, Мия. И му служех според силите си. Той умееше да увлича хората. Запалваше искрата на предаността у тях… Мисля, че по свой начин всеки от нас го обичаше. — Мъжът впери очите си в Мия. — И да, той беше човек, който следваше сърцето си. Но не по начина, по който ти си мислиш.

— За какво говориш?

Сид въздъхна.

— Баща ти и генерал Антоний бяха любовници, Мия.

Тя се сепна, сякаш я бяха зашлевили по лицето.

Задъха се.

Целият свят се завъртя под краката й.

— Какво?

— На всички беше известно. На хората им със сигурност. Никой не даваше пукната пара̀. Даже и майка ти, стига да не вдигаха шум. Тя се беше омъжила за поста, не за човека. Бракът им беше брак по приятелство. Навярно дори странен вид любов. Но преди всичко друго това беше брак от амбиция. Баща ти се ползваше с предаността на луминатите. На нас ни беше все тая, че бъдещият крал и Кралесъздателя се мушкаха от дъжд на вятър в леглата си. На някои дори им се струваше романтично. — Сидоний се приведе по-наблизо и продължи с дълбок и суров глас. — Но не ми разправяй, че въстанието било вдигнато заради любовта на Дарий Корвере към свободата и народа му, Мия. Беше заради любовта му към Антоний. Генералът мечтаеше да стане крал. А баща ти мечтаеше да бъде човекът, който ще сложи короната на главата му. Простичко и ясно.

Мия си спомни вечерите във Вранско гнездо, когато генералът им идваше на гости. Тя винаги го беше наричала „чичо Антоний“. Майка й, баща й и той вечеряха заедно, виното се лееше, смехът им отекваше по дългите коридори от червен камък.

А след това…

Може би под този същия покрив…

— Лъжи! — изсъска Мия. — Това са лъжи.

— Не, Мия. Казвам тежката истина.

Мия седеше неподвижно, притихнала, сърцето й се блъскаше в гърдите.

Не можеше хубаво да си спомни последния път, когато плака…

— Боли, нали? — въздъхна Сид. — Когато откриеш, че хората, които са ти дали живот, са смъртни и слаби като всички останали? А светът не е това, за което си го мислила?

Мия обърса сълзите си с трепереща ръка. Спомни си как баща й целуваше майка й. Първо по единия клепач, после по другия, а накрая по гладкото смугло чело.

Но никога по устата.

Възможно ли е да е вярно?

И какво значение има?

Ако са били искрени един с друг, какво й пукаше на нея с кого са спали родителите й? Дори да не са се обичали, те и двамата бяха обичали дъщеря си. Ако не друго, това поне знаеше. Те я бяха научили да разчита на съобразителността си, да бъде силна, никога да не се бои. И двамата й липсваха, дори сега, сякаш някой беше издълбал дупка в душата й в деня, в който ги отведоха.

Но ако баща й не е бил героят на народа, за когото тя го имаше, ако се е мъчел да свали Сената, за да постигне собствените си себични цели…

… за какво тогава беше това убийство и тази кръв?

Не!

Не, Скайва и Дуомо заслужаваха да бъдат пратени на оня свят. Те бяха хвърлили в затвора майка й и братчето й, бяха ги оставили да умрат в тъмница във Философския камък.

Ще предам на братчето ти много поздрави…

— Знам какво ще ти коства — прошепна Сидоний. — Да позволиш под този покрив да избухне бунт. Но помисли за Брин. За Пеещата сабя. За Касапина и за мен. Наистина ли заслужаваме да умрем в някаква безбожна яма, защото Леона мрази баща си, а ти обичаш твоя прекалено много?

Тишината между тях натежа като олово. Мия огледа мъжа от глава до пети; този мъж, когото погрешно беше взела за развратен глупак, главорез, може би дори за страхливец, както оповестяваше на света дамгата на гърдите му. И разбра, че той не е ни едно от тези неща. И все пак…

— А ти защо не си бил там, когато са заловили баща ми и Антоний? — попита тя с кух глас. — Защо не си мъртъв както останалите?

Сидоний въздъхна дълбоко, провеси глава.

— Центурионите на луминатите и техните Втори копия бяха уведомени за плана на Дарий и Антоний в нивганощта, след като бяха събрали войската. Антоний държа чудесна реч, говори за разложение, надменност, за това как властта в републиката се държи от слаби и нечестиви мъже. А когато ударите по щитовете и тупането по гърдите заглъхнаха… аз просто не можах да го направя. Републиката е прогнила, Мия, спор няма. Злото прояжда костите на това място, а в сърцевината му лежи Божигроб. Юлий Скайва е два пъти по-зъл тиранин, отколкото щеше да бъде Антоний. Но ние бяхме легионът на луминатите. Воини на бога. Сраженията, които щяха да избухнат, ако бяхме настъпили към собствената си столица, страданията, които щяхме да оставим по дирите си… Хиляди щяха да намерят смъртта си. Може би десетки хиляди. И за какво? За да може един мъж да носи корона, а друг да му я сложи на главата? Не можех да го направя. Отидох при центуриона и му го казах. Той ме изслуша търпеливо, докато се опитвах да му обясня защо всичко това е престъпно. А когато свърших, ме би почти до смърт, жигоса ми гърдите и ме продаде на първия търговец на площада.

Сидоний поклати глава.

— Шест години в окови за един миг прямота. Това е десятъкът, който платих. Но знаеш ли какво научих през всичките години от тогава до сега, Гардже?

— Какво?

Сид впери в Мия леденосиния си поглед.

— Няма по-мека възглавница от чистата съвест.

Мия затрепери цялата в мрака. По бузите й потекоха сълзи. И без да каже нито дума повече, Сид легна на сламата, завъртя се на една страна и затвори очи.

— Лека нощ, Мия.