Джей Кристоф
Божигроб (18)

15.
Правота

Тази нивганощ вечерята мина в мрачно настроение без вулгарните шеги и приятелските закачки, които обикновено се разменяха около дългите маси на верандата. Всички бяха потънали в размисли за продажбата на Матилиус. Докато си представяше участта, която очакваше мъжа в Пандемониума, Мия откри, че е загубила апетита си, и вместо обичайните остатъци, които отделяше за Зъб, когато идваше да души в краката им, тя му остави почти цялото си ядене.

Голямото куче облиза наранените й пръсти, като въртеше късата си дебела опашка. Тя разроши ушите му и се помъчи да мисли за друго. Опита се да мисли за предстоящите двубои, за отмъщението, което я очакваше, когато дойдеше краят им. Беше тук по една и само по една причина. Ала отмъщението нямаше да бъде изпълнено, като станеше близка с тези, редом до които се биеше. Все едно колко смазваща беше мисълта за това.

Като ехо на собствените си размишления тя усети хладен бриз по тила си. Зъб тихо изскимтя и побягна от Мия с присвити уши и подвита опашка. Господин Благ се уви в сенките на косата й и прошепна, тихо като сенките:

— … тези хора не са твое семейство, нито твои приятели. всички те са само средство към целта…

Другите гладиати не бяха в настроение да разговарят и мълчаливо дъвчеха храната си. Касапина беше мрачен, но си мърмореше сам и поклащаше глава. Ала към края на вечерята повече не можеше да сдържа езика зад зъбите си:

— Това са конски лайна — изръмжа той и избута купата настрани.

— Това е говеждо, струва ми се — рече Пробуждащия вълните, докато си почистваше зъбите с клечка.

— Говорех за Мати, кървяща сливо. — Касапина изгледа свирепо по-едрия мъж. — Да го продадат на онзи мерзавец Кайто? Той заслужаваше нещо по-добро от проклетата яма.

— Мери си приказките, братко — размаха предупредително пръст Пробуждащия вълните и баритонът му стана по-дълбок. — Тук има дами.

Пеещата сабя повдигна вежди:

— Къде?

— Достатъчно! — изръмжа Фуриян. Шампионът ги огледа с черните си пламтящи очи. Стисната челюст. Изопнати мускули. — Изяж си храната, Касапино.

— Това не е правилно, Фуриян.

Непадналия удари с юмрук по масата и всички обърнаха очи и го изгледаха.

— Такава е волята на домината. Тя е господарката на този колегиум. Изглежда си склонен да забравяш това. Но припомни ми, братко, какъв беше ти, преди тя и екзекутусът да те измъкнат от калта?

— Телохранител — отвърна Касапина и стисна зъби.

— Проклето магаре, ето какво си бил — изплю Фуриян. — Носил си торбите до пазара на някаква сбръчкана стара доня и си я чукал, когато ти е заповядвала. Ами ти, Пробуждащ вълните?

— Аз бях драматичен актьор — отвърна гордо здравенякът.

— Драматичен актьор ли? Бил си проклет портиер в някой евтин театър, разнасял си питиетата и си чистил лайната в тоалетните между представленията.

Пробуждащия вълните погледна малко унило.

— Бях определен да играя крал…

— Биерн е бил на път за една ашкахска медна мина. — Непадналия описа широк жест с ръка. — Брин, в лийсийски бордей. Кървавата патка на Аа, Пеещата сабя, е щяла да увисне на бесилото! А домината ни измъкна от калта, направи от нас богове!

Мрачният поглед на шампиона обходи столовата, приканвайки ги да му възразят.

— Домината ни храни. Дава ни подслон. Дава ни шанс да се борим за слава и чест, вместо да живеем на четири крака или по гръб. И ти казваш, че това не е правилно? Всички ние й дължим живота си. Включително и Матилиус. Ето защо това е правилно.

Мия седеше мълчаливо и слушаше тирадата на Непадналия. Никой от присъстващите не надигна глас да му противоречи. Тя пак се замисли за него — кой беше той, какво го караше да диша. Тя умееше да преценява характера на хората, но Фуриян я озадачаваше. Той се биеше като демон на арената, съвсем вярно. Но ето че изглеждаше напълно доволен да превие врат пред този живот в кръв и робство и да отрече истината за себе си.

Защо поне веднъж не мога да срещна някой здрачин, който да не е кучи син или глупак?

Вечерята свърши, гладиатите бяха отведени в казармите и да се изкъпят — по четирима накуп. Често я вкарваха със Сидоний, Касапина и Пеещата сабя, макар че тя най-много обичаше да се къпе с Пробуждащия вълните. Мъжът имаше хубав глас и докато се къпеше, често пееше — песни, които явно беше научил от краткия си престой в театъра.

Мия вече се беше отказала от всяка мисъл за приличие, след като по цял ден се разхождаше с две парчета подплатено сукно и чифт сандали. Струваше й се странно колко лесно привикна с живота в колегиума. Без уединение. Без скромност. А когато затвореше очи, тя още чуваше звука, който не напускаше съзнанието й от игрите в Чермост. Ревът, който я повдигаше на гръмовните си криле.

Тълпата.

Кожата й настръхна при мисълта въпреки нея самата. Споменът гореше в чернотата зад очите й. Но тя си напомни, че имаше причина да е тук и тази причина бяха Магни. Леона беше продала Матилиус, без да обсъди въпроса с Аркад. Ако имаше някакъв риск за колегиума, беше най-добре тя да научи истината за него.

Сид не беше в настроение, когато Мия се върна в килията им след банята, и тя го остави на мира. Легна си до решетките и се одряма, като се чудеше как да обърне предаността на едрия айтриянец към баща й в някаква полза. И в мрака тя се заслуша в тихото напяване изпод вратата на Пеещата сабя и седя мълчаливо, докато се увери, че останалите гладиати заспаха дълбоко. Повика шепнешком Сид по име, но той не шавна. Тогава усети хладен шепот по тила си:

— … къде отиваме?

— Ти ми кажи — отвърна тя шепнешком.

— … обикалям крепостта от вечерята насам…

— Разкажи ми тогава.

— … аркад поиска среща с леона. казаха му да дойде, след като тя се изкъпе…

Мия кимна:

— Води ме.

Сянката й се набразди и Господин Благ изчезна, прехвърчайки до назъбената врата, която сега беше здраво заключена за нивганощта. Мия протегна ръце към сенките в преддверието, точно както беше направила и предишната нощ. Не й беше лесно да ги хване, за миг те й се изплъзнаха, а тя се намръщи съсредоточено, пое си спокойно дъх и

прекрачи
            в сянката
                       оттатък
                                  назъбената врата.

Светът се преобърна с краката нагоре и тя едва не падна, преглъщайки ругатнята си, когато се подпря на ранената ръка. Главата сведена ниско, дългата черна коса покрила мастиленочерните очи.

— … ела…

Не-котката хвръкна напред да дебне за стражите. Като се промъкваше през някогашния си дом като нож между ребра, Мия подмина редицата брони и по широкото стълбище се качи на първия етаж. Мислите й преливаха от спомени от детството й тук.

Спомни си баща си, който упражняваше конете в двора. Майка си, която четеше до еркерните прозорци в стаята си. Спомни си нивганощта, когато се роди братчето й Йонен, под същия този покрив. Баща й беше плакал, докато държеше детето в ръцете си.

Спомняше си го толкова ясно. Миризмата му. Начина, по който целуваше майка й — първо по единия клепач, после по другия и тогава накрая по гладкото мургаво чело.

Добър човек.

Любящ съпруг.

Предан пълководец.

Какъв ли крал щеше да създаде той?

Мия поклати глава и се наруга, че е глупачка. Това нямаше значение. Царството на баща й беше две крачки широко и шест дълбоко, а двама от мъжете, които го бяха убили, все още дишаха и говореха. Само това имаше значение. Само това трябваше да я интересува.

Нагоре до четвъртия етаж. Това ниво се ползваше за склад някога, когато родителите на Мия бяха собственици на Гнездото, но след като държаха затворени Соколите в подземието, най-горният етаж сега принадлежеше на господарката на дома. Тиха като шепот, Мия се приближи крадешком по дългите коридори към тихите гласове, които се носеха от къпалнята.

Тя надникна през вратата и видя доня Леона да излиза от дълбок басейн, който бълваше пара. По тялото й се стичаха рекички вода, косата й беше мокра, лицето без грим. На Мия й хрумна, че жената е красавица — пълни бедра и още по-пълни устни. Очите й пребродиха обгърнатите в облак пара извити форми на Леона и тя се зачуди на тръпката от това. Защо долу в казармите голите тела не предизвикваха нищо, а тук кожата й настръхна? Сърцето й заби по-учестено. Може би си спомни една друга красавица в леглото на Аврелий, вкуса й върху устните на младия дон, златните й целувки, които се спускаха все по-ниско.

Тогава си помисли за Ашлин. Целувката им на раздяла, когато Мия си тръгна от Църквата. Тази целувка, която беше продължила малко по-дълго. А може би не достатъчно дълго?

Мия поклати глава. Наруга се, че се държи като новачка. Ашлин Ярнхайм уби Трик. Ашлин Ярнхайм предаде Църквата и нейната свещена клетва да отмъсти за баща си…

Погледна в другия край на коридора и улови отражението си в малко огледало на стената.

Да ти напомня за човек, когото познаваш?

Магѝстрата чакаше предано до ваната и наметна господарката си с дълъг халат. Леона изглеждаше замислена, гризеше ноктите си и се взираше в малката статуя на Трелена, която служеше още и за чучур. Въздъхна, когато жената се опита да разтрие напрегнатите й рамене.

— Какво те тревожи, скъпа? — попита тя.

Леона се усмихна:

— Как разбра, че имам грижи?

— Тези ръце са те извадили на бял свят — усмихна се в отговор магѝстрата. — Това са гърдите, които те откърмиха. Няма да твърдя, че винаги знам за какво мислиш, но винаги познавам, когато те налегнат мрачни мисли.

Леона затвори очи, докато тя разтриваше болното място във врата й.

— Пак сънувам майка ми, Антеа.

— О, миличката ми — нежно рече магѝстрата. — Много години минаха оттогава.

— Знам това, докато седя тук сега. Но в съня ми винаги съм дете. Малко момиченце, дребничко и уплашено. Точно каквато бях, когато…

Леона загриза нокът и поклати глава, тишината отекна в банята.

— Това е ужасно — въздъхна накрая. — Да се живее в страх.

— Тогава недей живя така, скъпа. Виж колко далеч си стигнала. Виж всичко, което построи.

— Виждам. Но всичко, което съм построила, са трибуни на ръба на руини, Антеа. — Донята въздъхна дълбоко и стисна зъби. — Трябват ми пари. Маркус не ми остави почти нищо, освен тези стени и капитала, който изхарчих да ги преобразя. Той не беше много внимателен с парите.

— Значи двамата сте си подхождали.

Леона се усмихна натъжено.

— Заслужавам си го, предполагам.

— Той липсва ли ти, скъпа? — попита магѝстрата, като побърза да смени темата.

— Не — въздъхна Леона. — Маркус беше приятен човек, но аз никога не съм го обичала. И… мразех копнежа си по него. Това прави ли ме ужасна?

— Прави те честна — усмихна се по-възрастната жена.

Отново се възцари мълчание и Леона пак загриза ноктите си, докато зяпаше в стената. Тук, където можеха да я видят само доверени очи, донята беше захвърлила бронята си и изглеждаше по-млада, отколкото на двора. Почти като малкото момиченце, за което говореше, че била в съня си. Магѝстрата продължи да разтрива раменете й и от време на време захапваше устната си. Когато пак заговори, жената го стори с явно безпокойство.

— Леона, знам, че ти и баща ти…

— Не, Антеа!

— Но той има купища пари и несъмнено ако ти…

— Не! — Донята се обърна към дойката си с блеснали сини очи. — Забравяш мястото си. Не искам да слушам нито дума повече. Ще умра, преди да приема и един-едничък меден просяк от този човек, разбра ли ме?

Магѝстрата заби очи в пода.

— Да, домина.

Мия, която наблюдаваше от сенките, откри, че се е натъжила. Тя усети, че Антеа беше истински загрижена за Леона, видя, че бариерата помежду им явно е изтъняла с годините. Но колкото и да обичаше господарката си, Антеа щеше завинаги да си остане прислужница. При все че бе кърмила Леона с млякото си, тя никога нямаше да й бъде майка.

Ала едно беше да подслушва разговор, който можеше да реши съдбата й, а съвсем друго да се натрапва без позволение в такъв дълбоко личен момент. Информацията беше сила, а силата беше предимство. Но Мия беше научила достатъчно тук.

Като се промъкна тайно по коридора зад Господин Благ, тя стигна до просторната трапезария. Всички стари мебели още бяха тук — дългата маса, където родителите й бяха давали угощения, дървените столове, под които беше пълзяла и между които се бе крила като дете. На стените висяха някои от същите гоблени — богинята Тсана с огнен венец, богинята Трелена с наметало от бурни вълни.

Стъпки. Приближават. Дрън-туп. Дрън-туп.

Мия и Господин Благ се пъхнаха зад една от дългите тежки завеси. Тя можеше просто да се загърне в сенките и да подслуша разговора на екзекутуса и Леона, но искаше да види лицата им. Да види дали бронята, която Леона носеше извън тези стени, беше същата, която носеше пред легендата на арената, пред мъжа, който служеше на нея вместо на онзи, който бе направил от него шампион.

Аркад влезе с накуцване в трапезарията и я завари празна. Със стисната челюст той се настани на дългата маса и зачака. Мия видя, че се беше изкъпал, беше сресал брадата и дългата си прошарена коса. Беше трудно да се определи заради белега на лицето и загрубялата му кожа, но тя предположи, че той е някъде в средата на трийсетте. Животът на пясъка не е бил мил с него, но фигурата му, очевидният магнетизъм от победите пред възторжената тълпа…

Беше свалил кожената броня, която носеше на двора, и се беше издокарал в изискани дрехи. Върху черния му жакет бяха избродирани Соколите на Ремус и Лъвовете на Леонид. Бастунът му също завършваше с лъвска глава. Мия пак се зачуди кому беше предан. Ето го тук, служи на Леона. Ала все пак носеше лъва на баща й върху гърдите си.

Аркад се озърна наоколо, измъкна плоската бутилчица от жакета си като крадец и отпи дълга мощна глътка.

— Имаме чаши, ако предпочиташ, екзекутус.

Аркад се сепна и стана на крака, когато Леона се появи на вратата зад него с бутилка вино и две чаши. Очите му се разшириха леко, когато я зърна, а и самата Мия не можа да се въздържи и също повдигна вежди. Косата на Леона беше мокра, тя беше боса и все така по халата, който беше вързан съвсем хлабаво. Ако човек се вгледаше достатъчно настойчиво под правилния ъгъл, за въображението му не оставаше нищо.

— Мидоня! — Аркад се поклони с очи, забити в пода, и прилежно се постара да не се вглежда настойчиво под никакъв ъгъл.

Мия забеляза тънката усмивка върху лицето на Леона, когато отиде до челото на масата и се отпусна тежко в креслото. Тя си напълни чашата, качи крак на дървото. Халатът се плъзна и го откри чак до бедрото.

— Налей си — усмихна се тя.

— Мидоня?

Леона посочи втората чаша, бутилката.

— Ужасно е, боя се. Но пък е точно за случая. Ето.

Леона се наведе напред, напълни чашата и я бутна през масата. Аркад гледаше навсякъде другаде, освен към гърдите й, и направо се гърчеше, когато се върна на стола си.

Тя го държи в плен така, осъзна Мия. Той е по-стар с десет години от нея. На ръст е два пъти колкото нея. Воин с множество битки, шампион, а горкият не знае даже накъде да погледне, когато тя влезе в стаята.

— Та… — поде Леона и като се облегна назад, отпи от чашата си. — Нападнали са те мисли. Мисли, които не търпят отлагане и които непременно трябва да изслушам.

Аркад кимна и смущението му се изпари, щом разговорът се насочи към колегиума.

— Матилиус, мидоня.

— Какво за него?

— Продажбата му на Кайто…

— Беше необходима — пресече го тя. — Наградата от Чермост не стигна да се покрият разходите ни за този месец. Кредиторите искат да си получат парите и ще ги получат.

— Но Кайто… — подхвана Аркад. — Пандемониумът не е място, където такъв мъж да умре.

Леона изпразни чашата си на един дъх.

— Матилиус не беше мъж — рече тя и си сипа още една. — Той беше роб.

— Вие не вярвате истински в това, мидоня.

Аркад се взираше в жената отсреща. Мия зърна за миг нежност в погледа й, сменена бързо от жестокост.

— Нима? — попита тя.

— Матилиус беше гладиат — възрази Аркад. — Той донесе слава и чест на този колегиум. На вас, доня. Вярно, че не беше най-добрият ни меч, но ви служи от цялото си сърце и душа.

— Това не беше достатъчно. Аз имам прекалено много гърла и те всички струват пари. С всеки ден дълговете ни растат, а кесията ми е празна.

— И как стана това, питам се аз? — намръщи се екзекутусът. — Когато харчите цяло състояние за една-единствена придобивка?

— Аха! — въздъхна Леона. — Този път бързо стигнахме до проблема.

— С хилядата сребърника, които платихте за онова момиче, можехте да изхраните този колегиум до края на годината!

Мия наостри уши, щом чу да я споменават, очите й се присвиха.

— Наблюдава ли я в Чермост? — попита Леона. — Видя ли как запали тълпата?

— За това имаме Фуриян! — изкрещя Аркад и стана от стола си. — Непадналия е шампионът на този колегиум! Онова девойче не може да вдигне даже един проклет щит!

— Тогава ще се бие в Караваджо. С два меча. Без щит. На публиката страшно ще й хареса. Момиче с нейния ръст да изкормва два пъти по-едри мъже! И с нейната външност! Четири дъщери, тълпата няма да види нищо от надутите си патки.

Аркад въздъхна и притисна кокалчетата в очите си.

— Когато създадохте този колегиум, доня, вие поискахте помощта ми.

— Поисках я. — Леона се заигра с деколтето на халата. — И съм благодарна за нея.

— Затова, при цялото ми уважение, съветите ми трябва да имат тежест. Познавам ви, откакто бяхте дете. Знам, че отраснахте край Венатус. Но има огромна разлика между това да гледаш от ложите и да ръководиш колегиум.

Очите и гласът на Леона станаха ледени:

— Мислиш, че не знам това ли?

— Мисля, че искате да направите напук на баща си.

Очите и устните на Леона се свиха.

— Превишаваш правата си, екзекутус.

Аркад вдигна смирено ръка пред гнева й.

— Дъщерите знаят, че помня как се отнесе той с вас и майка ви. И гневът ви е основателен. Но се страхувам, че високата цена, която дадохте за момичето, доказва, че разсъдъкът ви е помрачен по фамилните въпроси. А моят е ясен. Години наред аз съм се бил на пясъците, а след това бях треньор на гладиатите на баща ви. И сега ви казвам — онова момиче не е шампион. Тя притежава лисича хитрост, но не е и наполовина воинът, какъвто е Фуриян. Ще дойде време, когато лукавството и съобразителността няма да й послужат. Когато ще останат само тя, мечът и мъжът, когото трябва да убие.

Аркад се облегна на масата и погледна Леона в очите.

— И тя. Ще. Се провали.

Стомахът на Мия се сви, когато чу Аркад да говори така. Тя вярваше, че го беше впечатлила с проявата си в Чермост, но мъжът като че ли беше напълно сляп за достойнствата й.

Леона сведе поглед, Аркад се опомни и седна на стола си, като изсумтя извинително. Донята изгълта остатъка от виното и дълго време се взира в празната чаша. Когато заговори, гласът й беше толкова тих, че Мия едва чуваше.

— Може би беше неблагоразумно да изхарча такава сума. Но… не исках да го видя как отново печели. Майка ме предупреди, когато бях малко момиченце. „Никога не заставай срещу баща си — каза ми тя. — Той винаги печели.“

Тя вдигна поглед към екзекутуса с пламнали от ярост очи.

— Но не и този път — изплю гневно. — Никога повече. Искам го на колене. Искам да ме погледне нагоре в очите и да знае, че заради мен лази в прахта. Искам да отпивам от страданията му като от най-хубавото вино. — Тя запрати шишето в стената на косъм от главата на Мия и то се пръсна на хиляди парченца. — А не тази проклета помия!

Жената отпусна глава и въздъхна.

— Даже с продажбата на Матилиус сме длъжници на още дванайсет кредитори.

— Колко?

— Много. А лихвите растат с всеки ден. — Леона сви юмрук и кокалчетата й побеляха. — Дъщери, де да беше жив Маркус! Още две-три години с възнаграждението му на джустикус и щях да имам достатъчно да направя всичко както му е редът. Ако открия онези, които ми го отнеха…

— Това няма значение — рече Аркад. — Можем да платим дълга с парите от продажбата на Враната. А оттам ще отведем Фуриян по целия път до Магни. Имаме три Венатус от днес до пълна светлина, три венеца, за да спечелим място в квалификациите. Вие ще получите победата си, доня — даде й дума Аркад. — Ако ме оставите да ви я дам. Имайте вяра в мен. Както аз имам във вас.

Мия разгледа двойката, един по един, а сетне заедно. Халата на Леона, безсрамната сексуалност, начинът, по който използваше тялото си, за да извади Аркад от равновесие — в известен смисъл това беше логично, след като беше израсла в дом с деспотичен баща.

Но Аркад…

Огънят в очите му. Жарта в гласа му, когато даде клетвата си. Той беше шампион в най-жестоките игри, измислени в републиката. С десет години по-стар от нея. Разделени с бариерата между богатата наследница и някогашната собственост.

И все пак…

Мия поклати глава. Пет минути насаме с тях и вече знаеше точно защо Аркад беше напуснал Леонид и беше дошъл да служи на непокорната му дъщеря.

Горкият глупак е влюбен до уши в нея.

Леона остави празната си чаша на масата и въздъхна.

Чудя се дали тя знае?

— Ти си моят екзекутус — рече донята. — Знам, че се отказа от много, за да дойдеш тук. И аз ще се погрижа да възнаградя доверието ти.

И тя завъртя пръст по ръба на чашата, кимна като че на себе си.

— Ще послушам съвета ти. Ще пуснем Враната във Венатус в Ураганова кула в края на месеца. Не в Ултима — за нея си имаме нашия шампион. Някоя дребна битка, за да не я повредим. С малко късмет тя ще се покаже в достатъчно добра светлина, за да си възвърнем част от парите, които платихме за нея.

Сърцето на Мия падна в петите й.

Черна майко…

— Значи ще я продадете? — попита Аркад.

Леона погледна към гоблените на стената. Богинята на огъня с меч в ръка, вдигнала щит и обгърната в пламъци.

— Освен ако не докаже, че е въплъщение на Тсана.

Леона въздъхна.

Аркад кимна, Леона си наля още една чаша.

— А сега, ако си останал доволен… — рече донята.

Екзекутусът измърмори нещо в извинение и бавно се изправи. С дълбок поклон пред своята домина мъжът излезе куцешком от трапезарията, а бастунът и железният му крак затупкаха в уморено отстъпление надолу по каменните стълби. Леона остана да седи сама, отпивайки големи глътки от чашата си, а размътените й очи се взираха в нещо, което само тя виждаше. Лениво галеше с пръсти ключицата си и светлата кожа на шията си. Отпи нова глътка и облиза устните си.

Мия стоеше притихнала в сенките и внимателно наблюдаваше. Опитваше се да измисли как да промени решението на жената. Ако можеше да измисли някакъв начин, чрез който Фуриян да изгуби благоразположението й… Да го натрови например преди битка? Ако Мия успееше да се издигне в очите на донята…

Едно нещо беше сигурно — не биваше да допусне да я продадат.

Леона захапа устната си и примигна, сякаш се събуди от унеса. Погледна към отворената врата и застина, сякаш се ослушваше. Беше станало късно и вилата се беше притаила. Жената допи виното си, стана, събра халата си и почти на пръсти се измъкна крадешком в коридора.

Мия се намръщи и присви очи.

Леона беше господарката на крепостта.

Тогава защо се промъква като крадла из собствената си къща?

Мия излезе дебнешком иззад завесата и стигна до вратата безшумна като смъртта. Надникна покрай касата и видя Леона на стълбите, които водеха до третия етаж. Скри се от поглед, когато донята се озърна, а после тихомълком се спусна надолу.

— … навярно рискувахме достатъчно за тази вечер, мия…

Без да обръща внимание на предупреждението на котката сянка, Мия последва жената на тихите си като шепот нозе. Като сянка тя слезе след нея на третия, а след това и на втория етаж. Тук донята спря, за да изчака капитан Ганик и още един страж да минат покрай нея, докато обсъждаха нещо помежду си. Щом те се скриха, Леона продължи предпазливо напред и Мия я последва като привидение, докато жената слезе на първия етаж.

Мия видя от стълбището как донята се огледа и ослуша в тишината за стражите. После се измъкна от стълбите и на пръсти се добра до една дървена врата в далечния край на коридора. Далеч от хорски очи. Далеч от хорски уши.

Аха. Сега вече работата се изясни.

Тирадата по време на вечерята. Настояването, че единствено волята на тяхната домина има значение въпреки продажбата на Матилиус. Разпаленият огън в очите му, когато говореше за господарката си, предаността му към тези стени.

Фуриян!

Леона извади от джоба си железен ключ и отключи вратата. Непадналия чакаше от другата страна, дългата черна коса опасваше красивото му лице, усмивката, която изви устните му, когато видя господарката си. С един последен поглед назад, откъдето беше дошла, Леона обгърна ръце около шията на Фуриян и жадно го целуна. После влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— … интересно… — чу се хладен шепот.

— Да — навъси се Мия в отговор. — Но поне веднъж ми се щеше да се огледам и да открия, че животът ми не е чак толкова интересен.

— … о, и какво забавно щеше да има в това?

Мия вдигна кокалчета към котката сянка. Господин Благ се засмя тихичко в отговор. И без повече шум двамата изчезнаха в сенките, които толкова обичаха.