Джей Кристоф
Божигроб (38)

35.
Заминал

Леона извика с останалите със заседнала буца на гърлото. С нещо средно между въодушевление и агония тя видя как Фуриян падна и Враната коленичи над трупа му, ликуваща. Беше успяла. Беше спечелила. Победа за колегиум „Ремус“. Всички мечти на Леона се сбъднаха. Всичките й жертви не бяха отишли напразно.

Но камата на Враната по време на Магни беше друга.

Което означаваше, че смъртоносните игри…

— Мидоня, чаша?

Леона примигна, обърна се към роба, който беше изникнал до нея. Старец със сребърен поднос, чаши и бутилка от най-доброто златнопиво. Беше един от дузината крепостни, които обикаляха ложите на сангуила и подаваха на кървавите господари свежи напитки, а те се изправяха и неохотно ръкопляскаха на Леона. Магни бяха спечелени трудно, но славно и беше време мъжете, които най-много печелеха, да почетат игрите и техния победител с традиционна и заслужена чаша златнопиво.

Кръглото клеймо на стареца изглеждаше съвсем прясно на бузата му, малко по-черно. Сините му очи светеха като бръсначи и нещо у него ясно обезпокои Леона. Тя погледна чашата, която й поднесе мъжът, поклати глава.

— Не — измърмори. — Благодаря.

Отново насочи поглед към сърцето на арената, видя Враната да се изправя сред касапницата. Момичето вдигна високо окървавения гладиус и публиката изригна. Всички скочиха на крака — от духовниците от църквата на Аа през простия народ та чак до консулската ложа. Самият Скайва беше прав, а момченцето аплодираше възторжено на раменете му.

Никой ли от тях не беше видял?

Всички ли бяха слепци?

— Мидоня? — повтори старецът.

— Казах не — тросна се Леона. — Не съм жадна, върви си!

— Не ви предлагам да пиете, доня — каза той и насила бутна в ръцете й чаша.

Донята изръмжа, беше готова да се накара на дъртия глупец за нахалството му. Но тогава зърна от коя година беше бутилката. Етикет, който познаваше от детството си, споменът за него бе запечатан в съзнанието й. Баща й стиска бутилката, майка й пищи, плискат кървавочервени пръски.

— Албари — прошепна тя. — Седемдесет и четвърта.

— Хубава реколта — отвърна старецът.

— Махай се! — изсъска Леона. — Преди да съм заповядала да те набият за нахалството ти!

Старецът се обърна към магѝстрата, впери в нея леденосините си очи. Тикна подноса в ръцете на разгневената жена, бръкна в туниката си, извади едно скъпо карамфилово цигарило и го мушна в устата си.

— Знаеш ли — изръмжа той, — че в пропастта има запазено място за убийците на малки момиченца.

Сърцето на Леона спря да бие. Тя погледна Антеа, после баща си. Леонид не беше от онези, които ще похабят добрата реколта, и вдигна с останалите чашата си с Албари. Искрящите му сини очи се бяха впили в нея, докато той и колегите му пиха до дъно. Може би си помисли, че е случайно. Може би просто му беше все тая. Но след като изпи до дъно чашата си, той погледна дъщеря си и я дари с мрачна усмивка.

Леона надникна в чашата, която старецът й беше подал. Малко парченце пергамент се гушеше на дъното с три думи, изписани с черно мастило.

Толкова от мен.

Под тях видя нарисувана политнала врана над два кръстосани меча.

Гербът на фамилия Корвере!

Леона погледна стареца в очите. В нейните личеше осъзнаване на истината. Старецът извади кремък, запали цигарилото си и дръпна дълбоко.

— Ако Аркад ти потрябва, ще го намериш в Чермост. На твое място не бих се прибрал във Вранско гнездо, ако ти е мило хубавото вратле. Ще ти вземат всичко. Къщата. Колегиума. Богатството. А ще трябва и да се откажеш от името си. Но ако офейкаш сега, животът си е твой. Боя се, че това е всичко, което тя пожела да ти остави.

Старецът изгледа още веднъж намръщено Антеа, после се обърна и като влачеше краката си, мина през ложите и заслиза по стълбите. Леона погледна пак към баща си и се обърна към магѝстрата. В ноздрите си усети парфюма на погребална клада. Думите на Мия отекнаха в главата й.

Вгледай се в хората, които са най-близо до теб.

— Трябва да отида до тоалетната — рече тя. — Прилоша ми.

— Но, домина… — възпротиви се дойката. — Ами наградата? Те ще я връчат…

— Няма да се бавя. Чакай тук, докато се върна.

Магѝстрата се намръщи, но се поклони ниско.

— Вашият шепот е моя воля.

Леона кимна на стражите, насъбра роклята си и се заизкачва по стълбите. Спря се, обърна се назад.

— О, и Антеа? — Тя кимна към подноса в ръцете на жената. — Почерпи се, докато се върна.

— Да, домина — все така смръщена рече жената. — Благодаря, домина.

— Няма за какво — отвърна Леона и й обърна гръб. — Мисля, че си го заслужила.

 

 

Търпение.

Мия стоеше на централния плинт, непоклатима като камъните край нея. Споменът за онова единствено меко и кръгло светило в небето се беше запечатал в съзнанието й. Гласът отекваше в главата й. Въпреки че трите слънца горяха над нея, след смъртта на Фуриян усещаше по-силна властта си над мрака. По-тъмна, някак по-гъста, сянката в краката й се люшкаше неспокойно, протягаше се по плочите към…

Скайва.

Дуомо.

— … ИДВАТ…

— … винаги си била наблюдателна…

Виждаше ги как се приближават по края на арената. Тълпата наоколо им се разделяше като море пред вълната от луминати, които вървяха пред тях. Мия чу стърженето на мекверк, пълните с дракони води закипяха и от дъното на арената се издигна огромен каменен свод. Морската вода се изля от двете му страни, той се намести плавно и образува широк мост от края на арената до централния плинт. От едната му страна застана Скайва със сина си на раменете и вдигна три пръста да благослови въздигащата го тълпа.

— … носи и момчето…

— … Е, И? НАЛИ НЕ СЕ Е ПОСВЕНИЛ ДА УБИЕ БАЩАТА НА МИЯ ПРЕД НЕЯ…

— … колко си жадна за кръв, драга мастийо…

— … СТЕГНИ СЕ, ПИСАНЧО. ВРЕМЕ Е МАЛКИЯТ ЛУЦИЙ ДА ПОЗНАЕ СУРОВАТА СТРАНА НА ЖИВОТА…

Мия впи очи в Скайва и скъпата му лилава тога, в Дуомо зад гърба му с неговите кървавочервени кардиналски одежди. Половин дузина от придружителите му взеха от ръцете му кардиналския му жезъл, свалиха робата му. Под нея големият свят мъж остана по дълга риза от протъркано зебло и босоног. Той свали пръстените си, златните си гривни, а накрая и благословената Троица на Аа, която висеше на врата му.

Остана като гол.

Най-светият човек в републиката. Ръката на самия Бог, превърнат в просяк, точно като Бащата на Светлината в древната притча, когато подарил на щедрия роб свободата му. А след малко шампионката в Магни щеше да познае същата свобода, подарена от гласа на Всевиждащия на тази земя.

Но първо вървяха луминатите и орляк прислужници от арената. Те крачеха по каменния мост, тлъсти и заситени, урагановите дракони кръстосваха водите под тях. Цяла войнишка рота от сто човека, облечени в брони от гробнакост, с мечове от слънчева стомана, която се къдреше от свещения пламък. Стигнаха до крепостта, наобиколиха Мия, прислужниците запретнаха ръкави — хвърляха телата на убитите гладиати през парапета на крепостната стена в разпенените води отдолу. Тя погледна тялото на Фуриян, видя го как полетя и цопна в синьото, мракът в краката й се раздвижи. Един центурион застана пред нея, безмълвно протегна ръка, погледна към окървавения й гладиус. Тя го предаде, без да се замисля.

Под възторжените викове и песни на тълпата прислужниците бързо отмиха кръвта, събраха падналите оръжия и ги хвърлиха във водата при техните собственици, а после побързаха да се върнат обратно по моста. Мия остана обградена от всички страни от луминатите — сто към един.

— На колене, робиньо — заповяда центурионът.

Мия се подчини, притисна юмруци и колене в камъка, сведе глава.

Камата от гробнакост беше скрита в железния ръкав на китката й.

Изсвириха фанфари. Шествието потегли, най-отпред вървеше Дуомо с щръкналата си брада, изпънал широките си рамене и вдигнал три пръста, наобиколен от още легионери. След него идваше Скайва, който махаше на ликуващата тълпа, синът на раменете му държеше златния венец на победителя. Мия не вдигна глава, но изпод вежди наблюдаваше свирепо приближаването на кардинала, луминатите край нея се разделиха, за да му направят път.

Дуомо се спря пред нея, погледна с кротка усмивка надолу. Много години бяха минали, откакто го беше виждала за последно. За това време тя си имаше ново лице и нови белези, които да покаже. Ала погледна нагоре в очите му, за да види дали ще я познае. Потърси някаква искрица, че е разбрал кой е коленичил пред него. Някакво потвърждение за всичко, което беше извършил.

Нищо.

Той дори не ме позна.

Още луминати, зад тях, без да бърза, крачеше Скайва. Махаха със сина му на тълпата. И докато той и свитата му наближаваха все повече, все по-близо, над упоритите пеперуди, които прехвърчаха в корема й, Мия го усети. Вече познатото чувство.

Глад.

Желание.

Копнеж на пъзел, който търси парченце от себе си.

Зъбите на Гърлото.

Очите й се разшириха. Устата й пресъхна като пепел.

Тук има здрачин…

Тя потърси сред войниците, но не почувства и намек за глад. С разтуптяно сърце погледна към Дуомо, но не… това би било невъзможно. Беше го виждала да държи в ръката си благословената Троица — ако беше здрачин, осветените образи на Аа щяха да го пропъдят, точно както…

О, Черна майко…

… Скайва?!

Сърцето слезе в петите й. Очите й се разшириха. Но не, тя и него беше видяла по пъленмрак, когато нападна Базилика Гранде. Там между църковните пейки в светия дом на Аа, сред вярващите в Бащата на Светлината и неговите осветени символи, той не беше пострадал. Но…

О, Черна майко!

Момчето…

Синът на Скайва.

Мия го погледна точно когато и той я гледаше с набръчкано от недоумение чело. Имаше черна коса, черни очи, точно като нея. Сърцето слезе в петите й, когато в лицето му, в извивката на бузките му, а може би и във формата на устните му тя видя…

— Luminus Invicta, еретичке! Светлината е непобедима! — Ремус вдигна меча си над главата й. — Ще предам на братчето ти много поздрави.

… тя видя.

— Вие имате своето — рече Алин. — Кухата ви победа. Скъпоценната ви република. Дано това ви топли нивганощем.

Консул Скайва погледна надолу към Мия с мрачна като синина усмивка.

— Ти искаш ли да знаеш какво ме топли нивганощем, детенце?

Не…

Мия примигна в мрака. Очите й претърсиха килията.

— Мамо, къде е Йонен?

Дона Корвере изрече неясни беззвучни думи. Задра кожата си, заби ръце в сплъстената си коса. Заскърца със зъби и заклати глава, по бузите й се търкулнаха сълзи.

— Замина — отрони. — С баща си. Замина.

Не „умря“.

А „замина“.

С…

… не!

О, майко, моля те…

— Татко! — обади се момченцето на раменете на Скайва.

— Да, сине? — отвърна консулът.

Детето присви катраненочерните си очи. Заби поглед право в Мия.

— Гладен съм…

Мия сведе очи. Сърцето й блъскаше оглушително въпреки всичките усилия на Господин Благ и Затъмнение. Пулсът препускаше под кожата й. Мисълта беше крайно отблъскваща, за да повярва, прекалено противна, ужасяваща, но като вдигна пак поглед към момченцето, тя я видя. Формата на майчините й очи. Дъгата на нейните устни. Спомените за пеленачето, с което си беше играла като дете преди шест години и цяла вечност, я заляха и заплашиха да прелеят във вик от гърлото й.

Йонен.

О, миличък, сладък Йонен!

Брат ми е жив…

Умът й пламтеше. Сърцето й биеше тежко. Потта я щипеше. Когато кардинал Дуомо застана пред нея, разпери широко ръце и обърна лице към небето, Мия сви дланите си в юмруци и притисна кокалчета в камъка.

Търпение.

— Отче на Светлината! — провикна се Дуомо. — Създателю на огъня, водата, бурите и земята! Призоваваме те като свидетел на този свещен празник в твоя чест! След справедливата борба и изпитания пред твоите всевиждащи очи провъзгласяваме тази робиня за свободна жена и те молим да я дариш с твоята милост и състрадание! Стани и си кажи името, дете, за да могат всички да научат коя е нашата победителка!

Търпение.

— Враната! — зарева тълпата. — ВРАНАТА!

Името отекна в стените на арената.

Отзвук.

Предупреждение.

Благословия.

— Враната! Враната! Враната! Враната!

Момичето бавно се изправи като планина под огнените слънца.

— Казвам се Мия — изрече тя тихо.

Ръката й се плъзна към острието от гробнакост на китката й.

— Мия Корвере.

Очите на Дуомо се разшириха. Челото на Скайва се набръчка. Камата изсъска и преряза грозно кардиналското гърло от ухо до ухо. Мъжът политна назад, от раната бликна фонтан черна кръв, пръстите му стиснаха прерязаните кръвоносни съдове. Гъстата червена струя я блъсна в лицето, тя усети топлината й по устните си и се завъртя, луминатите се раздвижиха, целият свят край нея се раздвижи. Тълпата изрева ужасено. Кардиналът се свлече на камъните. Луминатите извикаха, вдигнаха мечовете си. А момичето. Острието. Гладиатът. Дъщерята на избит род, детето на провалил се бунт, победителката в най-кървавия спорт, който републиката беше виждала… се хвърли в атака.

Право срещу Юлий Скайва.

От страх красивото му лице изгуби цвета си, черните му очи се разшириха от ужас. Луминатите тръгнаха да я спрат, но тя беше бърза като сенките, умът й сечеше като бръснач, беше твърда като стомана. Скайва извика, вдигна момченцето от раменете си и оченцата му се ококориха от страх. Коремът на Мия се преобърна. В същия миг консулът спусна сина си като щит и като най-големия страхливец хвърли момчето в лицето на Мия.

Тя извика, протегна ръце. Момченцето летеше и размахваше своите като колело. Светът забави ход, запълзя, слънцата сипеха жупел в гърба й, огнените езици на пламъците от слънчева стомана облизваха кожата й. Тя улови момченцето, стисна го здраво до себе си със свободната си ръка. Повдигна се на пръсти, завъртя се като танцьорка, дългата й коса се развя, ръката й се протегна в искряща дъга.

Съвършенство.

Ножът й потъна в гърдите на Скайва, заби се чак до дръжката. Консулът изохка, опули очи. Лицето на Мия се сгърчи, белегът изпъна бузата й, омразата като киселина потече във вените й. Дългият път дотук, дългите години, огромната болка се сляха в мускулите на ръката й, изопнаха се като въжета, тя изтегли камата встрани, разцепи ребрата му и преряза сърцето му на две. Остави ножа да потрепва в гърдите му, враната на дръжката се усмихваше с кехлибарените си очи, от мъжа като фонтан потече черна кръв. И както притискаше здраво момченцето до гърдите си, Мия отново се завъртя като стих, като картина, превъртя се назад над ръба на крепостната стена.

И падна.

В следващите дни тези няколко мига щяха да бъдат тема на безбройни разкази в таверните, вечерни разпри край масите и шумни кавги по баровете из целия град Божигроб.

Причините за объркването бяха няколко. Най-напред, горе-долу по това време магѝстрата, Леонид, Тацит, Филипи и буквално всички останали сангуила и екзекутуси в предните ложи започнаха да повръщат кръв от сипаната отрова в златнопивото, което бяха изпили, а това отвлече вниманието. Централният плинт беше далече даже от предните места, затова на мнозина в публиката им беше трудно да виждат. А после върховният кардинал и консулът бяха жестоко убити от шампионката в Магни, от което народът остана доста изненадан.

Едни казваха, че както стискало момченцето в ръце, момичето паднало право в устата на изгладнял ураганов дракон. Други — че паднало във водата, но избягало на драконите по тръбите, по които океанът беше потекъл по дъното на арената. А имаше и такива — пренебрегвани в по-голямата им част като безумци и пияници, — които се кълняха във Всевиждащия и всичките му четири Свети Дъщери, че това дребно девойче, този демон, облечен в кожа и стомана, който тъкмо беше убил двамата най-висши държавни мъже в републиката, просто изчезнал. В един миг летяло към водата в дългата сянка на крепостта, в следващия просто се изпарило.

На арената царяха хаос, бяс, смут, паника. Кървавите господари рухваха в креслата си или падаха на камъните, Леонид и магѝстрата бяха мъртви, с един-единствен удар бяха обезглавени всички гладиатски отбори в републиката. Дуомо лежеше на крепостната стена с мъртвешки бяло лице и до кокал прерязан гръклян. А до върховния кардинал, с подгизнала от черната кръв на сърцето лилава роба, лежеше спасителят на републиката.

Юлий Скайва, сенаторът на народа, мъжът, който победи Кралесъздателите и избави Айтрия от гибел, беше убит.