Джей Кристоф
Божигроб (36)

33.
Начало

Шумът беше нетърпим.

Живо, дишащо, колосално същество, той се притискаше в кожата на Мия, толкова реално, че като че ли ако протегне ръка, ще го пипне. Тежест на раменете й, която я приковаваше към земята. Трептене в камъните наоколо, физическо усещане във въздуха. През всичките години, даже в Ураганова кула, даже в Бяла крепост, не беше чувала подобно нещо.

Седеше в килията си и слушаше песента на клането отгоре, строфите на стомана в стомана, барабанните удари на копита, припева на обезумялата за кръв тълпа. Господин Благ и Затъмнение плуваха в сянката й, къдреха се на вълни по краищата, мъчеха се да погълнат надигащия се в гърдите й страх. Трудно й беше да се отърве от него сега, колкото и да се опитваше. Демоните даваха всичко от себе си, но тя пак го усещаше като омразните слънца отгоре. Мирисът от потта на Ашлин още лазеше по кожата й. Напомняше й за всичко, което можеше да изгуби.

— Страх ме е — прошепна тя.

— … СЪЖАЛЯВАМЕ, МИЯ…

— … стараем се, но слънцата…

— … СЛЪНЦАТА НИ ИЗГАРЯТ…

Тя стисна ръце, за да спре треперенето. Напомни си коя е. Къде е. Всичко, което щеше да замине на вятъра, ако не успее.

— Надвий страха си — прошепна — и ще можеш да покориш света.

Мекверкът щракна, вратата се отвори широко и се появи доня Леона — изпънала рамене и горда, обградена от стражите си и айтриянски легионери. Беше облечена в трептящо сребро, роклята й се стелеше от раменете като летен дъжд. В плитките й беше вплетена метална панделка като лавров венец на челото й.

— Шампионката ми! — каза тя.

— Домина!

— Готова ли си?

Мия кимна:

— А вие?

Леона примигна.

— Защо да не съм?

— Вашите гладиати са тръгнали на смърт, домина — отвърна Мия. — Чудех се не ви ли гризе съвестта?

Леона вирна брадичка, от гордост стисна зъби.

— Съжалявам единствено че толкова време съм хранила гнездо от продажници! Но следващия сезон ще бъде различно, кълна се. С парите, които ще взема от Магни, ще напълня колегиума само с най-добрите гладиати и екзекутус, на когото мога да разчитам и който ще направи от тях истински богове.

— Аркад направи шампион от Фуриян, нали? Аркад направи и мен шампионка.

— Аркад беше псе. Подло куче, което…

— Аркад беше влюбен във вас, домина.

Устните на Леона се разтвориха, но тя не намери думи да отвърне.

— Не може да не сте го почувствали? — не отстъпи Мия. — Той е бил шампион, а сетне и екзекутус на един от най-богатите и цветущи колегиуми в историята на Венатус. Защо иначе ще ви последва във Вранско гнездо, ако не е следвал сърцето си?

— Аркад ме предаде — изсъска Леона.

Мия поклати глава.

— Аркад беше гладиат. Човек на меча. Дори да е открил, че спите с Фуриян, наистина ли мислите, че ще поиска да изтрови целия колегиум? Като знаете какви са чувствата му към вас и какво би ви коствало, ако баща ви получи своето?

— Не знам откъде да започна — разфуча се Леона. — Първо, как смееш да намекваш…

— Вгледай се в собствения си дом, Леона. В хората, които са най-близо до теб, и се запитай кой ще спечели, ако се принудиш да се върнеш осакатена и да молиш за прошка в нозете на баща си. Кой те подучва да му искаш пари? Кой винаги ти възразява, когато говориш лошо на всеослушание за него?

Донята стоеше като закована за камъка, тънка бръчка се беше врязала в челото й.

— Сангуила Леона — обади се легионерът в коридора, — Враната трябва да се подготви за смъртоносната игра.

Мия се приближи до господарката си и заговори така, че само тя да може да я чуе:

— Ако съдбата беше по-милостива и по-зла, аз щях да бъда като теб. Знам какво е станало с майка ти. Знам как си отраснала. Има причина да си такава, каквато си. Покварена и щедра. Храбра и безмилостна. Харесвам те и те ненавиждам, без теб нямаше да стигна дотук. Затова в края на деня ще ти се отблагодаря с толкова, колкото успея да изцедя от себе си. Знам, че няма да ти е достатъчно. Но това е всичко, което мога да направя за теб, Леона.

Очите на донята се бяха присвили като цепки, пълни с възмущение и ярост.

— Обръщай се към мен на вие и с домина!

Тълпата над тях зарева, фанфарите изсвириха силно и чисто във въздуха и оповестиха края на състезанието на еквилаите. Мия погледна донята и бавно кимна.

— Да, но не за дълго.

 

 

Стоеше пред желязна решетъчна порта, облечена в черна стомана. На раменете й соколови крила, на гърба й наметало от червени пера. Лице на богиня покриваше нейното и само очите й се виждаха през фасадата на шлема.

Доволна беше, че никой няма да види, ако заплаче.

Температурата се покачваше, публиката се гърчеше под слънцата. Мнозина бяха се възползвали от края на последното зрелищно състезание между еквилаите и бяха потърсили сянка и закуски или нещо за пийване. Но не липсваха очи, които да я гледат. Десетки хиляди тропаха с крака по трибуните и чакаха началото на гвоздея в програмата.

— Граждани на Айтрия! — Гласът на едитория отекна над окървавените камъни. — Представяме ви последната смъртоносна игра!

Тълпата ги посрещна хладно, вяли аплодисменти, не липсваха и подигравките на онези, които просто искаха играта да започне. След петдневна постоянна касапница мисълта за още няколко окаяници, пратени на заколение, изглеждаше просто банална.

— Това не са обикновени злодеи! — продължи неотстъпчиво едиторият. — Това са най-жалките страхливци, най-подлите негодници, роби, които са предали господарката си!

При тези думи тълпата най-после наостри слух, над арената се вдигнаха оглушителни освирквания.

— Благодарни сме на сангуила Леона от колегиум „Ремус“, че ни предостави говедата за това справедливо клане! Граждани, представяме ви… осъдените!

В северния край на арената се отвори тежка врата и сърцето на Мия се сви, когато видя седем души да тътрят крака под дюдюканията на тълпата. Сидоний и Пробуждащия вълните. Пеещата сабя и Брин. Феликс, Албанус и Касапина. Бяха ги измъчвали и всички изглеждаха изнемощели и изгладнели. Бяха въоръжени с ръждясали мечове и облечени в скалъпени оттук-оттам брони. По две-три парчета кожа на гърдите и пищялите им, които изобщо нямаше да ги опазят даже и от наполовина тъй изкусен гладиат.

Нали тук трябваше да намерят смъртта си.

Стражът до Мия й подаде остър като бръснач гладиус и дълга страшна кама, излъскана до ослепителен блясък. Мия го погледна в очите, сини като прегорялото небе.

— Не се бой — прошепна Аш. — Удряй точно.

Тя кимна, обърна се отново към пясъка. Тревога в ума й. Ужас от предстоящото. Уверяване, че това е единственият начин, че всичко, което е пожертвала, скоро ще й се върне, че всичката смърт, всичката кръв, всичката болка ще се оправдаят, щом веднъж Скайва и Дуомо потънат в земята.

Това беше краят на деспотизма. И целта оправдаваше средствата, нали?

Стига аз да не съм средството?

— А сега — провикна се едиторият, — посрещнете нашата екзекуторка! Шампионката на колегиум „Ремус“, победителката от Бяла крепост, Спасителката на Ураганова кула! Жители на Божигроб, представяме ви… Враната!

Тълпата скочи на нозе, любопитството най-сетне се разпали. Всички бях чували разказите за момичето, което покосило речвирма, спасило жителите на Ураганова кула от сигурна смърт и надвило жена воин от Коприненото царство.

Желязната врата се вдигна и Мия излезе под безпощадните лъчи, сянката й се сви и Господин Благ и Затъмнение изсъскаха окаяно. Тълпата зарева, когато видя кървавочервените й пера и черната като пъленмрак броня, красивото безмилостно лице от полирана стомана. Тъкмо в това време от пясъците бликнаха буйни огньове и множеството изрева одобрително. Тя мина по пътеката от огнени колони, стигна до средата на арената, изпълнена с благоговение пред мащабите й.

Светлите пясъци бяха осеяни с петна от кръв. Стените от гробнакост се издигаха в ослепителното небе. Преградите, които отделяха публиката от арената, се извисяваха над шест метра на височина и бяха украсени със знамена на аристократичните родове, колегиумите и Троицата на Аа. На най-хубавите места пред бариерата Мия видя различни духовници и свещеници в кървавочервени одежди и с високи разкошни шапки и сърцето й заби учестено, когато сред тях забеляза върховния кардинал. Дуомо седеше сред паството си, непоклатим като тухлен клозет, и както винаги приличаше на разбойник, пребил до смърт някой светец и задигнал робата му. А тя беше с цвета на кръв от сърце, усмивката му — като нож в гърдите.

До духовниците видя предните места за реброродените и ложите на сангуила. Зърна Леонид и тромавия му като мечка екзекутус Тит. Магѝстрата в ослепителна алена рокля. Но от Леона нямаше и следа. Обърна очи към трибуните, към бурния човешки океан, който се вълнуваше и ревеше.

— Враната! — ревеше народът. — ВРАНАТА!

Тя погледна към консулската ложа, която беше с колони с канелюри и навес срещу слънцето. Там беше насядал божигробският Сенат — старци в бели тоги, украсени с лилаво. Малък отряд луминати ги пазеше отстрани, мечовете от слънчева стомана горяха в ръцете им. Мия видя голямо позлатено кресло, което опасно напомняше трон. Но креслото стоеше празно.

Скайва го нямаше.

Тромпетите изсвириха и привлякоха погледа на Мия към пясъка. Сидоний и другите приближаваха с ръждясалите си мечове в ръка. Тези мачове поначало бяха неравни, но бившите Соколи на Ремус си оставаха гладиати. И макар че бяха бити, посинени, изгладнели, те бяха седмина, а тя беше една. Ръждясалият меч също можеше да среже месото до кокал, ако го държеше умела ръка, а отровният език режеше още по-надълбоко.

— Така значи. — Пробуждащия вълните спря на пет-шест метра от нея. — Изпращат теб да ни теглиш ножа, мидоня? Удачен избор, предполагам.

— Всемогъщи Аа — изпръхтя Сидоний, — къде ти е сърцето, Мия?

— Заровиха го с баща ми, Сидоний — отвърна тя.

— Ах, ти, мръсна кучко! Предателка! — изплю Пеещата сабя.

Мия огледа седмината, лицата на хората, които доскоро наричаше приятели. Устата й беше пресъхнала като шкурка. Кожата й плуваше в пот.

Скоро ще проличи, че всичко това си е струвало.

— Бих ти казала защо тази дума е похвална, а не обидна, но нямаме време за монолози, Сабьо.

Тя извади тежкия си меч, острата като бръснач кама и поздрави консулската ложа.

— А сега да приключваме.

 

 

Тромпетите изсвириха силно, тълпата зарева и доня Леона си проправи път до мястото си в ложата на сангуила. Магѝстрата я посрещна с усмивка и вдигна чадърчето над главата на господарката си, за да я предпази от изгарящите очи на Бащата на Светлината.

Донята се озърна наоколо и видя на съседните места Тацит, Траян, Филипи, обичайните заподозрени. Наобиколени от техните екзекутуси и прислужници, нагиздени в ярките цветове на своите колегиуми, с гербове на гърбовете. А в ложата точно от лявата й страна, под ревящ златен лъв, облечен в екстравагантен сюртук, мушкаше грозде в устата си…

— Татко! — кимна тя.

— Скъпа моя дъще! — Леонид се усмихна и повиши глас над рева на тълпата. — Сърцето ми се радва, че те виждам.

— Моето също — кимна тя. — Първото ми плащане пристигна, нали?

— Да — провикна се Леонид. — Получих го и съм признателен, както и в немалка степен изненадан.

— Татко, ще видиш, че съм пълна с изненади — провикна се Леона на свой ред. — Твоята Изгнаница щеше да го потвърди, ако моята Врана не беше отделила главата от тялото й.

Сангуила наоколо се подсмихнаха и като замърмориха, обновиха резултата в тефтерите в главите си. Но Леонид само се изсмя и тикна още едно зърно грозде в устата си.

— Не вярвахме, че ще ни удостоиш с присъствието си на екзекуцията.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Отдавна съм свикнал, мила моя — въздъхна Леонид. — Тъкмо казвах на Филипи тук, че сигурно щях да потъна в земята от срам, ако предстоеше най-отбраната част от моя колегиум да бъде екзекутирана за бунт.

— Ти още ли имаш срам, татко? — попита дъщерята. — Аз мислех, че си го погребал заедно със съпругата, която преби до смърт.

Настроението наоколо спадна, сангуила си размениха неловки погледи. Лицето на Леонид потъмня като облак, а магѝстрата хвана Леона за ръката, за да я усмири.

— Прекаляваш, домина — прошепна тя. — Разумно ли е да го обиждаш така?

Леона погледна Антеа и бавната бръчка, която се бе залепила на челото й в килията на Враната, се върна. Но екотът на фанфарите привлече очите й към пясъка, тя примижа срещу ярката светлина и се загледа във встъплението. Враната и нейните гладиати, предателите, си разменяха отровни думи, но се чуваха само откъслеци.

Знаеше, че е рисковано да пусне шампионката си да очиства някакви вероломни утайки. Но отчаяно се нуждаеше от парите, за да остави на друг сангуила да им тегли ножа. Враната беше една от най-добрите, които беше виждала на пясъка, а предателите бяха бити и почти до припадък измъчени от глад. С милостта на Аа Враната щеше да излезе с Фуриян на Магни и да донесе на Леона славата и парите, от които така отчаяно се нуждаеше.

Жадуваше.

Тромпетите пак изсвириха рязко, битката започна, Враната полетя енергично като адашката си. Бързо трябваше да изравни бройката, да се отърве от най-слабите Соколи, преди да са я надвили с многочислеността си. И тъй, момичето се спусна към Феликс, свря се под широкия му покосяващ удар и се шмугна в отбраната му. Мъжът явно трудно беше понесъл пленничеството, реагираше забавено и с бързината, която я превърна в шампионка на колегиума, Враната заби камата си в кожения нагръдник и в сърцето отдолу.

Тълпата изрева, Феликс сви ръце до пронизаните си гърди и падна на пясъка, ярката червена кръв рукна. С размазани очертания от бързината Враната изрита пясък в лицето на Пробуждащия вълните и се нахвърли срещу Брин. Ваанийката беше демон с лъка и стрелите, но с меча не я биваше. Враната отблъсна удара й с тежкия си гладиус, отвори тънка резка на бедрото й. Брин изкрещя и залитна, Враната се завъртя откъм гърба й и заби меча си в плешката.

Кръв. От раната текна кръв. Проблесна на стоманата на Враната. Отрази се в очите на тълпата, която изрева. Ваанийката падна напред в алена локва, Пробуждащия вълните нададе рев и хукна като полудял срещу Враната. Замахна страшно над главата си с ръждивия си меч и той изсвистя. Но седмиците глад в трюма на „Славната хрътка“ бяха разклатили краката му, той залиташе, бавеше се и един бърз удар го повали на колене, между пръстите от гърдите му заклокочи кръв.

— Не!

Пеещата сабя се втурна в атака и поряза леко Враната по ръката. Тълпата настръхна. Сидоний удари отстрани, Касапина и Албанус отзад, но Враната се претърколи настрани и с невероятна пъргавина се изправи отново. Камата й проблесна, Касапина изкрещя, падна назад сред пръски кръв, Пеещата сабя като обезумяла се нахвърли върху Враната. Момичето се претърколи назад по пясъка и хвърли шепа прах в очите на жената. Скочи на нозе, със своя меч посрещна меча на Сидоний, краката й почти поддадоха под силата на по-едрия мъж. Но Враната заби коляното си в топките му и Сидоний падна в пясъка с пронизителен вой. Не остана мъж, който съчувствено да не сгърчи лице. Ответният й удар изсвистя покрай защитата на Албанус, камата й се заби до дръжка под мишницата му, кръвта потече като водопад.

Пеещата сабя примигна с очи да отърси пясъка, пак удари, Враната се огъна назад и ударът облиза брадичката й. Дългите солни кичури на жената се въртяха, тя продължи напред и изби във въздуха гладиуса на Враната. Останала само с камата си, тя нападна, със свободната си ръка удари жената в лицето, залегна под новия удар и сграбчи един от дългите солни кичури на Пеещата сабя. Дръпна я, тя политна назад и се наниза на ножа. Публиката зави одобрително, Пеещата сабя се свлече на колене, кръвта потече по пробития нагръдник и надолу по корема й и тя падна по очи на пясъка.

Остана само Сидоний. Мъжът се беше превил на две и стискаше скъпоценностите си. Враната се приближи безмилостно към него, здравенякът се опита да я отблъсне. Той крещеше насреща й, но двамата бяха толкова далече, че Леона долови само отделни думи.

— … предателка…

— … баща…

— … не…

А Враната?

Тя не каза нищо.

Вместо това свърна встрани и посече китката му, мечът му се превъртя по пясъка. Изрита го в краката и той падна на колене. Под рева на тълпата тя се завъртя зад гърба му, дългата й коса се понесе зад нея, заби камата си покрай яката на нагръдника му и надолу в гръбнака. Лицето на Сидоний се сгърчи в агония, от раната пръсна блестяща ярка кръв. Той падна напред, червената кръв потече по пясъка, тълпата изрева от удоволствие.

Леона видя, че устните му се задвижиха.

Шепнеше молитва може би?

Проклинаше момичето, което го беше посякло?

И тогава очите му се затвориха за последно.

Леона седеше неподвижно и с примижали очи наблюдаваше Враната. Окървавените мечове в ръцете й.

Онази бавна бръчка се вряза навътре в челото й.

Край нея вежливо заръкопляскаха сангуила. Тацит й хвърли поглед и с кимане одобри формата, в която беше шампионката й. Тя се обърна към баща си, но не можа да улови погледа му. Леонид се взираше в подгизналото от кръв девойче на пясъка. Момичето, което беше надвило неговата Изгнаница. Момичето, което току-що беше убило седем гладиати, но получи едва една драскотина. На лицето му беше легнал черен облак. Очите му бяха присвити.

Той се обърна към екзекутуса си Тит. И зашепна в ухото на мечока.

Бръчката на Леона потъна още по-надълбоко.

— Граждани на Айтрия! — провикна се едиторият. — Вашата победителка!

Враната взе падналия си гладиус, насочи кървавия меч към празното консулско кресло, после го вдигна към небето. Беше облечена в черна стомана. На раменете й соколови крила, на гърба й наметало от червени пера. Докато тя правеше обиколка на арената, телата на убитите гладиати бяха изнесени. Лице на богиня покриваше нейното, само очите й се виждаха през фасадата на шлема.

Никой не можеше да каже дали плаче.