Джей Кристоф
Божигроб (15)

12.
Прозрение

— Ти знаеше ли?

Епископът на Божигроб подскочи в креслото си. Чашата златнопиво се изплъзна от пръстите му и се разля по пергамента върху писалището. С разтуптяно сърце Меркурио се обърна и откри зад гърба си старата си ученичка, загърната в сенките от лавичката с книги.

— ’Паст и кр…

Сърцето му спря, щом зърна кинжала от гробнакост в ръката на някогашното му протеже. В мрака зад нея стоеше русокосо момиче, облечено в черни кожени дрехи. Изглеждаше му смътно позната, но проклет да е, ако можеше да си спомни откъде.

Ниско ръмжене го накара да се обърне и той видя сенчестата вълчица да се издига до отворената врата на кабинета му. Като подухната от лек ветрец, вратата бавно проскърца и се затвори.

— Ти. Знаеше. Ли? — отчетливо повтори Мия.

Меркурио обърна очите си към някогашната си ученичка.

— Аз знам доста неща, Гардже — рече той спокойно. — Трябва да бъдеш по-…

В миг тя се пренесе като хала през пространството помежду им. Той изсъска, щом го сграбчи за гърлото и опря ножа си в шийната му артерия.

— Разкарай тоя скапан касапски нож от врата ми — постави условие старецът.

— Отговори ми!

Меркурио удари със своя нож, който беше измъкнал още когато изтърва чашата си, по бедрената артерия на Мия.

— Едно хубаво дръпване и кръвта ти ще изтече за секунди — рече той.

— Ставаме двама.

— Аз ти дадох този нож. — Меркурио преглътна под острието от гробнакост.

— Не, Господин Благ ми го даде.

Меркурио огледа не-котката, която се появи на рамото на Мия.

— … ти само й го върна, старче…

— И все пак. Никога не съм вярвал, че ще го усетя опрян в гръкляна ми, Гардже.

— Никога не съм вярвала, че ти ще ми дадеш причина.

— И каква е тази причина?

— Те са убили баща ми, Меркурио — изрече тя с разтреперан глас. — Или почти. Предали са го на Скайва и са го оставили да го обеси!

— Кой? — навъси се старецът и погледна през рамо към русокосата.

— Духовенството! — изрече злобно Мия. — Друсила, Касий, всички останали. Баща ми и Антоний са били заловени насред лагер от десетхилядна войска. Кой друг би могъл да успее, освен острие на Ния?

— Но в това няма никакъв см…

— Ти знаеше ли?

Старецът погледна ученичката си, не видя страх от ножа в ръката му. Ни следа от страх не се отразяваше в очите й. Само гняв.

— Шест години те тренирах за изпитанието на Църквата — изрече той почти шепнешком. — Защо, в името на Черната майка, бих направил това, ако знаех, че Църквата е помогнала на Скайва да убие баща ти?

— Ами защо тогава й е било на Църквата да ме тренира, ако са помогнали в убийството му, Меркурио?

— Това исках да кажа, Мия. Помисли. В това няма никакъв смисъл.

Ръцете на Мия затрепериха и тя впи поглед в очите му. Той видя острието в нея, убийцата, която бяха изваяли от момичето, което той им бе дал. Когато я изпрати там, той знаеше в какво ще я превърнат. Знаеше какъв отпечатък ще оставят върху нея. Човек не дава в дар дете на Гърлото, без да даде и част от себе си. Но под обвивката той още я виждаше. Бездомното момиченце, което беше спасил от божигробските улици. Момиченцето, което беше приютил под покрива си и което беше научил на всичко, което сам знаеше. Момиченцето, за което даже след като се провали той мислеше като за своя дъщеря.

— Аз никога не бих ти причинил болка, Гардже. Знаеш това. Кълна се в живота си.

Тя продължи да го гледа още известно време. Убийцата, в която се беше превърнала, се бореше с някогашното момиче в нея. И бавно, полека, Мия отдръпна ножа си. Меркурио вдигна своя от бедрото й, мушна го обратно в страничната подпора на креслото и се облегна назад.

— Искаш ли да ми разкажеш какво става тук? — попита той.

Русокосата измъкна един тефтер изпод наметалото си и го сложи на писалището пред него. Беше черен. От кожа. Без никакви украшения.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Меркурио.

— Тефтерът на Червената църква — отвърна русокоската.

Той ококори очи. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Изведнъж…

— Сега те познах — измърмори той. — Срещнахме се в Църквата, когато дойдох да взема Мия. Ти си момичето на Торвар. Ти си Ашлин проклетата Ярнхайм.

— Всъщност бащиното ми име е Фриджа, но…

— От осем месеца те търсим под дърво и камък! — Меркурио се обърна към Мия и извиси глас. — Да не би напълно да си си изгубила ума? Заради тази предателка и баща й повечето от нашите остриета гният в проклетата земя!

Ашлин сви рамене:

— Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.

— Цяло чудо е, че така и не ме заловиха!

— Дрън-дрън! — отвърна момичето. — Когато луминатите прочистваха Божигроб, те не разбиха вратата на малкия ти антикварен магазин, нали?

— О, и защо стана така, кажи ми, моля те? — изръмжа старецът.

Ашлин погледна към Мия. Обратно към почервенелия от гняв епископ.

— Защото не исках тя да пострада.

В стаята се възцари тишина. Мия въртеше очи навсякъде другаде, но не поглеждаше към Ашлин. След дълго и неловко мълчание тя взе тефтера и запрелиства страниците му, докато намери едно име, вписано между безбройните покровители и изплатените от тях суми. Име, изписано със самонадеян, изящен ръкопис — чисто черно на фона на пожълтелия пергамент.

Юлий Скайва.

— Ти си знаел, нали? — попита Мия. — Духовенството е трябвало да каже на епископите си кого могат и не могат да пипат дори само за да избегнат нарушаването на Неприкосновеността.

— Естествено, че знаех — сопна се старецът. — Казаха ми още щом ме направиха епископ. ’Паст, защо мислиш, че още не съм пратил някое от остриетата си да прережат гърлото на кучия син? Кани се да изкара още един консулски мандат! Той е крал, по дяволите, във всяко отношение без името. И аз винаги съм твърдял това, нали?

Мия почука по името с пръста си.

— Десет хиляди свещеника — рече тя. — Изпратени на Църквата от самия Скайва три дни преди екзекуцията на баща ми. Платени от човека, който спечели най-много от провала на въстанието. А името на дясната ръка на баща ми е издълбано в нозете на Ния в Залата за поклонения. Обясни ми това, Меркурио.

Старецът погали смръщено брадичката си.

Погледна имената и числата, които губеха ясните си очертания на мъждивата светлина.

Дали пък…

Естествено, на него му беше известно, че Скайва тайно плащаше на Църквата. Честно казано, това беше в реда на нещата за хора, които можеха да си позволят да тъпчат с пари ковчежетата на Ния. Това, разбирате ли, беше една от прелестите на Неприкосновеността — даваш на Църквата достатъчно пари, за да те считат за неин покровител, и минаваш под закрилата на Червеното обещание. Ваанийският крал години наред правеше така. Гениална идея наистина. Правоверните на Ния можеха да получават пари, без да си помръднат пръста.^[1]

Естествено, Скайва беше отишъл по-далеч от редовните вноски и беше използвал Църквата, за да се отърве от дузина таралежи в гащите си. Но Меркурио не беше предполагал даже, че Църквата е била замесена в убийството на Кралесъздателите. Заради всичко, което някога беше стигало до слуха му, той вярваше, че Корвере и Антоний са били предадени от някой от техните хора.

Дали пък…?

— Червената църква е заловила баща ми — обади се Мия с дрезгав от болката глас. — Предали са го на Сената. Все едно да бяха го убили със собствените си ръце.

Господин Благ наклони глава и тихичко замърка.

— … това, което не разбирам, е защо скайва е накарал ремус да нападне планината, ако вече е държал в джоба си църквата…

— … ЩЕ РЕЧЕ ЧОВЕК, ЧЕ ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО НЕЩО, КОЕТО НЕ РАЗБИРАШ…

— … тихо, мълчи, дете, когато възрастните говорят…

— Ремус нападна Планината без съгласието на Скайва — обясни Ашлин.

— Глупости! — Меркурио се обърна смръщен към ваанийчето. — Ремус не излизаше да пусне една вода, без да поиска преди това позволение от Скайва. Сенатът, луминатите и църквата на Аа са трите стълба на цялата проклета република, момиче.

— Не ме наричай момиче, свадлив дърт пръч! — отсече гневно Ашлин. — Баща ми беше съюзник с Ремус, не помниш ли? Джустикусът мразеше Скайва и в червата. О, да, той изпълняваше заповедите на консула, но Ремус беше верен последовател на Аа, точно като Дуомо. Това, че Скайва използваше Червената църква за мръсните си дела, го превръщаше в еретик в очите на Ремус. И ако затвореха Църквата, това щеше да скъса връзките на Скайва с шайката му от наемни убийци.

Меркурио се почеса по брадичката.

— Мислех, че Ремус и Дуомо…

— Дуомо също е покровител на Църквата.

— Знам това — тросна се ядно Меркурио. — Аз не съм някакъв наивен глупак, аз съм епископ на Нашата Господарка на Благословеното тъпо Убийство!

— Само че нашият знатен върховен кардинал никога не наема Църквата да убие благословено друг човек, проклетникът. — Ашлин прелисти тефтера и показа безбожно високите вноски на Дуомо, които водеха началото си отпреди шест години. — Той просто плаща годишното възнаграждение от ковчежето на Аа. Неприкосновеността го закриля, разбираш ли? По този начин той знае, че Скайва не може да му пререже гърлото, докато спи. Кардиналът и консулът се мразят и двамата на драго сърце биха дали почти всичко, за да видят другия мъртъв.

— … МИСЛЯ СИ, ЧЕ ВОДЕНЕТО НА ТОЯ ТЕФТЕР Е БИЛО ФАНТАСТИЧНО ГЛУПАВА ИДЕЯ…

— Те го съхраняваха в заключен трезор — обясни Ашлин на сенчестата вълчица. — В свърталището на най-страховитите убийци в републиката. А единственият ключ висеше на врата на една от най-способните убийци, известни някога на света. Като знам през какво трябваше да мина, за да се докопам до него, навярно не е толкова глупава, колкото си мислиш.

— … и като стана дума за това, малка предателко, защо, кажи ми, моля те, все още не сме те убили…

— Заради очарователния ми характер? — Ашлин хвърли поглед на не-котката върху рамото на Мия. — А може би просто защото аз съм единствената, на която поне отчасти й е ясно какво става тук, по дяволите.

— И какво, значи, става… — Старецът примигна и се озърна. — … Почакай! ’Паст, къде е Джесъмин?

Мия и Ашлин си размениха дълъг неспокоен поглед. Устната на Аш беше сцепена и подута от сбиването на покрива, а окото й беше посиняло до черно.

— … случиха се някои… неприятности…

— Чудесно, няма що! — Меркурио изгледа свирепо Ашлин. — Твоя ли е вината?

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Джес първа ме наръга. — Ашлин сви рамене. — Аз просто я наръгах последна. И… не само веднъж.

— Е, за какво си дошла тук? — попита епископът. — Преди седем дни Мия получи поръчение да убие една браави и да открадне някаква карта. А се връща тук с най-търсената предателка в историята на Църквата. Каква е твоята роля във всичко това?

Ашлин сви рамене:

— Картата е у мен.

— … беше у теб. тя се взриви, не помниш ли?

Момичето се подсмихна презрително.

— Нали не мислиш, че съм толкова глупава да оставя нещо тъй ценно да изгори, господин Многознайко?

— В такъв случай по-добре разказвай — изръмжа Меркурио.

— Да — кимна Мия. — Откъде я взе? Къде отвежда? И за кого работиш? Браавите казаха, че ще продадеш картата на кардинал Дуомо.

— Той ме нае да я открия. — Аш се облегна на стената и скръсти ръце. — След като нападението на Църквата отиде на вятъра, през следващите осем месеца с баща ми се изплъзвахме от остриетата, които бяха пратили да ни убият. Още преди смъртта му бяхме профукали повечето пари. Дуомо и Ремус заедно крояха планове да съборят Църквата, затова знаех как да вляза във връзка с кардинала. Оказа се, че той пък търсел човек с моите… способности.

— За какво? Да отговаряш нагло и да остроумничиш? — ядоса се Меркурио.

Устните на Ашлин се извиха в онази влудяваща самодоволна усмивка.

— Ключалки. Капани. Черни дела. Той беше научил, че има друг начин, по който да наклони везните в своя полза и веднъж завинаги да унищожи Червената църква. Ако ги разкараше от пътя си, щеше да бъде свободен да свали Скайва, да назначи нов послушен консул и да вземе кацата с меда за себе си.

Мия присви очи.

— Какъв е този „друг начин“?

Аш сви рамене.

— Така и не ми каза. А и аз не попитах. Моята работа беше да пътувам с банда наемници и един епископ от духовенството на Аа. До разрушения храм на северния бряг на Древния Ашках. Точно там намерихме картата. И… разни други неща.

— Какви други неща? — попита Меркурио.

Лицето на Ашлин беше като от камък, но Мия видя сянка на страх в очите й.

— Опасни неща.

— Какво стана с другарите ти?

Момичето сви рамене.

— Не успяха да се завърнат.

— Значи ти се върна сама в Гроба, за да продадеш картата на Дуомо? — попита Мия.

Аш кимна:

— Контетата работят като негови посредници. Дуомо притежава достатъчно пари, за да държи мнозина в джоба си. Не знаех дали няма да се опита да ми забие нож в гърба, но приех най-лошото. Аз съм самотен играч. Една от малкото живи, които знаеха, че кардиналът работеше срещу Скайва, за да събори Църквата.

— Да, ама някой е знаел, че Дуомо работи с Контетата — вмъкна Меркурио. — И че картата ще им бъде доставена тази вечер. И този някой нае Мия да…

Мия срещна погледа на Меркурио. Очите на стареца се разшириха.

— Нали не мислиш… — поде той.

Мия огледа дъсчения под, като че търсеше някаква истина, която е изтървала. Запретна коса зад ухото си. Чувството на страх се отрази върху лицето й.

— Покровителят за това жертвоприношение е поискал точно мен — изрече тя шепнешком. — „Онази, която уби джустикуса на легиона на луминатите и най-способните му центуриони.“ Или поне така каза Духовенството. А аз принесох в жертва още трима по искане на същия покровител.

— Кого си убила?

— Сина на един сенатор, Тай Аврелий. Метресата на друг лийсийски сенатор, Армандо Тули. И един магѝстрат от Галанте на име Цицерий.

— Черна майко! — измърмори Меркурио.

— Какво има? — попита Ашлин, като гледаше ту единия, ту другия.

— Хората приказваха, че Тай Аврелий планирал да се кандидатира за консул срещу Скайва — обясни Меркурио. — А Цицерий организираше разследване доколко четвъртият мандат на Скайва е законен според конституцията.

Мия приклекна и се подпря на каменните плочи. Затъмнение изникна до нея, Господин Благ заблиза ръката й с нереалното си езиче.

— О, богиньо… — пророни тя.

— Скайва започва да дърпа конците на хората — осъзна Меркурио. — И за целта или сплашва противниците си, или ги убива. Иска да е сигурен, че пак ще го изберат.

— А аз съм му помагала през цялото време… — прошепна Мия.

— … кучи син…

— Което означава, че му е известно, че Дуомо действа против него. Известно му е, че мястото, на което отвежда тази карта, е заплаха за Църквата, и използва Църквата, за да я унищожи.

— Закриля дребния си култ от убийци. — Ашлин погледна Мия и поклати глава. — Какво ти казах? Шафрантии до един. И не им стига, че са помогнали в убийството на баща ти, ами са те накарали да режеш гърла за мръсника, който го е обесил. Солис. Мишелов. Паякоубийцата. Аалеа. Друсила. Те всички трябва да бъдат убити, Мия. До крак.

— Скайва.

Мия изплю името като отровна хапка. Устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Тя изгледа свирепо Ашлин и бавно поклати глава.

— Първо Скайва и Дуомо.

Ашлин пристъпи напред с очи, които лъщяха като стомана.

— В тази минута Дуомо навярно е в Базилика Гранде.

Мия поклати глава.

— Не мога да вляза там. Опитвала съм веднъж. Троиците…

— Аз мога да му видя сметката вместо теб — предложи Ашлин. — Все едно дали се къпе с нея на врата, или спи с нея под проклетата си възглавница, мен никоя Троица не може да ме спре. Вмъквам се незабелязано вътре и му прерязвам гръкляна, а после ще светим маслото на Скайва и Цър…

— Не — прекъсна я Мия. — Те са мои. И двамата.

Тя бавно се навдигна от пода. Черната й коса се спусна около мъртвешки бледното й лице.

— Тези мръсници са мои.

— Чакай малко — посъветва я Меркурио. — Да не говорим прибързано.

— Прибързано ли? — изръмжа Мия. — Червената църква има пръст в убийството на баща ми, Меркурио. Точно както Скайва и Дуомо. Духовенството са толкова виновни, колкото и другите двама.

— Но защо й е било на Червената църква да те обучава, щом са помагали за убийството на баща ти?

— Може да са си помислили, че никога няма да узная? Или Касий им е заповядал да ме обучат, защото е знаел, че съм здрачин? Може би това се е сторило забавно на проклетника Скайва? А може би са си казали, че щом навъртя достатъчно убийства, ще претръпна и повече няма да давам пукната пара̀.

Старецът допря върховете на пръстите си до брадичката си и се загледа в тефтера.

— Дадеш ли някого за храна на Гърлото, ти му даваш и част от себе си — измърмори той.

— С мен ли си? — попита тя.

Той погледна тефтера. Името на Скайва. Човекът, който с хитрост си беше направил трон в една република, където още преди векове се бяха отървали от кралете си. Човек, който смяташе, че стои над закона, честта и морала. Вярно е, че Меркурио сам беше се отказал от тях, и то отдавна. Все в името на вярата.

— Аз посветих живота си на Червената църква — рече старецът.

Мия пристъпи напред с горящи очи.

— С мен ли си?

Епископът на Божигроб погледна някогашната си ученичка. Тя му се струваше като изваяна от камък, стиснала челюст и юмруци на меката алхимична светлина. Той се вгледа в тези тъмни очи, търсейки помен от момиченцето, което беше взел под крилото си преди шест дълги години. Беше й много ядосан, когато тя се провали на посвещението. След като не оправда надеждите му. Но всъщност през тези шест години тя му беше дъщеря. И винаги щеше да си остане такава.

Църквата вече й беше отнела един баща.

Можеше ли да им позволи да й отнемат още един?

— С теб съм.

Отговорът увисна насред стаята като меч над главите им. Меркурио знаеше какво означава това и къде щеше да свърши. Колко силен в действителност беше врагът, срещу когото се изправяха.

— Трябва да действаме скришом, Мия — предупреди я Меркурио. — Когато видиш сметката на Скайва, Църквата не бива да узнава, че си била ти, иначе ще си отмъстят. А със същия удар ще трябва да убиеш и Дуомо, иначе той ще стане десет пъти по-недосегаем.

— Това е най-малкият ни проблем — отвърна Мия. — Църквата ще иска да се върна. Донята е мъртва. Скайва може да има ново жертвоприношение за мен.

— Те все още не са получили картата — каза Меркурио. — Мога да съчиня някаква история. Ще кажа, че картата се е изплъзнала от пръстите ти, но ти си по следите й. Строго погледнато, може да отнеме месеци, докато я намериш.

— Това няма да се хареса на Духовенството — вметна Ашлин.

— Да вървят по дяволите! — намръщено изрече Мия. — Духовенството и без това не ме харесва.

— Чудесно — откликна Ашлин. — Сега остава да измислим как да пратиш в гроба кардинал, до когото не можеш да припариш, и в същото време да очистиш най-строго охранявания консул в историята на Айтриянската република.

Мия и Меркурио мълчаха. Челото на стареца се беше набръчкало. Присвитите очи на Мия шареха по лавиците с книги и не намираха отговор по техните гърбове. Тя обърна поглед към другата стена и колекцията от оръжия на Меркурио. Меча от слънчева стомана на луминатите, ваанийската бойна секира, гладиуса от арената в Лийс…

Очите й се присвиха в две тънки цепки. После хвърли възбуден поглед на стария си учител.

— Какво има? — попита я той.

Глупаво.

Безразсъдно.

Невъзможно.

— Мисля, че ми хрумна нещо…

 

 

Тринайсет гладиати се бяха събрали в кръг в двора за тренировките. Стените на Вранско гнездо се издигаха наоколо, излезлият вятър развяваше знамената на рода Ремус. Бяха се завърнали късно от Чермост и наближаваше нивганощ. Но преди вечерята щяха да приветстват в лоното си новия си брат и новата си сестра — най-свещеният ритуал, който се провеждаше тук върху свещената земя на техния колегиум.

Вотум витус.^[2]

Слънцата близнаци припичаха над двора и Мия усети как потта се стича по голите й ръце и корем. Беше коленичила в кръга, до нея беше Сидоний. Аркад стоеше изправен пред тях, облякъл лъщящ нагръдник с два релефни лъва, издраскан и олющен от дългогодишни битки. Доня Леона наблюдаваше от балкона в красива копринена жълта рокля. Когато погледна надолу към екзекутуса, тя се усмихна и сапфирът на очите й сякаш говореше: „Нали ти казах!“

— Гладиати — поде екзекутусът, — стоим тук на свещена земя, за да посрещнем в свещен ритуал тези двама доказани воини в нашето лоно. Ние ставаме братя не чрез стоманата, а чрез кръвта. Защото ние сме кръв и кръв ще останем.

— Ние сме кръв — надигнаха се гласовете около кръга. — И кръв ще останем.

Екзекутусът извади една кама от колана си, прекара острието през дланта си и остави кръвта да покапе по пясъка. Сетне подаде ножа на мъжа отляво.

Касапина от Амай го пое. Той повтори ритуала с рязането на дланта, после го подаде на Пеещата сабя. Жената погледна Мия в очите, докато режеше дланта си. И тъй ножът обиколи тринайсетимата. През ваанийските близнаци, Брин и Биерн, дюимера, Пробуждащия вълните, към останалите гладиати в кръга, докато накрая окървавената кама стигна до шампиона, Фуриян Непадналия.

Айтриянецът наблюдаваше Мия с мрачните си черни очи, на челото му имаше нов сребърен венец. Беше го видяла как се бие в Чермост и победата му („несравним“, беше го нарекъл едиторият, „безупречен“) най-сетне беше разпалила любопитството й. Тя усети, че сянката й потрепери, когато Фуриян сряза дланта си и върху острия връх омеси кръвта си с тази на своето семейство гладиати. Той остави алените капчици да поръсят пясъка, после прекоси кръга и застана пред Сидоний и Мия. Тя отвърна поглед от красивата линия на лицето му, от горящите му очи, надолу към мрака в краката му и видя, че неговата сянка също потреперва.

Той стои на пътя ти, напомни си тя.

Всички те.

Стоят на пътя ти.

— Ние сме кръв. — Фуриян й подаде ножа. — И кръв ще останем.

Мия пое камата и гърдите й се развълнуваха, когато пръстите й докоснаха неговите. Ала като се смъмри сама, че се държи като глупачка, тя се обърна към екзекутуса и го погледна в очите.

— Не прекалено дълбоко — предупреди той. — Ще ти пречи на хватката.

Мия кимна и дръпна острието през дланта си. Болката беше ярка и реална и върна света на фокус. Тя беше тук. Чистокръвен член на колегиума. Пред нея лежеше пустиня от пясък, океан от кръв. Но в края му тя видя върховния кардинал Дуомо в неговите дрипави одежди, без Троицата на врата му. Консул Скайва, който протяга ръце, за да сложи на челото й венеца на победителя.

Сянката й се примъква към техните…

— И кръв ще останем — рече тя.

Сидоний взе камата, сряза дланта си и повтори клетвата:

— И ще останем кръв.

Край кръга се навдигна радостен общ възглас. Екзекутусът даде знак на Мия и Сидоний да станат и гладиатите се приближиха. Пеещата сабя се усмихна на Мия, а ваанийката Брин я притисна мощно в гърдите си и прошепна:

— Ти се би добре.

Касапина я тупна по гърба така силно, че тя едва не падна, другите също й подадоха окървавените си ръце или я побутнаха дружелюбно по рамото. Само Фуриян се държеше настрани, но дали от надменност заради статута си на шампион, или заради враждата помежду им, Мия не можа да разбере.

— Соколи мои — чу се глас от балкона.

— Тишина! — изкрещя екзекутусът и всички погледи се обърнаха нагоре.

С широко разперени ръце доня Леона им се усмихна като богиня на децата си.

— Победите в Чермост ни спечелиха нова слава и място във Венатус след четири седмици в Ураганова кула!

Гладиатите нададоха одобрителни викове, Сидоний прегърна здраво Мия през врата и изрева. Тя се засмя и изблъска едрия мъж, но въпреки волята си усети, че издига глас заедно с другите.

— С приближаването на игрите подготовката ще става все по-ожесточена. Утре се връщате към тренировките си. Но нека днес се знае, че вашата домина не оставя без награда храбростта ви и честта, която й оказвате всеки път, когато излизате на арената!

Леона плесна с ръце и трима прислужници изнесоха на количка огромна каца между масите и столовете на верандата.

— Това вино ли е? — промълви Сидоний.

— Пийте, соколи мои — усмихна се Леона. — Вдигнете тост за новия си брат и новата си сестра. Тост за славата! Тост за многото победи, които ни очакват!

 

 

Три часа по-късно Мия лежеше в килията си със замаяна глава. Беше се опитала да пие умерено, но Сид почваше да крещи всеки път, когато тя изоставаше, а и всички други гладиати пиеха като че ли от това зависеше животът им. Тя предположи, че това е напълно в реда на нещата за хора, които не притежават нищо, които рискуват живота си всеки път, когато излизат на пясъка — мимолетният отдих и пълната чаша сигурно им се струваха като рай. И тъй тя беше дала всичко от себе си, за да изиграе ролята си, беше пила здраво с новото си семейство и се беше усмихвала на техните похвали.

Дюимерката, Пееща сабя, беше показала особена привързаност към нея, макар че почти всеки в колегиума беше й казал по някоя добра дума. Хитростта й на арената, когато се преобрази с вражеския цвят и се престори на ранена, за да отиде при тях и да ги убие, беше впечатлила повечето от новите й събратя с гениалността си.

Брин, русата ваанийка, беше вдигнала чашата си за тост.

— Хубава уловка, Гардже.

— Да — отвърна брат й. — Когато те видях да стискаш онези черва и разбрах какво си намислила, едва не изкрещях достатъчно силно, че да те издам.

— Гардже друг път — беше се ухилил Касапина. — Трябва да я кръстим хитрата Лисица.

— Вълчица — усмихна се Пеещата сабя.

— Змията — чу се глас.

Всички очи се извърнаха към Фуриян, който гледаше мрачно от челото на масата. Мия срещна погледа му, видя как устните му се извиват присмехулно.

— Гладиатите се бият с чест — каза той. — Не с измама.

— Хайде, братко — възрази Пеещата сабя. — Спечелената победа е заслужена победа.

— Аз съм шампион на този колегиум — отвърна Непадналия. — Аз казвам какво е заслужено. И какво е откраднато.

Пеещата сабя премести поглед върху торквата около шията на Фуриян, върху венеца на челото му, и кимна с мълчаливо съгласие. Непадналия отпи от чашата си и повече не се обади. Празненството завърши скоро след това и, честно казано, Мия изпита благодарност. Не беше привикнала на толкова много вино и след още две-три чаши щеше да оцвети стените.

Сега седеше в килията си, а решетките бавно се въртяха. Преди да угасят лампите, беше чула същата песен от килията на Пеещата и предположи, че навярно е някаква молитва. Но сега мракът се бе спуснал и тя чуваше единствено звуците на съня.

Сидоний лежеше по гръб и хъркаше като умиращ вол, като спря само колкото да се изпърди толкова силно, че Мия усети звука по пода. Намръщи се и срита едрия айтриянец, който се претърколи и измърмори нещо.

— Проклета свиня! — наруга го тя и запуши нос. — Имам нужда от собствена килия.

— … самият аз рядко изпитвам неблагодарност, че не се налага да дишам…

Очите на Мия се разшириха, щом чу шепота.

— … а в този момент двойно повече…

— Господин Благ!

— … извика тя достатъчно силно, за да разбуди и мъртвите…

Два черни силуета изникнаха от сенките в другия край на килията.

— … АКО ХЪРКАНЕТО НА ТАЯ КАНАРА НЕ ГИ Е РАЗБУДИЛО ВЕЧЕ, НИЩО НЯМА ДА УСПЕЕ…

Мия се ухили широко, когато двата демона дотичаха до нея и се гмурнаха в сянката й, като че ли беше черна вода. Внезапно усети успокоителен хлад, който премина на накъдрени вълнички по дължината на тялото й и след себе си остави желязно спокойствие. Усети Господин Благ, който заситни наперено по раменете й, като се провираше между косите й, без да помръдне и едно косъмче. Затъмнение се сви край гърба й и сложи невеществената си глава в скута й. Мия ги погали с ръце и силуетите им потръпнаха като черен дим. Едва след завръщането им беше разбрала колко отчаяно са й липсвали.

— Черна майко, радвам се да ви видя — прошепна тя.

— … ЛИПСВАШЕ МИ…

— … о, моля те…

— … ПИСАНЧЕТО НЕ ЧАК ТОЛКОВА…

Мия прокара ръце по тялото на сенчестата вълчица. Нямаше усещане, че може да я докосне, ала да гали Затъмнение беше все едно да гали хладен бриз.

— Кога пристигнахте?

— … ВЧЕРА. НО ТИ НЕ СЕ БЕШЕ ВЪРНАЛА ОТ ИГРИТЕ…

— … всичко е минало добре, доколкото разбирам…

— Жива съм, ако това се брои за нещо.

Господин Благ се отърка в ухото й и кожата на Мия настръхна. Имаше чувството, че я целува дим от цигарило.

— … това е всичко… — прошепна той.

Тримцата поседяха известно време в мрака, наслаждавайки се на компанията си. Мия сви пръстите си през ефирните им тела и усети как всяка следа от страха през последните седмици се изпари. Беше успяла, осъзна тя. Първата стъпка към гърлата на Дуомо и Скайва беше направена. А с нейните спътници оставащите крачки й се струваха не чак толкова далече.

— … колкото и да ми е приятно…

— … ВИНАГИ МОЖЕ ДА СЕ РАЗЧИТА НА ТЕБ ДА РАЗВАЛИШ НАСТРОЕНИЕТО…

— Не, той има право — въздъхна Мия. — Тя чака ли ме?

— … ДА…

— Водете ме при нея.

Спътниците й се стопиха в мрака. Усети ги как се появиха в сенките в преддверието и точно както беше направила през онази нивганощ, когато посети Фуриян, тя затвори очи и насочи съзнанието си към мрака. Дали заради виното, или заради досегашните й опити, но този път Прекрачването се оказа малко по-лесно, внезапното стремително движение, световъртежът. Когато отвори очи, откри, че стаята шеметно се върти, но тя беше в сянката на витото стълбище.

Преви се на две и повърна няколко чаши върху камъните, опитвайки се да заглуши звука. Дочу как няколко гладиати се размърдаха в казармите, потъна в сенките, борейки се с желанието си пак да повърне. Вкопчи се в каменната стена, за да я накара да спре да се върти. Обърса уста с ръка и плю на каменните плочи.

— Черна майко, напомнете ми да не правя това, когато съм полупияна.

— … ХАЙДЕ…

— … пепелянката чака, мия…

Тя хвърли поглед на мекверка на стената и се зачуди как ли работи. Измъкна се на несигурни нозе скришом от кулата в сенките на верандата. Зъб седеше под една маса и наблюдаваше с любопитни очи. Когато Господин Благ и Затъмнение прелетяха безшумно край него, кучето се наежи. Мия поднесе ръката си, за да успокои мастифа, но Зъб побягна с тихо скимтене.

— … кучетата са глупави…

— … КАЗА ГЛУПЧОТО, КОЙТО СЕ ИЗГУБИ ПО ПЪТЯ ОТ ПОДЗЕМИЕТО ДОТУК…

— … не съм се губил, драга мастийо, разглеждах…

— … ТОВА Е ОГРОМНА КУЛА НА ВЪРХА НА СКАЛА, ОТ КОЯТО СЕ ВИЖДА ЦЕЛИЯТ ГРАД, КАК…

— Шшшт! — изсъска Мия и се скри в една ниша.

Бързи стъпки белязаха приближаването на магѝстрата, а по петите я следваше една прислужничка. Двете жени обсъждаха подготовката за пътуването до Ураганова кула и момичето си водеше записки в един восъчен тефтер. Мия изчака, докато се скрият от поглед, и дебнешком се промъкна по коридора до входните врати, които зееха широко отворени на хладния морски бриз. Тя присви очи срещу слънчевата светлина и надникна покрай високите стени на крепостта — червени камъни на фона на пламналото в синьо небе.

Събра с шепи сенките и се загърна в тях. Движенията й бяха леко тромави от виното, но накрая целият свят бе забулен в мъглив мрак и приглушена светлина и тя ослепя почти толкова, колкото и в деня на раждането си. С тих шепот двамата й спътници я поведоха през двора, покрай патрулиращите стражи до нишата точно до главните порти. А оттам тя затвори очи

и прекрачи
             в сянката
                         от другата
                                     страна на пътя.

Падна на колене, хвана се за корема и с неистови усилия се опита да не повърне. След няколко минути в прахоляка си пое глътка въздух и обърса сълзите от очите си.

— … добре ли си?

— Следващия глупав въпрос, моля — прошепна тя.

— … НЕ Е НУЖНО ДА ХОДИМ ПРИ НЕЯ СЕГА…

— Не, трябва. Но не бива да се бавим. Събуждат ни чак призори, но ако по някакъв начин усетят, че липсвам през нивганощ…

— … ДОТОГАВА ВИНОТО ЩЕ ДЪРЖИ СЪКИЛИЙНИЦИТЕ ТИ В ОБЯТИЯТА НА СЪНЯ…

— Все пак трябва да побързаме.

— … не е далече…

Тя се изправи на разтрепераните си крака и се затътри по прашния път, който се виеше надолу по стръмния хълм с Вранско гнездо на върха му. Тук под открито небе Мия не се нуждаеше толкова от Господин Благ и Затъмнение — познаваше пътя достатъчно добре, че да върви със завързани очи по него. Но все още не смееше да свали наметалото от сенки. Беше облечена като гладиат, а двата жигосани кръга на бузата й показваха, че е нечия собственост. И макар че господарите често вървяха в компанията на въоръжени роби воини, човек рядко виждаше някой да се скита сам. Най-добре беше да не се показва и да избегне напълно евентуални въпроси.

От юг се чуваше морето и звъненето на пристанищните камбани в подножието, долитаха познатите миризми на града в сянката на крепостта. Известен като Врански покой, той даваше покрив на три-четири хиляди души — оживено търговско пристанище, което бе възникнало под закрилата на крепостта. Къщите бяха от червен камък и с бяла замазка, наблъскани една до друга по стръмните склонове на хълма, спускащи се до водата. Въздухът ечеше от песента на чайките.

Спътниците й я поведоха по заплетения лабиринт край пристанището. Тук тя захвърли наметалото си, мина крадешком по криволичещите улици с мирис на боклуци и на сол. Стигнаха пред малка пивница и Господин Благ кимна към стаите за гости на горния етаж.

— … втория етаж, третия прозорец…

Мия се огледа, за да се увери, че е чисто, и започна да се катери. Стигна до терасата на втория етаж, прехвърли се през железния парапет и почука веднъж по стъклото.

Прозорецът се отвори и тя се вмъкна вътре тихо като шепот.

Трябваше й малко време, за да привикне с мрака след ярката светлина навън. Но накрая видя една фигура, която се отпусна на стар диван и опъна дългите си крака пред себе си. Беше облечена в черно, кожени бричове и къс кожен корсет, а под него риза от черна коприна с дълги ръкави. Беше боядисала косите си, за да скрие издайническия им рус цвят, и сега те бяха кървавочервени като на Джесъмин. Но човек не можеше да сбърка тези очи.

Момичето се облегна назад и огледа Мия от горе до долу.

— Здравей, красавице! — усмихна се тя.

— Здравей, Ашлин! — отвърна Мия.