Джей Кристоф
Божигроб (17)

14.
Дишай, Гардже

Две слънца горяха на безоблачното небе — тлеещо жълтият Шиих и кървавочервеният Саан върху завеса от безбрежно прелестно синьо.^[1] Жегата трептеше на фона на безбрежния океан и за стотен път този ден Мия прокле Всевиждащия.

Тя танцуваше в кръга, като се изплъзваше от ударите на Пеещата сабя, и ту се приближаваше, ту се отдръпваше. Лицето на жената бе като изсечено от камък, а дървеният й меч свистеше така, сякаш знаеше името й.

— Не! — изрева екзекутусът от края на ринга. — Подскачаш като проклет чер заек! Ще се измориш до припадък, ако продължиш да танцуваш в този пек! Щитът е оръжие, точно както и мечът ти. Отбивай ударите на противника си, блъсни я.

Мия вдигна огънатото четвъртито парче от дърво и желязо на дясната си ръка. Беше тежко като купчина тухли, пристегнато с парче старо въже. Наистина тя ненавиждаше проклетото нещо, но казаното от Аркад беше вярно — тя се потеше като прасе от това избягване на ударите ту насам, ту натам. Помъчи се да запомни урока му, но когато Пеещата сабя вдигна меча си и го стовари като гръм отгоре й, Мия инстинктивно отскочи покрай нея и я удари с меча си под коляното.

— По дяволите! — изруга Пеещата сабя. — Това момиче е по-бързо от дракон.

— Не!

Екзекутусът прекоси куцешком кръга и извади стоманения гладиус, който носеше винаги по време на тренировките.

— Ако не спреш да танцуваш като невеста на сватбата си, ще те спъна, по дяволите…

Мия си помисли, че Аркад може би се кани да я удари, и се наежи. Но вместо това той заби меча в пясъка, точно в центъра на ринга. Щракна с пръсти на Магот, която както винаги чакаше под сянката на малката барака в ъгъла на двора.

— Въже — нареди Аркад.

Момичето хукна към поставките за оръжия и откачи едно бойно въже, което гладиатите използваха при упражненията си. Като го завлече при Аркад, Магот загледа с любопитни очи как екзекутусът върза с единия му край дръжката на меча си, а с другия крака на Мия.

— Танцувай с това, чер заек — изгледа я той намръщено.

После се оттегли в края на кръга и изкрещя на Пеещата сабя да атакува. Като не можеше да шава ни насам, ни натам, Мия беше принудена да използва щита си и ударите на Пеещата сабя заваляха като гръмотевици. Те разтресоха ръката на Мия, докато накрая старото въже, с което беше вързан щитът за предмишницата й, се скъса наполовина и закачи дланта й във възлестата си кожена хватка. Със сочно хрущене три от кокалчетата на пръстите й се извадиха.

— ’Паст и кръв! — изрева тя и изпусна щита.

Другите гладиати в двора се обърнаха и я видяха как се преви, стискайки ръката си. Касапина се засмя, Пробуждащия вълни избухна в аплодисменти. Мия кръвнишки изгледа счупения щит и яростно го изрита („Проклето нещо!“). Той прелетя през двора, а тя тупна по задник на пясъка.

— Оууух! — изохка и със здравата си ръка стисна навехнатите пръсти на краката си.

— Покажи ми — екзекутусът докуцука и коленичи до нея.

Мия вдигна треперещата си ръка. Кутрето й стърчеше под напълно грешен ъгъл, безименният и средният й пръсти се бяха изкривили. Аркад завъртя ръката й насам и натам, докато Мия се гърчеше и проклинаше.

— Ти ми счупи пръстите! — изгледа тя кръвнишки Пеещата сабя.

Жената сви рамене и преметна през рамо дългите си солни кичури.

— Добре дошла на пясъка, Гардже.

— Спри да хленчиш, момиче! — Аркад примижа. — Само са се извадили. Магот!

Момичето вирна глава от сенчестото си местенце близо до бараката и бързо изтича при тях. Развърза въжето на глезена й и й помогна да стане. Мия се надигна със сгърчено от болка лице. Другите гладиати се върнаха към тренировката си, а Магот поведе Мия за ръка през двора. Тя зърна Фуриян, който се биеше с Пробуждащия вълни и я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Лицето му беше непроницаемо, а коремът й както винаги, когато той бе наблизо, се бе свил на топка от тревога и глад.

Дали и аз го карам да се чувства по същия начин?

Магот отведе Мия в едно дълго помещение от задната страна на крепостта, в което имаше четири плочи от пясъчник. Камъкът беше в същата прегоряла охра като околните зъбери, но повърхността му беше изпръскана с петна в по-тъмно червено.

Следи от кръв, осъзна Мия.

— Можеш да седнеш — обади се Магот с тънко свенливо гласче.

Мия се отзова на поканата, като придържаше към гърдите си пулсиращата си ръка. Магот изтопурка до другия край на стаята и отвори няколко чекмеджета. Върна се с шепа дървени шини и кълбо навит кафяв памук.

— Дай си ръката — нареди момичето.

Сянката на Мия се изду — Господин Благ пиеше страха й при мисълта какво предстои. Магот огледа пръстите й, докато галеше брадичката си. И леко като падащо листо, тя взе кутрето на Мия.

— Няма да боли — обеща й. — Много съм добра.

— ДобрррреееЕЕЕЕЕ! — нададе вой Мия, когато Магот като стрела намести пръстчето й. Тя скочи от плочата и се преви, като стискаше ръката си.

— ЗАБОЛЯ МЕ! — изкрещя.

Магот кимна сериозно.

— Да.

— Ти ми обеща, че няма да боли!

— И ти ми повярва. — Момичето се усмихна сладко като захарен памук. — Казах ти, че съм много добра. — Тя посочи отново плочата. — Седни пак.

Мия примигна, за да отпрати горещите си сълзи, а ръката й пулсираше болезнено. Но когато погледна кутрето си, видя, че Магот беше наместила извадената става обратно на мястото й. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, седна отново и покорно си подаде ръката.

Малкото момиче взе безименния й пръст в ръце и погледна към нея с големите си черни очи.

— Ще преброя до три — каза тя.

— Добрррреееееее, ПО ДЯВОЛИТЕ! — зарева Мия, щом Магот върна ставата на мястото й. Тя скочи и затанцува или просто заподскача из стаята, стиснала ранената ръка между краката си. — Лайно патка слива по дяволите по дяволите всичкоооооооо!

— Доста ругаеш — намръщи се Магот.

— Ти каза, че ще преброиш до три!

Магот кимна тъжно.

— И ти пак ми повярва, нали?

Мия трепна, стисна зъби и огледа момичето от глава до пети.

— Много си добра в тази работа — призна тя.

Магот се усмихна и потупа пейката.

— Последният.

Мия въздъхна и седна обратно с трепереща от болка ръка. Магот внимателно взе средния пръст и погледна сериозно Мия.

— Сега този наистина ще те заболи — предупреди тя.

— Ка… — острието само трепна, когато Магот намести пръста.

Мия примигна.

— Ох? — рече тя.

— Свърши се — усмихна се Магот.

— Но този беше най-лесният от всички? — възрази Мия.

— Знам — отвърна Магот. — Много съм…

— … добра в тази работа — довършиха и двете.

Магот сложи шини на пръстите на Мия и ги върза здраво, за да не мърдат. Трите жигосани кръга в бузата на момичето вече не бяха чак такава загадка…

— Защо ти казват Гардже? — попита то, докато я превързваше.

Мия го огледа внимателно, като се мъчеше да не обръща внимание на топлата пулсираща болка в ръката си. Магот беше лийсийка, загоряла кожа и черна чорлава коса, големи черни очи. Беше мършава, тънка рокличка загръщаше тъничкото й телце.

Не е на повече от дванайсет, предположи Мия.

Дали защото я срещна в крепостта, където беше отраснала. Дали заради дяволития ум, който искреше в тези черни очи, а може би заради дръзкия начин, по който говореше с по-възрастните. Но в интерес на истината момиченцето й напомняше малко за нея самата…

— Защо ти казват Магот? — отвърна Мия.

— Аз първа попитах.

— Гардже е прякор.

Мия си спомни първия ден, в който я бяха нарекли така. Първата й среща със стария Меркурио. Старецът хубаво беше изтупал праха от някакви улични разбойници, които бяха откраднали брошката й. В деня след обесването на баща й. Тя беше дъщерята на предател, когото издирваха най-могъщите хора в републиката. А Меркурио не се бе поколебал да я прибере от улицата, да й даде покрив, да спаси живота й.

Черна майко, какво ли не е рискувал за мен…

Мия поклати глава, мислейки за безумния си план.

И колко още продължава да рискува.

— Един приятел ми го даде — рече Мия. — Когато бях малко момиче. Имах един накит с врана. Той ме кръсти на нея.

— Аз никога не съм имала накити — замислено рече Магот.

— Оттогава и аз не съм имала. Онзи беше подарък от майка ми.

— Къде е майка ти сега?

 

 

Донята погледна дъщеря си с разширени очи и развалена жълта усмивка — прекалено, прекалено широка. Господин Благ се появи на пода в килията до Мия и доня Корвере изсъска, сякаш се беше опарила. Дръпна се от решетките и изръмжа с оголени зъби.

— Той е в теб — беше прошепнала тя. — О, дъщери, той е в теб.

 

 

Мия се взираше в каменния под. В покафенелите пръски стара кръв.

— Отиде си — рече тя.

Магот я погледна, кимна натъжено и завърза превръзката.

— И моята. Но ме научи на всичко, което знам. И тъй когато зашивам рана, намествам кост или лекувам треска, тя пак е с мен.

Хубава мисъл, каза си Мия. От тези, които напяват на сираците, откакто свят светува. Но дори да имаше прилика с баща си в начина, по който се биеше, с майка си в начина, по който говореше, те пак бяха мъртви, завинаги. Ако изобщо бяха с нея, те бяха призраци на рамото й и шепнеха през нивганощ за онова, което е могло да бъде.

Ако не бяха те…

Мия завъртя ранената си ръка. Още я присвиваше, но болката беше отслабнала. След седмица-две щеше да бъде като нова.

— Все още не си ми казала защо ти викат Магот — напомни тя.

Малкото момиченце погледна дълбоко в очите й.

— Моли се никога да не научиш.

Момичето излезе от лазарета и Мия я последва. Магот се върна на мястото си под сянката, а екзекутусът приближи куцешком до Мия, отпивайки малка глътка от плоската бутилчица на хълбока си. Хвана я за китката на ранената ръка и се намръщи.

— С това няма да се биеш няколко…

— Екзекутус! — повикаха го тихо.

Аркад погледна към балкона. Доня Леона стоеше там, дългите къдрици на кестенявата й коса се развяваха, копринената й рокля се синееше като небето над главите им. До нея стоеше един доста издокаран лийсиец в прекалено изискан сюртук за обстановката и прекалено дебел за времето. От двете му страни се бяха разположили двама набити телохранители в кожени жакети.

— Тишина! — изрева Аркад.

В двора всичко притихна и гладиатите се обърнаха към своята господарка.

— Екзекутус, погрижи се за Матилиус. — Донята хвърли поглед към един едър айтриянец, който се бореше с лийсиец на име Ото. — Той ще придружи тези мъже до дома на новия му господар.

Сивите вежди на Аркад се събраха навъсено.

— Нов господар ли, мидоня?

— Матилиус беше продаден на Варо Кайто.

Гладиатите се спогледаха неспокойно и Мия забеляза внезапно падналия им дух. Матилиус остави тренировъчните мечове и с набръчкано чело вдигна глава към Леона.

— Домина — рече айтриянецът. — Да не би да съм ви… разсърдил с нещо?

Леона се взираше в здравеняка с греещи сини очи. Но след бегъл поглед към издокарания мъж до нея те станаха твърди като червения камък под краката й.

— Аз вече не съм твоя домина. Но ти все така нямаш право да ми задаваш въпроси. Знай си мястото, робе, за да не заповядам на екзекутуса да ти напомни на раздяла.

Здравенякът сведе поглед, в очите му плуваше смут.

— Прошка — измърмори той.

Хладният син поглед на Леона падна върху Аркад.

— Екзекутус, погрижи се за прехвърлянето му. Останалите, връщайте се към тренировката.

Аркад се поклони.

— Вашият шепот е мое желание.

При все че той добре го скри, Мия успя да забележи объркването в очите на екзекутуса. Каквото и да беше естеството на тази „продажба“, Леона явно не се бе допитала до него.

Едрият мъж се изправи, погледна Мия надолу към ранената й ръка.

— Няма да се биеш през следващите три дни, момиче. — Той кимна към русокосите близнаци от Ваан, които се упражняваха върху чучелата в другия край на двора. — Утре ще придружиш Брин и Биерн до еквориума. Можеш да им помогнеш, ако не друго.

И като се завъртя на петите си, Червеният лъв закуцука през двора. Матилиус се сбогуваше набързо с другите гладиати в малкото време, което му оставаше. Той улови Фуриян за ръката, стисна я силно. Пеещата сабя едва не му строши кокалите в прегръдката си, Касапина, Пробуждащия вълните и Ото го потупаха по гърба. Матилиус погледна през двора към Мия, кимна веднъж и тя му отвърна на свой ред. Не го беше опознала добре, но й се виждаше свестен. И явно в колегиума имаше приятели, братя и сестри, с които се беше бил и лял кръв, а сега беше принуден насила да се прощава с тях.

Мия премина бавно, за да стигне до куклите, и се присламчи до Брин. Ваанийката беше ниска, почти хубавка, дългият й кок бе подгизнал от пот. Биерн беше по-висок, по-привлекателен на външен вид, с четвъртита челюст и широки рамене. Тренировъчният му меч висеше отпуснато в ръката му, докато той наблюдаваше сбогуването с Матилиус. Ваанийците бяха горе-долу на възрастта на Мия, но и двамата изглеждаха някак по-възрастни.

Може би нещо в очите им.

— Кой е Варо Кайто? — попита тихо Мия.

Близнаците се сепнаха — не я бяха чули да се приближава. Брин намръщено обърна гръб на сбогуванията и хвърли убийствен поглед на издокарания лийсиец на балкона.

— Търговец на плът — отвърна тя. — Държи Пандемониума.

Мия повдигна въпросително вежди.

— Дупка за двубои — обясни Брин. — Под земята. Без разрешението на администратиите. Но битките са кървави. И популярни. Бившите гладиати получават добра цена.

— Значи е нещо като арена?

Биерн поклати глава.

— Там няма чест. Няма правила. Няма милост. Пандемониумът прилича повече на борби с кучета, само че с хора, отколкото на Венатус. А двубоите се водят до смърт. Повечето бойци умират за няколко дни. Даже най-добрите издържат само по месец.

Мия наблюдаваше Матилиус, когото екзекутусът тъкмо окова в белезници и предаде на лийсийския търговец на плът. Телохранителите провериха прангите, кимнаха веднъж. И с един последен поглед мъжът беше изведен от двора към новия му господар.

Брин въздъхна и поклати глава.

— Той върви към смъртта си.

— Тогава защо отива? — попита Мия.

— А какво друго да направи? — отвърна Биерн.

— Да избяга — рече тя ожесточено. — Да се бие.

— Да се бие ли? — Брин погледна Мия, сякаш беше малко дете. — Имаше бунт на роби долу във Врански отдих. Може би преди седем-осем месеца. Чу ли за него?

Мия поклати отрицателно глава.

— Мъж и жена от робите се влюбили — заразказва Биерн. — Пожелали да се оженят, но техният домини забранил. И тъй, двойката прерязала гърлото на господаря си през нивганощ и избягала. Успели да се доберат до Утринно копие, преди да ги заловят. Знаеш ли какво направиха администратиите?

— Разпънали са ги — предположи Мия.

— Да — кимна Брин и приглади кока си. — Но не само тях. Бичуваха и разпънаха с тях всички роби в къщата на техния домини за назидание. Единственият, когото пощадиха, беше робинята, която издала на администратиите къде да намерят убийците. И за верността й към републиката я принудиха да държи камшика по време на бичуването.

— Такава е цената на неподчинението в Айтрия — заключи Биерн.

Устните на Мия се свиха. В корема й тревога. Тя знаеше, че животът на робите в републиката е жесток, често и кратък. Знаеше, че наказанието за онези, които се бунтуваха, беше ужасно. Но Черна майко, тази животинска свирепост…

— Вие бяхте ли там? — попита тя тихо. — На екзекуцията?

Биерн кимна.

— Бяхме. Администратиите заповядаха всички роби от всяко домакинство в Отдиха да дойдат и да бъдат свидетели. Най-малкото момче, което обесиха, не беше на повече от осем години.

— Четири дъщери! — отрони Мия. — Никога не съм си представяла…

— Като гладиат твоята участ е по-добра, отколкото на повечето хора — обади се Брин. — Кръв. Слава. Бъди благодарна.

Мия й хвърли кос поглед.

— Ти благодарна ли си?

Брин погледна дървения меч в ръката си. До нея брат й изпъчи гърди. Тя погледна небето отгоре, пясъка долу в нозете й.

— Търпим — рече накрая.

Мия видя как отведоха Матилиус до входните порти. Той поспря пред назъбената врата, хвърли един последен поглед на събратята си и вдигна ръка за сбогом. Брин му помаха, Биерн сви юмрук и го допря до сърцето си. Побутнаха го в гърба и Матилиус се скри.

Мия поклати глава, като се чудеше какво ли щеше да направи на негово място. Дали щеше да се сбие в някакъв безплоден жест на непокорство и да докара смърт на братята и сестрите си? Или щеше кротко да тръгне към смъртта си? Как ли щеше да се чувства, ако животът в този колегиум беше наистина нейна съдба? Ако вместо да прекрачва извън стените, когато поиска, тя беше затворена тук? Без власт. Без глас за собственото й бъдеще?

— Как? — попита тя. — Как търпите нетърпимото?

— Във Ваан имаме поговорка — отвърна Биерн. — Във всеки дъх е стаена надежда.

Брин се обърна към Мия.

Мимолетна усмивка, за да прикрие болката си.

Лек удар по гърба на Мия, за да наруши грозната тишина.

— Дишай, Гардже.