Анатолий Рибаков
Прах и пепел (67)

33.

Затишието на Курската дъга продължи близо сто дни. Подготвяха се и двете страни, силите бяха приблизително равни (по един милион войници и офицери). Южната страна на Курската дъга защитаваха войските от Воронежкия фронт, северната — от Централния фронт (бившия Донски), както и преди, ги командваше Рокосовски. Именно там, във фортификационния отдел при щаба на инженерните войски на Тринайсета армия, служеше сега Варя. Чинът й беше инженер-капитан, с четири звездички на пагона, подредени като клин.

Курската дъга на два пъти беше окупирана от германците, тук се бяха водили ожесточени боеве. Градовете бяха разрушени, селата изгорени, там, където бе имало къщи, стърчаха комините на зиданите печки. Щабът на инженерните войски се бе разположил в малко и вероятно затова запазило се селце. Живееха на тясно, но за Варя, като за единствена жена, намериха самостоятелно жилище — стара, хлътнала къщурка с прозорци почти наравно със земята.

— Няма нищо друго — оправдаваше се квартириерът, — хазаинът и хазайката спят на печката, на вас ще дадат стаята.

Варя влезе, погледна. Каза: „Харесва ми.“

Хазаинът Афиноген Герасимович се оказа 56-годишен, Варя го бе помислила за по-възрастен: мършаво лице с дълбоки бръчки, остър поглед изпод рунтавите вежди, рядка, прошарена брадица, грапави отрудени ръце. Ходеше с протрито сако и кърпени панталони, напъхани в стари подшити валенки. Оплакваше се:

— Жега е, пък краката ми мръзнат.

Пушеше някакъв боклук, трева или смесена с трева махорка. Варя започна да взема за него полагащите й се в дажбата цигари или тютюн.

— Нали не пушехте? — учуди се началникът по продоволствието.

— Сега пропуших.

Афиноген Герасимович се радваше на тютюна, грижливо, за да не изсипе нито трошица, си свиваше цигарка и поклащаше глава:

— Гладът е лошо нещо, ама без тютюн хич ни няма. Глътнеш пушече и гаче животът ти олекне. Руският човек без тютюн е за никъде.

— И германците пушат — каза Варя.

— Пушат, вярно, нали като се натъпчеш, трябва да се подсладиш и с тютюнец, цигарите им миришат хубаво. Някои германци, разбира се, пушеха и от нерви, щото ги караха да бъдат като зверове — пали, изгаряй, убивай, и млади, и стари, и дечица, че и бебенца. Къщата ти гори, искаш да я угасиш — германецът тутакси те застрелва: да не си посмял да си спасяваш имотеца! Ние се криехме из зимниците, а той по зимника — тряс с автомата, или пък ще ти подпали къщата, та тъй си и оставаш в зимника. Пък за пленниците, нашите, да ти кажа, не знам колко измряха от глад, не мож ги преброи, и от епидеми разни, болни и ранени ги гърмяха, здравите откарваха с тях си… Подгонили ги гладни, ама я си подал хлебец някому, германецът гръмва и него, и тебе. Мигар очаквахме това от тях?

Попогледна Варя, поправи се:

— То вярно, врагове са, ама нали са хора, тъй си мислехме ние. Мигар руски войник ще убие детенце? А германецът убиваше.

Замисляше се, наплюнчваше пръст, внимателно угасяше цигарката, слагаше я на чинийката, после ще си я допуши…

— Воювал съм в първата световна, не закачахме цивилното население, дума да не става, не разрешаваха. И германецът не го закачаше.

През осемнайсета бяха в Украина, ей на, на хвърлей оттука. А сега какви ги вършат! Подкарват младите в Германия да работят. С какво право, а? Ама и нашите не са вчерашни: вижте, имам краста. Огледа ги техният лекар, вярно, обриви по цялото тяло — и по ръцете, и по краката, и по гърдите, и по задника, ще прощаваш за израза. А те не вземат крастави, страх ги е. Та започнаха хората нарочно да се заразяват един от друг с краста, тя минава бързо, нейният микроб, на крастата де, живее където си ще, и сапун няма още от началото на войната, мръсотия. Че и измършавя народът, дорде стигнеш от печката до миндера, дъхът ти секва, на заслабналия всякаква болест се лепва… Като влезе на един в къщата, след месец цялото семейство се чеше, наше село цялото се чешеше освен мене и старата, защото живеем сами и не разрешавахме да ни хващат за ръцете. И гледаме да се пазим чисти.

В къщата наистина беше чисто. И миришеше приятно. На някаква трева. Стопанката я сушеше, редеше я на китки, миризмата й беше мека, нежна.

— Ами лекува ли се крастата? — попита Варя.

— Що да я лекуват, та да ги пратят в Германия ли? Мажеха се с нещо, колкото по-малко да ги сърби, че инак сърби до невъзможност, а щом прогонихме германците, си мина от само себе си, значи й беше дошло времето. Ей докъде докарваха цивилното население. А през оная война нямаше такива работи. По-добри бяха хората — и руснаците, и германците. След оная война се започна всичко. Червените — по белите, белите — по червените. Ако си например от буржоазно звание — разстрел, ако си от пролетарско — пак. Та се ожесточи народът… Я, жено — обръщаше се към жена си, — прибави шишарчици в самовара, Варвара Сергеевна ни е донесла чай.

Самоварът беше голям, меден, с релефни обли фирмени и наградни знаци.

— Тоя самовар го опазихме при всички власти, гледаш ли с колко ордени и медали е удостоен.

Афиноген Герасимович сръбваше чай, изпъшкваше от удоволствие и си продължаваше приказката:

— А щом свърши гражданската война, гаче поутихна всичко. И работата потръгна. Прекараха електрика, „лампичката на Илич“ й викаха, в чест на другаря Ленин, Владимир Илич, отвориха читалня, отвориха училище, сутрин за децата, вечер за старите. „Ликбез“ — ликвидация на безграмотността, ще рече. Що-годе се живееше, не беше зле… Ама после, през трийсета година — той попогледна Варя, — всичко тръгна наопаки, пак се ожесточи народът, виновни, невиновни, абе, кой им паднеше под ръка, всички наред трепеха. Сега пък войната. Дума да няма, както е речено, „победата ще бъде наша“, това фактически си е така, ама как ще се оправим след победата, ей това, фактически, не мога да го предрека.

— Мислите, че стопанството няма да се възстанови ли?

— Че що да не се възстанови? Изгориха къщята, ама колко му е да се вдигнат нови? Само че кой ще живее в тези къщя? Милиони народ изтрепа войната. А който остане жив, не ми се вярва да се върне на село. След оная война народът с мерак се връщаше на село, щото му бяха обещали земя. А сега що да се връща? При тия трудодни, при тия чертички във ведомостта, чертичките не хранят. При това наше колхозно безпаспортно положение ли да се върнат? Да не си мръднал, ни наляво, ни надясно. Не, няма да се върнат на село. В завода се счупила машината, друга ще сложат, а на село с кого ще сменят работаря? С никого. Тъй че фактически няма скоро да се оправи селото. А без село вече няма и Русия. Пък си мисля, няма държава, дето да минава без селско стопанство. Тъй че сигинка не се знае какъв ще е краят, никой хабер си няма. Такива ми ти работи, Варвара Сергеевна.

Не беше ясно как и от какво живеят тези хора. Садяха картофи, зеле, без тях не може. „Сит не си, ама и от глад не умираш“ — усмихваше се Евдокия Карповна и поглеждаше мъжа си с избелелите си очи. Нищетата им беше стара, привикнали бяха, така открай време бе живял руският селянин. И това покорство пред съдбата беше вековно. Стреляше ли се наблизо, Афиноген Герасимович дори не извръщаше глава, нали затуй е война, да се стреля. Веднага определяше самолетите — чии са, спокойно казваше „наш е“, или „Хитлер лети“, а дали няма да бомбардират селото, не мислеше, като стане, стане.

Варя често пътуваше до дивизиите. Рубежът на Тринайсета армия се смяташе за най-уязвимия участък на фронта. В първия ешелон го заемаха четири дивизии, предният край беше прикрит с минно поле. Както и край Москва, денем и нощем тук десетки хиляди хора копаеха траншеи, противотанкови ровове, землянки и убежища. „Земята е бронята на пехотинците“ — обичаше да казва началникът на Варя полковник Колесников. Оборудваха огневи позиции за противотанкови пушки, за ръчни и тежки картечници, приспособиха за отбрана бреговете на реките, скатовете на деретата, ремонтираха мостовете и пътищата.

Лятото беше дъждовно, задушно, а в слънчеви дни — горещо. Войниците на предния край работеха с ботуши, но голи до кръста, селските жени и моми — с бели забрадки и блузки, с дълги поли, боси, краката им бяха жълто-кафяви от полепналата глина. Току поглеждаха към небето — не лети ли някой германец…

Когато тръгваше на път, Варя си вземаше сухия пакет, оставяше го на хазаите, в дивизията щяха да я нахранят. Афиноген Герасимович разглеждаше кутията с консерва и казваше:

— Консерва, красиво ги правят американците. И германците имаха консерва, тука има много разхвърляни кутии, ама не са красиви като тия, а на вкус не знам, не са ни черпили. Само че от себе си я късате, Варвара Сергеевна, не е хубаво това, ние ще просъществуваме, а вие сте млада, трябва да ядете.

Варя се връщаше и виждаше дажбата непипната. Сядаше с тях на масата, караше ги да отварят консервите, да разделят сельодката, тогава хапваха и я хвалеха.

— Грижиш се за нас, Варвара Сергеевна, добра душа си — казваше Афиноген Герасимович.

Евдокия Карповна после измиваше кутиите, слагаше ги на печката: „В тях можеш да се огледаш като в огледало, златистички са…“ Гальовно поглеждаше Варя:

— И ти си ни златничка, хубава, па стройна, и мъжът ти ли е военен?

— Военен е.

— Е, дечица си нямате, ще си родите, да дава господ. През миналата война жените бяха само милосърдни сестри, ама да са офицерки като тебе, с ливорвери, не, нямаше такова нещо. Мигар не стигат мъжете, а?

— Така тръгна от гражданската война — обясни й Афиноген Герасимович, — и тогава жените ставаха командирки. Помниш ли, и при нас имаше една комисарка, с кожена куртка, с револвер на колана, еврейка ли беше, арменка ли, ама нахакана, справедлива, пресичаше разните безобразия, не позволяваше.

— Ти се пази — наставляваше Варя Евдокия Карповна, — не се завирай къде не трябва, то полза няма.

— Няма да се завирам — смееше се Варя.

Една сутрин, когато тръгваше за щаба, се обърна. На прага стоеше Евдокия Карповна и я прекръстваше. Така си застина с вдигнатата ръка, не беше очаквала, че Варя ще се обърне.