Анатолий Рибаков
Прах и пепел (6)

6.

Предупреждението на Глеб се сбъдна още на другия ден, кутсуз ли е, или пък е знаел?

Сутринта, когато Саша се миеше, при него дойде хазайката.

— Александър Павлович, вчера идваха от избирателния участък, с тях беше и отговорничката по паспортите от домоуправлението. Съставят списъци за изборите за Върховен съвет. Сигурно сте чели във вестниците, че през декември ще има всенародни избори.

— Чел съм, разбира се, знам.

Отново, като някога, сърцето му се сви тревожно и неприятно.

— Та съставят списъци на живущите. — Гласът на хазайката беше безцветен и монотонен. — Та всички да гласуват, стопроцентово. Записах ви — Александър Павлович Панкратов, артист, с настанително от Гастролното бюро. А оная от паспортния отдел ме прекъсва. „Не сте ми давали никаква настанителна заповед за него от Гастролно бюро.“ Александър Павлович, забравила съм, дадохте ли ми настанителното?

Саша се запъна.

— Не си спомням… Май ви донесохме някакво листче с моя приятел, когато дойдохме първия път.

— Може да съм го завряла някъде, вече всичко забравям. Но това лесно се оправя. Случвало се е да губя настанителна заповед или пък наемателите я носят, носят по джобовете си и накрая я губят, Мария Константиновна винаги е давала копие. И друго: наредиха да се отбиете с паспорта си в избирателния участък, тук наблизо е, в училището.

— Ами ако замина преди изборите?

— Те всичко ще ви обяснят, ще ви дадат отчислителна бележка.

Искаше поне временно душевно спокойствие: никъде да не ходи, да дава обяснения, да не се унижава. Ето я разплатата. Във вестниците пишат за предстоящите избори като за велико тържество на съветската демокрация. Издигат се кандидати „от блока на комунистите и безпартийните“ — „достойни синове и дъщери на съветския народ“. За пръв кандидат е посочен другарят Сталин. Саша четеше всичко това всеки ден, някъде дълбоко го глождеше мисълта, че изборите може да крият неприятности за него, но той отпъждаше тази мисъл и на, дочака. Глупак, тогава не послуша Глеб, ако беше заминал с него от Калинин, в паспорта му щеше да остане калининската регистрация. А сега в избирателния участък ще започнат изяснявания и хазайката ще изложи — три месеца е държала нерегистриран наемател, и Мария Константиновна от Гастролното бюро ще си изпати, че го е взела на отчет. Какво да прави! Дали да отскочи до девера на Вера, той е стар жител на Уфа, може да го посъветва нещо?

Посрещна го жена по вехт пеньоар, с уплашени очи.

Саша се представи, добави:

— Вера Александровна ви е писала за мен и се е обаждала на Сергей Петрович.

— Не, не. — Жената завъртя глава. — Сергей Петрович го няма, замина, задълго, не знам кога ще се прибере.

Не го покани да седне, въртеше глава, явно искаше само едно — по-скоро да затръшне вратата след Саша.

Саша си тръгна. Явно не посмяха да го приемат, нали е осъждан.

Когато в неделя се обади в Москва, майка му каза:

— Не отивай на адреса от Вера, деверът й е в болница, задълго.

Саша разбра, че роднината на Вера е арестуван, затова жена му е така уплашена. Обикновен инженер, баща на три деца, но и него са арестували.

Всичко това се изясни в неделя, а онази вечер Саша каза на Глеб:

— Прав излезе.

— Какво стана, приятел?

Саша му преразказа разговора си с хазайката.

— Загазил си я, приятел — засмя се Глеб, — както казват башкирите: „Грешка правил, вместо «ура» «помощ» викал.“

— Утре заминавам от Уфа, инак ще ме стиснат за гърлото. Разбира се, аз съм си виновен, поставям в неудобно положение и хазайката, и Мария Константиновна, и Семьон, но какво да се прави?

— Че с какво ги поставяш в неудобно положение? — Глеб го погледна насмешливо.

— Ами аз ще замина, а те ще сърбат тая каша.

— Все за другите се притесняваш — Глеб го гледаше все така насмешливо. — За човечеството, да не би да причиниш неприятности на някого… Човечеството само ще се погрижи за себе си, няма тебе да пита.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ами за това. „Ще сърбат тая каша.“ Какво толкова ще сърбат?! Голяма работа, дошъл някакъв си танцьор-скокльо-гастрольор, дори не се регистрирал и духнал… Поздрави от синьото море! Танцувал, що танцувал, стига толкоз. Такива скокльовци, приятел, са десетки. Кой ще разследва твоята история, на кого си потрябвал? Домоуправлението само си е виновно, три месеца човекът е живял без регистрация. Мария Константиновна ли? Е, ще каже на Семьон: „Какви несолидни хора работят при вас!“ Защото и тя е зяпала. И толкоз. Ще заминеш и никой няма да пострада. Освен ти самият, разбира се, какво ще правиш на новото място? Макар че момичетата си падат по тебе, няма веднага да случиш на такава, дето ще ти помогне. Не, приятел, ако заминеш, те няма какво да сърбат. Виж, ако останеш, тогава ще трябва да си поразмърдат мозъците, и Семьон, и нашата красавица Машенка Константиновна: нали трябва да те оправят някак, да си заличат грешката.

— Това е неприемливо: присъства елемент на шантаж.

— Ха, точно за това ми беше думата, в тебе, приятел, говори гнилата интелигентщина, чистофайничеството ти! Винаги можеш да заминеш, трябва тук да опиташ всички шансове. Нужен си на Семьон, в Уфа си знаменитост, когато сключва договор, в завода настояват: пратете ни онзи черноочкия, дето води занятията в Двореца на труда, ето каква слава се носи за тебе… И аз ще ти кажа: не очаквах! Когато правиш първата стъпка и казваш ей тъй проточено: „И… раз!“, това твое „и“ повежда всички. И какво, ще те пусне Семьон и ще хукне сам да води групите ли? Да не мислиш, че се подпира на бастунчето си за фасон, за солидност? Краката не го държат вече, само на първото занятие изглежда паркетен кавалер, а после два дена не може да стане. Мислиш, че ще издържи по шест часа на ден? И няма кой да те смени. Значи, той трябва да ти уреди нещата. Ще се договори с Мария Константиновна той, не му мисли! Тя е обвързана със Семьон, няма къде да върви, а и всичко може. Тия дни оправи един хаймана скитник с жилище и регистрация, вярно, временна, но тебе какво ти пречи, важното е да прикриеш трите месеца. Тропнат ли ти в милицията печатчето, да вървят на майната си. Поговори със Семьон, кажи му всичко както си е, той е печен, ще оправи всичко както трябва.

Всичко стана така, както предполагаше Глеб. Семьон Григориевич взе паспорта на Саша и му го върна на другия ден с две настанителни, копието за хазайката на Саша, а другата заповед — за нов адрес, с добавка: „Молим за временно регистриране“. Саша отиде да види квартирата: мизерна къщурка в покрайнините на Уфа, сред зеленчукови градини, кал до колене, нали беше есен. Хазайката, едно чевръсто бабе, му показа стайче с дървен миндер вместо креват и пирон на вратата вместо гардероб, взе му паспорта, заповедта и наема за един месец. Това жалко жилище струваше двойно по-скъпо от стаята в центъра — такава бе цената на регистрацията.

Саша не възнамеряваше да остане в тази дупка и да бие път дотук всяка нощ след занятия. Има си регистрация и може да живее където си иска. Окачи на пирона само стария си костюм, шлифера, които през зимата нямаше да му трябва, пъхна под миндера вехтите си обувки, сложи на табуретката под прозорчето четката за зъби — създаде илюзия за обитаемо място. Отиде до избирателния участък, яви се пред членовете на избирателната комисия, бяха трима души, провериха му паспорта, включиха го в списъците, връчиха му поканата за гласуване, абсолютно безпричинно пронизваха Саша със злобни погледи, говореха му като автомати.

И веднага в паметта му изплува споменът как в Москва в началото на трийсет и трета година се получаваха паспортите… В домоуправлението се тълпяха обитателите на съответните блокове, вълнуваха се, особено добре си спомняше две бабички, които се тресяха от страх, не смееха да доближат до бюрото, зад което седяха един офицер от милицията, една чиновничка от паспортния отдел и някакъв мършав възрастен тип — представител на обществеността. Всеки обитател държеше в ръце попълнената анкетна карта, слагаше я на бюрото заедно с акта за раждане и служебна бележка от работата. Милиционерът ги разглеждаше, ако имаше нещо неясно, ги връщаше, казваше да донесат други. Ако пък документите бяха в ред, издърпваше чекмеджето, сверяваше ги със сложения там списък, поставяше резолюция на анкетната карта и ги предаваше на чиновничката.

Тогава Саша не разбираше защо тази процедура буди у някои хора тревога и вълнение: тук няма престъпници, прекарали са в този блок целия си живот, много от тях Саша познаваше от дете. Пред него на опашката стоеше Гурцев, Саша познаваше и него от малък, вежлив интелигентен човек, съпруг на известна балерина, починала преди година. Саша си спомняше нейното разкошно погребение, Гурцев с черно палто вървеше след ковчега. Не се познаваха отблизо, но си разменяха поздрави като хора, които често се срещат в двора, на стълбището, в асансьора. Гурцев подаде документите си, офицерът от милицията ги прегледа, погледна списъка в чекмеджето, пъхна документите на Гурцев в отделна папка.

— Утре в единайсет часа ще се явите в осми отдел на милицията.

— Извинете… — подзе Гурцев.

— Гражданино, обясних ви всичко. Следващият!

— Но аз бих искал да зная…

— Там ще узнаете всичко. Следващият!

Както му разказа после майка му, на Гурцев не издали паспорт, наредили му да напусне Москва: преди революцията баща му бил фабрикант. Паспорти били отказани и на още няколко семейства от техния блок. И на онези две бабички отказали. Говореше се, че „безпаспортните“ били изселени отвъд стотния километър.

Защо тогава той си мълчеше, не се възмущаваше? А когато засегнаха него, се замисли.

Саша живееше при Глеб. Сложиха походно легло, добавиха трийсетачка на хазайката. До своята дупка Саша отскачаше веднъж в седмицата, обикновено в неделя сутрин, за 7 ноември занесе торта — празничен подарък, бабето се зарадва — „Обичам сладичко“, не го попита защо не нощува тук, беше свикнала наемателите да не нощуват в квартирата, но с наближаването на декември всеки път му напомняше да дойде за гласуването, инак ще си имат маса неприятности, строго я предупредили за това, хем да дойде по-раничко, били се заканили след дванайсет да обикалят по къщите и да събират тези, дето не са се явили.

Глеб също го предупреди за изборите:

— Да не ти хрумне да зачертаваш, всичките им бюлетини са белязани. Веднага ще те хванат.

Саша, естествено, не зачерта единствения кандидат, дори не му запомни името, не влезе и в кабината, тя беше в другия край на салона, ако влезеш, ще си помислят, че искаш да зачертаваш. Мина покрай гъсто наредените „общественици“ до урната, пусна бюлетината.

Всички правеха така. Нямаше нищо чудно, „че за блока на комунистите и безпартийните“ гласуваха 98,6 процента от избирателите. И никого не учудиха думите на Сталин на едно предизборно събрание: „Никога досега по света не са се провеждали такива действително свободни и действително демократични избори, никога! Историята не знае такъв пример…“ Учудващо беше само откъде се взеха тези почти процент и половина гласували против.